Ребека Уинтърс
Телевизионната принцеса (8)

Осма глава

— Разбира се, че е моментно настроение — отвърна му, като се опита да влезе в тон с шегата, която не й беше съвсем приятна. Очевидно той все още смяташе, че кариерата й бе единственото нещо, на което тя гледа сериозно в живота. Но тогава внезапно я споходи друга мисъл, извърна се бавно към нето и се облегна на шкафа. — Да не би да искаш да кажеш, че съм си позволила твърде много?

— Не, естествено! — ядоса се той.

— Извинявай — продължи Домини, като че ли не бе чула отговора му. — След седмиците, прекарани в твоя дом се чувствах задължена да изразя по някакъв начин благодарността си. Но това те подразни и е явно, че съм злоупотребила с гостоприемството ти. При тези обстоятелства мисля, че ще е най-добре да си тръгна още утре сутринта.

Джеръд се опита да каже нещо, но му попречи Питър.

— Ти обеща, че ще прекараш Коледа с нас! — обвини я той от прага на вратата, като премести празен поглед от нея на пепелявото лице на баща си. Никой не знаеше от колко ли време бе стоял там и слушал разговора им.

— Не е възпитано да се подслушва, Питър. — Разхлаби вратовръзката си. — Понякога между възрастните се получават недоразумения, както например между теб и Майкъл, но все пак накрая вие се разбирате, нали? За твое сведение, Домини няма да отиде никъде. Още не се е възстановила напълно от бронхита. А сега мисля, че трябва да й се извиниш за безпокойството.

Питър стърчи лице, изтича към нея и я прегърна пламенно.

— Извинявай, Домини. Обичам те!

— Аз също те обичам, момчето ми! — отвърна му тя и го прегърна.

— Идваме след малко — започна Джеръд, а Питър изтича от кухнята. Без дори да погледне към него.

Беше й мъчно, че тя бе причината за този сблъсък помежду им. И ахна едва чуто, когато почувствува на раменете си галещите ръце на Джеръд.

— Извинявай и от мен — прошепна с дрезгав глас. — Засегнах те, когато исках по моя нескопосан начин да ти благодаря за това, че върна в тази къща духа на Коледа. Сигурно часове наред си работила, за да оплетеш тези чорапи и не може да има нищо моментно в такъв замисъл. Вероятно все още ми е трудно да свържа знаменитостта с топлата и грижовна жена, която моите децата обожават. Можеш ли да ми простиш?

Междувременно бе минал пред нея и хвана лицето й с две ръце.

— Разбира се, Джеръд, но защо ти е толкова трудно всеки път, когато ме видиш в кухнята или когато правя нещо за децата?

— Точно сега не мога да ти кажа, защото изгарям от нетърпение да те целуна. Как мислиш, защо не можах да мигна цяла нощ? И нима заради друго тръгнах насам веднага, щом бе възможно, ако не за да довършим това, което започнахме в моята спалня?

Устните му покриха нейните, без да й дадат възможност да каже дори думичка, и тя отново се озова в света на чувственото желание. Бе жадувала страстно да изпита отново този екстаз, беше мечтала за този момент, но сега Джеръд разгаряше в нея нов огън, който я караше да забрави къде се намират.

— Той пак я целува — чуха тихия глас на Майкъл, открехнал вратата.

Вероятно Джеръд бе забелязал примирението в гласа на сина си, тъй като прекъсна целувката и се отдръпна. Пое дълбоко въздух. Домини се обърна и потърси опора в кухненския шкаф. Не бе готова за толкова бързо завръщане към реалността. И не можа да повярва, когато усети как той, застанал зад нея, плъзна ръце по тялото й, прегърна я и прошепна:

— Можеш ли изобщо да си представиш колко силно те желая?

За малко останаха така, като просто се наслаждаваха на близостта си. Най-сетне едно почукване на вратата ги принуди да се разделят.

— Идвам, Майк — извика Джеръд.

Домини не смееше да го погледне. Желанието й да бъде с него бе прераснало в истинска болка, която само любовта му би могла да успокои. Бе й непоносимо да се разделят.

Когато след няколко минути се присъедини към тях във всекидневната, тя се удиви на способността на Джеръд да се държи така, като че ли нищо не се беше случило между тях, и също опита да бъде равнодушна.

— Красива е — казаха тихо децата, отдръпнали се назад, за да се полюбуват на елхата.

Джеръд бе загасил всички лампи и тя светеше ярко в тъмнината. Гледката беше приказна.

— Домини, дали гласът ти вече е достатъчно добре, за да ни изпееш „Тиха нощ, свята нощ“? — помоли Джеръд.

— Може би след първия куплет ще продължим заедно?

Той кимна и всички сключиха молитвено ръце. Като избра по-нисък тон от обикновено, Домини започна да пее. Гласът й бе чист и верен. Не звучеше така силно, както преди, но тя не искаше да го напряга. Очакваше на следващия куплет да продължат с нея, ала за нейно учудване, те само я гледаха.

— Ще изпееш ли и останалото? — попита тихо Питър.

— Моля те! — присъедини се Майкъл.

Без да смее да погледне към Джеръд, Домини допя песента.

— Изпей ни „Нощ преди Коледа“ — замолиха се момчетата, щом тя свърши.

— Как е гърлото ти? — попита загрижено Джеръд.

— Прекрасно! — заяви Домини. — Благодарение на теб, не мога да повярвам, че някога съм била болна!

— Момчета, ще ми обещаете ли, че ако изпее още една песен, веднага след това ще легнете? — настоя доктор Улф.

Децата кимнаха и седнаха, за да слушат.

— За тази песен ми трябва акомпанимент — усмихна се Домини. — Затова можете да ми пригласяте, както намерите за добре.

С тези думи Домини започна песента, станала любима на всички деца при обиколките й по болниците през последните няколко години. Знаеше, че никога досега не бе имала по-професионално изпълнение. Отначало момчетата се умълчаха, после започнаха да се кискат. Тя ги увличаше все повече и накрая заедно изпяха „Весела Коледа на всички! И на всички лека нощ…“. Щом гласът й стихна, момчетата скочиха от дивана, изтичаха при нея и я прегърнаха.

Разцелуваха се и Джеръд ги подкани да тръгват към стаята си, а на Домини каза да остане долу и че няма да се бави.

В състояние на приятна възбуда, тя се сви на кълбо на дивана и се загледа в светлинките на елхата. Мислеше си, че никога не е била толкова щастлива. Неочаквано телефонът иззвъня и прекъсна блаженството й.

— Тебе търсят, Домини. Картър Филипс е — каза Джеръд, щом вдигна слушалката. Погледът му беше тъжен. — Понеже има да говорите за доста неща, ще отида до болницата, за да проверя състоянието на едно новородено с жълтеница. Трябваше да намина още преди да си дойда.

— Джеръд? — обърна се тя колебливо към него и го изпрати до вратата. — Да те изчакам ли?

— Ако не се върна до половин час, това означава, че има усложнения — отряза Джеръд.

Домини не желаеше да остави нещата така, след като знаеше, че вечерта им можеше да завърши съвсем различно, ако Картър не се беше обадил в такъв неподходящ момент.

— Усложненията не ме притесняват. Не си забравил, че съм дъщеря на лекар, нали? — Пое дълбоко дъх. — Ще остана будна, докато се върнеш.

— Мислиш ли, че е разумно да караш Филипс да чака? — Той я изгледа продължително с помръкнали очи. — Лека нощ, Домини.

— Лека нощ — прошепна тя.

Почти изхлипа, като чу щракването на вратата. Безвъзвратността на този звук я накара да застане лице в лице с факта, че Джеръд нямаше да се върне навреме, за да продължат това, което бяха прекъснали. Влезе в кухнята, взе слушалката и опита да разговаря с Картър, като че ли нищо не се беше случило. Той искаше да узнае как се чувства тя и да й каже да не се безпокои за програмата си. Бяха заснели достатъчно предавания, така че имаха за още две седмици. После биха могли да повторят някои, ако се наложеше. Осведоми я за последните новини и й предаде пожеланията на всички в студиото за бързо възстановяване, преди най-сетне да й пожелае лека нощ.

След разговора Домини остана будна още час, като се молеше да чуе колата на Джеръд. Накрая се отказа от това бдение, изключи светлинките на елхата и легна. Дори и тогава продължи да очаква завръщането му, като се чудеше защо обаждането на Картър бе променило така поведението му.

По-голямата част от нощта тя се мяташе неспокойно в леглото, нетърпелива да дочака утрото, за да поговори с него.

Когато той се прибра в събота, я завари с децата пред телевизора. Изгледа я с непроницаем поглед и изчезна в кабинета си, където прекара остатъка от деня.

Седмицата преди Коледа започна като всички останали. Децата отидоха на училище, а Джеръд — в клиниката. Единствената промяна бе в състоянието на Домини. Чувстваше се напълно възстановена. Гледаше да е постоянно заета и помагаше на госпожа Моън в домакинската работа. Тези седмици й бяха разкрили един нов свят и вече не можеше да си представи живота без Джеръд и децата. Все пак скоро трябваше да се върне към работата си. При тази мисъл я обхващаше паника.

Домини очакваше с нетърпение четвъртъка, когато започваше ваканцията на децата. Но за нейно разочарование, те бяха поканени на рожден ден с преспиване. Джеръд беше заминал за Сиатъл. Точно, когато предвкусваше насладата от мига, в който всички щяха да се съберат заедно, остана сама. При това положение беше излишно госпожи Моън да остава в къщата и й предложи да отиде при дъщеря си.

Първоначално икономката любезно отказа, но накрая прие, като обеща да се върне на другия ден следобед. При това се съгласи пътьом да занесе пуловера, който Домини бе оплела за Джеръд, за да го съшият. Щом остана сама, тя обу джинси, облече жълт пуловер и се сви на кълбо на дивана с книга в ръка. Ала не можа да се съсредоточи върху нея. Джеръд нарочно не се прибираше. По всичко личеше, че съжалява за случилото се помежду им и сега вземаше мерки, за да не се поддаде отново на моментната си страст. За него явно всичко бе приключило. По лицето й бавно потекоха сълзи.

Остави книгата и с натежало сърце се загледа в спускащата се тъмнина. Една част от Джеръд не я харесваше, а друга все още обичаше жена му — фатално съчетание. Домини реши, че не й остава нищо друго, освен да напусне Бремертън в деня след Коледа, независимо дали е напълно излекувана или не.

Часовете минаваха мъчително бавно. В десет тя тръгна нагоре, горчиво разочарована, че Джеръд бе предпочел да не се прибере. Нощта беше необикновено красива и през прозореца се виждаха светлините на пристанището. Не можеше да продължи към спалнята и се отпусна на долния матрак на леглото на момчетата, за да погледа и послуша звуците на нощта. По някое време клепките й натежаха и заспа дълбоко.

Нещо я разбуди и тя скочи стресната. Джеръд я викаше. Чу стремителните му стъпки нагоре по стъпалата. Очевидно бе решил да се прибере от Сиатъл, без да казва никому.

— Джеръд? — Побърза да го успокои, че е в къщата. Бе доловила паника в гласа му, когато викаше името й. Спусна се бързо от леглото и тръгна към коридора. Вероятно той долови движението й с крайчеца на окото си, изтича бързо от прага на спалнята и спря рязко при мансардата.

— Домини? — каза с невярващ глас.

От коридора в пространството между тях падаше сноп светлина, който леко освети тялото й.

— Какво има? — Гласът й бе сипкав от съня. Отметна с ръка от лицето си един кичур от разбърканата си коса.

— Не можах да те намеря и помислих, че си си отишла — глухо каза той.

— Искаш да кажеш в Сиатъл. — Тя пристъпи напред.

— Когато видях нещата ти в спалнята, реших, че си излязла на разходка — нощта е толкова красива!

— Заспала съм, докато гледах светлините в залива.

— Изобщо не се досетих, че може да си тук.

Думите му звучаха доста странно. Нима мислеше, че го причаква?

— Аз… Нямах представа, че ще се прибереш тази вечер. Бях привлечена от гледката, като отивах да си лягам. Тъй като децата останаха при…

— Домини… — Гласът му бе рязък, почти груб. — Не е необходимо да ми обясняваш каквото и да е.

Между тях трептеше особено напрежение. Говореха спокойно, но тя усещаше как от него се излъчва някакво дълбоко чувство.

— Имаш ли представа колко си красива? — попита я той. — Почти полудявам от усилията, които полагам, за да бъда настрана от теб сега, когато вече си добре. А това не е по силите на един мъж. Не знам как да се боря вече, помогни ми — завърши дрезгаво Джеръд.

Да му помогне… Домини осмисли думите му, изпълнена е възторг, и твърде развълнувана от признанието му, за да може да проумее за какво я моли.

— Искаш ли да си отида? — запита меко тя и се опита да не издаде трепета, обхванал я цялата.

— Не ме разбираш. Не искам да отиваш където и да е! Искам отново да те докосна, но ако го направя, няма да мога да спра. А има твърде много причини, поради които не мота да допусна това да се случи.

— Направила ли съм нещо? — Тя пристъпи напред, като го гледаше с молещи очи. — Има ли го някаква връзка с децата?

— Домини… — прошепна той изтерзано. — Филипс има…

— Картър? — извика тя, като го прегърна. — Какво общо има той с нас?

— Не с нас. С теб! — отговори й мрачно.

— За какво намекваш?

— Домини, той те манипулира! От колко време казваш, че си с него? Осем години? И той е твоят пръв и единствен работодател, нали? Би направила всичко за него!

— Не знаеш колко много грешиш!

— Според моите наблюдения повечето хора дори не подозират, че са манипулирани. Наел те е на една податлива и крехка възраст — била си само на деветнадесет години и е направил от теб звездата, която си днес. Използва признателността ти като средство да постигне каквото желае и е толкова хитър, че е успял да те накара да го смяташ за свой благодетел.

— Не знаеш какво говориш! Времето в Детския театър бе изключително щастливо за мен, точно защото той не е диктатор, за какъвто го смяташ.

— Тогава как ще ми обясниш конкурса? Веднъж ти ми обясни, че идеята не ти е харесала по принцип. А заради Филипс си се съгласила.

— Не харесвам конкурсите, които докарват публиката в студиото. Предпочитам да бъда на разстояние, за да имам свой частен живот. Но реших, че мога да опитам веднъж. Ако бях възразила, Картър никога нямаше да ме накара да го направя.

— Ето, в това е работата, Домини. — Гледаше я тъжно. — Ти не си възразила, защото дълбоко в себе си не си искала да му се противопоставиш. Дори едва пристигнала в реанимацията с наранена ръка, да не говорим за бронхита, ти мислеше за Филипс! Тревожеше се за проклетата си работа, вместо да се погрижиш за себе си!

— Нима ти, доктор Улф, се опитваш да ми кажеш, че ако беше на мое място след подобно произшествие, нямаше да помолиш да се обадят в клиниката ти и да съобщят за твоето положение? — Тя тръсна глава разгневено. — А колкото до предполагаемото влияние на Картър над мен, искам едно нещо да бъде кристално ясно: не възразих срещу конкурса, защото не бях категорично против него! Сигурно в университета си учил психология, но явно си пропуснал да научиш, че има хора, които вършат някои неща единствено заради радостта, която получават от това. Аз обичам работата си! Музиката е моя живот!

— Признавам, че си права. Думите ти обаче ме увериха, че причините, поради които реших да не продължа това, което започнахме, са основателни. Безсмислено е да ги обсъждаме.

Дори да я бе зашлевил, нямаше да й стане по-ясно, че никога не би могъл да я обича. Категоричността на гласа му я ужаси.

— Ще кажеш ли на децата, че вече съм достатъчно добре и мога да се върна на работа? Обещах на Питър да не тръгвам, преди да получа разрешение от теб. Смятам, че ще е най-добре да замина още утре сутринта! — почти извика тя и мина край него.

— Домини! — Той я последва. Може би причината бе в светлината, ала й се стори, че лицето му е странно бледо. — Не си отивай преди Коледа! Ще стоя настрана от теб!

— Колкото по-дълго остана, толкова по-трудно ще бъде за всички ни. Питър е подготвен и предполага, че мога да си отида всеки момент.

— Значи наистина ще си отидеш?

Застанаха лице в лице като противници. Всичко в Домини крещеше той да я спре. Бе необходима само една негова дума, но вместо това помежду им стоеше омразната тишина, която угаси последните й надежди и мечти.

— Да. А сега, ако ме извиниш, отивам да си стегна багажа.

— Ще има проблеми с момчетата, каквото и да им кажем. Ала искрено вярвам, че ще им бъде по-леко, ако утре сутринта бъдат с нас в колата. Ще им обясня, че имаш неотложни служебни задължения.

Тя разбра, че беше прав. Раздялата с момчетата щеше да бъде мъчителна, но може би не толкова тежка, ако бъдеха с баща си по пътя обратно за Бремертън. Би било твърде жестоко да отпътува, като им маха за сбогом през прозореца на колата.

— Може би така ще е най-добре — отговори му тихо и изтича по стълбите към спалнята.

Изпитваше нужда да вложи в нещо емоциите, натрупани в нея, и започна веднага да си събира багажа. Не спря, докато ръцете й не погалиха нощното наметало от дантела и сатен, което Джеръд и децата й бяха поднесли като подарък за добре дошла. Падна на леглото, зарови лице в него и зарида. Плака, докато потъна в дълбок сън.

Събуди се призори от звука на корабна сирена.

Стана и отиде в банята. Сложи си грим, за да прикрие следите от сълзите, и облече същата рокля, с която бе на вечерята в Коуст Ин. Къщата бе съвсем тиха, когато с чантите заслиза бавно по стълбите и премина покрай мансардата, в която предполагаше, че спи Джеръд. Домини никога не знаеше дали е вкъщи, тъй като нощем често го викаха по спешност. Тя си наля сок и седна край кухненската маса, за да напише писмо на госпожа Моън. Жената беше светица за нея. Тя полагаше идеални грижи за дома и децата на Джеръд. Ръката й потрепери, когато написа името си. Сложи писмото в плик и го остави на масата, където бе сигурна, че икономката ще го намери.

След като приключи с това, се качи отново за пакетите, които бе приготвила, и ги сложи под елхата. Подаръкът на Джеръд щеше да бъде готов след няколко дни и госпожа Моън трябваше да се погрижи за него.

— Не предполагах, че вече си станала, Домини.

Не беше чула кога е слязъл. Бе облечен със сив панталон и черен пуловер. Никога не бе изглеждал по-привлекателен.

— Трябваше да свърша доста неща и исках да съм готова навреме.

Джеръд приближи, като я гледаше изучаващо, почти хладно.

— Мислех, че съм виждал всеки оттенък на зеленото във водите на Пролива, твоите очи обаче, Домини, не подлежат на описание. Сега съвсем не приличаш на жената, която срещнах в студиото. Всичко се дължи на почивката и спокойствието. Знам, че нямаш търпение да се върнеш към предишния си живот, но не се претоварвай! Ако продължиш с предишното темпо, болестта може да те повтори. Обещай ми, че ще намалиш оборотите и ще се грижиш за здравето си! — Изведнъж той сложи ръце на раменете й. — Домини… — Разтърси я леко.

Беше така замаяна от докосването му, че не можеше да си спомни за какво говореха. Нямаше нищо по-важно от ръцете му. Но той не искаше ласка. Не искаше обичта й. Не искаше нищо от нея. Говореше само като лекар, успя да схване тя.

— Пусни ме, Джеръд.

Бяха толкова близо един до друг, че виждаше как на лицето му пулсира нерв. Гледаше я втренчено, сетне изведнъж се отстрани.

— Ще сложа всичко в колата и отивам да взема децата. Връщам се след десет минути. — Изтича от стаята, като че ли нямаше търпение да се махне.

Домини се подпря на масата, за да се съвземе. Всичко бе наред, докато не я докосна. Усещането, което той породи с допира си, разпали в нея огън. С ожесточение си каза, че се радва на заминаването си. Стиснала здраво розовото дръвче, тя тръгна по коридора и почти се сблъска с Майкъл, който влетя през входната врата.

— Домини! — Той обви ръчички около талията й. — Не тръгвай, не си отивай!

— Майкъл! Върни се в колата, синко — заповяда Джеръд от прага.

— Няма! — Майкъл продължи да се притиска към нея.

— Как ми отговаряш? — попита Джеръд с тиха ярост.

— Не искам Домини да си отива, татко. Питър казва, че ти си виновен! — извика той и сълзите, бликнали в очите му, потекоха по бледото му лице.

— Никой не е виновен, момчето ми — намеси се Домини. — Нали помниш моя шеф, господин Филипс? — Майкъл кимна. — Е, добре. Миналата вечер той ми се обади, за да разбере дали вече съм добре и мога да обиколя и развеселя децата в болниците — излъга тя. — Татко ти казва, че вече съм много по-добре и не можах да откажа, щом помислих за тези малки пациенти, които имат нужда някой да ги развесели преди Коледа.

Майкъл премигна, докато възприемаше думите й.

— Но ние искаме да бъдеш вкъщи с нас!

— Аз също бих желала, Майкъл, и то много — поде отново тя. — Какво ще кажеш, ако ви се обадя сутринта на Коледа, след като отворите подаръците си?

— Обещаваш ли? — попита той толкова сериозно, че на Домини й се искаше да завие от болка.

— Да, обещавам — каза тя с разтреперан глас.

— А сега искам да ни се извиниш — каза Джеръд твърдо.

Наведе се и взе момчето на ръце. Майкъл се сгуши в него, като хлипаше сърцераздирателно. Когато бурята отмина, детето вдигна глава от широкото рамо на баща си и погледна към Домини с очи като мокри метличини.

— Извинявай, Домини. Извинявай, татко.

— Така вече е добре — каза тихо баща му и го целуна.

— Може ли в колата да седна до Домини?

Безмълвна, Домини потърси разрешението на Джеръд и той кимна леко.

— Защо не седнем отзад, там има достатъчно място. Приготвила съм нещо вкусно за хапване, когато огладнеем. Можем да четем приказки и да играем на нещо. Искаш ли да бием Питър и татко ти на въпроси?

— Питър няма да дойде — каза отчаяно Майкъл.

— Какво се е случило с Питър? — прошепна обезпокоена Домини вече при колата.

— Моля те, не ме карай да ти отговарям, Домини. — Затвори вратата й и седна на шофьорското място.

Очите им се срещнаха в огледалото на колата.

— Джеръд, трябва да направиш нещо.

— Ще те откарам до вас. Като се върна, ще опитам да оправя нещата.

— Какви неща? — попита Майкъл, като гледаше ту единия, ту другия.

— Искам да кажа, че след като закараме Домини, ще вземем Питър и ще помислим как да прекараме ваканцията.

— Ще дойдеш ли да ни видиш след Коледа? — запита я умолително детето.

— Няма да може, Майкъл. Трябва да замине на турне — отговори му Джеръд, преди тя да успее да каже и думичка.

Домини гледаше през прозореца как черният мерцедес пое към Сиатъл, без да забелязва хубавото време навън.

— Защо трябва да си отидеш, Домини?

Джеръд отново я изпревари.

— Тя е Принцесата от приказките, Майкъл. Нали помниш колко много искаше да я видиш. Е, добре, хиляди други деца също я обичат и също желаят да я видят.

— Но ти не си истинска принцеса! — обърна се детето към нея.

— Разбира се, Майк. Аз съм обикновена жена, която ходи на работа, както татко ти, например.

— Харесва ли ти да си Принцесата от приказките? — попита я детето със сънлив глас.

— Разбира се. Това е нейният живот! — отговори Джеръд и Домини безпогрешно долови горчивината в гласа му.

— О! — можа да каже само Майк и клепките му се притвориха.

Дъхът на Домини спря, когато видя как от миглите му се откъснаха две сълзи и се търкулнаха по бузките му. Останалата част от пътуването премина в мъчителна тишина. Момченцето заспа дълбоко. Вероятно предната нощ не бе спало достатъчно, помисли тя, като галеше меката му руса коса.

Без да проговори, веднага, щом пристигнаха пред жилището й. Джеръд свали багажа й и розовото дръвче. Домини се измъкна леко и остави Майкъл, легнал на задната седалка. Изтича към входната врата с ключ в ръката. Джеръд като че ли нямаше търпение да се отърве от нея, а тя не желаеше да протака неизбежната раздяла.

— Не, нямам нужда от помощта ти — каза му, когато той се опита да внесе багажа й вътре. — Побързай, докато не се е събудил Майкъл. — Отвори вратата и избута вътре чантите.

— Домини…

— Сбогом, Джеръд. — Притисна дръвчето към гърдите си, като че ли търсеше опора в него. — Благодаря ти за всичко! Знам, че това ти звучи неискрено, но го казвам от сърце.

Красивото му лице бе изкривено до неузнаваемост и прекрасните му сини очи бяха потъмнели. Подаде й коледните подаръци от него и децата.

— Пожелавам на Принцесата от приказките дълго и щастливо царуване! Сбогом, Домини!