Ребека Уинтърс
Телевизионната принцеса (6)

Шеста глава

Уплашените й очи търсеха неговите и сърцето й се преобърна от това, което прочете в тях.

— Децата…

— Те са добре, Домини.

Би трябвало думите му да я успокоят, ала в тях прозираше огромна тревога и тя реши, че той крие нещо от нея.

— Не ме щади, Джеръд. Кажи ми истината! — Бе ужасена от неестествената му бледност, от силната болка и загриженост, изписани на лицето му. — Аз съм виновна за всичко! — измъчваше се Домини, като мяташе главата си от непоносимата болка. — Защо не умрях?

Ръцете му я хванаха здраво и спряха безумното мятане.

— Не чу ли какво казах? Вкъщи са, живи и здрави, и сега сигурно вечерят с госпожа Моън.

— Не… Не мога да повярвам. Наистина ли? — Горещи сълзи потекоха по страните й и се спуснаха по ръцете на Джеръд.

— Да доведа ли началника на пристанището? Той ги е намерил, кацнали отгоре на пианото в салона, чакащи спасителните лодки. Даже краката не са си намокрили.

— На пианото?

Стиснатите му до преди малко устни се отпуснаха в усмивка, каквато не бе виждала досега на лицето му.

— Добре съм ги научил да търсят винаги най-високото. — Едва ли би се шегувал, ако не й казваше истината.

— Благодаря на Господа! — изхлипа леко. — Здрави са…

— Да. — Той наведе глава и устните, които Домини бе жадувала така силно, неочаквано покриха нейните с лека и много приятна целувка, но, уви, доста кратка. — Сега въпросът е как да ги убедя, че си здрава и читава и не бих могъл да го направя, докато си така разстроена. — Той приглади кичурите коса, паднали на челото й. — Ще те преместя в отделна стая веднага щом направим рентгенова снимка.

— Не издържам тук! Може ли да се върна в хотела, ако обещая, че ще изпълнявам всичко, което ми наредиш?

— Домини, имаш нужда от пълна почивка — нещо, което със сигурност от години не си си позволявала. Има опасност да развиеш пневмония, но нека това не те плаши. — Той погали бузите и брадичката й с опакото на ръката си. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо!

— Не се страхувам, но като че ли бе вчера, когато стоях край болничното легло на баща ми след инфаркта. Това място ми навява твърде болезнени спомени — обясни тя.

— Кога почина той?

— Миналата година през август.

— Не знаех, че е било толкова скоро — каза той почти на себе си. — Взе ли след това отпуска, за да се възстановиш от мъката, и да свикнеш с мисълта за загубата?

Тя поклати глава отрицателно.

— Така и очаквах. — Гласът му бе рязък. — Не се и съмнявам, че тогава си се натоварила още повече, вместо…

— Но аз имах задължения, трябваше да гледам работата си — отвърна Домини. — Аз…

О, небеса! Работата й! Никой в студиото нямаше и най-малка представа къде се намира, след като се отписа от хотела.

— Отивам да видя дали са готови резултатите ги — внезапно каза той и понечи да тръгне.

— Джеръд? — повика го тя. — Ще те притесня ли, ако те помоля да се обадиш на Картър?

— Имаш ли нужда от него, Домини? — Устните му побеляха.

— Не — отвърна тя, — просто трябва да бъде уведомен за случилото се. Той подготвя планове за ново турне на Принцесата от приказките в Спокан веднага, щом се върна.

— Ако имаш пневмония, няма да ти позволя изобщо да се върнеш на работа поне няколко месеца!

— Моля те, не казвай това на Картър, поне не по този начин. Ако може, само го уведоми, че сигурно ще ми е необходима една седмица, преди да мога да се върна…

— Картър Филипс трябва да знае фактите такива, каквито са. Време е да разбере, че си била претоварена и резултатът е налице! — Стоеше край нея като някакъв ангел на отмъщението и тя потръпна под завивката си. — В един ден ти вместваш толкова работа, колкото повечето хора вършат за цяла седмица! Телевизионни представления и лични изяви, записи, конкурси… Къде е времето за Домини Лоринг, жената?

Наистина ли си представяше живота й така?

— Пристигнах тук единствено с желанието да видя децата и да си почина…

— За един ден и една нощ ли? — бе саркастичният му отговор. — И след като приключи със задълженията си към момчетата, бе готова да се върнеш при Филипс и неговите планове.

— Нямах такива намерения! — Домини затвори безпомощно очи.

— Не можеш да ме убедиш. Разбрах, че си изгаряла от нетърпение да се махнеш оттук. Пренебрегна съветите ми и дори се беше отписала от хотела. И ме излъга, че температурата ти е спаднала.

— Защото не исках да разочаровам децата, като остана цял ден в леглото. Не можех да постъпя така с тях. И тъй като ти ми даде антибиотик, реших, че разходката няма да ми навреди.

Всичко казано бе истина, но тя премълча истинската причина — иначе той щеше да разбере колко безнадеждно е влюбена в него. Не можеше да му признае, че го желае отчаяно и че за нея е цяло мъчение да се намира толкова близо до него.

— Как ще ми обясниш колата под наем? — Сподавеният му гняв бе по-страшен от избухването преди малко.

Домини го погледна с учудване. Как беше разбрал?

— Доктор Улф? Готови сме за рентгеновата снимка — каза един санитар, появил се тъкмо навреме, за да прекъсне тежкия разговор.

— Кажи на Матю, че искам снимките веднага. Щом бъдат готови!

Джеръд рязко се обърна и излезе.

 

 

Между болкоуспокояващите лекарства за рамото й и лечението на кашлицата, Домини спа почти непрекъснато през следващите четиридесет и осем часа. Джеръд идваше в стаята от време на време през деня или нощта, за да провери как е, но свеждаше разговорите им до минимум, като настояваше за пълна почивка. Тя мислеше, че може би беше прав да я обвинява, че се претоварва. Домини не смяташе, че начинът й на работа бе толкова изтощителен, ала вече няколко години не бе имала истинска почивка. Идеята да пътешества сама не я привличаше. Но щом се възстановеше, щеше да вземе отпуска и щеше да замине някъде, където да се пече на слънце, без да мисли за нищо.

Хелън Анделин — нейна приятелка и колежка в Детския театър от три години, ходеше всяка зима на Мауи заедно със съпруга си. Тя нееднократно бе настоявала да отиде с тях, но понеже не желаеше да им се натрапва, Домини отклоняваше поканите. Колкото повече мислеше за това, толкова по-привлекателна й се струваше една почивка на островите. Щеше да плува, да се пече и чете каквото пожелае. Никакви графици, никакво напрежение. И може би, по някакво чудо, щеше да се научи да живее и без Джеръд Улф.

На другата сутрин се събуди в стая, пълна с цветя. Очите й се насълзиха, като прочете картичките, изразяващи обичта на всички от студиото. Това означаваше, че Джеръд се бе обадил на Картър. Посланието на Алън я накара да се усмихне: „Скъпа Принцесо, ако този вълк позволи дори един косъм да падне от прекрасната ти глава, ще си има работа с мен!“.

Картър й бе изпратил бели карамфили — нещо обичайно за него. На картичката бе написал: „Можеш да отсъстваш, колкото смяташ за необходимо. Когато всичко бъде наред, ще дойда да те взема. Картър“.

Обедната визита на Джеръд съвпадна с едно обаждане на Лил Хобсън, който бе позвънил в студиото и бе разбрал за злополуката. Нетърпението на Джеръд да говори с нея я накара да приключи набързо. Тя остави слушалката и се обърна към него. Усмихваше й се загадъчно. Изведнъж й показа едно изящно малко дръвче, отрупано с кървавочервени пъпки. Няколко вече бяха разцъфнали. Никога не бе виждала такава красота, освен в илюстрациите към приказките. С треперещи ръце тя се пресегна за картичката и прочете:

„За една истинска Принцеса.

С обич, Питър и Майкъл.“

Наведе се и зарови лице в цветята, забравила, че не може да усети аромата им. Миниатюрните рози бяха истинско чудо! Нямаше съмнение, че момчетата бяха пожелали да направят нещо за нея, но Джеръд бе избрал този необикновен и красив подарък.

— В случай, че се интересуваш, аз също имам нещо за теб. — Дълбокият му плътен глас прекъсна мислите й.

Домини се отпусна на възглавницата, завладяна и трогната от постоянното му внимание.

— Ти вече направи твърде много за мен. — Най-сетне погледите им се срещнаха. Той изглеждаше невероятно мъжествен и привлекателен в кафявото поло и тъмнокафявите панталони. Нямаше и следа от лекаря. — Розовото дръвче е разкошно и съм възхитена от него.

— Имаш доста обожатели. — Джеръд го сложи между останалите цветя на масичката.

— Но никой няма такова значение, както Питър и Майкъл — отвърна тя. — Когато преди няколко минути телефонът звънна, бях разочарована, че не са те. Казал си им да не ми се обаждат, нали?

— Смятах, че е по-добре да изчакаме резултатите от тестовете.

— И?

— Това е моят подарък. Всички резултати са отрицателни, което означава, че нямаш пневмония.

— Благодаря на небесата! — Лицето й грейна радостно. — Дължа го изцяло на теб!

Усмивката, с която той й отвърна, промени изцяло лицето му.

— Има още нещо към подаръка ми. След няколко минути ще дойде сестрата, за да ти помогне да се облечеш — вземам те вкъщи.

— Какво?

— Имаш бронхит и през следващите няколко седмици трябва да бъдеш под непрекъснато лекарско наблюдение. В случай, че няма усложнения, ще се оправиш бързо, ако спазваш нарежданията ми и останеш в пълен покой. Разбрах, че ти е неприятно да стоиш в болницата, и реших, че ще се чувстваш по-добре у нас. Ако си под покрива ми, ще съм сигурен, че всички мои инструкции се изпълняват. Имаш нужда някой да те наглежда, а кой би се справил по-добре с това от госпожа Моън? Сега е в пенсия, но преди работеше като медицинска сестра. Под грижите на двама ни ще се възстановиш бързо.

Домини отвърна поглед, безсилна да възприеме всичко, което чу. Най-безумната й мечта бе на път да се сбъдне. Но почти веднага започна да мисли за деня, в който трябваше да си тръгне и да се върне в Сиатъл. Знаеше, че това щеше да бъде все едно да изтръгнат сърцето й.

— Неприятна ли ти е идеята? — Резкият му въпрос я накара да обърне глава.

— Мисля, че съм шокирана — прошепна тя, като не смееше дори за момент да повярва, че бе доловила болка в гласа му. — Това ще обърка целия ти живот…

— А ако ти кажа, че така Питър ще има възможност да поправи всичко случило се?

— Той вече ми се извини — не го разбра тя.

— Но се чувства отговорен, защото именно той предложи разходката до Бейнбридж, най-вече заради игралните автомати.

— Не разбирам какво общо има това? Аз самата играх на тях! — побърза да каже, за да защити децата.

— Знаеш, колко виновен се чувстваше, след като се разбра за лъжата в писмото му. Но ако можеше да го видиш сега! Смята, че отговорността за състоянието ти е негова.

— Това е абсурдно! Аз съм тази, която трябва да поиска извинение за ужасната опасност, на която изложих децата ти!

— Почти винаги ги вземам с мен, когато излизам с яхтата, и те са били дори в по-тежки ситуации. Не би могла да предвидиш невероятната случайност, довела до катастрофата. Бях разстроен, защото ти имаше температура, а бе паднала в ледената вода. Слава на Бога, че си била с пояс. Това ти спаси живота, Домини!

— Благодарение на Питър!

— Какво?

— Когато им казах, че двамата трябва постоянно да носят пояси, той настоя и аз да сложа. Прилича на теб. — Усмихна му се, като се надяваше да подобри настроението му, но като че ли Джеръд бе завладян от мисли, които го измъчваха.

— Четири души все още не са намерени. Само като си представя… — Ръцете му се свиха в юмруци.

Домини наведе глава.

— Непрекъснато мисля за прекрасните ви момчета и какво можеше да се случи с тях… — Тя покри лице с ръце и си представи децата, давещи се на по-малко от две мили от брега. Погледна Джеръд и допълни: — Предполагам, че на Питър му с дошло твърде много.

— Мисля, че и тримата ще намерим отново спокойствието си, ако дойдеш у нас. Всички дългове ще бъдат платени.

— Ако си сигурен, че така ще помогнем на Питър и няма да ти причиня твърде много неприятности, не мога да си представя нищо по прекрасно от това да съм с вас! — Тя се усмихна палаво. — Сестрите говорят само за теб, Джеръд…

— Очевидно, колкото по-скоро те взема оттук, толкова по-добре. Обещах, че ще бъдеш вкъщи, когато децата се приберат от училище следобед.

Домини преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Джеръд, готов си да промениш целия си живот заради мен. Чувствам се ужасно безпомощно.

— Понякога това не е чак толкова лошо. Ще бъде добре за здравето ти, ако си под постоянен контрол. Да не говорим за претоварения ти мозък. Предписвам ти пълна почивка, никакви задължения, хубава храна и свеж морски въздух.

— Ако продължаваш да ме глезиш като принцеса, вероятно после няма да можеш да се отървеш от мен. Не си ли помислил за това? — опита тя да се пошегува, за да не полудее от щастие.

— Децата никога не биха ти разрешили да си отидеш. Можеш да бъдеш сигурна.

— Няма ли моето присъствие в дома ти да породи нежелателни клюки? — Тя прояви изведнъж голям интерес към системата за венозно преливане.

— Надявам се. — Той я погледна с усмивка, от която сърцето й примря. — Всъщност очаквам слуховете за красивата жена, живееща в моя дом, да стигнат колкото може по-надалече или поне до клиниката ми.

Домини не успя да долови хумора в думите му.

— Подобно нещо би могло да навреди на репутацията ти. Не искам това да тежи на съвестта ми!

— Напротив. Любопитството се отразява добре на бизнеса.

— Няма нищо смешно, Джеръд. Доколкото чух, и без това се налага да връщаш хора. Нямаш нужда от реклама.

— Все пак мисля, че ще е добре за името ми — настоя той. — Хората ще започнат да се питат какво всъщност става. Дали местният доктор най-сетне е прекратил траура си и си е намерил ново увлечение? Всички възмутени интриганти на няколко мили наоколо ще имат за какво да говорят. Най-хубавото в цялата история е, че никой не знае коя си. Ще дам подслон на една загадъчна жена и никой няма да узнае, че в леговището на вълка е скрита истинска принцеса…

— Пътническите чекове са в багажа ми. — Опита се да насочи разговора към по-прозаични неща, като се стараеше гласът й да не издаде вълнението й. — Може ли да ги получа, за да платя сметката за лечението?

— Всичко е уредено. Докато сестрата ти помогне, ще потърся някой да натовари цветята. — Джеръд тръгна към вратата.

— Предпочитам да ги оставя тук. Може да ги раздадат на останалите пациенти. Единственият подарък, който ще задържа, е розовото дръвче.

— Сигурна ли си?

— Искам да го запазя завинаги. Ако успея да го съхраня до лятото, ще го взема в Такома и ще го посадя в лехата пред къщата.

— Това бащиния ти дом ли е? — повдигна едната си вежда той.

— Да. След като татко почина, бях решила да го продам, ала Картър ме посъветва да не го правя. Послушах го в последния момент. Имам толкова хубави спомени, свързани с тази къща! Опитвам се да бъда там колкото може по-често.

— Значи, когато посетих кабинета ти онзи понеделник, си се прибирала от Такома? — Гледаше я замислено.

— Да.

— Връщам се след малко. Надявам се, не възразяваш, че порових в багажа ти, за да намеря какво да облечеш. За жалост, дрехите, с които беше по време на злополуката, са съсипани непоправимо. Като за жена пътуваш с малко дрехи.

— Аз съм Принцесата от приказките. Единственото, от което имам нужда, са нейните дрехи.

В стаята се разля приятния му смях.

— Не съм и помислял, че ще доживея деня, в който да чуя жена да каже това. Пълна си с изненади и вече не успявам да ги асимилирам. Между другото, трябва да ти кажа, че не видях одеждите на Принцесата.

— Бил ги взе със себе си в Сиатъл.

— Някой друг обожател? — Очите му проблеснаха.

— Бил работи към охраната на студиото. Вече има няколко внучета — каза тя, принудена да се защитава.

— Те са най-опасни — измърмори Джеръд и излезе.

Домини нямаше време да размишлява дали е разумно да се премести в дома му, тъй като в стаята стремително влезе сестрата с нощницата й и пухкавия пеньоар. Почуди се дали вече има някакви тайни от Джеръд. Само ако си направеше труда да я погледне по-внимателно, щеше да разбере колко много го обича — и това я плашеше. Дълбочината на чувствата й можеше или да го ужаси, или да го накара да я съжалява. И двете възможности бяха еднакво непоносими за нея.

— Ще бъдем у дома след пет минути — уведоми я Джеръд, когато след половин час потеглиха от болницата. Мъглата, носеща се бързо, влошаваше видимостта, обаче Домини не съжаляваше, че не вижда нищо наоколо. Беше й достатъчно, че е с него, а да свързва в мислите си понятието „дом“ с неговото име усилваше още повече болката в нея.

Пътуваха мълчаливо. Преминаха през сърцето на града и продължиха на север, успоредно на крайбрежната магистрала. Джеръд намали скоростта и свърна по пътя, водещ към дома му. Домини не видя никакви други къщи наоколо и му спомена за това. Отвърна й, че цени уединението си и за да го осигури, е закупил земята наоколо. Тя огледа няколко етажното жилище с огромен интерес. То се появи внезапно в края на криволичещия път, минаващ между рододендрони и буйна зеленина. Това бе светлосива конструкция, съчетаваща топлотата на традиционния стил с опростените съвременни линии. Изградена здраво, за да издържи на бурните ветрове, къщата стоеше като предизвикателство към природните стихии и определено бе подходяща за човек като Джеръд. Той паркира колата и се обърна към Домини.

— Госпожа Моън вероятно току-що е потеглила, за да прибере децата. Да слезем и те настаним, преди да са се върнали.

Джеръд й помогна да слезе от колата, сетне я взе на ръце, заедно е розовото храстче в скута. Тялото му излъчваше топлина, която я пазеше от хапещия студ.

— Мога да ходя — прошепна тя, силно притеснена от устните му, намиращи се толкова близо до нейните. Само да вдигнеше леко глава…

— Въпросът е спорен.

Силният бриз от Пролива като че ли я пронизваше. Отдалече се чу тъжното изсвирване на корабна сирена и Домини потръпна при спомена, който тя й навя. Ръцете му я прегърнаха още по-здраво.

— Не се страхувай! Сега си в безопасност. — Бе доловил мислите й с лекота и я притисна към сърцето си.

— Замисълът на къщата е много вълнуващ — каза тя и проследи с поглед тебеширенобелия перваз покрай вратата и прозорците, щом той отвори.

— Построих я, след като Аманда почина. Нещо като терапия.

Неочакваното му откровение я натъжи, но и успокои. В дома нямаше да витае духа на жената, която бе обожавал. С няколко стъпки Джеръд я пренесе през коридора. Той преминаваше във всекидневна на по-ниско ниво с камина от камък. Отблясъците на огъня трептяха по бледорозовите стени и тъмносините канапета, разположени близо до камината.

Все още с нея на ръце, той се бе приближил до панорамния прозорец, гледащ към огромния залив. Като че ли стаята, кацнала като орлово гнездо на високия хълм, бе продължение на морската и небесна шир. Лекият й вик на изумление го накара да се усмихне.

— Майкъл казва, че когато погледне през този прозорец, коремчето му отива в петите.

— Прав е. Това е най-поразителната гледка, която съм виждала. — Тя се хвана по-здраво за врата му.

— Почакай, още не си била горе. Дрезгавият му глас я възбуждаше непоносимо.

Щеше да изпадне в трудно положение, помисли тя, ако решеше да провери пулса й. Спираловидната стълба в другия край на стаята водеше към голяма мансарда, но Домини едва я зърна, тъй като Джеръд продължи по други стъпала до една стая, която не би могла да бъде друго, освен спалнята на господаря на този дом.

Очите й веднага се устремиха към огромния прозорец, през който се виждаше разстилащата се панорама от море и небе. До стената срещу камината имаше огромно легло, подходящо за крал. Почувства топлината на огъня, весело пращящ зад черната решетка. Над леглото до тавана имаше рафтове, пълни с книги и медицински списания. Джеръд имаше истинско убежище, в което можеше да се оттегли след изтощителния ден.

От тази височина гледката бе още по-зашеметяваща, но единственото, което Домини можеше да види, беше красивото му лице, отразяващо се в стъклото. Доктор Улф я положи леко на леглото, застлано със светлосини чаршафи, после взе розовото дръвче и го сложи на високия скрин.

— Джеръд, не мога да ти отнема стаята.

Докато му казваше това, той свали палтото й, зави я и я накара да се отпусне на възглавницата. С крайчеца на окото си тя зърна овлажнителя, оставен на нощната масичка, с бележката й и чека, все още прилепени към него.

Джеръд остана загледан в нея, е леко разкрачени крака и ръце на кръста.

— Можеш и ще го направиш. Имаш нужда от усамотение, а откакто живеем тук, момчетата ме молят да спя при тях. Ще използвам банята им, а ти можеш да ползваш съседната. Госпожа Моън има отделни стаи покрай коридора, през който минахме. Освен това имам още една причина да искам да останеш тук. Естествено е след това, което преживя, да изпитваш отвращение към водата. Надявам се, че като гледаш през прозореца ден след ден, ще обикнеш отново морския пейзаж и няма да потръпваш, както преди малко.

— Ти си изключително проницателен.

— По-големият ми брат загуби живота си преди години при злополука в морето. Месеци наред след това мразех вида и аромата на Пролива, но с времето превъзмогнах това. И ти ще успееш.

Тя притвори очи. Най-напред брат му, после жена му. Останали са му само Майкъл и Питър…

— Изтощена си. Опитай да поспиш. Ще надзърна по-късно и ако си будна, ще пусна момчетата при теб за няколко минути, докато изядеш вечерята си. Включвам овлажнителя. Искаш ли да ти помогна да свалиш пеньоара си?

Не мислеше, че би могла да издържи, ако я докосне отново. Самата му близост спираше дъха й и караше сърцето й да бие непоносимо бързо.

— Ще остана с него — прошепна тя пресипнало, като се молеше той да припише несигурния й глас на бронхита.

— Имаш ли нужда от още нещо? Госпожа Моън е оставила вода до леглото. Банята е в коридора.

— Вие сте неуморим, докторе. — На устните й се появи лека усмивка.

— Нима не знаеш — това е част от работата ми. — Очите му направо танцуваха. — Сега се отпусни и си мисли за Малката кокошчица.

— Нарочно ли го каза?

— Трябва да се освободиш от всичко, натрупано в теб, а засега смехът си остава най-доброто лекарство, което познавам. Ще намина по-късно.

Домини се обърна по корем. За пръв път от години някой се грижеше така нежно за нея. А какво ли е да си негова съпруга? И никога да не трябва да си казвате „лека нощ“ или „довиждане“?

Малката кокошчица, дойде й наум, и се засмя, заровила лице във възглавницата. Е, би могла да мисли и за нещо по-хубаво… Потъна в сън, който дори корабните сирени не успяха да смутят.