Ребека Уинтърс
Телевизионната принцеса (3)

Трета глава

— Истина ли е това, което казвате? — Залялата я радостна вълна я вдигна на, крака. — Искате да кажете, че Майкъл не е болен? И няма да умре?!

— Заслужавате „Оскар“, госпожице Лоринг. — Лицето му бе каменно.

— Но доктор Улф, вие не разбирате! — продължи тя възбудено. — Питър каза, че скоро Майкъл ще отиде на небето и…

— Дори не се опитвайте да прехвърляте вината върху сина ми! Вашата компания скалъпи този фарс, за да впечатли колкото може повече обожаващите ви почитатели, но аз ще ви разоблича. Освен ако не излезете в пресата с пълно опровержение. Можете да кажете това на вашия шеф!

Тъй като предчувствуваше следващото му движение, Домини изтича покрай бюрото.

— Мисля, че ще е най-добре да прочетете писмото на Питър! — каза тя задъхано и се облегна на затворената врата с глупавата надежда, че ще може да му попречи да излезе. Отначало помисли, че Джеръд Улф е твърде разярен, за да я чуе. Но може би — нещо в гласа й му бе направило впечатление и той спря, силно пребледнял. Домини въздъхна дълбоко и отиде до шкафа с папките. Отвори средното чекмедже и извади една с надпис „Улф“. После отскубна писмото с прикрепения към него плик и му го подаде, като почти се боеше от момента, в който той щеше да научи истината. Тя разбра, че Питър бе излъгал за болестта на Майкъл, и се убеди в това, като гледаше, как баща им стисна устни и стана още по-блед. Внезапно доктор Улф вдигна очи. Видът му я порази.

— Мили боже! — изстена той и поклати глава. — Нямах никаква представа…

— При това положение аз ще говоря с Картър да публикува опровержение във вестника, както и да направи изявление по телевизията — каза Домини. — Трябва да има някакво обяснение за постъпката на Питър. Моля ви, не му казвайте, че сте прочели писмото!

— Искате от мен невъзможното, особено след като се нахвърлих по такъв недопустим начин върху вас! Трябваше да се досетя доста по-рано — изрече тихо той. — С тази перука напомняте на Аманда. Тя имаше руса коса до раменете и добре обработен глас. Това, че Питър я споменава, обяснява в голяма степен защо си е позволил да стигне дотам. Никога не съм го насърчавал да говорим за нея и това е голямата ми грешка… Искам да ви уверя, че ще накарам Питър да ми каже истината, без да споменавам за тази среща.

— Необходимо ли е? Какво ще постигнете с това?

— Може би ще успея да разбера къде греша.

— Не сте ли твърде суров спрямо себе си? Питър не е първото дете, което изрича лъжа поради причини, напълно оправдани според него. Той жадува вашата обич повече от всичко друго и е решил, че ако спечели конкурса, вие ще се гордеете с него. Нима не разбирате? Питър вярва на всичко, което казвате, защото ви обожава.

— Това е много показателно. Моля ви, не ме разбирайте грешно, госпожице Лоринг. Благодарен съм за думите ви, но не приемам, че Питър може да предаде дословно забележките ми на съвършено непознат човек, или да излъже — без значение, дали му се струва оправдано. Колкото по-скоро поговоря с него, толкова по-добре. Той трябва да разбере, че това, което е направил, засегна всички край него и стана причина да ви наговоря някои непростими неща. Имате пълното право да ме пратите по дяволите.

— Признавам, че се изкушавах — опита да се пошегува Домини, ала той вече бе стигнал до вратата.

— Това, че не го направихте, говори много за вашия характер. Лека нощ — каза той и излезе.

При звука на стъпките му, отдалечаващи се по коридора, зданието й заприлича на гробница. Не можеше повече да остава тук. Дълбоко замислена, Домини облече палтото и взе дамската си чанта. Внезапно мисълта да се прибере в празния апартамент й се стори непоносима. Не искаше да бъде сама тази нощ. Може би щеше да е по-добре да отиде в Такома и да прекара почивните дни със стари приятели в позната обстановка. Това сигурно щете да прогони вълнението, породено от доктор Улф. Никога друг мъж не бе оказвал такова въздействие върху нея — в един момент я вбесяваше, а в следващия я оставяше без дъх, копнееща по него. Мисълта, че може да не го види никога повече, я потискаше.

 

 

Дните в Такома й донесоха точно това, от което имаше нужда. Вече не бе толкова болезнено да мисли за Улф. Прекара цялото време с приятели и почти успя да забрави целия епизод. Майкъл щеше да живее, а това бе най-важното!

Когато пристигна в студиото, Мардж стана от бюрото си и забърза към нея. Щом видя смутеното изражение на секретарката. Домини усети как спокойствието, постигнато в Такома, я напуска.

— Доктор Улф отново е тук — прошепна Мардж. — Чака в кабинета ви.

— Изглежда ли разстроен?

— Да. Опитвал е да ви намери през целия уикенд и е оставил няколко съобщения на телефонния секретар. Когато тази сутрин пристигнах на работа, доктор Улф вече чакаше… Повикайте ме, ако имате нужда.

— Благодаря, Мардж — отвърна Домини, неспособна да се пребори с надигащото се вълнение, и влезе в кабинета си.

— Най-сетне — чу дълбокия му глас. Очевидно бе разглеждал диаграмата на стената, показваща трескавия й график. Проницателните му очи отново я огледаха оценяващо и тя помисли с радост, че тази сутрин бе облечена по-официално от обикновено, и то с любимия си тъмновиолетов велурен костюм.

— Защо казвате „най-сетне“, след като дори съм подранила?

Доктор Улф беше облечен със светлокафяво палто и изглеждаше великолепно. Като избягваше внимателния му поглед, Домини седна зад бюрото. Както и в петък, той остана прав.

— Защото през целия уикенд ви търсих вкъщи по телефона, но без резултат.

Тя повдигна леко вежди.

— Бях в Такома с приятели. Как намерихте номера ми?

— Имам си източници — каза той. — Неприятно ли ви е?

— Не — отвърна му. — Просто съм изненадана, тъй като го няма в указателя.

— Разбирам защо. Понякога ми се иска и моя да го нямаше — каза кисело доктор Улф, — но тогава нямаше да мога да си върша работата.

— Същото казваше и баща ми — засмя се Домини. — Бе създал правило един разговор с приятелите ми да не продължава повече от две минути, тъй като се боеше, че може да го потърси някой пациент.

— Ще трябва да го запомня, когато Майкъл и Питър навлязат в невъзможната възраст. — За първи път, откакто го познаваше, лицето му се озари от усмивка. — И ето че стигнахме до причината, поради която съм тук. Изпитвам нужда да ви се извиня както трябва. Явно не познавам сина си толкова добре, колкото мислех. И нямах никакво право да нахълтам по този начин в кабинета ви в петък и да ви заплашвам. Бе непростимо от моя страна!

— Не мисля — каза тя след кратко мълчание. — Не съм съвсем сигурна, че на ваше място и при тези обстоятелства не бих постъпила по същия начин. Още повече, че лъжата беше разпространена, преди вие да научите за нея… Съжалявам.

— Не заслужавам да ми се размине безнаказано — отвърна доктор Улф. — Не мога да си представя как ме изтърпяхте в петък.

— Много трудно — отвърна Домини, но закачливата й усмивка говореше, че се шегува.

— Това ме кара да се чувствам малко по-добре. — Той се усмихна леко и красивите му очи отново заблестяха. — Кажете ми нещо. Сигурно са ви писали и други болни деца. В крайна сметка Аманда ли бе причината да изберете писмото на моя син? — Прокрадналата се във въпроса му молба я обърка.

— Защо тя трябва да има нещо общо с моето решение?

— Или сте изключителна актриса, или наистина не разбирате. — Изгледа я съсредоточено. — Дойде ми наум, че може да сте избрали писмото на Питър, защото сте знаели, че пресата ще натрупа капитал от смъртта на съпругата ми. След публикация като тази. Принцесата от приказките неминуемо ще застане в центъра на вниманието.

— Кълна ви се, че не знаех нищо за вашата съпруга! Всъщност, ако имах и най-малка представа за тази връзка — особено след като и двете сме свързани с KLPC, щеше да ми се наложи да избера писмото на някое дете без каквито и да било взаимоотношения с телевизията. Изобщо не знаех, че Аманда Карлсон е използвала в студиото моминското си име!

— Вярвам ви — промълви доктор Улф.

Тя въздъхна дълбоко и затвори очи. Очевидно лъжата на Питър бе изкарала на повърхността целия кошмар около смъртта на жена му.

— Разговаряхте ли с Питър?

— Помолих го да ми каже какво точно е написал в писмото. Когато вече не можеше да ме гледа в очите, изчаках още малко. Накрая се разплака и ми разказа всичко. — Той седна и прехвърли глезен върху другото си коляно.

— Значи е изпитвал угризения и е осъзнал грешката си.

— Питър има добър адвокат във ваше лице отвърна той с леко развълнуван глас.

— Той е прекрасно момче. Каза ли ви защо го е направил?

Погледите им се срещнаха.

— Да. Искал да помогне на Майкъл, който много ви обича, да спечели конкурса. И решил да използва моето предположение.

— Какво предположение?

— Казах му да не си прави труда да ви пише, тъй като само си губи времето. И че за да спечели някое дете, би трябвало да е на прага на смъртта.

— Наистина ли смятахте така?

— Да, и все още смятам — каза той с насмешка. — И вие знаете, че съм прав. — Доктор Улф се засмя неочаквано и топлината на усмивката му се разля по цялото й тяло.

— Признавам, че „болестта“ на Майкъл повлия в известна степен на решението ми, ала имаше много писма от деца с проблеми, подобни на неговите.

— Не ме дръжте в напрежение. Какво в писмото на Питър ви накара да го изберете?

— Страхувах се, че ще ми зададете този въпрос.

— Вече стигнах твърде далеч и няма връщане назад. Рискувайте и ми кажете.

Една непреднамерено съблазнителна усмивка изви ъглите на устните й.

— Може би причината бе в твърдението, че съм второкласна актриса, плюс допълнението, че търся евтина реклама. — Опита се да го каже, без да се разсмее, но не успя. За жалост, доктор Улф не намери думите й за забавни. Оживлението напусна лицето му.

— Нямам оправдание за онова, което казах за вас тогава — призна той, като поклати глава. — Никакво. А също така и за черната си неблагодарност. Досега не съумях да ви кажа, че миналия четвъртък децата ми прекараха с вас най-вълнуващия ден в живота си. Бих желал да поправя този пропуск, като излезем заедно някоя вечер и така ви се отблагодаря за всичко. Свободна ли сте в сряда? Имам билети за „Сватбата на Фигаро“. Моля ви, не ми отказвайте.

Беше се страхувала, че си е отишъл завинаги от живота й, а ето че сега й се даваше отсрочка до сряда вечер. Но дотогава трябваше да овладее възбудата, обхванала цялото й същество. Не можеше да повярва, че той иска да я види отново.

— Ще дойда с удоволствие.

— Чудесно. Ако ми кажете адреса си, ще мина да ви взема в седем часа.

— Може би е по-добре да се срещнем в операта. Ще правя записи до късно, но ще се измъкна и ще дойда с такси.

— Тогава ще ви чакам до касата преди началото на представлението.

— Ще бъда облечена с рокля в черно и бяло — няма да е трудно да ме различите.

— Вие ще изпъквате навсякъде, независимо с какво сте облечена, госпожице Лоринг. Ще ви намеря.

След като доктор Улф си отиде, се оказа невъзможно да се захване с работа. Знаеше, че може би е глупаво да търси в поканата му нещо повече от желание да заличи вината си. Но доктор Улф, както и децата му, имаше непреодолим чар и тя разбра, че той очаква тази вечер не по-малко от нея. От самото начало бе пожелала да се бяха срещнали при други обстоятелства. Все още бе под магията на ленивата му усмивка и искаше да я види отново. Копнееше тя да бъде причината за нея…

 

 

— Къде желаете да вечеряме? — пожела да узнае Джеръд, щом се включиха в потока от коли след представлението. — Готов съм да задоволя всяко ваше желание. Все пак придружавам най-голямата знаменитост на Сиатъл. Къде ходят сега хората?

Вероятно последният му въпрос бе свързан със спомени за жена му. Усмивката на Домини угасна.

— Не знам за другите, но мисля, че ще ви хареса да хапнем в едно малко бистро недалеч оттук. Докато обядвахме онзи ден в студиото, Питър ми каза колко много обичате хубавите десерти. Жената на Джорджо прави чудесен сладкиш с извара, а също така и невероятно вкусен унгарски гулаш. Мисля, че там ще ви хареса.

— Да не е същото място, където яденето се сервира от един циганин с големи черни мустаци, който свири на цигулка и вади монети от ушите на малките момчета?

— Точно така — кимна Домини. — Ако му се помолим мило, той може да ни изсвири цял концерт на Вивалди, а трикове прави само за децата. Обещах на момчетата, че ще ги заведа там, ако дойдат да ме посетят отново.

— Знам. Само за това говорят. — Ръцете му стиснаха волана.

— Заведението е любимото ми място в Сиатъл — продължи тя, като не желаеше и най-малкото облаче да хвърли сянка на вечерта им. — Мога да слушам музиката на Джорджо цяла нощ. Бил е концертмайстор в Будапещенския камерен оркестър, преди двамата с Ана да емигрират. Тук са от няколко години и вече сме добри приятели.

— Тогава отиваме там. — Гласът му бе приятелски и Домини реши, че сигурно си е въобразила неодобрението в гласа му преди няколко минути. Показа му посоката и докато пристигнаха, никой от двамата не проговори.

Бялото й кашмирено палто я предпазваше от хапещия студ на нощния въздух. Не то обаче беше причината за отмаляващата топлина, преминала през тялото й при лекото докосване на доктор Улф, когато й помогна да слезе от колата и я поведе към ресторанта, намиращ се на отсрещната страна на улицата.

— Делмоника! — извика Джорджо името, което й бе дал, щом влязоха в ресторанта. Целуна я по двете страни и огледа придружителя й.

Тя ги запозна и Джорджо ги заведе до една маса в ъгъла, като запали свещта, поставена в средата на масата.

— И така — каза той с блестящи очи, — вие сте бащата на известните и талантливи деца, които видях по телевизията. Съжалявам много за малкото момче.

Домини улови погледа на доктор Улф и се обърна към Джорджо.

— Страхувам се, че е станала грешка, Джорджо, но много хубава. Майкъл изобщо не е болен!

— Това определено трябва да се отпразнува. Ще изсвиря за вас, доктор Улф, каквото пожелаете. Само го назовете.

Домини погледна през масата Джеръд. Пламъкът на свещта се отразяваше с топъл син отблясък в очите му. Меката светлина подчертаваше линиите и чертите на красивото му лице, като хвърляше сянка на леката вдлъбнатина на брадичката му. Погледът му се плъзна бавно по нея и тя усети топлина по кожата си, като че ли бе твърде близо до пламъка.

— Харесвам много Бородин — каза той накрая.

— О… — кимна Джорджо, като че ли приятно изненадан. — Вие сте истински познавач на музиката. Знам нещо прекрасно. Ще се върна да ви го изсвиря веднага щом поръчате вечерята. Конрад! — Той щракна с пръсти към един от келнерите. — Донеси на моите гости от най-хубавото вино на заведението!

Младият чернокос мъж напълни чашите им. След като се отстрани, Домини отпи една глътка и помисли дали е разумно, тъй като вече се чувстваше опиянена само от това, че е заедно с доктор Улф. Очите му бяха спрели на влажните й червени устни.

— Децата ми казаха, че понякога пеете пред публика. Чудя се дали бих могъл да ви склоня тази вечер да изпълните нещо под акомпанимента на Джорджо.

— Децата ви знаят твърде много неща — отвърна тя със закачлива усмивка, — но ако трябва да бъда откровена, не мисля, че бихте желали след Бородин да чуете „Кончето на Том“ или „Малката кокошчица“.

— По-скоро си мислех за някоя ария на Аида. Вашите приятели, с които ме запознахте по време на антракта, казаха, че спокойно бихте могли да изпълните главната женска роля.

Домини поклати глава.

— Имаше период от време, когато мислех, че трябва да се стремя към кариера в операта, но това бе по-скоро желание на баща ми, отколкото мое. От уважение към неговата памет и неговите и на майка ми мечти пях веднъж по специален повод.

— Не се случва често красотата на една оперна певица да е съизмерима с нейния глас. Бихте могли да покорите целия свят — не само щата Вашингтон.

Ръката й стисна столчето на чашата с вино.

— Нямах никакво желание да бъда широко известна личност, доктор Улф. А що се касае до красотата, всичко е относително, а когато става дума за пеене, най-важното нещо е гласа.

— Мисля, че мненията ни по този въпрос се различават. — Очите му проблеснаха загадъчно.

За нейно облекчение в този момент пристигна сервитьорът, за да вземе поръчките им за вечеря. Когато си отиде, доктор Улф неочаквано попита:

— Не е ли вашето телевизионно шоу един доста публичен начин за препитание?

— Невинаги съм била Принцесата от приказките. Започнах с песни и разкази за детски плочи и касети.

— Знам. Вкъщи имаме всеки ваш запис, но Майкъл слуша само „Медената питка“.

— Това беше любимата ми приказка, когато бях малка. Той е дете, което ми допада много. — Усмихна се тъжно.

— И така от правенето на записи се прехвърлихте в телевизията… — продължи той.

— Доста неохотно — довърши тя, — и то при условие, че видът ми бъде променен, за да мога да живея нормално извън студиото.

— Но вашият глас ви издава. — Джеръд присви очи. — Пеете божествено. Бих искал някой ден да изпълните нещо за мен.

Сърцето й прескочи един удар при мисълта, че може да има и други дни с доктор Улф.

— Благодаря ви. Може би.

Пристигането на вечерята им преустанови разговора, тъй като Джорджо извади цигулката си и започна своето пламенно изпълнение на една завладяващо нежна любовна песен. Съчетанието от музиката, виното и близостта на този вълнуващ мъж, седящ срещу нея, доведе Домини до състояние на приятна възбуда.

— Отговорете ми честно. Заради мен ли избрахте „Сватбата на Фигаро“, или заради вас? — попита го тя, когато Джорджо свърши и се отстрани.

— И двете. Когато съм в почивка, обикновено съм с децата. Но ако ми се случи да бъда сам, това е любимият ми начин за прекарване на вечерта.

— Професията на лекаря изисква голямо себеотдаване.

— Както и вашата.

Постоянното връщане към работата й започна да я дразни.

— Момчетата казаха, че често плавате с лодка.

— Съмнявам се, че са останали някакви тайни — усмихна се той.

— Може би една или две — засмя се и тя.

— И какъв извод си направихте? — Гласът му бе непринуден, но очите му бяха странно съсредоточени.

— Че сте се посветили на децата и работата си. Сигурно не е лесно да балансирате между двете и да намирате достатъчно време за всичко, което се налага да вършите.

— Е, добре, когато се ожених за Аманда, определено не си представях живота по този начин.

— Сигурно — изрече тя шепнешком, като се страхуваше, че ако го погледне, отново ще види празнота в очите му.

— Ще тръгваме ли? — Въпросът му бе съвсем риторичен, тъй като вече бе прав. Очевидно, споменаването на съпругата му го бе разстроило. Джеръд застана зад нея, Домини се изправи и той леко я прихвана за ръката. Джорджо видя, че тръгват, и забърза, за да им пожелае лека нощ. Преди да излязат, доктор Улф му благодари за музиката и похвали храната.

— Ще ви закарам до вас — каза твърдо той.

— Не е необходимо. Разстоянието е голямо и освен това живеем в различни посоки.

— Поканих ви тази вечер и смятам да ви изпратя до дома ви — настоя Джеръд с категоричен тон.

Като тръгнаха по моста към остров Мърсър, започна да вали. Джеръд караше съвсем бавно. Щом спряха пред дома й, той постави ръка на облегалката на нейната седалка и без да иска, закачи яката на палтото й. Докосването бе съвсем леко, но то я наелектризира.

— Преди да си тръгнете, искам да благодаря, че ми дадохте възможност да ви се извиня както трябва, госпожице Лоринг. Не можете да си представите колко приятна бе за мен тази вечер. Вие сте жена с много дарби.

Ето отново. Неясният смущаващ намек, долавящ се в комплимента му.

— Имах чувството, че не очаквахте да бъде така.

— Не бих казал. Може би трябва да призная, че започвам да разбирам защо моите момчета са толкова очаровани от една жена, която всъщност им е съвсем чужда. — Явно бе убеден, че е добре да бъде откровен до грубост.

— Мислех, че ще можем да станем приятели с децата при следващата среща с тях, но очевидно вие не желаете това и въпреки, че им обещах, при тези обстоятелства няма да удържа на думата си. Не би трябвало да има повече лъжи и недоразумения.

— Може и така да е — отвърна той, като си играеше безцелно с една черна къдрица на врата й. Цялото й тяло изтръпваше при докосването му. — Но ако им забраня да ви видят отново, страхувам се, че никога няма да ми простят. Вие бяхте чудото, което превърна живота им в магия. Вие постигнахте нещо, невъзможно дори за мен след смъртта на майка им. Когато се прибрах вкъщи в деня, в който получиха писмото ви, очите им грееха като звездички. — Ръката му леко опъна косата й, но тя знаеше, че го бе направил несъзнателно. — Почувствах се засегнат.

— Все още ли сте засегнат?

— Може би — призна Джеръд с дрезгав глас, преди да остави копринените й къдрици, увиващи се около пръстите му. Тя се наслаждаваше на допира на ръката му до кожата й и искаше той да не спира.

— Питър желае да ви види и да ви обясни всичко. Да се извини. Няма нужда да казвам, че Майкъл иска да бъде непрекъснато с вас. Не, не е точно така. Иска да бъде с вас завинаги.

— Навярно мисли така, защото съм част от една измислица, която скоро ще бъде забравена.

— Ние с вас го знаем, но междувременно те вече кроят планове за следващата среща, на която да бъдем и четиримата. Казах на момчетата, че тази неделя мога да ги закарам в Сиатъл, за да прекарат известно време с вас. Ако сте свободна, бихме могли да отидем в Аквариума — идеята е на Питър, и да вечеряме някъде по крайбрежието. Според Майкъл любимото ви ядене с кралската сьомга.

— Вярно е. — Тя се усмихна, като си спомни разговора с децата. Но в същото време осъзна, че поканата нямаше да бъде отправена, ако не бяха те, и лицето й бавно помръкна. — Би било прекрасно да се видя с Питър и Майкъл, но в неделя заминавам и ще отсъствам три седмици. Може би, като се върна?

Той дръпна рязко ръка от облегалката.

— Познавате достатъчно добре детската душа, за да разберете, че за тях три седмици е равнозначно на десет години. Ако не възразявате, бих желал още сега да уговорим датата, за да омекотя удара.

— Страхувам се, че е невъзможно, тъй като…

— Не сте длъжна да ми давате обяснения — прекъсна я доктор Улф. — Предупредих децата, че това може да се случи и да се окаже невъзможно да осъществим разходката. Те нямат представа за живота на знаменитостите.

— Не ме оставихте да довърша — настоя тя, като опитваше да сдържи гнева си. — Картър организира обиколка, включваща десетина универсални магазина в района на пролива Пъджет. Тя е част от зимната програма на студиото. Ще имам самостоятелни изяви. Може да отсъствам и за повече от три седмици, всичко зависи от успеха на турнето. Но в минутата, в която се прибера в Сиатъл ще се обадя на момчетата, за да се уговорим. Можете да разчитате на това! — каза Домини и слезе от колата, а Джеръд я изпрати до входната врата.

— Благодаря ви за прекрасната вечер, доктор Улф! Въпреки недоверието ви, очаквам с нетърпение деня, в който ще бъда отново с вашите деца. И както ви казах, ще се обадя веднага, щом станат ясни плановете ми. Лека нощ.

— Лека нощ. — Усмивката му би могла да заблуди някой страничен човек, но Домини видя, че тя не стигна до очите му. Той не вярваше на обещанието й. — И дано турнето ви има огромен успех — каза й през рамо.

Щом влезе в апартамента, тя се опря на затворената врата, хванала глава с ръце, без да усеща как минава времето. Този човек бе загадка. Беше готов на всичко, за да осигури нова среща на момчетата с нея, но й даде да разбере, че не й вярва. Как тогава можеше да иска да усети тези подигравателни устни върху своите? Как можеше да копнее за ръцете му, галещи косите й?