Ребека Уинтърс
Телевизионната принцеса (5)

Пета глава

Домини имаше нужда да бъде сама, но не можеше да разочарова децата. Ако сега загубеше самообладание, те щяха да забележат следите от сълзите. Заради тях искаше войната с баща им да остане скрита.

Върна се в стаята, изми се, сложи малко руж, за да прикрие бледността си и слезе в столовата. В единия край на стаята гореше великолепен огън. Жадуваща топлината му, тя помоли съдържателката да им даде маса близо до камината. Откакто бе пристигнала, навън бушуваше силен вятър.

Беше рано за вечеря и на масите имаше само няколко души. Докато чакаше момчетата и баща им, Домини обиколи столовата и разгледа множеството скици и картини, висящи на стените. Те изобразяваха историята на лодки и кораби, плавали край Пролива.

— Къде е тя? — попита познато гласче.

Домини се обърна. Беше силно развълнувана, че вижда децата. Но спонтанната й усмивка угасна, когато видя два чифта ясни сини очички, които оглеждаха хората наоколо. Изведнъж се досети, че те, както и баща им преди, мислеха, че е руса, тъй като никога не я бяха виждали без перуката.

Погледът на Джеръд се спря на нея. Сигурно бе доловил нямата й молба за помощ, наведе се и прошепна нещо на момчетата. Двете деца погледнаха едновременно към нея, но като че ли все още се колебаеха. Домини ги огледа. Бяха облечени еднакво в пуловери и джинси. Усети как нещо стяга гърлото й и изпита желание да бъде част от малката група.

— Да сложа ли перуката? — усмихна се нежно тя и тръгна към тях, като протегна ръце напред. Майкъл се хвана още по-здраво за баща си и продължи да я гледа втренчено, но Питър направи крачка напред и се ръкува с нея, като очите му избягваха нейните.

— Здравейте, госпожице Лоринг. — Той прехапа устна. — Съжалявам за това, което направих — изрече неочаквано той и пелена от сълзи замъгли очите му.

Домини разбра, че Питър се е чувствал ужасно виновен и й се прииска да бе положила усилия да дойде по-рано.

— Хайде да помислим. Какво всъщност си направил? — попита меко тя. Питър вдигна тъмнорусата си глава и я погледна със страх. — Знаеш ли — продължи Домини, — вече не мога да се сетя какво бе то. А след като сега не мога, значи никога няма да си го спомня.

Отначало той гледаше невярващо, после на бузите му се появиха трапчинки и накрая се разсмя. Съседите си бяха отишли. Той обви ръце около тънката й талия и се притисна силно към нея. После отпусна глава назад и усмивката му я изпълни с щастие.

— Знаете ли какво? — Момчето се загледа в косата й. — Татко е прав. Без перуката изобщо не приличате на мама.

— Разбира се. — Тя също му се усмихна, като се опитваше да накара момчетата да се отпуснат. — Но ти приличаш.

— Наистина ли? — изведнъж изписука Майкъл и изтича към нея. Неограничавана този път от роклята на принцесата, Домини го вдигна на ръце и го прегърна.

— Да. И ти също. И двамата сте като копие под индиго.

— Какво е „копие под индиго“? — Той докосна учуден черните й къдрици.

— Това означава, че вие приличате на майка си толкова много, че никой в света не би могъл да помисли, че сте деца на друга майка.

Усмихнати, момчетата се спогледаха, и тогава съвсем неочаквано Майкъл я целуна.

— Ти познаваше ли я?

— Не. Но съм я виждала по телевизията. Беше много хубава и умна, също като вас. И мисля, че с била най-щастливата жена на света с две такива прекрасни момчета. Всъщност вие сте едно от най-щастливите семейства, които познавам.

— Наистина ли? — едновременно казаха те.

Не смееше да погледне Джеръд. Той бе престанал да бъде за нея доктор Улф след срещата им на стълбището.

— Знам, че сте изгубили майка си и че никой не може да я замени. Но вашият татко е жив и ви обича много. — Домини преглътна с мъка. — Моята майка почина, когато бях ученичка, а след това за мен се грижеше баща ми, който ме обичаше така, както ви обича вашият татко. Но баща ми почина преди малко повече от година.

— И сега си самичка — каза с тъга Майкъл, поставил сламенорусата си главица на рамото й.

— Не, не е сама — енергично се възпротиви Питър. — Тя вече има нас! Така ли е, татко?

— Определено натам отива — последва сух отговор, в който Домини долови скрита ирония. — Питър, трябва да запомниш, че госпожица Лоринг е възрастен човек и има куп приятели, които е удоволствие биха й помогнали във всичко. Опасявам се, че ние сме накрая на една доста дълга опашка.

Когато до Домини достигна обидата в думите му стаята се завъртя пред очите й. Дали това бе предупреждение към нея да стои по-далече от децата му?

— Гладни ли сте момчета? Аз съм. — Тя пусна Майкъл на пода, хвана го за ръка и го поведе към масата.

— Преструвана — прошепна Джерд зад нея. Издърпа стола й и разположи момчетата от двете й страни. После седна на другия край на масата срещу нея.

Домини взе менюто. Не можеше да разчете нищо в него, но предпочиташе да гледа каквото й да е, само не Джеръд!

— Какво предлагате, момчета?

— Ние, момчетата, предлагаме гореща супа за теб — каза Джеръд и извади от джоба си шишенце с хапчета. — Вземи сега две от тях и после по едно на всеки четири часа, докато свършат. — Той ги остави до чашата й за вода.

— Изглеждате доста болна, госпожице Лоринг. Татко казва, че след вечеря трябва да си легнете — заяви Питър.

— Ще направиш ли, каквото казва той? — вметна Майк.

— Не съм сигурна. Все пак той не ми е баща — отвърна тя и стисна ръката му.

— Знам. Но мисля, че би желал да бъде. Каза, че ако не го послушаш, сам ще те сложи в леглото. Понякога може да бъде ужасно лош!

— Напълно съм убедена. — Тя хвърли към Джеръд красноречив поглед.

— Изглежда, че съм осъден завинаги да бъда цитиран от децата си — усмихна се доктор Улф. — За щастие, след като напуснеш Бремертън, за теб този проблем няма да съществува.

Мекият му тон не я заблуди. Заявяваше й, че сега, след като Питър се е успокоил, може да си замине. Колкото по-скоро, толкова по-добре. В този труден момент пристигна сервитьорката, за да вземе поръчката им. Щом си отиде, разговорът продължи с плановете на момчетата как да прекарат следващия ден с Домини.

— Искаме да ви заведем на остров Бейнбридж.

— Госпожице Лоринг — веднага каза Питър. — Анди е ходил там вече няколко пъти с баба си и разправя, че на ферибота е много интересно. Съгласен ли си, татко?

— Само в случай, че Домини бъде достатъчно добре, в което сериозно се съмнявам.

Но забележката му не ги обезкуражи и те продължиха с плановете си. Вечерята пристигна. Домини опита супата, но след няколко глътки не можеше да поеме нищо повече. Апетитът й я беше напуснал, а това, че Джеръд почти не сваляше очи от нея, не го подобряваше. Тя порови с лъжицата, после, докато тримата ядяха с охота камбала, изпи едно кафе.

— Мисля, че е време за лягане — каза Джеръд малко по-късно, когато момчетата бяха започнали мелбите. — Кажете лека нощ на госпожица Лоринг. — Той стана и отиде зад нея, за да й помогне. Вероятно бе подразбрал, че копнееше за леглото.

— Вече? — Питър се намръщи. — Само седем и половина е.

Ръцете на Джеръд обхванаха талията й и тя потръпна, макар да знаеше, че това бе съвсем непреднамерено.

— Госпожица Лоринг отдавна трябваше да е в леглото.

— Ако тази нощ си почина както трябва, ще мога утре сутрин да дойда с вас на разходка с ферибота до остров Бейнбридж — опита се Домини да успокои децата.

— Само ако наистина си по-добре — вметна Джеръд. — В момента си твърде болна, за да кроиш каквито и да било планове.

— Татко — каза Майкъл. — Моля те, когато госпожица Лоринг оздравее, да излезем всички с яхтата. Ще ти хареса! — каза й той убедено, като й се усмихваше, притиснал се към нея.

— Страхувам се, че това е изключено, Майк — отговори Джеръд, преди Домини да успее да каже и думичка. — Изчакайте ме двамата тук. Няма да се бавя.

— Моля те, бъди по-добре утре! — каза й Майкъл с истинска загриженост. — Искам тази нощ да остана при теб. Може ли? — обърна се той към баща си за разрешение.

— Опасявам се, че точно тази нощ е невъзможно — каза Домини, като този път не позволи на Джеръд да отговори вместо нея. Тя се наведе и прегърна Майкъл. — Но ще се видим утре.

— Може ли сутринта да ти се обадим? — поиска да узнае Питър.

— Да, разбира се. — Погали меката му буза и целуна Майкъл по главата. — С грижите, които баща ви полага за мен, тогава ще се чувствам много по-добре.

— Не разчитай на това — каза тихо Джеръд и я поведе. Топлината на ръката му върху гърба й я изпълни с приятно усещане.

— Лека нощ, деца — пожела тя и продължи да мисли за оклюмалите им личица, докато вървеше с баща им към стаята.

За нейна изненада той бе донесъл малък овлажнител, оставен на масичката до леглото й. Вероятно това бе станало, докато беше разглеждала картините в столовата. Въпреки неодобрението му към нея, се почувства успокоена при мисълта, че е загрижен за здравето й. Искаше да се сгуши в обятията му, да го помоли да бъде нежен с нея, а после да заспи и да знае, че на сутринта все още ще е тук.

— Едва се държиш на крака. Искам веднага да си легнеш! — Повелителните нотки в гласа му й напомниха, че говори като лекар и това я накара да се осъзнае.

— Веднага, щом тръгнеш.

— Повикай ме, ако ти стане по-зле през нощта. Искам да обещаеш, че ще го направиш.

— Благодаря ти за помощта — каза тя, без да го погледне.

— Такава е работата ми.

— Все пак благодаря.

Този човек наистина беше невъзможен!

— Домини… — Джеръд се приближи до нея и сложи хладна ръка на челото и. — Имаш температура. Това не ми харесва.

Тя се олюля при допира му.

— Утре сутрин ще бъда съвсем добре. Беше глупаво, че не отидох веднага на лекар.

— Не трябваше да идваш тук. По-добре да беше изчакала да се оправиш. — Той поклати неодобрително глава.

— Не исках да отлагам повече. Когато Мардж ми каза, че Питър ме е търсил в студиото, разбрах, че той страда истински.

— Питър те е търсил? — настръхна Джеръд.

— Да, и мога да си представя как се е чувствал. Щом човек реши, че трябва да се извини някому, иска му се да го направи веднага, докато все още има кураж.

— Проницателна си. Откъде познаваш толкова добре детската душа.

— Какво искаш да кажеш?

— През последната седмица бях силно обезпокоен, че може би Питър никога няма да си прости заради неприятностите, причинени от постъпката му. В някои отношения той е много съвестен. Но бяха достатъчни само няколко думи и една усмивка от теб и лицето му светна, а кошмарът бе забравен. Имаш дарба да общуваш с деца. Признавам го.

— Радвам се, че за него всичко приключи.

— Време е да те оставя. Казвам ти лека нощ. — Той отиде до масичката, включи овлажнителя, после я погледна през рамо. — Надявам се разбираш, че ако утре все още имаш температура, няма да ходиш никъде. Момчетата имат безброй планове, но тази вечер ще ги предупредя, че може да се наложи през следващите няколко дни да останеш в леглото.

Домини затвори очи, като се опитваше да се пребори с внезапното желание да го помоли да остане още малко при нея. За много кратко време бе усетила необходимост от неговото присъствие, за да може да съществува.

— Защо не почакаме и видим какво ще ни донесе утрото?

— Вече ми е ясно. — Като че ли не му се тръгваше. — Ще предам на рецепцията как да ме намерят, ако се наложи.

— Опитваш се да ме изплашиш ли? — с вяла усмивка попита тя, докато Джеръд отиваше към вратата.

— Може би… — С ръка на дръжката, той се обърна към нея. — Виждал съм как за една нощ от състояние като твоето се развива пневмония. От доста време си претоварвала твърде много организма си. Хората от твоя тип често го правят. Лека нощ, госпожице Лоринг.

Тя свали дрехите си и облече къса памучна нощница — беше й топло. Избута пухения юрган в краката си и остана завита само с чаршафа. По време на вечерята й се спеше толкова много, а сега започна да си припомня всяка дума, жест и оттенък от разговора им с Джеръд и се разсъни. Чувстваше се така отвратително, че й се искаше да вие. Но състоянието й бе много влошено и едвам дишаше. Обърна се настрана, за да поема парите от овлажнителя, и това постепенно я успокои. От ъглите на очите й потекоха бавно сълзи. Може би Джеръд не я одобряваше или не я харесваше, но беше направил всичко, което бе по силите му, за да се чувства удобно и да овладее болестта й. Не можеше да не забележи, че бе лекар, отнасяш се със загриженост към болните. Сълзите й преминаха в ридания, породени от безнадеждността на положението й. Той искаше Домини да напусне Бремертън и живота му, веднага щом се изправи на крака. Не трябваше да идва. Може би един разговор по телефона щеше да бъде достатъчен за Питър. Джеръд Улф бе влязъл дълбоко и завинаги в сърцето й, но по-нататъшните контакти с него щяха да й донесат само болка…

Когато телефонът иззвъня. Домини се събуди стресната. Помисли, че е рано, но погледна часовника и разбра, че вече е девет сутринта. Пресегна се за слушалката, като очакваше да чуе някое от момчетата, и каза „Здравей!“ Гласът й бе с две октави по-нисък от обикновено.

— Звучиш точно, както очаквах — обади се Джеръд. — Можа ли да поспиш?

— Да. Овлажнителят ми помогна доста. Благодаря ти.

— Трябва веднага да вземеш едно хапче и после на всеки четири часа. Не искам днес да излизаш никъде. Имаш ли още температура?

— Мисля, че е спаднала — излъга тя. — Наистина съм много по-добре. Няма нужда да се тревожиш за мен.

— Чудесно е, че температурата е спаднала, но трябва да внимаваш! Ако утре състоянието ти се подобри още, може би ще можеш да ставаш. Пий много течности и дръж овлажнителя постоянно включен. Сега отивам в болницата и може би ще остана там до обяд. Ако имаш нужда от мен, обади се на централата и ще те свържат.

— Аз… Сигурна съм, че нямам нужда от нищо, но благодаря за помощта и загрижеността ти.

— Не ми трябват благодарности, а искам да те видя оздравяла, така че да можеш да отидеш с момчетата на острова и след това да се върнеш на работа в Сиатъл. Не забравяй да вземаш хапчетата. — Каза й довиждане и затвори.

Домини седна в леглото, като все още стискаше слушалката. Той просто нямаше търпение да й види гърба. Е, добре, ще стане така, както той иска. Надвечер ще отпътува за Сиатъл. Но първо трябваше да прекара няколко часа с децата.

След като взе едно хапче и се изкъпа, Домини се облече, събра багажа си и поръча на рецепцията една кола под наем за по-късно следобед. После се осведоми за часовете на тръгване на ферибота за остров Бейнбридж. Заедно с момчетата можеха да прескочат дотам за няколко часа, да се наобядват хубаво и да ги върне навреме за вечеря. На ферибота можеше да полегне на някой шезлонг и да отдъхне, докато децата се забавляват. Въпреки че й беше зле, не можеше да остане сама в хотелската стая и през цялото време да мисли за Джеръд. А не можеше и да напусне Бремертън, без да види децата. Това бе единственото разумно решение.

Домини почака госпожа Моън да ги доведе на последната спирка. Времето бе типично за сезона — мъглата идваше на талази и бе доста студено. Условията не бяха от най-добрите за разходка, но вече бе решила. Беше се отписала от хотела, като плати сметката си и остави багажа и овлажнителя при служителя на рецепцията. Приготви един плик с бележка за доктор Улф, в която му благодареше, и остави чек за разходите за нейната вечеря и лечението й. Като че ли не бе останало нещо, което да не беше направила.

Усети пристъп на майчински чувства, когато видя как момчетата се затичаха към нея. Прегърна ги и махна с ръка на госпожа Моън.

— Може би няма да е толкова вълнуващо, както на яхтата на баща ви, но въпреки това знам, че ще прекараме чудесно!

Майкъл подскачаше възбудено, докато пътуваха на кораба, който щеше да ги отведе в Сиатъл. Там трябваше да се прехвърлят на ферибота за остров Бейнбридж.

— Татко никога не ни е водил на острова с ферибота, понеже казва, че нямало смисъл, след като имаме собствена чудесна яхта. — Той изимитира Джеръд толкова сполучливо, че Домини избухна в смях, който усили кашлицата й.

— От моя приятел Анди знам, че на борда има игрални автомати. Можем ли да поиграем на тях, госпожице Лоринг?

— Защо не? — Тя не бе сигурна как би погледнал Джеръд на това, обаче й се искаше да поглези децата.

— Чудесно! — извика весело Майк.

— Но молим, не казвайте на татко — допълни Питър.

— Ако ме попита, ще трябва да му кажа истината — обясни Домини. — Макар че едва ли ще го направи.

— Радвам се, че сте по-добре — каза Питър. — Татко смята, че би трябвало да останете в леглото.

— Сигурно е мислил, че ще бъда по-зле, но нали виждате, чувствам се отлично. Като слезем на острова, ще потърсим някое местенце за обяд. Какво ще кажете? — Усмивките на лицата им не оставяха никакво съмнение, че идеята им харесва. — И още нещо. Носете постоянно спасителните пояси! Нали?

Момчетата кимнаха, а после изчезнаха да изучават кораба. Щом се прехвърлиха на ферибота след около час, те тръгнаха да търсят игралните автомати. Въпреки бурното море и прииждащата мъгла, прекарваха чудесно. Питър и Майкъл бърбореха непрекъснато, докато тримата заедно обикаляха магазините на острова. Нахраниха се, без да бързат. Тя едва пое малко чай и препечен хляб, а момчетата се натъпкаха с понички и горещ шоколад, след като изядоха хамбургерите си. Купи им по една книга и стана време да се качват обратно на ферибота за Сиатъл.

Докато бяха бродили по острова, времето се бе влошило още повече. Постоянно духаше силен вятър, който носеше студ и дъжд. Домини се чувстваше напълно изтощена. Въпреки че помещенията на ферибота бяха топли и изпи няколко чаши кафе, за да облекчи болките в гърлото си, гърдите я стягаха и кашляше непрекъснато. Майкъл и Питър бяха толкова възбудени от прекарания ден, че не забелязваха, колко отпаднала бе Домини. Едва ли не трябваше да се бори с тях, за да ги накара да сложат спасителните пояси, тъй като другите деца не ги носеха. Чак след като им обясни, че ги обича и иска да е сигурна, че всичко е наред, те отстъпиха пред молбата й. Тогава с тон, който много наподобяваше бащиния му, Питър настоя тя също да сложи спасителен пояс. С усмивка тя призна, че е прав, и надяна пояс за възрастни. Остана при децата около час и след това излезе на палубата, за да подиша свеж въздух. Изглеждаше, като че ли фериботът е погълнат от море от мъгла. Май връщането им нямаше да е много приятно. Белите гребени на вълните се бяха увеличили и трябваше да се хване здраво, тъй като фериботът се люлееше и доста силно.

Изведнъж чу сигналът на тръбата за мъгла, който я накара да подскочи от изненада. Последва серия дълги изсвирвания и накрая зави корабната сирена. Някакъв непонятен ужас я накара да потръпне и тя се обърна инстинктивно към салона, където играеха децата. Изведнъж видя как в задната част на ферибота се вряза носът на кораб. Беше се появил от нищото, като зловещ кошмарен призрак, издигащ се заплашително в тъмнината. В момента на удара фериботът се залюля, издигна се и после пак се гмурна надолу. Домини увисна на парапета, ала нямаше сили да се задържи и се понесе стремглаво към разпененото море.

Ужасеният й вик проехтя за миг над клокочещата стихия, след това я заля стена от морска вода. Усети остра болка в рамото. Последното нещо, за което успя да помисли, преди да изгуби съзнание, бяха децата…

 

 

Дойде на себе си от звука на сирени. Опита да отвори очи и разбра, че лежи в линейка с кислородна маска на лицето. Поиска да я махне и видя иглата, забита във вената на дясната й ръка. Рамото й бе превързано и едва тогава усети болката в него. Изведнъж с ужас си спомни съвсем ясно катастрофата и стисна ръката на придружителя, който й надяваше маншет за измерване на кръвното налягане.

— Майкъл, Питър! — извика тя. — Моля ви, помогнете ми! Трябва да я намеря! — Опита да седне, но мъжът внимателно я накара да легне на носилката.

— Опитайте да се успокоите. Полагат се големи усилия, за да бъдат открити всички пътници. Ваши деца ли са?

— Не — дрезгаво каза Домини и по бузите й потекоха сълзи. — Майкъл е само на пет годинки. Моля ви, трябва да разбера дали са ти намерили. Помогнете ми! — истерично извика тя.

— Веднага щом пристигнем в болницата, ще направим запитване. А сега, опитайте…

— Но вие не ме разбирате! Доктор Улф вече изгуби жена си. Ако нещо се случи с децата му… Вината е моя! — Не издържа и зарида неудържимо.

Придружителят сложи ръце на потръпващите й рамене.

— Искате да кажете, че момчетата на доктор Джеръд Улф са били на борда?

— Да! — извика тя и рязко се опита да седне. — Той ще полудее. Трябва да знам дали са живи!

Домини чу, че мъжът каза нещо на шофьора, който предаде информацията по радиостанцията на линейката.

— Уведомихме болницата и пристанищната полиция. Жертвите са били откарани в различни клиники и центрове за бърза помощ. Сигурен съм, че най-напред са били прибрани децата. Няма съобщения за смъртни случаи, дано това ви успокои.

— Накарах ги да сложат спасителни пояси — каза тя с мъка.

— Тогава няма за какво да се тревожите. Доколкото разбрах, по време на сблъсъка повечето пътници са били вътре, в салона, и не са така пострадали, както хората на палубата.

— Аз бях точно там. Не трябваше да ги извеждам никъде този ден! — Домини заплака отново. — Моля ви, обадете се и попитайте дали има нещо ново.

— Вече сме пред болницата. До няколко минути ще имаме информация.

С невероятна бързина и експедитивност тя бе откарана в крилото за спешни случаи, където цяло ято сестри и лекари се бяха събрали, за да окажат помощ на пострадалите. Въведоха я в някакъв кабинет и я сложиха на легло. Домини помоли лекаря край нея да попита за децата. Той я увери, че се прави всичко възможно да бъдат намерени, както и самия доктор Улф. Но това не я утеши. Минутите й се сториха часове. Тя лежеше, измъчвана от мисли, и почти не усещаше шевовете, които лекарят правеше на рамото й. Нямаше смисъл да живее, ако нещо се бе случило на някое от момчетата. Затвори очи и започна да се моли така, както никога през живота си, докато се преви от разтърсващ пристъп на кашлица.

— Отивам да направя няколко посевки — обясни й един лаборант и дръпна завесите край нея.

Изследванията като че ли продължиха вечно. Домини гледаше в тавана и отново сълзи премрежиха погледа й. Изпадна в дълбоко отчаяние от обхваналото я чувство за безнадеждност. Ако нещо се беше случило с децата, по-добре да умре, отколкото да погледне Джеръд в очите! Чу дръпването на завесите, и се помъчи да се надигне на здравото си рамо.

— Моля ви, помогнете ми! Намерихте ли децата на Улф?

Към леглото й се приближи висок мъж с бяла престилка и слушалки. Предположи, че може би е лекарят, когото вече бе виждала, но съзря познатите й сини очи, замъглени от силна болка.

— Джеръд!