Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ребека Уинтърс. Телевизионна принцеса

ИК „Арлекин-България“, София, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-110-018-Х

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Приглушено шушукане и шъткане погалиха ушите на Домини. Обърна се и видя три чифта сини очи, устремени с очакване към нея. Не можа да се въздържи и погледна към Джеръд.

— Сега знам как се е чувствала Златокоса. Елате, деца. — Протегна ръце и момчетата се покатериха на огромното легло от двете й страни и я прегърнаха.

— Друго легло, друг цвят на косите, но не се оплаквам. — Джеръд стоеше със скръстени ръце, доволен от живота.

Домини не помнеше някога да го е виждала в такова безгрижно настроение. То бе свалило години от лицето му и сега пред нея стоеше съвсем младият Джеръд, безумно влюбен в жена си. Представи си ръцете му, заровени в златните й коси и устните му, изпиващи нейните, и това я разстрои толкова силно, че не знаеше какво да каже.

— Добре ли сте, госпожице Лоринг? — попита Питър.

— Разбира се, че съм добре. Но искам да ви помоля нещо.

— Какво? — извикаха те едновременно.

— Може ли да ме наричате Домини.

След кимването на баща им, Майк каза:

— Татко смята, че си много болна и няма да можеш да ни четеш приказки тази вечер.

— Прав е. — Домини го прегърна и притисна към себе си. — Гласът ми сега прилича повече на този на баба Меца. — Думите й предизвикаха изблик от смях у момчетата. — Обаче забелязах, че имате стереоуредба. Ако донесете някоя от моите плочи, бихме могли да я чуем. Знаете ли, че от години не съм слушала мои записи?

— Защо? — попита той съвсем сериозно.

— Нямам време.

— Твърде заета е — чу се язвителната бележка на Джеръд.

— Отивам да донеса „Медената питка“! — извика въодушевено Майкъл и се изплъзна от прегръдката й. — Това е любимата ми приказка. Ей сега се връщам. — Той напусна спалнята и се сблъска с госпожа Моън, която носеше вечерята на Домини.

— Внимавай, Майк! — Джеръд веднага пое подноса от възрастната жена и го постави пред Домини.

— Изглежда вкусно, госпожа Моън. Вероятно фактът, че не съм в болницата, ми възвърна апетита.

— Предположих, че като начало ще предпочетете по-лека храна. Ако искате още нещо, повикайте ме — каза с усмивка госпожа Моън и пое надолу по стъпалата.

Домини я намираше за приятна с лъскавата й червена коса, прибрана на кок. И което беше още по-важно, икономката имаше предразполагащ вид и децата я обожаваха.

Омлетът бе толкова вкусен, че го изяде целия. През това време момчетата я забавляваха, като й разказваха подробности от катастрофата. Джеръд бе повикан по телефона по спешност и тя можеше да се отпусне, несмущавана от зоркия му поглед. Горещият сладък чай облекчи болката в гърлото й.

Когато разбра, че Питър има домашно, му предложи да го направят заедно. Щом свършиха, пуснаха плочата. Една плоча следваше друга и по някое време забеляза, че децата бяха заспали. Майкъл бе заровил глава в рамото й, а Питър се беше разпрострял към краката й. Когато госпожа Моън надникна, Домини й прошепна, че би желала, момчетата да останат „само тази нощ.“

Икономката кимна и прибра набързо подноса и угаси светлината, след което излезе. Домини затвори очи. Отвори ги, когато чу гласа на Джеръд.

— Това не биваше да се случи още през първата ти нощ тук или когато и да било. Извинявай, Домини, обаче имах няколко спешни случая. Къде е госпожа Моън?

— Моля те, не я тревожи — прошепна тя. — Аз я помолих момчетата да останат при мен. Нямаше никакви проблеми, бяхме заспали и тримата.

— Виждам, че си очаровала и икономката ми със същата лекота, с която покори и момчетата. Но няма да позволя това да се повтори. — Прекара ръка през косата си и я разроши. Жестът му издаваше колко бе уморен. И въпреки, че бе толкова зает, беше намерил време, за да намине при нея.

Бе почти готова да му предложи да легне при тях, да го прегърне и приласкае, както правеше майка й, когато баща й се връщаше в края на някой тежък ден.

— Джеръд! — Протегна умолително ръка. — Питър изпитваше нужда да поговорим и мисля, че успях да го убедя да не кори себе си за всичко случило се. Гледаше ме с широко отворени очи, когато му казах, че не съм спазила изричните ти нареждания, за да мога да прекарам деня с тях. И сега се притеснява, че може да имам неприятности с теб.

— Значи вече сте съдружници в престъплението.

— Нещо такова.

Той отиде до леглото, сложи ръка на челото й, а с другата измери пулса й.

— Забелязах, че изяде цялата си вечеря. Това показва, че си на път да се оправиш. Не мога да допусна нещо в дома ми да влоши състоянието ти.

— Смятах, че присъствието ми е необходимо, за да се успокои Питър. Греша ли?

— Не. Изглежда грешката е изцяло моя.

— Какво искаш да кажеш? — размърда се тя неспокойно.

Вниманието му се насочи към Майкъл, който се сгуши още по-близо до нея.

— Очевидно не си аматьор в професията си, моите извинения. Защото дори и сега, след като знам добре коя си и какъв човек си, ми е все по-трудно да не забравям, че не ти си дала живот на децата ми.

Обидена до сълзи, тя освободи Майкъл от прегръдката си и се обърна настрана, когато Джеръд се пресегна да го вземе. След няколко минути и двете момчета бяха в леглата си.

— Лека нощ, Домини. Приятни сънища.

Остана с отворени очи в тъмнината. Той все още се чувстваше засегнат от близостта й с децата. Но щом е така, защо настоя да възстановява силите си в обкръжението на неговото семейство? Нима не знаеше, че така връзката ще стане още по-силна? Всичко това като че ли нямаше никакъв смисъл. Нима той ревнуваше? През последните няколко дни бе наблюдавала поведението му и беше разбрала, че той е лекар, погълнат от работата си, и баща, който обича децата си и желае да им осигури всичко, от което имат нужда. Ревността не бе понятие, което би могла да свърже с човек като Джеръд — толкова стабилен и с такова чувство за отговорност. Което означаваше само едно. Всеки път, когато я видеше с децата, той страдаше, че тя не е Аманда. Чернокосата вещица, а не златисторусата принцеса бе в леглото му. За нейна изненада, най-сетне заспа и не се събуди, докато в стаята не се появи госпожа Моън със закуската. Джеръд отдавна бе тръгнал за болницата, а децата бяха откарани на училище. През целия ден Домини заспиваше, събуждаше се и пак заспиваше. Не чу децата, докато не стана време за лягане. Тогава те дойдоха, за да поговорят малко и да й пожелаят лека нощ. Госпожа Моън остана в стаята с тях и след десетина минути ги изведе. Изглежда Джеръд беше дал на икономката стриктни указания относно посещенията на момчетата. Домини разбра, че той нямаше никакво намерение да й позволи да се сближи още повече с тях. Заболя я.

Следващите две седмици минаха като първия ден. В дома на доктор Улф цареше порядък като в болнично отделение. Почти не го виждаше, освен когато дойде да прегледа гърлото й и да свали шевовете от ръката й. Държеше се чисто професионално. Като че ли бе сънувала целувката му в клиниката и допира на ръцете му.

За да запълни безкрайните самотни часове, Домини помоли госпожа Моън да й купи вълнена прежда и няколко модела. Тайно започна да плете коледни чорапи и пуловери за Джеръд и момчетата. Не виждаше по-добър начин да оползотвори времето си. Но в ума и сърцето си нито за миг не забравяше Джеръд и себеотдаването му към Питър и Майкъл. Той пазеше почивните си дни за тях и децата го обожаваха. Както самата тя и половината женско население на Бремертън. Дори да имаше жена в живота му, той го пазеше в тайна.

Джеръд я бе попитал за Домини Лоринг, жената. Вече две седмици този въпрос не й излизаше от ума и накрая жената в нея трябваше да признае за какво копнее най-силно. Това бе любовта на Джеръд. И ако не можеше да я постигне, поне би могла да опита да я замести по някакъв начин. За пръв път, откакто се помнеше, смяташе да извърши нещо несериозно, нещо, което не бе свързано с кариерата й. Само за нейно удоволствие. Веднага, щом се възстановеше напълно, щеше да вземе много дълга отпуска…

На третата седмица от пребиваването й в дома на Улф, в сряда следобед, слънцето проби облаците. Освежена от душа и облечена в пеньоар от розова коприна, Домини се поспря и погледна през огромния прозорец на спалнята. Един ферибот потегляше от кипящото с живот пристанище. Водата бе тъмнозелена и цяла флотилия малки лодки се бяха подредили като тебеширени чертички на черна дъска. Гледката вече не я караше да потръпва. По специалност Джеръд бе семеен лекар, но явно беше и добър психолог. Някой почука на вратата и тя помисли, че е госпожа Моън, и не се обърна.

— Невероятна гледка, нали?

Появяването на Джеръд в спалнята бе толкова неочаквано, че тя почти онемя и само инстинктивно придърпа краищата на пеньоара си.

— Да. С тези разкъсани облаци и светлината, струяща през тях, прилича на зората при сътворението на света.

Той бе толкова близко, че усещаше дъха му в мокрите къдрици на врата си, и това я замая.

— Изгледът никога не ми омръзва.

Домини потръпна.

— Обикновено не си вкъщи по това време на деня. Станало ли е нещо?

— Не. След няколко минути тръгвам за Сиатъл и преди това исках да проверя как си, тъй като ще се върна чак в неделя вечер.

Новината, че ще отсъства цели четири дни, я накара да се почувства потисната и изоставена.

— Нима имаш прегледи и в почивните дни.

— Ако имаш предвид в клиниката — не. Искам да купя подаръци за Коледа, обаче без момчетата да разберат. А и докато ме няма не желая да ти хрумне, че вече си достатъчно добре и можеш да излизаш с тях на разходка. Нищо, че ти позволих да слизаш във всекидневната.

— Искам да се възстановя колкото може по-скоро. Няма да направя нищо, което да ми попречи за това.

Усети, че той притаи дъх.

— Разбирам, че за теб принудителното бездействие в едно такова затънтено място като нашето сигурно е кошмарно, но скоро…

— Кошмарно? — Домини се извърна към него и бе изненадана от ръцете му, които я хванаха, като че ли да я укротят. — Аз се наслаждавам на всяка минута, прекарана тук — изрече пламенно, като усещаше погледа му, спрял се на устните й. Ръцете му, галещи раменете й, я изгаряха през тънката материя на пеньоара. — Всички се грижите с такава нежност за мен! — прошепна Домини. — Чувствам се прекрасно! — Не можа да спре сълзите, бликнали в очите й, и съвсем ненадейно Джеръд покри с устни мокрите й клепачи.

— Интересни думи, Домини.

— Присмивай ми се, Джеръд, щом това ти прави удоволствие, но казах това, което мисля. — Тя не се опита да прикрие болката в гласа си. Усети как напрежението помежду им се усили.

— Нямаш представа колко грешиш — каза той, почти ядосан. — Нима не знаеш колко силно желая да те имам, да те обичам? Да те целуна…

Признанието му я зашемети, ала нищо не можеше да се сравни с невероятното удоволствие от устните му, спуснали се върху нейните. Едната му ръка се вплете в черните й къдрици, а другата се спусна по гладкия гръб и я притисна към гърдите му така, че сърцата им сляха пулса си. Влудяващата сила на целувките му премахна всички прегради между тях и тя, лишена от сили, се отпусна в прегръдката му и разбра, че му отговаря с необуздана страст. Леките й стенания отприщиха нещо в него. Зацелува я с още по-голяма жар и Домини обви ръце около врата му с желание да му даде всичко, заключено от толкова време в нея. Не знаеше кога свършва една целувка и започва следващата. Времето нямаше никакво значение, докато бавно се поглъщаха един друг. Той изпи дъха й, после устните му се спуснаха на благоуханната й шия и тя изохка.

— Какво има, Домини? — прошепна Джеръд и зарови лице в копринените й коси, докато тялото й продължаваше да потръпна.

— Мисля, че ще умра, ако ме целунеш още веднъж.

Той изстена дълбоко и хвана пламналото й лице. Сините му очи я изгаряха като два въглена.

— Искаш ли да спра? — Бе задъхан, като че ли бе бягал километри.

Домини извърна глава, целуна дланта му и така неволно даде отговор на въпроса му. Отново устните му се впиха в нейните и този път тя се почувства изгубена. Жаждата им един за друг я потресе. Това не бе нежна целувка, нито спокойна прегръдка. Джеръд изглеждаше погълнат от огъня, лумнал помежду им. Никога не бе изпитвала нещо, което би могло да се сравни с този сладък, див екстаз, обхванал сърцето и тялото й. Обичаше Джеръд с цялото си същество и не би могла да скрие от него, че за нея той бе животът. Нито една целувка не беше достатъчно дълга, достатъчно страстна.

— Татко е вкъщи! — понесе се възбуденият глас на Майкъл по стълбището, водещо към спалнята. Щом чу гласа му, Домини започна да идва на себе си и опита да прекъсне целувката, но Джеръд само изстена с неудоволствие и я задържа в силните си ръце. Топуркането на детските крачета я хвърли в паника, отблъсна се от гърдите му и го накара да отпусне прегръдката си. Когато Майкъл влетя в спалнята, а след него и Питър, Домини откъсна устни от неговите.

— Татко! Какво правиш?

Малкото момче стоеше, вторачено в тях. Ръцете на Джеръд се плъзнаха с неохота по тялото й и най-сетне я пуснаха. Тя изтича в банята, за да опита да дойде на себе си от яростната атака на неговите желания.

— Целувах я, Майкъл.

Домини чуваше през вратата разговора им, докато стоеше вкопчила се с две ръце в мивката и чакаше лудото туптене на сърцето й да се успокои. Учуди се, че Джеръд можеше да говори толкова спокойно и логично, след като допреди малко и двамата бяха много далеч от здравия разум. Нямаше да може да го спре, ако в този момент децата не бяха пристигнали. Вдигна очи към огледалото и оттам я погледна една различна жена — с разбъркани коси, зачервени страни и устни, подути от страстните целувки. Докато се облече, гласовете им стихнаха. Беше й необходимо още време, за да се овладее напълно. Когато излезе от банята, облечена с вълнен панталон и блуза, Джеръд не се виждаше никъде, но децата я чакаха в спалнята. Сериозният им вид я озадачи.

— Домини, сега, след като татко излезе, може ли да поговорим?

— Разбира се. Елате и седнете. — Тя потупа леглото до себе си.

Майкъл се хвърли в скута й, а Питър остана прав, също като баща си, когато имаше да каже нещо важно.

— Татко за довиждане ли те целуваше? — попита Майкъл нетърпеливо.

Домини наведе глава, като мислено се молеше да намери най-подходящия отговор.

— Така ли ви каза той?

— Отговори ни, че това не е наша работа, ала ние мислим, че си отиваш — каза Питър сериозно.

— Деца… — Гласът й секна. — Няма да си отида, преди баща ви да каже, че съм оздравяла напълно.

— Тогава не искаме това да стане никога! — обади се Майкъл и се притисна към рамото й.

— Ти го целуваше, защото го обичаш ли? — Въпросът на Питър я свари неподготвена.

— Харесвам и трима ви — каза тихо тя, стана от леглото и ги хвана за ръка. — И мисля, че е много подходящо, докато татко ви го няма, да се подготвим за Коледа. Остават само дванадесет дни!

— Ще бъдеш ли с нас на Коледа? — попита Питър.

— Не бих желала да съм другаде — усмихна се тя и отклони разговора в друга посока. — Когато бях във всекидневната, не видях елха. Какво мислите за това?

— Татко каза, че е твърде зает, но ще купи една, когато се върне от Сиатъл — сви рамене Майк.

— Е, добре, имам чудесна идея. — Домини ги погледна загадъчно. — Щом не мога да излизам, защо не поръчаме една елха по телефона? Ще ни я докарат, ще я украсим и когато татко ви се върне, тя ще бъде първото нещо, което ще види, щом влезе във всекидневната.

— Чудесно! — извика Майкъл.

— Аз знам къде са светлините и останалите украшения — заяви Питър.

— Добре. А когато свършим с елхата, можем да направим коледни сладкиши и медена питка. После ще помислим какъв подарък да купим на татко ви и госпожа Моън.

Предложението й предизвика радостни възгласи. Докато отиваха към кухнята, момчетата бърбореха непрекъснато. Госпожа Моън приготвяше вечерята и преди Домини да бе отворила уста, децата вече й бяха разказали всичко.

— Знам едно място, където мога да се обадя и да поръчам елхата. Искате ли изкуствена? — попита икономката.

— Не — решително отговори Питър. — Татко казва, че най-много харесва истинските.

— И нека наистина бъде голяма — допълни Майкъл.

— Ако вие се обадите — обърна се Домини към госпожа Моън, — аз мога през това време да извадя коледните украшения. Момчетата ще ми помогнат.

— Те са в няколко кутии в гаража, върху лавиците. Смятай се свободна да правиш каквото искаш с тях, Домини.

— Благодаря ви, госпожо Моън. От години не съм се занимавала с коледни приготовления. Децата придават съвсем друг смисъл на всичко.

— Чудесно го казахте — засмя се тя меко.

— Обади се веднага — настояха момчетата. — Може би ще я докарат още тази вечер! Може ли?

— Дори и така да стане, ще трябва да изчакаме до утре вечер, защото сутринта сте на училище. А сега, докато аз се обадя, идете да си измиете ръцете. После ще вечеряме.

С радостни викове момчетата настояха госпожа Моън да позвъни веднага. Но когато се върнаха за вечеря, лицата им посърнаха икономката съобщи, че ще докарат елхата на другия ден сутринта. Тогава Домини им предложи, преди да стане време за лягане, да извадят украшенията и видят какво от тях ще могат да използват.

Тя обеща да им разкаже приказка и момчетата с желание се приготвиха за лягане. Бяха й необходими обаче три приказки, преди да може да излезе на пръсти от стаята им и да си легне. Тя се въртя и мята в леглото половин час, после стана и отиде до прозореца. Всичко в нея гореше от желание да успокои момчетата, че ако зависеше от нея, би останала тук завинаги. Не би могла да ги обича повече, дори ако бяха нейни деца. Но преди да видеше отново Джеръд и се убедеше, че страстта, лумнала помежду им, не бе само моментно желание, не можеше да им каже нищо. Той не бе от мъжете, които биха поискали една жена, ако не изпитваха някакви чувства към нея, бе сигурна в това. Поне знаеше, че я желае. Но искаше и да я обича. Трябваше да изчака до неделя.

На следващата сутрин се събуди свежа и въпреки че бе рано, слезе долу, за да помогне на госпожа Моън с подготовката на децата за училище. Преди да тръгнат, им обеща, че в петък вечер ще украсят къщата за Коледа.

Радостна, че вече може да слиза долу, Домини помоли госпожа Моън да я включи в домакинската работа. Докато двете работеха, тя разказа на икономката за плановете си, като настоя да плати всички разходи. Искаше по този начин да изрази благодарността си към цялото семейство.

Госпожа Моън бе очарована от идеята й и отиде в града, за да купи разноцветни светлинки и скандинавски дървени орнаменти за внушителната елха, която вече бе получена. Докато икономката бе навън, Домини направи медени сладки. Най-дребните от тях децата можеха да окачат на дървото, другите щяха да раздадат на приятелите си. Бе замислила Коледа в духа на „Лешникотрошачката“, с оловни войничета и кръгли бонбони. В изблик на вдъхновение поръча по телефона шест червени коледни звезди, малко бръшлян и бодлива зеленика за перилата на стълбището и рамката на камината, а за масичката за кафе — една огромна хортензия. Освен това купи сцена с коледни ясли, направена от свещи, които можеха да запалят на Бъдни вечер.

Отнесе всички разходи към банковата си сметка и възстанови парите на госпожа Моън чрез пътническите си чекове. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше отдавала на такова разточителство, но точно сега искаше да създаде една коледна феерия, която никой от тях не би могъл да забрави.

Изтича възбудена горе и извади изпод леглото на Джеръд чорапите, които бе оплела. Бе завършила пуловерите на момчетата. Обаче все още работеше над плетката за Джеръд. След няколко дни всичко щеше да е готово и възнамеряваше да помоли госпожа Моън да ги занесе за съшиване.

Когато икономката се върна от града, Домини бе окачила чорапите на перилата. Сълзи напълниха очите на възрастната жена, щом видя тези, които Домини бе оплела за нея.

— Хубави са — каза тя с възхищение, като остави пакетите. — Не мога да повярвам, че вие сте ги изплели.

— Майка ми ме научи да шия и плета още когато бях съвсем малка.

Госпожа Моън я погледна внимателно.

— Чудесна сте! Вече успяхте да преобразите къщата.

Домини се усмихна.

— Вие сте чудесна, госпожо Моън. Създали сте дух в този дом. Джеръд е случил изключително много с вас, а разбрах, че и децата много ви обичат. Не знам дали ви е известно, но в онова писмо Питър бе помолил и вие да дойдете в студиото.

Очите на възрастната жена се напълниха със сълзи.

— Не, не го знаех. Благодаря ви, че ми го казахте. Май е време да взема децата от училище.

Тръгването на госпожа Моън съвпадна с пристигането на цветаря и скоро къщата изглеждаше като коледна картичка. Свежата зеленина и цветята, в съчетание с аромата на медените сладки, възбудиха децата, когато влетяха във всекидневната, като викаха името на Домини. Само удоволствието, изписано на лицата им, си струваше къртовския й труд. Те ахкаха при вида на огромните червени чорапи с медена питка в кафяво и бяло за Майкъл и една украсена синя лисица за Питър. Не по-малко ги възхитиха Майката патица в пастелни цветове за госпожа Моън и Силния моряк за Джеръд, направен от бели и сини кристални мъниста и пайети. После момчетата изтичаха да видят къщата, разгледаха всички нови украшения. Питър отиде до гаража и донесе стълба, Домини я погледна със съмнение. Трябваше им някой по-висок от нея и госпожа Моън за украсяването на върха на дървото. Но въпреки това започнаха да прикрепват светлините отдолу и ги поставиха докъдето можаха да достигнат.

— А сега предлагам да спрем и да похапнем предложи госпожа Моън.

— Имаме достатъчно друга работа — съгласи се Домини, докато отиваха към кухнята.

— Питър, погледни сладките! — прошепна Майкъл с благоговение.

— След като вечеряме, можем да започнем да украсяваме елхата с по-дребните сладки. По-едрите са за вашите приятелчета.

— Надявам се, че има и няколко за мен. Умирам от глад.

Домини замръзна на мястото си, щом чу познатия мъжки глас. Тя се обърна едновременно с децата и видя Джеръд, все още с палто, и коса, влажна от лекия дъжд навън.

— Тате! Виж какво направи Домини! — извикаха те и изтичаха при него.

— Ако искаш, вземи тази — великодушно му предложи Майкъл една сладка.

Джеръд я погълна незабавно и най-сетне погледна Домини. Тя почисти брашното от ръцете си.

— Аз… Ние мислехме, че ще си дойдеш в неделя.

— Така мислех и аз — каза тихо той. Очите му бяха навсякъде, топли и търсещи, също както вчера следобед, когато влезе в спалнята. — Трябваше да остана в Сиатъл, но вероятно причината да си дойда, е ароматът на сладките.

— Много добре си направил! Точно някой трябваше да постави светлините на върха на елхата! Татко, видя ли чорапите, които Домини е оплела за нас? — бърбореше Майкъл, вече беше в прегръдките на баща си и го потупваше по бузите.

— Видях всичко, Майк, и помислих, че съм попаднал в работилницата на Дядо Коледа. Като че ли са идвали феи.

— Ти си глупчо, татко. Домини не е фея! — засмя се Майкъл.

Изумителните сини очи на баща му се спряха на нея.

— Да, прав си, Майк. Тя наистина не е фея, но трябва да признаем, че има нещо вълшебно във всичко, което прави.

Би трябвало думите му да я изпълнят с радост, ала очите му гледаха объркано, дори напрегнато.

— Оставете ме да похапна и тогава ще прикрепя светлинките.

— Ура! — извикаха радостно момчетата и последваха баща си, който отиде да закачи палтото си.

Той им подари една плоча със запис на „Спасителят“. Скоро небесната музика изпълни с коледно настроение цялата къща. А също и сърцето на Домини. Тя се захвана да оправи неразборията в кухнята и докато госпожа Моън му поднасяше вечерята, усещаше как Джеръд я изпива с поглед. В очите му като че ли постоянно се четеше един въпрос, на който тя не знаеше как да отговори.

Най-после госпожа Моън излезе от кухнята. Джеръд стана от масата и събра празните съдове. Без всякаква мисъл в главата, Домини ги изплакна и постави в машината за миене.

— Кажи ми нещо, Домини — прошепна той. — Винаги ли Коледа разпалва способностите ти на домакиня или това е моментно настроение?