Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (23)

Глава 23

„Санг-ви-ни-чен (прилагателно име) — жизнерадостен, уверен, оптимистичен.

Кръ-во-про-ли-тен (прилагателно име) — кървав, варварски, жесток.

След снощи, никога повече няма да объркам думите сангвиничен и кръвопролитен.“

Из личния речник на Каролайн Рейвънскрофт

Каролайн внимателно се огледа, но не успя да види нищо в тъмната нощ. В това нямаше нищо чудно. Блейк и Джеймс едва ли щяха да запалят фенер. Най-вероятно се криеха зад скалите и наблюдаваха брега, възползвайки се от лунната светлина.

— Нищо не виждам — каза тя на Оливър. — Сигурно грешиш.

Той бавно извърна глава към нея.

— Ти наистина ли ме мислиш за идиот?

Каролайн си даде вид, че обмисля думите му.

— Не, не си идиот. Имам много определения за теб, но не те смятам за идиот.

— Твоят мъж — Оливър махна с ръка напред — е скрит зад тези дървета.

— Може би трябва да му съобщим за нашето пристигане? — с надежда попита тя.

— О, ще го предупредим. Не се безпокой. — Оливър спря двуколката и свали Каролайн на земята. Тя падна в прахта и когато вдигна глава, видя, че бившия й опекун държи пистолет в ръката си.

— Оливър…

Той насочи оръжието към главата й.

Каролайн затвори уста.

Оливър извърна глава настрани и каза:

— Тръгвай.

— Но това е скала.

— Има една пътека. Ще вървиш по нея.

Каролайн погледна натам. Тясна пътечка бе прокарана по стръмния и кален хълм. Криволичеше и се виеше надолу към плажа и съвсем лек вятър бе достатъчен да събори малките камъчета по склона. Не изглеждаше безопасно, но определено бе по-примамливо от куршум от Оливър, затова реши да следва заповедите му.

— Развържи ми ръцете — помоли тя, — иначе ще загубя равновесие.

Той се намръщи, но все пак се съгласи, мърморейки:

— Не ми трябваш мъртва.

Каролайн облекчено въздъхна.

— Все още — добави.

Стомахът й се сви.

Оливър развърза ръцете й и я блъсна към пътеката.

— Всъщност, ще си ми най-полезна като вдовица — измърмори той.

Този път й се догади, но преглътна бучката в гърлото си. Сърцето й препускаше, беше повече от ужасена, но трябваше да остане силна заради Блейк. Пристъпи към пътеката и тръгна.

— Не се опитвай да хитруваш — каза Оливър. — Помни, че пистолетът ми е насочен право в гърба ти.

— Не бих го забравила никога. — Като стъпваше внимателно по пътеката, за да не се подхлъзне, Каролайн започна да се спуска. По дяволите, подобни пътища бяха много опасни нощем. През деня не би се поколебала да поеме на разходка по тях, но слънцето бе мощен съюзник.

Оливър я сръга с пистолета си в гърба.

— По-бързо.

Тя разпери ръце, за да запази равновесие и когато се убеди, че няма да падне, надменно изсумтя:

— Нямам намерение да ти доставя удоволствие, като си счупя врата. И повярвай ми, ако започна да падам, първото, за което ще се хвана, е крака ти.

Това го накара да замълчи и да я остави на мира, докато не стигнаха в безопасност на плажа.

 

 

— Ще я убия — хрипливо произнесе Блейк.

— Извини ме, но не трябва ли първо да я спасиш — напомни му Джеймс. — Освен това, по-добре запази куршумите за Прюит.

Блейк му хвърли поглед, който без преувеличение можеше да се нарече убийствен.

— Ще я завържа за леглото.

— Вече опита да го направиш веднъж.

Блейк рязко се извърна към приятеля си.

— Как може да стоиш тук и да си правиш глупави шеги? Хванал е съпругата ми. Съпругата ми!

— Кажи ми, за бога, какъв е смисъла да изброяваме начините и методите, с които ще я накажеш? И как това ще помогне да я спасим?

— Наредих й да си стои в къщи — промърмори Блейк. — И тя се закле, че няма да напуска Сийкрест Манър.

— Може да те е послушала, а може и да не е. Всъщност няма никаква разлика предвид настоящето положение.

Блейк погледна най-добрия си приятел със смесица от страх и болка.

— Длъжни сме да я спасим. Не ме е грижа, ако провалим случая. Не ме е грижа, ако изпуснем Прюит. Ние…

Джеймс положи ръка на рамото му.

— Знам.

Блейк направи знак на останалите двама мъже от Военното министерство да се съберат и бързо обясни ситуацията. Нямаха време за планове. Оливър вече избутваше Каролайн към плажа. За съжаление, тъкмо когато се бяха скупчили, за да обсъдят стратегията, хората на Оливър решиха да връхлетят.

 

 

Водите на Английския канал не изглеждаха толкова спокойни, колкото се бяха сторили на Каролайн от върха на скалата и малката лодка, която очакваше Оливър на двадесет метра от брега, се мяташе нагоре-надолу. Мекото хрущене по пясъка й подсказа, че някой идва.

— Къде беше, по дяволите? — раздаде се отнякъде недоволен глас.

Каролайн се обърна и примигна изненадано. Помисли, че гласа принадлежи на някой едър, набит мъжага, но човекът, който пристъпи напред бе слаб и твърде елегантен.

Оливър погледна към лодката и тръгна към нея, дърпайки Каролайн след себе си.

— Бях изключително зает.

Мъжът огледа Каролайн доста грубо.

— Привлекателна е, но не и изключително.

— Не е привлекателна — каза Оливър насмешливо, — а жена на агент от Военното министерство.

Каролайн си пое дълбоко дъх и падна на колене, като намокри полите си във водата.

Оливър тържествуващо се разсмя.

— Това беше само предположение, скъпа моя Каролайн, а ти току-що сама се издаде.

Тя си изправи на крака, като се наруга мислено за глупостта. Знаеше, че трябва да пази тайната, но бившия й опекун я бе изиграл като последната глупачка.

— Ти да не си идиот? — изсъска мъжът. — Французите ще ни платят за този товар толкова, че ще бъдем обезпечени до края на живота си. Ако провалиш работата…

— Товар? — повтори на глас Каролайн. Тя си мислеше, че Оливър пренася секретни съобщения и документи.

Думата товар означаваше нещо повече. Дали не се занимаваха с доставка на оръжия? Но лодката бе прекалено малка за това.

Мъжът игнорира въпроса й.

— Жена на агент — каза той. — Как може да си толкова глупав? Последното, което ни трябва, е да привлечем вниманието на Военното министерство.

— Те така или иначе вече се интересуват от нас! — излая Оливър и задърпа Каролайн навътре във водата. — Блейк Рейвънскрофт и маркиза на Ривърдейл са ни поставили клопка. Наблюдавали са ви всяка нощ. Ако не бях аз…

— Ако не беше ти — прекъсна го мъжът и дръпна Каролайн към себе си, — никога нямаше да ни разкрият. Рейвънскрофт и Ривърдейл със сигурност не са научили за работата ни от мен.

— Познавате съпруга ми? — удивено попита Каролайн.

— Чувал съм за него. А утре и цяла Франция ще чуе за тях.

— Боже мой — прошепна тя. Оливър, сигурно се бе сдобил със списък на тайните агенти. Агенти, имената, на които утре щяха да се превърнат в мишена на убийци. Агенти като Блейк и Джеймс.

В главата й се блъскаха десетки различни планове, но тя ги отхвърли всичките. Нямаше смисъл да крещи: ако Блейк наблюдаваше плажа, сигурно я бе забелязал и нямаше да има нужда да привлича вниманието му. А да се нахвърли върху Оливър или френския агент, означаваше сигурна смърт. Единствената възможност бе да спечели време до пристигането на Блейк и Джеймс.

Задържа дъха си и инстинктивно погледна към върха на скалата, но не видя нищо.

— Твоят мъж няма да те спаси — злорадо произнесе Оливър. — Хората ми вече са се погрижили за него.

— Тогава защо ме доведе тук? — прошепна тя. — Не съм ви нужна.

Той вдигна рамене.

— Просто така. Исках да му покажа, че си във властта ми и ще те предам в ръцете на Дейвънпорт.

Мъжът, който бе назовал с името Дейвънпорт, я придърпа по-близо до себе си и се захили.

— Добре ще се позабавляваме.

Оливър се намръщи.

— Само ако ти позволя да отплаваш…

— Никъде няма да ходя, докато не пристигне товара — сопна се Дейвънпорт. — Къде, по дяволите, е тя?

Тя? Каролайн се огледа с недоумение.

— Сега ще дойде — извика Оливър. — А ти откога знаеш за Рейвънскрофт?

— От няколко дни, може би седмица. Не си единственият, който ми доставя информация.

— Трябваше да ми кажеш.

— Нямам никаква причина да ти се доверя, като изключим, че ми зае лодката си.

Каролайн се възползва от назряващия спор, за да огледа плажа и скалите. Някъде там, Блейк се бореше за живота си, а тя с нищо не можеше да му помогне. Никога в живота си не се бе чувствала толкова безпомощна. Дори и в детството си, когато постоянно сменяха настойниците й. Дори тогава винаги си бе мислела, че занапред всичко ще се оправи. Но ако убиеха Блейк…

Мъчително преглътна сълзите си. Беше ужасно дори да си го помисли.

Внезапно с крайчеца на окото си забеляза движение в началото на пътеката, по която се бяха спуснали. Пребори се с желанието си да се изправи и да погледне, защото ако това бяха Блейк или Джеймс, идващи да я спасят, не искаше да ги издаде.

Но когато човекът се приближи, Каролайн ясно видя, че фигурата бе твърде дребна, за да е някой от двамата, или въобще на мъж. Непознатата се движеше с типично женско поклащане на бедрата.

Тя зяпна. Карлота де Леон. Тя трябваше да е. Иронията бе забележителна.

Като се приближи на няколко метра от тях, Карлота спря и тихо се изкашля. Оливър и Дейвънпорт незабавно млъкнаха и се обърнаха към нея.

— Донесе ли ги?

Карлота кимна и заговори с лек акцент.

— Беше твърде опасно да нося документите, затова запомних информацията.

Каролайн не спираше да гледа жената, която по някакъв начин бе станала причина за брака й с Блейк. Не беше много висока, с алабастрова кожа и черна коса. В очите й нямаше младежки блясък и сякаш принадлежаха на човек, преживял твърде много.

— Коя е тази жена? — попита тя.

— Каролайн Трент — отвърна Оливър.

— Каролайн Рейвънскрофт — сряза го тя.

— А, да, Рейвънскрофт. Колко глупаво от моя страна да забравя, че сега си омъжена. — Оливър извади джобния си часовник и го отвори със замах. — Всъщност, вече вдовица.

— Ще се видим в ада! — изсъска тя.

— В това не се съмнявам, но първо мисля, че ще видиш много по-приятни неща с мистър Дейвънпорт.

Каролайн напълно бе забравила, че споменатият мистър Дейвънпорт я стиска за ръката и се извърна към Оливър. Мъжът я стисна още по-здраво, но тя успя да нанесе доста добър юмрук в корема на Оливър. За съжаление, въпреки че се сви от болка, той не изпусна оръжието от ръката си.

— Поздравления — подигравателно каза Дейвънпорт. — Искаше ми се да го направя от месеци.

Каролайн се извърна.

— На чия страна сте?

— На своята. Винаги. — Вдигна ръка и за пръв път стана ясно, че държи тъмен, блестящ пистолет, с който застреля Оливър право в челото.

Каролайн изпищя. Тялото й се разтресе от ужас, а ушите й заглъхнаха от изстрела.

— Мили боже — задави се тя. — Мили боже.

Не изпитваше топли чувства към Оливър, дори бе предала информация на правителството, която да го прати на бесилото, но това… това бе твърде много. Тялото на бившия й опекун, кърваво и отпуснато, се понесе с лице надолу по водата.

Тя се отдръпна от Дейвънпорт и повърна. Когато успя да се изправи отново, се обърна към новия си похитител и попита:

— Защо?

Той сви рамене.

— Знаеше твърде много.

Карлота погледна към Каролайн и съзнателно обърна погледа си към Дейвънпорт.

— Е — каза тя с деликатен испански акцент, който Каролайн изведнъж намрази, — а тя колко знае?

 

 

Първата мисъл на Блейк, след като чу изстрела бе, че с живота му е свършено.

Втората му мисъл бе същата, макар й поради друга причина. Веднага щом осъзна, че все още е жив и че Джеймс бе повалил врагът им, който се бе прицелил право в черепа му, му хрумна, че изстрелът бе проехтял по-отдалеч.

Чу се точно от плажа, а това значеше само едно. Каролайн бе мъртва. И с живота му бе свършено.

Оръжието се изплъзна от ръката му и за момент замръзна, неспособен да диша. С периферното си зрение забеляза един от хората на Прюит да го напада и в последната секунда успя да се извърне и да го срита в корема. Онзи се срина на земята, давейки се от болка, а Блейк се изправи над него, но в ума му ехтеше само звука от изстрела на плажа.

Мили боже, така и не й бе казал, че я обича.

Джеймс притича до него с въже в ръка.

— Този е последният — каза той и се наведе да завърже падналия мъж.

Блейк не отвърна нищо.

Джеймс изглежда не забелязваше състоянието на приятеля си.

— Един от нашите е ранен, но мисля, че ще оживее. Прободна рана в рамото, но успяхме да спрем кървенето.

На Блейк му се привиждаше лицето й. Засмените й синьо-зелени очи, деликатната извивка на горната й устна, която молеше да бъде целуната. Почти чуваше гласа й, как му шепне любовни думи, на които така й не бе отвърнал.

— Блейк?

Гласът на Джеймс го измъкна от мъчителното видение и той погледна надолу.

— Трябва да вървим.

Блейк просто погледна отново към морето.

— Блейк? Блейк, добре ли си?

Джеймс се изправи и започна да оглежда приятеля си за някакви наранявания.

— Не, аз… — И тогава го видя. Тялото се носеше по вълните. Имаше кръв във водата. И Каролайн беше жива!

Той се отърси от транса, който сякаш бе обхванал и ума, и тялото му.

— Кой е най-прекият път надолу? Нямаме много време.

Джеймс наблюдаваше как мъжа и жената, които държаха Каролайн за заложница, се караха.

— Не — съгласи се той. — Нямаме.

Блейк грабна оръжието си от земята и се обърна към Джеймс и Уилям Чартуел, който не беше ранен.

— Трябва да се спуснем възможно най-тихо.

— Има два пътя — каза Чартуел. — Проверих околността вчера. По единия Прюит я е завлякъл към плажа, а другия…

— Къде е — прекъсна го Блейк.

— Ето там — посочи с глава Чартуел, — но…

Блейк вече се бе затичал натам.

— Почакай! — изсъска Чартуел. — Вечер е невъзможно да се използва.

Блейк спря в началото на пътя и благодарение на лунната светлина успя да види, че за разлика от другия път, този бе скрит от дървета и храсти.

— Това е единствената възможност да не ни забележат.

— Това е самоубийство — възкликна Чартуел.

— Може да убият жена ми. — И без да се обръща да види дали някой от тях ще го последва започна бавното и опасно спускане към плажа. Изпитваше истинска агония, че не може да се втурне надолу по хълма. Всяка секунда имаше значение, ако искаше да се прибере в Сийкрест Манър с Каролайн в прегръдките си.

Теренът не позволяваше нищо друго, освен миниатюрни крачки. А за да не изгуби равновесие се спускаше странично.

Чу как малки камъчета се претъркулват по пътеката и няколко се удариха в глезена му. Това значеше само едно. Слава богу, Джеймс го следваше.

Колкото до Чартуел, не го познаваше достатъчно добре, за да знае какво ще направи. Но все пак бе от Военното министерство и никога не би застрашил спасяването на Каролайн.

Докато се спускаше се изви вятър и довя звуци от плажа. Мъжът и жената, които държаха Каролайн се караха. Гласът на Прюит подозрително не се чуваше и Блейк предположи, че точно неговото тяло се носи по водата.

В следващия миг чу, как Каролайн силно извика. Но си наложи да остане спокоен. Все пак във вика й се долавяше по-скоро изненада, отколкото болка и ако искаше да се добере жив до края на пътеката трябваше да се концентрира. Стигна до малка площадка и спря, за да си поеме дъх и да прецени ситуацията. Няколко секунди по-късно Джеймс бе до него.

— Какво става? — попита той.

— Не съм сигурен. Изглежда невредима, но все още нямам представа, как ще идем до там и ще я спасим. Особено след като всички са във водата.

— Тя може ли да плува?

— По дяволите, нямам представа.

— Все пак е израснала на крайбрежието, можем да се надяваме. И… Мили боже!

— Какво?

Джеймс бавно се обърна към него.

— Това е Карлота де Леон.

— Сигурен ли си?

— Случаят е доста по-опасен, отколкото смятахме — въздъхна Джеймс. — Мис де Леон е безжалостна фанатичка. Тя е способна с едната ръка да прелиства библията, а с другата без угризения да застреля човек.

 

 

Каролайн знаеше, че времето й изтича. Дейвънпорт нямаше особени причини да я остави жива. Той просто искаше да се поразвлече малко. Сигурно го привличаше идеята да го направи със съпругата на някой агент на короната.

Карлота имаше много по-дълбоки мотиви, най-вече борбата й против англичаните, и не би изпитала колебание да пожертва всичко за целите си.

Спорът се разгорещяваше и всеки момент щяха да се разкрещят един на друг с цяло гърло. Каролайн не се съмняваше, че Дейвънпорт скоро ще се откаже. Той лесно би могъл да си намерил друга жена за забавление, а едва ли имаше друга държава, която Карлота искаше да унищожи.

С Каролайн скоро щеше да е свършено, ако не направеше нещо.

Дейвънпорт, както и преди я стискаше за ръката, но на нея й се удаде възможност да извърне лице към Карлота.

— Те вече те търсят — решително каза тя на испанката.

— Какво имаш предвид?

— Знаят, че си в Англия и имат намерение да те обесят.

Карлота се разсмя.

— Те дори нямат представа коя съм.

— Не бъдете толкова сигурна — възрази Каролайн, — мис де Леон.

Испанката с такава сила стисна оръжието, че пръстите й побеляха.

— Коя си ти?

Бе ред на Каролайн да се засмее.

— Не знам дали ще ми повярвате, но веднъж ме помислиха за вас. Забавно, но факт.

— Има само един мъж, който ме е виждал някога…

— Маркиз Ривърдейл — помогна й Каролайн. Оливър вече бе назовал имената на Блейк и Джеймс, така че нямаше причина да мълчи.

— Ако мога да прекъсна… — саркастично започна Дейвънпорт.

БУМ!

Нещо избухна толкова близо до Каролайн, че изведнъж й се стори, че светът се завърта около нея. Внезапно се почувства свободна, защото ръката на Дейвънпорт повече не я стискаше.

Тя мъчително преглътна и се извърна. Във водата вече лежаха два трупа.

— Защо го направихте?

— Той ме дразнеше.

На Каролайн й се сви стомаха.

— Така и не разбрах името му — каза меко Карлота.

— На кого?

— На маркиза.

— Но той знае вашето.

— Защо ми каза това?

— Просто инстинкт за самосъхранение.

— И защо да те оставям жива?

Каролайн се усмихна загадъчно.

— След като знам толкова много, помисли си още колко бих могла да ти разкажа.

Погледът на испанката бе хладен и пронизващ.

— След като знаеш толкова много — повтори тя с лекота, — помисли си колко добър повод имам да те убия.

Каролайн си нареди да запази спокойствие. Краката й се подкосяваха, а ръцете й трепереха, но може пък Карлота да си помислеше, че е от хладния вятър. Нямаше представа дали Блейк е жив или мъртъв, но и в двата случая, трябваше да бъде силна. Ако, не дай Боже, го бяха убили на хълма, нямаше да остави работата му недовършена заради тази миниатюрна тъмнокоса жена. Дори и да умреше, докато го правеше, нямаше да остави списъка с агентите да напусне Англия.

— Разбира се, знанията ми са ограничени — каза накрая Каролайн, — но може да знам нещо, което ви е нужно.

Настъпи напрегната тишина, а след това Карлота вдигна пистолета си.

— Ще рискувам.

В този момент Каролайн разбра, че се е заблуждавала. Изобщо не й бе все едно дали щеше да умре или не. Още не бе готова да си отиде от този свят. Не искаше да усети болката от куршума, нито да знае какво е чувството да прободе кожата ти и да се озовеш мъртъв във водите на Английския канал.

И да й помага Бог, но не можеше да умре, без да узнае какво се е случило с Блейк.

— Не можете! — извика тя. — Не можете да ме убиете!

— Нима? — усмихна се Карлота.

— Свършиха ви патроните.

— Имам друг пистолет.

— Няма да успеете да избягате без мен.

— И защо?

Каролайн отвори уста, надявайки се, че ще я осени вдъхновение, и тогава видя нещо, от което едва не закрещя от радост.

— Е, кажи, защо не?

— Защото лодката отплава.

Карлота се извърна и видя, че лодката на Оливър се носеше навътре в морето. Тя изруга толкова цветисто, че Каролайн отвори уста в изумление. Никога досега не бе чувала подобни думи от жена.

 

 

Блейк най-сетне стъпи на каменния бряг и едва се удържа да не хукне към жена си. Но бе избрал най-трудния път, за да се спусне от скалата и щеше да е глупаво да развали всичко в последния момент.

Миг по-късно Джеймс се присъедини към него и заедно огледаха сцената.

Карлота сякаш си бе загубила ума — беснееше във водата, размахваше ръце и крещеше проклятия по отдалечаващата се лодка. В този момент Каролайн внимателно заотстъпва назад, като се стараеше да се добере до брега. Но когато се бе отдалечила достатъчно далеч от испанката и понечи да побегне, Карлота внезапно се извърна и насочи пистолета си към нея.

— Никъде няма да ходиш! — със злоба извика тя.

— Може ли поне да излезем от водата? — помоли Каролайн. — Вече не си чувствам краката.

Карлота кимна.

— Върви бавно. Само едно грешно движение и ще те застрелям. Кълна се!

— Вярвам ти — отвърна Каролайн, като отмести поглед встрани от тялото на Дейвънпорт.

Бавно, като не откъсваха очи една от друга, те излязоха от водата на брега.

Прикрит зад едно дърво, Блейк наблюдаваше тяхното придвижване. Джеймс внезапно отпусна ръка на рамото му.

— Почакай, докато не се приближат достатъчно.

— Защо?

Но маркизът не му отвърна.

Блейк не изпускаше Карлота от поглед, като ястреб, очакващ момента, когато щеше да избие оръжието от ръката й с изстрел. Без излишна скромност считаше себе си за един от най-добрите стрелци в страната и не се съмняваше, че ще успее, но трябваше да чака, защото Каролайн блокираше пътя към нея.

Внезапно, преди Блейк да успее да спре приятеля си, той излезе от скривалището им, с високо вдигнати ръце.

— Пусни я — извика високо той, — този, който ти е нужен, съм аз.

Карлота се извърна, щом чу гласа му.

— Ти!

— Самият аз.

Каролайн зяпна от удивление.

— Джеймс?

Карлота бързо насочи оръжието към маркиза на Ривърдейл.

— Мечтаех си за този ден — прошепна тя.

Джеймс кимна на Каролайн да се отдръпне встрани.

— И това е всичко, за което си мечтала? — измърка той.

Каролайн ахна. Гласът му звучеше толкова съблазнително. Боже, какво се бе случило между тях някога? И къде беше Блейк?

— Каролайн — настойчиво каза Джеймс, — върви си. Това касае само нас двамата с мис де Леон.

Каролайн не разбираше какво иска, но нямаше намерение да го оставя на милостта на жената, която съдейки по всичко, бе готова да го одере жив.

— Джеймс — започна тя, — може би аз…

— Тръгвай! — изръмжа той.

Каролайн го послуша и в този миг тишината бе раздрана от силен изстрел. Карлота изкрещя от болка, а Джеймс се хвърли напред и я повали на пясъка. Испанката опита да се съпротивлява, но той лесно се справи с нея.

Каролайн се втурна към Джеймс, за да му помогне, но не успя да направи и няколко крачки, когато някой я хвана за раменете.

— Блейк? Блейк! — Тя се хвърли в обятията на съпруга си. — Мислех, че никога повече няма да те видя!

Той я дръпна към себе си и я притисна с цялата си сила.

— Каролайн — почти изхлипа той. — Когато видях… когато чух…

— Мислех, че си мъртъв. Оливър ми каза, че са те убили.

В отговор Блейк я прегърна с все сила. Знаеше, че я притиска твърде силно и скоро нежната й кожа ще се покрие със синини, но не можеше да отпусне ръцете си.

— Каролайн — хрипливо каза той. — Трябва да ти кажа…

— Не съм напускала Сийкрест Манър! — изпревари го тя. — Кълна се. Исках, но не го направих, защото се страхувах да не разруша доверието между нас. Оливър ме отвлече и…

— Не ме интересува. — Той поклати глава. По бузите му се стичаха сълзи, но Блейк не се тревожеше от това. — Мислех, че ще умреш и…

Тя прошепна името му, галейки го по лицето и той се предаде.

— Обичам те, Каролайн. Обичам те. За малко да умреш, а аз мислех само…

— О, Блейк.

Той се облегна на нея, изведнъж загубил равновесие.

— Мислех само за това, че никога няма да мога да ти го кажа и никога няма да чуеш признанието ми и…

Каролайн допря пръст до устните му.

— Обичам те, Блейк Рейвънскрофт.

— А аз обичам теб, Каролайн Рейвънскрофт.

— А аз изобщо не обичам Карлота де Леон — промърмори Джеймс. — Затова, ако някой от вас ми помогне, с удоволствие ще й завържа ръцете.

— Извини ни, Ривърдейл. — На лицето на Блейк играеше усмивка.

Каролайн стоеше до мъжете и ги наблюдаваше, докато завързваха испанката.

— Как смятате да я заведете до горе?

— По дяволите! — изруга Джеймс. — Нямам намерение да я нося на рамо.

Блейк въздъхна.

— Мисля, че можем да изпратим лодка утре.

— О! — възкликна Каролайн. — Едва не забравих. Зърнах съучастниците на Оливър в лодката. Един от тях наистина е Майлс Дъдли, както предполагахме. Не знам кой е втория, но съм сигурна, че ако разпитате както трябва Дъдли, той ще издаде съучастниците си.

В този момент към тях се приближи Чартуел, който току-що се бе спуснал по скалата.

— Какво се случи?

— Удивително, как изобщо можа да пропуснеш нещо от удобния си наблюдателен пункт на върха на скалата — с ирония отбеляза Блейк.

Джеймс внезапно се усмихна.

— Не, не, Рейвънскрофт, не ругай човека. Дойде точно навреме.

— Навреме за какво? — подозрително попита Чартуел.

— Точно навреме, за да останеш да охраняваш мис де Леон. Утре сутринта ще ви изпратим лодка. И между другото, докато си тук, можеш да издърпаш двете тела от водата.

Чартуел мрачно кимна, нямаше голям избор.

Блейк погледна към върха.

— Боже, толкова съм уморен.

— Не е задължително отново да се катерим по скалата — каза Каролайн. — Ако нямате нищо против да вървите по плажа, половин миля по-надолу има по-лек път нагоре.

— Аз все пак ще избера пътеката — каза Джеймс.

— Защо? — намръщено попита тя. — Ти навярно също си уморен.

— Някой все пак трябва да прибере конете. Вие двамата вървете, а аз ще ви чакам на пътя. — И преди някой от двамата Рейвънскрофт да успее да протестира, Джеймс се обърна и започна да се изкачва по стръмната скала.

Блейк се усмихна и й протегна ръка.

— Какъв умник е нашият Джеймс.

— Нима? — Тя последва съпруга си. — И какво те накара да стигнеш до това заключение?

— Мисля, че просто му е неловко да върви с нас.

— И защо?

Блейк с усилие потисна усмивката си.

— Както сама знаеш, има определена страна от брака, която изисква уединение.

— Аха, разбирам — сериозно отвърна тя.

— Може да ми се прииска да те поцелувам веднъж или два пъти.

— Само толкова?

— Може и три пъти?

Каролайн си даде вид, че обмисля думите му.

— Мисля, че и три пъти не е достатъчно.

— А четири?

Тя се засмя, поклати глава и се затича по пясъка.

— А пет? — предложи Блейк и с големите си крачки бързо я настигна.

— Шест. Обещавам шест целувки, а ако се постарая, може и седем…

— Осем! — извика Каролайн. — Но само, ако ме хванеш.

Той я сграбчи в обятията си.

— Хванах те!

Каролайн избърса избилите в очите й сълзи.

— Странно е, но в крайна сметка се получи.

Блейк я притисна до бузата си.

— Кое се получи?

— Оливър се канеше да хване богата наследница за сина си, ти пък се опитваше да хванеш шпионка. И накрая… — Гласът й пресекна.

— Накрая?

— Накрая, аз хванах теб.

Той нежно целуна бузата й.

— Без съмнение, любов моя. Без съмнение.

 

 

Извадки от личния речник на Каролайн Рейвънскрофт

„Юли, 1815 година

Нес-рав-ним (прилагателно име) — човек (или вещ), които нямат равни. Нещо уникално.

Измина една година след нашата сватба, а аз, както и преди, считам своя съпруг за несравним.“

 

 

„Ноември, 1815 година

Ла-ком-ник/Чре-во-у-год-ник (съществително име) — някой, който обича да яде и вечно е гладен.

Винаги съм била чревоугодник и по време на бременността си постоянно изпитвам глад, но той не може въобще да се сравни с това, което изпитвах в онези дни, когато живях в банята на Блейк.“

 

 

„Май, 1816 година

Трак-тат (съществително име) — дебела книга, посветена на нещо определено.

Блейк намира толкова интересен двугодишния ни син, че може да напише за него цял трактат на тема: «Дейвид е толкова умен и очарователен».“

 

 

„Януари, 1818 година

По-хап-ва-не (съществително) — приемане на малко храна, лека закуска.

Тази бременност изобщо не беше като предишната. Всеки ден, в който успявах да похапна, дори малко, беше благословен.“

 

 

„Август, 1824 година

Кур-сив (съществително име) — начин на писане, при който буквите са наклонени надясно и се изписват, без да се вдига перото.

Днес учих Трент как да пише курсив, но се намеси Блейк, който каза — според мен, доста неучтиво — че имам почерк на кокошка.“

 

 

„Юни, 1826 година

По-том-ство (съществително име) — семейство, деца.

Нашето потомство настоява, че дупката в стената до дъската за дартс, е направена от птица, която случайно е влетяла в къщата, но аз намирам това обяснение за смехотворно.“

 

 

„Февруари, 1827 година

Бла-го-зву-чен (прилагателно име) — приятен за слуха.

Нарекохме я Касандра, в чест на моята майка, но и двамата се съгласихме, че името е много благозвучно.“

 

 

„Юни, 1827 година

Щас-ти-е (съществително име) — нещо много хубаво, радост.

Възможно е да съм много глупава и сантиментална, но понякога спирам и поглеждам всичко, което ми е скъпо — Блейк, Дейвид, Трент, Касандра — и съм толкова изпълнена от радост, че на лицето ми се появява щастлива усмивка. Животът, мисля — не, уверена съм! — е много, много хубав!“