Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (5)

Глава 5

„Ридая (глагол) — тих плач, като от дете. Жално писукане, като от пиленце.

Ако ми беше останал някакъв глас, щях да заридая.“

Из личния речник на Каролайн Трент

 

— О, боже! — изграчи Каролайн, като забрави, че трябва да се преструва, че не може да говори.

— И от кога, дяволите да те вземат, си възвърна проклетия глас? — сурово попита Блейк.

— Аз… ах… неотдавна.

— Блейк — каза вторият мъж, — внимавай как си подбираш думите. Все пак е дама.

— По дяволите, думите! — извика Блейк. — Знаеш ли, колко време загубих с тази жена? Истинската Карлота де Леон сигурно е на половината път до Китай.

Каролайн нервно преглътна. Значи той се казваше Блейк. Името му подхождаше — кратко и рязко. Зачуди се дали това е малкото или фамилното му име.

— Ако не си тази, за която се представяше — ревна Блейк, — коя си всъщност?

— Никога не съм казвала, че съм Карлота де Леон — възрази тя.

— Нима?

— Просто никога не съм казвала и че не съм.

— Коя си ти?

Като помисли над въпроса реши, че спасението й беше в абсолютната честност.

— Казвам се Каролайн Трент — каза тя и за пръв път от началото на разговора погледна Блейк в очите. — Оливър Прюит е мой настойник.

Настъпи мъртва тишина. Мъжете с изумление се взираха в нея. Накрая Блейк се обърна към приятеля си и каза:

— Защо, по дяволите, не знаехме, че той има повереница?

Другият мъж изруга тихо, а после още веднъж, този път по-силно.

— Проклет да съм, ако зная. Някой ще отговаря за това.

Блейк се обърна към Каролайн.

— Ако ти действително си под опеката на Оливър Прюит, тогава къде беше през последните две седмици? Ние наблюдавахме този дом денонощно. А ти, скъпа моя, не бе там.

— Бях на посещение в Бат. Оливър ме изпрати да се грижа за старата му леля. Тя се казва Мериголд.

— Въобще не ме интересува, как се казва.

— Разбирам — оправда се тя. — Просто мислех, че трябва да кажа нещо.

Блейк я хвана за раменете и я застави да седне.

— Ще ти се наложи да разкажеш повече от нещо, мис Трент.

— Пусни я Блейк — тихо каза приятелят му. — Вземи се в ръце. Овладей се!

— Да се овладея? — извика Блейк, очевидно на път наистина да изгуби самообладание. — Ти разбираш ли, че…

— Помисли — спокойно произнесе Джеймс. — В това има нещо. Миналата неделя Прюит посрещна голям кораб. И е отпратил момичето от дома. Очевидно тя е достатъчно умна, за да се досети с какво се занимава той.

Каролайн засия от комплимента, но по всичко личеше, че Блейк няма намерение да признае умствените й качества.

— Оливър вече за четвърти път ме праща при леля си — с готовност призна тя.

— Видя ли? — каза Джеймс.

Каролайн се усмихна победоносно на Блейк, като се надяваше, че ще приеме да се помирят, но той само надменно се изправи и каза:

— Какво, по дяволите, да правим сега?

Другият мъж не намери какво да отговори и Каролайн се възползва от моментната тишина, за да попита:

— Кои сте вие двамата?

Те се спогледаха, като се чудеха дали да разкриват пред нея истинската си самоличност, но новодошлият леко кимна и каза:

— Аз съм Джеймс Сидуел, маркиз на Ривърдейл, а това е Блейк Рейвънскрофт, втори син на виконт Дарнсби.

Каролайн сухо се усмихна на това изобилие от титли.

— Много ми е приятно. Моят баща беше търговец.

Маркиза се извърна ухилен и попита Блейк:

— Защо не ми каза, че е толкова забавна?

Той се начумери.

— Откъде бих могъл да знам? От нощта, в която я залових, не е произнесла и две думи.

— Това въобще не е вярно — запротестира Каролайн.

— Искаш да кажеш, че си говорила, а аз съм глух? — озъби се Блейк.

— Разбира се, че не. Имам предвид, че бях много забавна.

Маркизът запуши с ръка устата си, за да потисне смеха си.

Каролайн изстена. Още едно изречение съвсем не на място. Мили боже, мистър Рейвънскрофт сигурно си е помислил, че говори за целувката.

— Исках да кажа само… Боже мой, не знам какво исках да кажа, но трябва да признаете, че малката хартиена птичка ви хареса. Най-вече, когато падна в розовия храст.

— Книжната птичка? — попита маркиза и озадачено погледна приятеля си.

— О, не обръщайте внимание — въздъхна Каролайн и поклати глава. — Моля да ме извините за всички неприятности, които ви създадох.

Блейк имаше вид, сякаш всеки момент с удоволствие ще я метне през прозореца.

— Просто… — започна Каролайн.

— Просто какво? — прекъсна я Блейк.

— Успокой се, Рейвънскрофт — напомни му маркиза. — Тя може да ни бъде от полза.

Каролайн едва не се задъха. Думите му прозвучаха зловещо. Маркизът, дори и да й се бе сторил по-дружелюбен от мистър Рейвънскрофт, очевидно можеше да бъде и безпощаден, ако го налагаха обстоятелствата.

— Какво предлагаш, Ривърдейл? — тихо попита Блейк.

Джеймс повдигна рамене.

— Може би трябва да поискаме откуп за нея. И когато Прюит дойде…

— Не! — възкликна Каролайн и се хвана за гърлото, защото високият звук се бе оказал болезнен за нея. — Няма да се върна! За нищо на света! Не ме интересува, дори ако Наполеон превземе Англия! Нито какви неприятности ще имате, или каквото там правите за вашето правителство! Никога няма да се върна! — И в настъпилата тишина повтори: — Никога!

Блейк уморено се отпусна на леглото.

— И така, мисля, че настъпи време да говориш, мис Трент. Веднага.

Каролайн им разказа всичко. Разказа им за смъртта на баща си и за петимата си настойника. За плановете на Оливър да се докопа до богатството й, за опита на Пърси да я насили и как се е надявала да прекара следващите шест седмици скрита някъде. Говори толкова много, че отново изгуби гласа си и се наложи да напише последната част от разказа си на хартия.

Блейк мрачно забеляза, че когато пишеше с лявата си ръка, имаше отличен почерк.

— Доколкото си спомням, ти каза, че не може да пише — отбеляза Джеймс.

— Не искам да говоря за това. А ти — добави той, като се обърна към Каролайн, — престани да се хилиш.

Тя го погледна и невинно повдигна вежди.

— Позволи й поне да се порадва на това, че те е надхитрила — каза Джеймс.

Този път Каролайн дори не си направи труда да скрие усмивката си.

— Продължавай с историята си — изсумтя Блейк.

Каролайн мълчаливо кимна и той едва сдържайки гнева си, прочете колко отвратително се бе държал с нея Оливър Прюит. През последните дни тя неведнъж го бе вадила от кожата му, но не можеше да не изпита уважение към нея, че така ловко, всеки път бе успявала да намери изход от затрудненото си положение. При мисълта как мъжът, от когото се очакваше да се грижи за нея, се бе отнасял толкова противно, той се разтрепери от ярост.

— Как мислиш, какво да правим с нея? — попита Блейк, когато Каролайн най-накрая спря да пише.

— За бога, Рейвънскрофт — каза маркизът, — дай на момичето малко чай. Нима не виждаш, че не може да говори?

— Сам й донеси.

— Не искам да ви оставям насаме. Неприлично е.

— А нима е прилично да остава с теб? — изсмя се Блейк. — Репутацията ти е по-черна от смъртта.

— Естествено, но…

— Вън! — изхриптя Каролайн. — И двамата!

Те се извърнаха към нея и сякаш едва сега си спомниха, че обектът на спора им се намира в стаята.

— Извинете — каза маркизът.

„Бих искала да остана сама за няколко минути“ — написа Каролайн и тикна хартията под носа на мъжа. А после бързо дописа: „Милорд“.

— Наричайте ме Джеймс — отвърна маркизът. — Както всички мои приятели.

Тя го погледна накриво, сякаш се чудеше, как странните им отношения можеха да се нарекат приятелски.

— А това е Блейк — добави Джеймс. — Предполагам, се обръщате един към друг по име?

„До този момент не знаех името му“ — написа Каролайн.

— Не те ли е срам, Блейк? Никакво възпитание.

— Трябва да забравя какво каза — избухна Блейк, — защото ако не го направя, ще съм принуден да те убия.

Каролайн се изсмя против волята си. Каквото и да си мислеше за тайнствения мъж, който я бе отвлякъл, поне чувството му за хумор бе на нивото на нейното. Тя го погледна отново, този път колебливо. Поне се надяваше да се шегува.

Начинът, по който Блейк гледаше маркиза, би поразил и Наполеон. Или поне би го ранил сериозно.

— Не му обръщайте внимание — весело каза Джеймс. — Характерът му е като на самия дявол. И винаги е бил такъв.

— Моля? — раздразнено каза Блейк.

— Познавам го от дванадесетгодишен — продължи Джеймс. — С него живяхме в една стая в Итън.

— Наистина ли? — изхриптя Каролайн, за да провери още веднъж гласа си. — Колко хубаво за вас двамата!

Джеймс избухна в смях.

— Недоизказаната част от това изречение, разбира се, е, че се заслужаваме един друг. Хайде, Рейвънскрофт, да оставим бедното момиче да си почине известно време. Тя навярно иска да се измие, да се преоблече и да се приведе в приличен вид, като всяка една жена.

Блейк направи крачка напред.

— Тя вече е облечена. И трябва да я разпитаме за…

Джеймс вдигна ръка.

— Целият ден е пред нас, а тя не се кани да ходи никъде.

Каролайн недоволно изсумтя. Не й харесваше, когато говореха така за нея.

В момента, в който мъжете напуснаха стаята, наплиска лицето си с вода и си обу пантофите. Какво блаженство, че можеше да се протегне и да си разтегне мускулите. Беше прекарала в леглото два дни, а никога досега не й се бе налагало да бездейства толкова дълго.

Каролайн се постара да се приведе в ред, което не беше толкова лесно, като се имаше предвид, че вече четири дни носеше една и съща рокля. Беше много измачкана, но изглеждаше достатъчно чиста. Сплете косата си на плитка и пристъпи към вратата, която се оказа незаключена. Лесно намери стълбището и тръгна да слиза надолу.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Тя изплашено вдигна очи. Небрежно облегнат на стената и скръстил ръце на гърдите си, в дневната стоеше Блейк.

— Чай — прошепна тя. — Казахте, че мога да пия чай.

— Така ли? — провлече Блейк.

— Ако не сте, то със сигурност сте го имал предвид.

Устните му разтегнаха против волята му в усмивка.

— Наистина се изразяваш добре.

Тя го погледна иронично.

— Упражнявам се. Все пак не съм говорила от няколко дни.

— Не ме дразни, мис Трент. Търпението ми не е безгранично.

— Бих казала, че то вече се е изчерпало — възрази тя. — Щом аз ви наричам Блейк, може да ме наричате Каролайн.

— Каролайн. Това име ти подхожда повече, отколкото Карлота.

— Слава богу. У мен няма и капчица испанска кръв. Съвсем малко френска — добави тя, като осъзнаваше, че бърбори много, но се чувстваше твърде нервна край него, за да спре, — но не и испанска.

— Ти разбираш ли, че провали изпълнението на важна задача?

— Искам да ви уверя, че нямах никакво намерение да го правя.

— Разбира се, но фактите са си факти, и сега ще ти се наложи да поправиш тази грешка.

— Ако поправянето на грешката ми доведе до това Оливър Прюит да прекара остатъка от живота си в затвора, може да разчитате на пълното ми съдействие.

— Съмнявам се да отиде в затвора. По-вероятно е да увисне на бесилото.

Каролайн преглътна и погледна встрани. Внезапно осъзна, че като помагаше на тези мъже, можеше да изпрати Оливър на сигурна смърт. Разбира се, тя го ненавиждаше, но не искаше да бъде причина за смъртта на никое човешко същество.

— Ще трябва да се справиш с тази сантименталност.

Тя го погледна шокирана. Толкова ли й личеше?

— Откъде знаете какво си помислих?

Той сви рамене.

— Всеки, притежаващ поне малко съвест, се изправя пред тази дилема, когато започне подобна работа.

— А вие?

— Разбира се. Но бързо свикнах.

— Какво стана?

Той повдигна вежди.

— Задаваш много въпроси.

— Не и наполовина колкото вас — отвърна тя.

— Аз имам причина да го правя.

— Да не би да е защото годеницата ви е починала?

Той я погледна толкова напрегнато, че тя отклони поглед.

— Няма значение — измънка тя.

— Не я споменавай отново.

Каролайн несъзнателно отстъпи назад при силната болка в гласа му.

— Съжалявам — промърмори.

— За какво?

— Не знам — каза тя, неспособна да спомене за годеницата му отново. — За това, което ви е направило толкова нещастен.

Блейк се загледа с интерес в нея. Изглеждаше искрена и това го учуди. Той се бе държал повече от нелюбезно с нея през последните няколко дни. Но преди да успее да й отговори, чуха стъпките на маркиза по коридора.

— За бога, Рейвънскрофт — каза Джеймс, — не можеш ли да наемеш повече слуги?

При вида на елегантно облечения маркиз с поднос за чай в ръце, Блейк едва сдържа усмивката си.

— Ако можех да намеря някого, на когото да вярвам, бих го наел веднага. Във всеки случай, щом приключа с Военното министерство, дискретността на слугите ми няма да е от голямо значение.

— Значи все още си решен да напуснеш?

— Иска ли питане?

— Мисля, че това значи „да“ — каза Джеймс на Каролайн. — Макар че с Рейвънскрофт човек никога не знае. Има досадния навик да отговаря на въпроса с въпрос.

— Да, забелязах — промърмори тя.

Блейк се оттласна от стената.

— Джеймс?

— Какво има, Блейк?

— Млъкни.

Джеймс се ухили.

— Мис Трент, защо не ни последвате в гостната? Чаят ще излекува гърлото ви поне донякъде. И когато отново започнете да говорите, без да ви боли, ще измислим какво да правим с вас.

Блейк затвори очи за момент и се заслуша в хрипливия глас на Каролайн, която тръгна след Джеймс.

— Наричайте ме Каролайн. Аз вече помолих за това мистър Рейвънскрофт.

Блейк изчака няколко минути преди да ги последва. Опита да събере мислите си, но това не се оказа толкова просто. Нищо не беше просто, когато тя беше наблизо. Бе почувствал огромно облекчение, когато разбра, че тази Карлота де Леон не е онази Карлота де Леон.

Каролайн. Тя се казваше Каролайн. Каролайн Трент. Значи не бе изпитал влечение към една предателка.

Той с отвращение тръсна глава. Сякаш си нямаше други проблеми. Как да постъпи с нея сега, по дяволите? Каролайн Трент беше умна, много умна. Това беше съвършено ясно. И ненавиждаше достатъчно Оливър Прюит, за да им помогне да го уличат в измяна. Може би щеше да се наложи да я убеждават известно време заради нейната неприязън към шпионажа. Но в края на краищата Прюит бе накарал сина си да я изнасили. Можеше ли нещо такова да се забрави?

Беше най-лесно да я остави тук, в Сийкрест Манър. Тя вероятно знаеше доста неща за Прюит и те можеха да ги използват срещу него. Едва ли беше в течение на незаконните му дела, но умелият разпит, на който двамата с Джеймс щяха да я подложат, може би щеше да извади наяве подробности, за които сигурно и тя не подозираше. Най-малкото, щеше да им начертае план на Прюит Хол — едно безценно сведение, ако на двамата с Джеймс им се наложеше да проникнат вътре.

Защо тогава, щом тя можеше да им помогне, той не се решаваше да й предложи да остане?

Блейк знаеше отговора. Но не искаше да наднича толкова дълбоко в душата си, за да си признае.

Докато се наричаше страхливец по седем различни начина, той се обърна и се отправи към входа. Имаше нужда от чист въздух.

 

 

— Как мислите, с какво ли е зает нашия добър приятел Блейк? — попита Джеймс.

Каролайн вдигна поглед, докато наливаше чая.

— Той въобще не ми е добър приятел — отвърна тя.

— Е, не бих го нарекъл и ваш враг.

— Естествено, че не е. Просто ми се струва, че един добър приятел не би привързал приятеля си за рамката на леглото.

Джеймс едва не се изсмя.

— Каролайн, вие дори не можете да си представите на какво са способни приятелите.

— Това е спорен въпрос — отвърна Каролайн загледана през прозореца. — Той се отдалечава.

— Какво? — Джеймс скочи от дивана и се приближи до прозореца. — Проклет страхливец!

— Със сигурност не се страхува от мен — пошегува се Каролайн.

Джеймс извърна глава и я погледна толкова изпитателно, че й стана неудобно.

— Кой знае — замислено каза той.

— Милорд?

Маркизът тръсна глава, сякаш искаше да прочисти съзнанието си, но не отклони очи.

— Казах ви да ме наричате Джеймс. — Той се усмихна загадъчно и добави: — Или скъпи приятелю, ако Джеймс ви се струва твърде фамилиарно.

— Това обръщение е повече от фамилиарно и вие добре го знаете — отбеляза Каролайн. — Но като се има предвид нелепото ми положение в този дом, е глупаво да отдавам значение на тези неща.

— Вие сте удивително разумна жена — с усмивка каза Джеймс. — Достойна представителка на вида си.

— В това няма нищо странно, моят баща се занимаваше с търговия — обясни тя. — А за това трябва да си доста практичен.

— О, да, разбира се. Търговия. Добре, че ми напомнихте. С какво търгуваше?

— Материали за корабостроене.

— Разбираемо. Сигурно сте израснала на крайбрежието.

— Да. Живях в Портсмут, докато… Защо ме гледате толкова странно?

— Простете ми, нима ви гледам?

— Да — решително отвърна Каролайн.

— Просто ми напомнихте за някого, когото познавах. Не заради лицето. И даже не по маниерите. По-скоро… — Той я загледа, търсейки правилните думи. — По-скоро някаква вътрешна прилика, ако съществува такава.

— О — каза Каролайн, като не можа да измисли нещо по-умно. — Разбирам. Надявам се, че тя е била добър човек?

— О, да. Най-добрия. Но не ми обръщайте внимание. — Джеймс се дръпна от прозореца и седна на един стол близо до нея. — Много мислих за настоящата ситуация.

Каролайн отпи от чая си.

— Наистина ли?

— Да. Мисля, че трябва да останете тук.

— Нямам никакви възражения.

— А не се ли безпокоите за репутацията си?

Тя повдигна рамене.

— Сам казахте, че съм доста разумна. Мистър Рейвънскрофт вече спомена, че слугите му са дискретни. Мога или да остана, или да се върна при Оливър. Нямам друг избор…

— Това не е никакъв избор — прекъсна я Джеймс, — освен ако не сте решила да се омъжите за неговия син идиот.

Каролайн решително кимна.

— Естествено, мога да се върна и към първоначалния си план.

— И в какво се състои той?

— Исках да си намеря работа в някоя странноприемница.

— Това не е много безопасно занимание за сама жена.

— Знам — съгласи се Каролайн, — но наистина нямах избор.

Джеймс замислено потърка брадичката си.

— Тук, в Сийкрест Манър, ще бъдете в безопасност. Естествено, че няма да ви върнем при Прюит.

— Мистър Рейвънскрофт още не ми е разрешил да остана — напомни му Каролайн. — А това е неговия дом.

— Ще разреши.

Каролайн си помисли, че е доста уверен в това. Е, той не знаеше за целувката. А на Блейк, изглежда, съвсем не му харесваше цялата история.

Внезапно Джеймс се обърна и я погледна в очите.

— Ние искаме да ни помогнете да хвърлим зад решетките вашия настойник.

— Да, мистър Рейвънскрофт ми спомена за това.

— Не ви ли каза да го наричате Блейк?

— Да, каза ми, но ми се струва прекалено…

Интимно. Думата едва не се изплъзна от устните й и тя си представи лицето на Блейк. Тъмните му вежди, високите му скули, усмивката, която се появяваше толкова рядко… о, но затова пък, когато се появеше…

Каролайн се смути при спомена за това, как от една негова усмивка й се завиваше свят.

А целувката му! Боже, помисли, че си е загубила ума. Беше се приближил към нея и тя просто се бе вцепенила под горещия му поглед. И ако не я бе нарекъл Карлота, един Бог знае, какво би могла да му позволи да направи.

Но най-удивителното беше, че и на него му бе харесала целувката. Пърси винаги бе казвал, че е третото най-грозно момиче в Хемпшир, но той беше глупак и му харесваха единствено закръглени блондинки.

— Каролайн?

Тя вдигна поглед.

Устните на Джеймс се извиха в насмешлива усмивка.

— Витаете в облаците.

— О, простете ми, само исках да кажа, че мистър Рейвънскрофт… ъ… имах предвид Блейк, вече ми спомена, че бих могла да ви помогна да арестувате Оливър. Длъжна съм да призная, че мисълта, да увисне на бесилката с моя помощ, ме безпокои. Но ако действително е замесен в шпионаж…

— Да, убеден съм в това.

Каролайн се намръщи.

— Отвратителен човек. Беше чудовищно от негова страна да накара Пърси да ме нападне, но да застраши живота на хиляди британски войници… не мога да го разбера…

Джеймс бавно се усмихна.

— Разумна и патриотична. Вие, Каролайн Трент, сте истинско съкровище.

Да можеше и Блейк да мисли така!

Тя остави чашката на подноса. Не й харесваше накъде се насочваха мислите й при споменаването на името Блейк Рейвънскрофт.

— А, вижте — каза Джеймс и се изправи, — нашият странстващ домакин се връща.

— Извинете, какво казахте?

Той посочи към прозореца.

— Изглежда е размислил. Може би е решил, че в края на краищата, нашата компания не е толкова лоша.

— Или пък е започнало да вали — възрази Каролайн. — Вече се е намокрил.

— Така и трябва. Майката природа е на наша страна.

Една минута по-късно в гостната влезе Блейк с мокра от дъжда коса.

— Ривърдейл — каза той. — Мислих си за нея.

— Тя е в стаята — сухо каза Каролайн.

Ако Блейк я чу, то не си даде вид, че е забелязал.

— Тя трябва да си тръгне…

Преди Каролайн да успее да възрази, Джеймс скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Не съм съгласен. Категорично съм против.

— Това е много опасно. Не искам жена да рискува живота си.

Каролайн не знаеше да се обиди или да се почувства поласкана, но като поразмисли, реши да се обиди. Мнението му по-скоро произтичаше от снизходителното му отношение към жените, отколкото от загриженост към нея.

— Не мислите ли, че това трябва да го реша аз? — попита тя.

— Не — отвърна Блейк, с което й показа, че все пак е забелязал присъствието й.

— Блейк се отнася много грижливо към жените — каза Джеймс.

— Не искам да я убият — сряза го той и го изгледа сърдито.

— Няма да я убият — възрази Джеймс.

— Откъде знаеш?

Джеймс се разсмя:

— Защото, скъпо момче, съм уверен, че ти няма да го допуснеш.

— Не се дръж с мен покровителствено! — повиши глас Блейк.

— Извини ме за това, скъпо момче, но и сам знаеш, че говоря истината.

— Може би трябва да ми обясните за какво става дума? — предизвикателно заяви Каролайн, като местеше погледа си от единия към другия.

— Не — отвърна кратко Блейк, с поглед вперен над главата й.

Какво, по дяволите, да прави с нея? Беше опасно да я остави тук. Беше длъжен да се погрижи тя да си тръгне, докато не е станало твърде късно.

Но тя вече бе разбудила у него чувства, които предпочиташе да забрави. И причината, поради която не искаше да остава, бе проста. Тя го плашеше. Бе вложил прекалено много усилия, за да държи далеч от себе си жени, които можеха да пробудят в него нещо различно от похот или скука.

А Каролайн беше умна. Находчива. Дяволски привлекателна. И не трябваше да се приближава на по-малко от десет мили от Сийкрест Манър. Веднъж вече го беше грижа за някого. Веднъж вече бе обичал. И това едва не го погуби.

— По дяволите — каза той накрая, — може да остане. Но искам и двамата да знаете, че съм напълно против.

— Достатъчно ясно го показа — ухили се Джеймс.

Блейк пропусна думите му покрай ушите си и погледна към Каролайн. Лоша идея. Тя му се усмихваше с такава усмивка, от която лицето й сияеше като звезда в нощно небе. Изглеждаше толкова мила и привлекателна, толкова…

Той се наруга мислено. Знаеше, че прави огромна грешка. Тя се усмихваше така, сякаш си мислеше, че може да достигне до най-скритите ъгълчета на сърцето му.

Господи, плашеше го.