Джулия Куин
Как да си хванеш наследница (16)

Глава 16

„Ти-ти-ва-ция (съществително име) — незначителни изменения и допълнения към прическата.

Необходимостта да стоя в банята, ми предостави време за титивация.

Кълна се, че косата ми никога не е изглеждала толкова прекрасно!“

Из личния речник на Каролайн Трент

Същата вечер, по време на вечеря, в главата на Блейк се зароди мисълта, че с огромно удоволствие би убил мис Каролайн Трент.

Другото, за което си помисли, бе, че тази идея му бе хрумвала и преди. Момичето не само бе объркало всичко в живота му — бе влязла в него, преобърна го наопаки и го подпали.

„Не — великодушно реши той, — да я убие бе твърде силно казано.“ Не беше чак толкова горд, за да не си признае, че се е привързал към нея. Но определено искаше да й запуши устата.

Да, именно да й запуши устата. Тогава поне щеше да си мълчи.

Прекрасно.

— Блейк — каза Пенелъпи, със съсредоточен поглед. — Това супа ли е?

Той кимна.

Тя погледна в купичката с почти прозрачен бульон.

— Наистина ли?

— На вкус прилича на солена вода — промърмори бавно той, — но мисис Микъл ме увери, че е супа.

Пенелъпи нерешително разбърка бульона и отпи доста солидна глътка червено вино.

— Има ли вероятност да е останало от печеното?

— Мога да те уверя, че ще ни бъде невъзможно да опитаме от него.

Дори и сестра му да бе намерила изказването му за леко странно, с нищо не го показа.

— Може Пъруик да ни донесе и нещо друго. Кроасани, например.

Блейк поклати глава.

— Винаги ли ти сервират толкова… лека вечеря?

Той отново поклати глава.

— О, значи, това е специален случай?

Не знаеше как да й отговори и не измисли нищо по-добро от това, освен да изяде още една лъжица от отвратителната супа. Все пак в нея сигурно имаше нещо с хранителна стойност.

И точно тогава, за негово изумление, Пенелъпи плесна с ръце, стана червена като цвекло и каза:

— О, толкова съжалявам!

Той бавно отпусна лъжицата.

— Моля?

— Разбира се, че е специален случай. Извини ме, съвсем забравих.

— Пенелъпи, за какво, по дяволите, говориш?

— За Мирабел.

Блейк усети неприятно присвиване в гърдите. Защо сестра му си бе спомнила за неговата починала годеница точно сега?

— И какво за Мирабел? — попита я непоколебимо.

Тя примигна.

— Ооо… значи не помниш. В такъв случай, все едно нищо не съм казала.

— Пенелъпи, за бога, кажи ми какво имаш предвид.

Тя прехапа устни нерешително.

— Днес е единадесети юли, Блейк — тихо и с болка в гласа произнесе тя.

За един миг той я гледаше недоумяващо и в следващия си спомни.

Единадесети юли. Беше годишнина от смъртта на Мирабел.

Той стана така рязко, че стола му с трясък падна на пода.

— Ще се видим утре — сподавено каза той и се отправи към вратата.

— Блейк, почакай! Не си тръгвай! — Тя скочи и се втурна след него. — Не трябва да оставаш сам точно сега.

Той спря и без да се обръща, каза:

— Ти не разбираш, Пенелъпи. Аз винаги ще бъда сам.

 

 

Два часа по-късно Блейк вече беше порядъчно пиян. Знаеше, че това едва ли ще го накара да се чувства по-добре, но се надяваше, че с всяка следваща глътка ще чувства по-малко.

Въпреки това, уискито не помогна.

Как можа да забрави? Всяка година отбелязваше този ден с малък подарък, като се стараеше да даде на Мирабел след смъртта това, което не бе успял да й даде приживе. В първата година бяха цветя, които пося на гроба й. Банално, разбира се, но мъката му бе твърде силна, а и бе млад и не знаеше какво друго би могъл да направи.

На следващата година посади дърво на мястото, където бе загинала. Това бе символично, защото като дете Мирабел се катереше по дърветата по-бързо от всяко момче в околността.

После няколко години подред бе правил подаръци на изоставените деца в приютите, дари книги на училището, където бе учила и прати анонимен чек на родителите й, които едва свързваха двата края.

А тази година… нищо.

Несигурно се затътри към плажа, като с едната ръка пазеше равновесие, а с другата стискаше бутилката уиски. В края на пътеката, елегантно се спусна и се строполи на земята. Тревата се стелеше точно пред ситния и фин пясък, с който бе известен Бърнмаут. Той остана там, загледан към Английския канал като се чудеше какво, по дяволите, да прави от тук нататък.

Бе излязъл от къщи с надеждата, че свежия въздух ще проясни мислите му. Искаше да се избави от натрапчивото съчувствие на Пенелъпи, която с въпросите си само бе бръкнала в душевните му рани. Но свежия въздух не притъпи болката. Всичко това просто му напомни за Каролайн. Когато се бе върнала в къщи този следобед, косата й миришеше на море, а кожата й бе покрита с лек загар.

Каролайн. Затвори очи с болка. Знаеше, че тя бе причината да забрави за Мирабел.

Отпи още уиски направо от бутилката. То изгори гърлото му, но Блейк се зарадва на болезненото усещане. Беше грубо и просташко, но точно това му се струваше удачно. Днес не искаше да се държи като джентълмен.

Легна по гръб и се загледа в небето. Нощта беше безлунна, а звездите изглеждаха щастливи, сякаш изобщо не се интересуваха от това, което ставаше по света.

Даже се зачуди, дали не му се подиграваха.

Блейк изруга. Ставаше сантиментален. Навярно бе пил твърде много. Седна и изпи още една глътка.

Алкохолът притъпи чувствата му и замъгли мислите му. Сигурно затова не долови приближаващите се стъпки, докато не се чуха почти до него.

— Кой е т-тук? — едва изговори той, като се облегна на лакти. — К-кой е?

Каролайн се наведе над него и звездите заблестяха в кестенявите й коси.

— Аз.

— Какво правиш тук?

— Видях те през моя прозорец. — Тя се усмихна сухо. — Извини ме, през твоя прозорец.

— Трябва да си вървиш.

— Вероятно.

— Не съм подходяща компания.

— Да — съгласи се тя. — Съвършено пиян си. Не трябваше да пиеш на празен стомах.

Той се разсмя глухо.

— И кой е виновен, че стомаха ми е празен?

— Явно таиш дълго обидите.

— Аз съм ужасно злопаметен, мадам. — При тези думи присви вежди. Паметта му никога не го бе подвеждала… до този момент.

Каролайн се намръщи.

— Донесох ти нещо за ядене.

Той мълча дълго и накрая каза тихо:

— Връщай се в къщата.

— Защо си толкова разстроен?

Вместо отговор той отпи още една глътка уиски и изтри с ръкав устните си.

— Никога досега не съм те виждала пиян.

— Не знаеш много неща за мен.

— Знам за теб повече отколкото си мислиш — каза тя, внимателно вгледана в очите му.

Това привлече вниманието му. В погледа му лумна моментен гняв, но после отново стана празен.

— Толкова по-зле за теб.

— Ето, хапни. — Каролайн протегна към него нещо, завито в носна кърпа. — Ще притъпи алкохола.

— Това е последното, което искам.

Тя се отпусна до него на тревата.

— Това не си ти, Блейк.

Той внезапно се обърна и яростно я изгледа със сивите си очи.

— Ни ми казвай дали съм аз, или не! — изсъска. — Нямаш никакво право.

— Като твоя приятелка — меко му възрази, — имам всички права.

— Днес — почти извика Блейк и неловко размаха ръка, сякаш за да запази равновесие — е единадесети юли!

Каролайн не отвърна нищо. Не знаеше как да отвърне на толкова очевиден факт.

— Единадесети юли — повтори той. — Този ден ще остане в живота на Блейк Рейвънскрофт като деня, в който той… когато аз…

Каролайн се наклони по-близо, потресена от болката и отчаянието, които звучаха в гласа му.

— Какъв ден, Блейк? — прошепна тя.

— Деня, в който я оставих да умре.

Тя пребледня само от мъката, с която го изрече.

— Не. Ти не си виновен.

— Да. Какво знаеш ти за това, по дяволите?

— Джеймс ми разказа за Мирабел.

— Мръсно копеле!

— Благодарна съм му. Исках да знам повече за теб.

— Защо, хиляди дяволи, си искала да научиш повече за мен? — раздразнено попита той.

— Защото аз те об… — Каролайн млъкна по средата на думата, ужасена от това, което едва не каза. — Защото те харесвам, Блейк. Защото си мой приятел. Не съм имала много такива в живота си и може би заради това толкова ценя приятелството.

— Не мога да бъда твой приятел — сухо отвърна той.

— Защо? — попита го и затаи дъх в очакване на отговора.

— Защото не мога.

— А ти не мислиш ли, че аз трябва да реша?

— Боже мой, Каролайн, какво да направя, за да ми повярваш? Казвам ти за последен път: аз не мога да ти бъда приятел. И никога няма да мога.

— Но защо?

— Защото те желая.

Тя направи усилие да не отскочи назад. Беше напълно пиян и в очите му светеше такова неприкрито желание, че това я изплаши.

— Уискито говори вместо теб — припряно каза тя.

— Така ли мислиш? Значи изобщо не познаваш мъжете, скъпа моя.

— Познавам теб.

Той се разсмя.

— Не знаеш и половината от това, което аз знам за теб, мис Трент.

— Не ми се подигравай — прошепна тя.

— Достатъчно дълго те наблюдавах. Да ти го докажа ли? Зная за теб всичко, дори най-малките подробности. Мога да напиша книга за теб.

— Блейк, мисля, че ти трябва…

Той допря пръст до устните й като не й позволи да довърши.

— Ще започна от тук, от устните ти — прошепна.

— Моите…

— Шшт. Сега е мой ред. — Плъзна палец по изящно очертаната й устна. — Пухкави. Розови. Това е истинският им цвят, нали?

Тя потвърди с кимване и пръста му погъделичка кожата й, като направи чувственото удоволствие почти непоносимо.

— Никога преди не съм виждал такива устни. Някога споменавал ли съм, че те бяха първото нещо, което забелязах в теб?

Тя седеше неподвижно, твърде развълнувана дори да кимне отново.

— Долната е красива, но тази… — отново прокара пръст по горната й устна — е просто изумителна. И иска да бъде целуната. Когато мислех, че си Карлота… дори тогава копнеех да те целуна. Боже, как се ненавиждах тогава!

— Но аз не съм Карлота — прошепна Каролайн.

— Знам. И това е също толкова ужасно, защото сега почти имам право да те желая. Аз мога…

На Каролайн й се стори, че ще умре, ако той не довършеше мисълта си.

— Какво?

Блейк поклати глава.

— Разсеях се. — Плъзна пръст по скулите й и бавно закръжи край очите й.

Каролайн ги затвори.

— Ето още нещо, което знам за теб.

Устните й се разтвориха, а дишането й стана накъсано.

— Очите ти… с божествените си ресници, които са съвсем малко по-тъмни от косата ти. — Той прокара пръст по слепоочието й. — Мисля, че ми харесват повече, когато са отворени.

Каролайн отвори очи.

— О, така е по-добре. Най-удивителния цвят на света. Ти някога плавала ли си в открито море?

— Само в детството си.

— Тук, на брега, водата е сива и мътна, но ако отплаваш навътре, става чиста и ясна. Разбираш ли за какво говоря?

— Струва ми се, че да.

Той сви рамене и изведнъж отпусна ръка.

— И това не може да се сравни с очите ти. Чувал съм, че в тропиците водата е още по-красива. Навярно твоите очи са с цвета на океана на екватора.

Тя нерешително се усмихна.

— Иска ми се да видя екватора.

— Скъпо мое момиче, не смяташ ли, че за начало трябва да видиш Лондон?

— Сега стана жесток и дори не го мислиш наистина.

— Така ли?

— Да — отвърна тя, като се стараеше да си събере мислите и да говори твърдо. — Ти не се сърдиш на мен. Сърдиш се на себе си, уверена съм в това.

Той леко наведе главата си на една страна.

— Мислиш се за много наблюдателна?

— Какво искаш да отговоря на това?

— Ти си наблюдателна, но не толкова, че да се спасиш от мен. — Той се наведе напред и се усмихна опасно. — Знаеш ли, колко силно те желая?

Без да има сили да му отговори, тя поклати глава.

— Толкова силно те желая, че лежа буден всяка нощ, а тялото ми изгаря от копнеж.

Гърлото й пресъхна.

— Толкова силно те желая, че един твой дъх ме кара да треперя.

Тя разтвори устни.

— Толкова те желая… — Нощния въздух се изпълни с гневния му смях. — Толкова дяволски много те желая, че забравих за Мирабел!

— О, Блейк, много съжалявам.

— Спести ми съжалението си.

— Тръгвам си — каза Каролайн и опита да стане. — В този момент не си в състояние да разговаряш.

Но той я хвана и я дръпна до себе си.

— Не ме ли чу какво казах?

— Чух всяка една твоя дума.

— Не искам да си отиваш.

Каролайн замълча.

— Искам те.

— Блейк, не трябва.

— Какво не трябва? Не трябва да те целувам? — Той се наведе над нея и жадно я целуна. — Твърде късно е.

Тя го гледаше, без да знае дали да се радва или плаши. Обичаше го, вече не се съмняваше в това. Но той се държеше толкова странно, че не можеше да го познае.

— Да не те докосвам? — попита я, плъзгайки ръка по талията и после по бедрото й. — Вече отидох твърде далеч.

Зацелува я под брадичката, по шията и в ямката зад ухото. Кожата й бе сладка и нежна и леко ухаеше на собствената му пяна за бръснене. Той се замисли какво ли бе правила с нея този следобед, но не го интересуваше особено. Имаше нещо много приятно в това да чувства по нея собствения си мирис.

— Блейк — нерешително произнесе тя, — не съм сигурна, че искаш точно това.

— Аз съм сигурен — отвърна той и гръмко се разсмя. — Съвършено сигурен. — Притисна устните си към нейните и измъкна фибите от косата й, която се разпиля по раменете. — Нима не усещаш, колко съм сигурен?

Прокара върха на езика си по устните й, а после проникна дълбоко в устата й.

— Искам да те докосвам — каза и я опари с дъха си. — Навсякъде. — Решил да не се занимава с множеството копчета и кукички на роклята й, той просто я свали през главата й и я остави по тънка копринена долна риза. После пъхна пръсти под тънките презрамки на рамото й и цялото му тяло се напрегна. — Това аз ли ти го купих? — попита с дрезгав до неузнаваемост глас.

Тя кимна конвулсивно, защото ръката му се озова близо до гърдите й.

— Беше в една от кутиите с рокли, които дойдоха от града.

— Много е хубаво — каза той и дръпна презрамката надолу. После хвана с устни дантеления ръб и го смъкна, докато изпод края му не се показа розовото й зърно.

Блейк го целуна и Каролайн внезапно простена, защото го пое с устните си. Никога не бе изпитвала толкова естествено и в същото време божествено усещане. Удоволствието, и в същото време потребността, се зароди някъде дълбоко в нея и се разпростря по цялото й тяло. Бе си помислила, че изпитва желание, когато я бе целунал тази сутрин, но това, което чувстваше сега, нямаше нищо общо с предишния й опит.

Тя сведе поглед. Главата му бе на гърдите й.

Господи, как я желаеше той!

Каролайн бе обхваната от треска. Сякаш всеки инч от кожата й, до който той се докоснеше, изгаряше в огън. Ръката му погали прасеца й, като я принуди леко да разтвори крака, после легна между тях и тя усети възбудата му до най-съкровеното си място. Ръката му леко натисна коленете й и ги разтвори. Погали я по дължината на бедрото и спря за миг, сякаш й даваше последен шанс да се откаже.

Но тя вече не можеше да се откаже. Желаеше го. Дори да беше похотлива и безсрамна, жадуваше за дръзкото докосване на ръцете и устните му. Искаше тялото му да я притисне към земята. Искаше да чува ударите на сърцето му, тежкото му дихание да изгаря лицето й.

Желаеше го със сърцето и душата си. Но повече от всичко копнееше да му се отдаде цялата, да заличи раните, които той криеше в себе си. Най-накрая бе открила място, на което принадлежи — него — и искаше да му достави същата радост, която самата тя изпитваше.

И когато пръстите му докоснаха най-интимното й място, от устните й не се чу нито една дума на протест. Тя се отдаде на удоволствието, шепнейки името му, впивайки пръсти в раменете му, докато той я въвличаше в бездните на страстта.

Сякаш с всяка следваща минута в нея се напрягаше някаква пружина, която заплашваше да изскочи, и в този момент Блейк плъзна пръста си в нея, без да спира главозамайващите си целувки.

В един миг целия свят се завъртя около нея.

Тя се изви под него, бедрата й се надигнаха и буквално изхвърлиха Блейк във въздуха. Тя извика името му, а когато той се озова на земята, трескаво посегна към него.

— Не! — задъхано извика тя. — Върни се!

— Шшт. — Погали косите й. — Тук съм.

— Върни се.

— Твърде тежък съм за теб.

— Не, искам да чувствам тялото ти. Искам… — Пое си конвулсивно дъх. — Искам да ти доставя удоволствие.

Лицето му се напрегна.

— Не, Каролайн.

— Но…

— Няма да го приема от теб — с неочаквана твърдост произнесе той. — Не трябваше да правя и това, което направих, но поне не ти отнех невинността.

— Но аз искам да я отдам на теб — прошепна настойчиво.

Блейк я погледна с неочаквана ярост.

— Не — сряза я той. — Запази я за съпруга си. Ти си прекалено почтена, за да я загубиш в обятията на друг мъж.

— Аз… — Каролайн млъкна. Не искаше да се унижава с признанието, че се бе надявала да се омъжи за него.

Но явно Блейк бе прочел мислите й, защото се извърна и каза мрачно:

— Не мога да се оженя за теб.

Тя се протегна за смачканата си рокля и се помоли на Бог да не се разплаче.

— Не съм казала, че си длъжен.

Той се обърна.

— Не ме ли разбра?

— Разбирам английски — отвърна дрезгаво — и знам много думи, не помниш ли?

Блейк се вгледа в лицето й, което не изглеждаше толкова решително, колкото й се искаше.

— Господи, не исках да те обидя.

— Вече е късно да говорим за това.

— Ти не ме разбра. Аз никога няма да се оженя. Сърцето ми принадлежи на друга.

— Сърцето ти принадлежи на една мъртва жена! — изрече тя и с ужас притисна устата си с ръка. Боже, защо му каза това! — Прости ми.

Той отчаяно сви рамене и протегна към нея пантофката й.

— Няма за какво. Възползвах се от твоето положение и моля за извинение. Но се радвам, че разумът ми се върна навреме, за да мога да спра.

— О, Блейк — печално произнесе Каролайн, — един ден ще се отърсиш от чувството за вина и ще престанеш да се обвиняваш. Мирабел е мъртва, но ти си тук, сред хора, които те обичат.

Изрази се толкова ясно, колкото можа, и затаи дъх в очакване на отговор, но той мълчаливо й подаде втората пантофка.

— Благодаря. Сега ще се прибера в къщата.

— Добре. — Но тя не се помръдна от мястото си и той попита: — В банята ли ще спиш?

— Не съм мислила за това.

— Бих ти отстъпил спалнята, но се боя, че Пенелъпи ще дойде да ме провери. Често забравя, че малкото й братче вече порасна.

— Сигурно е хубаво да имаш сестра.

Той отвърна поглед.

— Вземи възглавница и одеяла от моето легло. Уверен съм, че ще се настаниш добре.

Успя да кимне и тръгна по пътеката към къщата.

— Каролайн?

Тя отривисто се обърна и с надежда се взря в очите му.

— Заключи вратата.