Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch an Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 136 гласа)

Информация

Форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Как да си хванеш наследница

Преводач: Illusion

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6069

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Пен-ки-лер (съществително име) — лекарство, или лекарствена смес, приготвена от човека, който я препоръчва; бабешки лек.

Той изглежда не вярва в пенкилера си, но продължава да го излива в гърлото ми.“

Из личния речник на Каролайн Трент

Блейк я остави сама до края на деня. Само мисълта за тази жена го докарваше до ярост. Нямаше си никакво доверие, докато беше около нея. Тя и възпаленото й гърло го побъркваха, но ако трябваше да бъде честен, щеше да признае, че гневът му е насочен най-вече към самия него.

Как можа да му хрумне да я целуне? Дори и за секунда? Може и да беше полуиспанка, но беше и полуангличанка и това я правеше предател на страната си. А именно такъв предател беше убил Мирабел.

Сякаш като фон на настроението му, започна да вали и Блейк си спомни за малкия съд на перваза, оставен, за да събира вода.

Той изсумтя. Все едно щеше да утоли жаждата й след всичкия чай, който беше излял в гърлото й следобеда. И все пак, докато мълчаливо поглъщаше вечерята си, не спираше да мисли за нея, заключена в малката стая на горния етаж. Сигурно умираше от глад. Не беше яла цял ден.

— Какво ти става? — каза си на глас. — Да съжаляваш проклетата малка шпионка? — Как ли пък не! Не й ли беше казал, че ще я държи гладна? Той винаги спазваше обещанията си.

Но тя беше толкова малка и кльощава, и с тези нейни очи, които… не му излизаха от главата. Бяха толкова големи и ясни, буквално искряха, а точно в момента, помисли си едновременно раздразнено и виновно Блейк, сигурно изглеждаха гладни.

— По дяволите — промърмори той и се изправи толкова бързо, че събори стола си назад. Можеше да й занесе поне хляб. Със сигурност имаше и по-добри начини да измъкне информация от нея, вместо да я държи гладна. Може би ако й занесеше съчувствено храна, тя щеше да се почувства благодарна и впоследствие задължена. Беше чувал за случаи, в които заложниците считали похитителите си за герои. Не би имал нищо против, ако тези синьо-зелени очи започнеха да го гледат с нотка на възхищение.

Блейк взе парче питка от масата, после го върна и взе по-голямо. И може би малко масло. Не би навредило. И мармалад… не, без мармалада. Все пак, тя беше шпионка.

 

 

Каролайн седеше на леглото и се развличаше като гледаше пламъка на свещта, когато отново чу стъпките му в коридора. Едната ключалка щракна, после другата, и ето го, вече изпълваше рамката на вратата.

Как ставаше така, че всеки път щом го видеше той й се струваше все по-привлекателен? Наистина не беше честно! Всичката тази красота, пропиляна само за един мъж.

— Донесох ти малко хляб — каза рязко той, докато й подаваше нещо.

Стомахът на Каролайн изкъркори шумно, докато поемаше подноса от него.

— Благодаря ти — каза с устни.

Той седна на края на леглото, а тя изгълта питката, без каквато и да е следа от маниери или благоприличие.

— Моля. О, почти забравих — каза той. — Донесох ти и масло.

Тя тъжно погледна останките от хляб в ръката си и въздъхна.

— Още ли го искаш?

Тя кимна, взе купичката и потопи последната си хапка в маслото. Пъхна го в устата си и задъвка бавно, с наслада. Какво блаженство!

— Мислех, че възнамеряваш да ме умориш от глад — произнесоха устните й.

Той поклати глава неразбиращо.

— „Благодаря ти“ го разбрах, но останалото никак не ми е ясно. Освен ако, разбира се, гласът ти не се е върнал и не искаш да кажеш последното изречение на глас…

Тя поклати глава, което не беше истинска лъжа. Каролайн не бе изпробвала гласа си, откакто си бе тръгнал. Не знаеше дали се е върнал или не. Предпочиташе да остане в неведение по въпроса.

— Жалко — промърмори той.

Тя извъртя очи, после потупа корема си и погледна ръцете му с очакване.

— Извини ме, но ти донесох само едно парче.

Каролайн погледна към малката купичка с масло, въздъхна и пъхна пръста си в него. Кой знае кога щеше да реши да я нахрани отново? Трябваше да си набавя енергия при всеки удобен случай, дори и да се налагаше да яде само масло.

— О, за бога! — запротестира той. — Не яж това. Няма да ти се отрази добре.

Каролайн го погледна саркастично.

— Как се чувстваш? — попита той.

Опита да му обясни с ръце, като ги размаха нагоре-надолу.

— Отегчена?

Тя кимна.

— Добре.

Тя се намръщи.

— Не си тук, за да те забавлявам. Не си ми гостенка.

Последва завъртане на очи и леко изсумтяване.

— Казвам ти го, за да не очакваш трапеза от седем блюда.

Каролайн се зачуди дали хляба и маслото се брояха за две. В такъв случай й дължеше още пет.

— Докога ще продължаваш с тази преструвка?

Тя премигна.

— Какво?

— Със сигурност гласът ти се е върнал.

Тя поклати глава, докосна гърлото си и направи толкова болезнена гримаса, че той се засмя.

— Боли те, а?

Тя кимна.

Блейк прокара пръсти през косата си, леко изнервен от това, че тази жена го бе накарала да се смее повече през последния ден, отколкото се бе смял през последните години.

— Знаеш ли, ако не беше предателка, щеше да си доста забавна.

Тя сви рамене.

— Някога замисляла ли си се за действията си? Какво причиняват? За хората, които нараняваш? — Блейк напрегнато я погледна. Не знаеше защо, но беше решен да открие съвест у тази малка шпионка. Бе уверен, че от нея можеше да излезе добър човек. Изглеждаше умна и забавна и…

Той поклати глава, за да прогони тези мисли. Да не би да се виждаше като неин спасител? Не я беше довел тук за изкупление, искаше само сведения за Оливър Прюит. После щеше да я предаде на властите.

Разбира се, тя също щеше да увисне на бесилото. Беше тъжна мисъл и някак си не можеше да я приеме.

— Каква загуба — промълви той.

Тя въпросително вдигна вежди.

— Нищо.

Раменете й се повдигнаха и отпуснаха във френски маниер.

— На колко си години? — внезапно попита той.

Тя разпери десетте си пръста два пъти.

— Само на двадесет? — попита невярващо той. — Не, че изглеждаш по-възрастна…

Тя бързо вдигна още пет пръста.

— Значи на двадесет и пет?

Тя кимна, но гледаше през прозореца, докато го правеше.

— На тази възраст трябва да си омъжена и с деца край полата, а не да шпионираш против Короната?

Тя погледна надолу, устните й се свиха в изражение, което можеше да се нарече само печално. После изви ръце въпросително и посочи към него.

— Аз?

Тя кимна.

— Какво за мен?

Посочи четвъртия пръст на лявата си ръка.

— Защо не съм женен?

Тя кимна, този път съпричастно.

— Не знаеш ли?

Каролайн го погледна безизразно и след известно време поклати глава.

— Почти се ожених. — Блейк се опита да звучи спокоен, но дори и глупак би усетил болката в гласа му.

— Какво се случи?

— Тя умря.

Каролайн преглътна и докосна ръката му.

— Съжалявам.

Той я отблъсна и затвори очи за секунда. Когато ги отвори, в погледа му липсваше всякаква емоция.

— Не, не съжаляваш — каза той.

Тя прибра ръце в скута си и го изчака да каже нещо. Не й се струваше редно да се намесва в страданието му. Той обаче не каза нищо.

Каролайн се почувства неудобно в настъпилата тишина, затова стана и отиде до прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото и тя се зачуди колко ли вода щеше да се събере в малкия съд. Вероятно не много, а и не се нуждаеше от водата след всичкия чай днес, но й беше интересно дали планът й бе проработил. Отдавна се бе научила да се радва на простичките неща. Например да наблюдава и чертае как се променя небето месец след месец. Може би ако той я оставеше тук за по-дълго време, щеше да си състави календар и да продължи с ежеседмичните измервания на дъждовете. Поне щеше да ангажира ума си с нещо.

— Какво правиш? — попита той.

Тя не отговори нито с дума, нито с жест, а хвана долната част на прозореца.

— Попитах те какво правиш? — Стъпките му се приближаваха. И все пак тя не се обърна. Прозорецът се отвори, дъждът влетя в стаята и намокри предната част на роклята й.

— Ти, малка глупачке. — Той я хвана и я дръпна назад.

Тя се извъртя изненадано. Не бе очаквала, че ще я докосне.

— Ще подгизнеш. — Той затвори прозореца с лекота. — И тогава наистина ще се разболееш.

Тя поклати глава и посочи към съда на перваза.

— Няма начин да си жадна.

— Просто съм любопитна — оформи с устни тя.

— Какво? Не разбрах това.

— Простоооо съъъм лююбоопиитнаа — провлече този път като се надяваше, че той ще успее да прочете по устните й.

— Ако го кажеш на глас, може и да разбера какво казваш.

Каролайн раздразнено тропна с крак, но не се чу никакъв звук, защото кракът й се приземи на нещо доста по-меко от пода.

— Аууу! — извика той.

Боже! Кракът му!

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам. Без да искам.

— Ако си мислиш, че те разбирам — изръмжа той, — си по-глупава отколкото смятах първоначално.

Тя задъвка смутено долната си устна, а после сложи ръка на сърцето си.

— Предполагам, се опитваш да ме убедиш, че е било неволно?

Кимна искрено.

— Не ти вярвам.

Каролайн се намръщи и въздъхна нетърпеливо. Това мълчание започваше да я дразни, но не знаеше какво друго да предприеме. В отчаянието си протегна крака си напред.

— Какво означава това?

Тя го разклати, после го свали и го настъпа с другия си крак. Той я погледна напълно объркан.

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че си някакъв вид мазохист? Съжалявам, ако те разочаровам, но никога не съм се занимавал с подобни неща.

Тя размаха юмрук във въздуха, после посочи към него и после към крака си.

— Искаш да те настъпя по крака? — попита невярващо той.

Тя кимна.

— Защо?

— Много съжалявам — каза тя с устни.

— Наистина ли съжаляваш? — попита той с опасно нисък глас.

Тя кимна.

Той се приближи по-близо.

— И си искрена?

Кимна отново.

— И си решена да ми го докажеш?

Тя кимна още веднъж, но този път движенията й бяха по-забавени.

— Няма да те настъпвам по крака — прошепна Блейк.

Тя премигна.

Той вдигна ръка и докосна лицето й като знаеше, че вероятно е луд, но бе неспособен да се въздържи. Пръстите му се плъзнаха по шията й, привлечени от топлината на кожата й.

— Ще трябва да ми се реваншираш по друг начин.

Тя опита да отстъпи назад, но ръцете му бяха обхванали главата й и я държаха здраво.

— Една целувка, мисля — промърмори той. — Само една.

Тя изненадано разтвори устни и изведнъж му се стори толкова невинна и искрена, че почти забрави коя е — Карлота де Леон — шпионка и предателка. Сега беше просто жена, доста привлекателна при това и то тук, в дома му, толкова близо.

Бързо скъси разстоянието помежду им и леко докосна устните й със своите. Тя не помръдна, но той чу тихият й възглас на удивление. Първият звук, който издаваше за деня, като изключим кашлянето. Този звук го очарова и той задълбочи целувката си.

Тя имаше едновременно сладък и солен вкус, точно както би трябвало и Блейк се разпали дотолкова, че дори не осъзна, че тя не отвръща на целувката му. Но скоро усети, че е напълно неподвижна в ръцете му. По някаква странна причина това го вбеси. Мразеше се задето я желае по този начин и му се искаше и тя да изпитва същото мъчение.

— Целуни ме — прошепна той и горещият му дъх опари кожата й. — Знам, че искаш. Видях го в очите ти.

За един миг тя не отговори, но после Блейк усети как малката й ръка се спусна по дължината на гърба му. Тя се приближи и когато усети топлото й тяло да се притиска в неговото, си помисли, че ще избухне.

Устните й не се движеха разпалено като неговите, но тя леко ги разтвори, за да го окуражи.

— Мили боже — промърмори той, само колкото да си поеме дъх. — Карлота…

Тя изведнъж замря и опита да се освободи от ръцете му.

— Не още — изстена Блейк. Знаеше, че трябва веднага да прекрати това, че не бива да слуша само тялото си, но не беше готов да я пусне. Имаше нужда да чува сърцето й, да докосва кожата й, да усеща топлината й, за да си припомни, че все още е жив. И…

Тя се измъкна и отстъпи няколко крачки назад, докато се опря до стената.

Блейк мислено изруга и сложи ръце на кръста си като се опитваше да успокои дишането си. Видя, че тя го гледа с безумни очи и настойчиво клати глава.

— Нима съм толкова отвратителен? — сопна се той.

Тя поклати бързо глава.

— Не мога — оформи с устни.

— Е, и аз не мога — каза той, вдъхвайки увереност на гласа си. — Но го направих. Така че, по дяволите, какво значение има?

Тя се ококори, но иначе не издаде и звук.

Блейк я гледа около минута преди да каже:

— Ще те оставя сама тогава.

Тя бавно кимна.

Той се зачуди защо не му се искаше да си тръгне. Накрая, след няколко промърморвания под нос, отиде до вратата.

— Ще се видим на сутринта.

Вратата се затвори, но Каролайн дълго не откъсна очи от празното място, където беше стоял, и накрая прошепна:

— О, боже!

 

 

На следващата сутрин Блейк първо слезе на долния етаж, преди да отиде да види „гостенката“ си. Днес щеше да я накара да говори. Вече беше време да сложи край на всички тези глупости.

Когато стигна до кухнята, мисис Микъл, неговата икономка и готвачка, усилено разбъркваше нещо в супника.

— Добро утро, сър — каза тя.

— Значи така звучи женският глас — промърмори Блейк. — Почти бях забравил.

— Простете, сър?

— Няма значение. Ще сложите ли вода за чай?

— Още чай? — попита тя. — Мислех, че предпочитате кафе.

— Така е. Но днес искам чай. — Блейк беше сигурен, че мисис Микъл знае, че в къщата има жена, но за няколкото години, през които работеше за него те бяха установили безгласно споразумение: той й плащаше добре и се отнасяше с уважение, а тя не задаваше излишни въпроси и не разнасяше клюки. Така беше и с останалите му слуги.

Икономката кимна и се усмихна.

— Значи искате още един голям чайник?

Блейк й отвърна с една крива усмивка. Разбира се, това безгласно споразумение не означаваше, че мисис Микъл не може да го дразни.

— Много голям чайник — отвърна той.

Докато тя приготвяше чая, Блейк се зае да потърси иконома си Пъруик. Откри го да полира нещо сребърно, което нямаше никаква нужда от полиране.

— Пъруик — извика го Блейк. — Трябва да изпратя писмо до Лондон. Незабавно.

Икономът кимна важно.

— До маркиза? — предположи той.

Блейк кимна в отговор. Повечето от спешните му писма бяха до Джеймс Сидуел, маркиза на Ривърдейл. Пъруик знаеше как писмата да стигнат до Лондон по най-бързия начин.

— Дайте ми го — каза той — и веднага ще потегли за Лондон.

— Трябва първо да го напиша — разсеяно каза Блейк.

Пъруик се намръщи.

— Мога ли да ви предложа първо да пишете съобщенията си, а после да искате да ги изпращам, сър? Така ще спестите много и от своето, и от моето време.

— Държиш се дяволски високомерно за прислужник — отвърна Блейк с полуусмивка.

— Всичко, което искам, е да улесня спокойното и разумно управление на вашето домакинство, сър.

Блейк поклати глава и се удиви на способността на Пъруик да запазва лицето си винаги невъзмутимо.

— Само момент. Сега ще го напиша.

Той се наведе над бюрото, взе хартия, мастило и перо и написа:

„Дж.

Залових мис де Леон, и ще оценя помощта ти, ако дойдеш веднага.

Б.“

Джеймс и преди бе срещал испанската шпионка. Може би щеше да знае как да я принуди да говори. Междувременно, той щеше да я налива с чай и да се надява, че ще си възвърне гласа. Нямаше друг избор. Очите го заболяваха от почерка й.

Когато Блейк стигна до стаята на Карлота, я чу да кашля.

— По дяволите! — изруга той. Луда жена. Сигурно гласа й бе започнал да се възстановява и тя беше решила да го загуби отново. Внимателно балансира подноса за чай, докато отключи вратата и я отвори.

— Както чувам, все още кашляш — провлече той.

Тя му кимна от леглото. Светлокестенявата й коса изглеждаше лепкава, а лицето измъчено.

— Не ми казвай, че наистина си се разболяла — сухо произнесе Блейк.

Тя кимна с такъв вид сякаш щеше да заплаче всеки момент.

— Значи признаваш, че вчера се преструваше?

Тя го погледна виновно и направи някакъв неопределен жест сякаш искаше да каже: „Нещо такова“.

— Или си, или не си?

Тя неохотно кимна и посочи към гърлото си.

— Да, вчера наистина не можеше да говориш, но и двамата знаем, че това не беше случайно, нали?

Тя погледна надолу.

— Ще приема това за „да“.

Тя посочи към подноса и оформи с устни:

— Чай?

— Да. Исках да ти помогна да си възвърнеш гласа. — Той остави подноса долу и докосна с длан челото й. — По дяволите, имаш треска!

Тя въздъхна.

— Заслужаваш си я.

— Знам — произнесе беззвучно тя с вид на пълно разкаяние.

В този момент почти му стана симпатична.

— Ето — каза той, докато сядаше на края на леглото, — по-добре пийни малко чай.

— Благодаря.

— Ще си налееш ли?

Тя кимна.

— Добре. Винаги съм бил непохватен с тези неща. Мирабел казваше… — Той млъкна. Как бе посмял да заговори за Мирабел пред тази шпионка.

— Коя е Мирабел?

— Никоя — остро каза той.

— Годеницата ти? — бавно раздвижи устни тя.

Вместо отговор той стана и се запъти към вратата.

— Пий си чая — нареди той. — И дръпни звънеца, ако ти стане лошо.

Излезе от стаята, затръшна вратата след себе си и врътна двете ключалки.

 

 

Каролайн зяпна към вратата и премигна. За какво беше всичко това? Този мъж беше по-непостоянен и от вятъра. Преди минута би се заклела, че е започнал да я харесва и в следващата…

Е, помисли си тя, докато се протягаше да си налее чай, той си мислеше, че е шпионка. Това обясняваше защо се държеше грубо и я обиждаше.

Макар че — отпи от горещия чай и въздъхна с удоволствие — това не обясняваше защо я бе целунал. И определено не обясняваше защо тя му бе позволила.

Беше му позволила? По дяволите, беше й харесало! За първи път се почувства защитена и спокойна, откакто родителите й починаха. Но усети и искра от нещо различно и ново, нещо вълнуващо и опасно, много красиво и диво.

На Каролайн не й се мислеше, какво можеше да стане, ако не я бе нарекъл Карлота. Това беше единственото, което я бе върнало към здравия разум.

Тя се протегна да си налее още чай и междувременно спря поглед на кърпата, която покриваше една чиния. Какво беше това? Повдигна кърпата. Сладкиш! Беше точно тук, в чинията за бисквити.

Отхапа парченце и го остави да се разтопи в устата й. Зачуди се дали знаеше, че й бе донесъл храна. Съмняваше се сам да е приготвил чая. Сигурно икономът бе сложил сладкиша без неговото знание.

По-добре яж бързо, каза си тя, кой знае кога ще се върне.

Каролайн пъхна още едно парченце в устата си като безмълвно се закиска, а трохите полетяха към леглото.

 

 

Блейк я остави на мира до края на деня. На следващата сутрин отиде да провери дали състоянието й не се е влошило и за да й занесе още чай. Тя изглеждаше отегчена, гладна и доволна да го види, но той само тихо остави подноса на масата и провери челото й за треска. Кожата й беше леко топла, но със сигурност не гореше, затова той отново й каза да дръпне звънеца, ако се почувства зле. След това излезе от стаята.

Бе забелязал, че мисис Микъл е сложила малки сандвичи на подноса, но сърце не му даде да ги махне.

Реши, че няма смисъл да я уморява от глад. Маркизът на Ривърдейл със сигурност щеше да пристигне скоро и тя щеше да си изпее всичко щом и двамата започнеха да я разпитват.

Наистина нямаше какво друго да направи, освен да чака.

Маркизът пристигна на следващия ден. Спря каретата си пред имението Сийкрест точно преди залез-слънце. Джеймс Сидуел слезе, елегантен както винаги, а тъмно кестенявата му коса изглеждаше малко по-дълга отколкото беше модерно. Имаше репутация, която би накарала и дявола да се изчерви, но би дал живота си за Блейк, и Блейк го знаеше.

— Изглеждаш ужасно — каза Джеймс безцеремонно.

Блейк просто поклати глава.

— След като прекарах последните няколко дни с мис де Леон, се считам достоен кандидат за лудницата.

— Толкова ли е зле?

— Заклевам се, Ривърдейл — каза той, — готов съм да те целуна.

— Надявам се, да не се стигне до там.

— Тя почти ме побърка.

— Така ли? — отвърна Джеймс с някакъв странен поглед. — Как?

Блейк се намръщи. Тонът на Джеймс звучеше, така сякаш се е досетил, че между тях се е случило нещо.

— Тя не може да говори.

— И от кога?

— Откакто стоя цяла нощ и кашля насила.

Джеймс се ухили.

— Винаги съм казвал, че е много изобретателна.

— И не може да пише.

— Е, това ми е трудно да го повярвам. Майка й е дъщеря на барон, а баща й има здрави връзки с висшето общество на Испания.

— Позволи ми да уточня. Може да пише, но те предизвиквам да разшифроваш знаците, които оставя на хартията. Да не говорим, че има бележник пълен със странни думи, от които се заклевам, че не мога да извлека никакъв смисъл. Като се замисля, този бележник е идеален за някакъв шпионски код.

— Защо не ме заведеш при нея? Може би ще успея да я убедя да проговори.

Блейк поклати глава и завъртя очи.

— Цялата е твоя. Всъщност може да поемеш и проклетата мисия, ако искаш. Ако никога повече не видя тази жена…

— Хайде, хайде, Блейк.

— Казах им, че не ми се занимава с това — промърмори той, докато се качваха по стълбите, — но послушаха ли ме? Не. И какво получих? Вълнение? Слава? Богатство? Неее, получих нея.

Джеймс го погледна замислено.

— Ако не те познавах добре, бих казал, че си влюбен.

Блейк изсумтя и се извърна, за да не може Джеймс да види леката руменина на лицето му.

— Ако не харесвах компанията ти толкова много, щях да те извикам на дуел заради тези думи.

Джеймс се изсмя и се загледа в Блейк, който спря пред вратата и завъртя ключа в ключалката.

Блейк отвори вратата и влезе решително с ръце на кръста като се обърна към мис де Леон с триумфиращо изражение. Тя се бе изпънала на леглото и четеше книга, сякаш нямаше никакви грижи на света.

— Ривърдейл е тук — каза той. — И с малката ти комедия е свършено.

Блейк се обърна към Джеймс, готов да се наслади на това как той я поставя на мястото й. Но изражението на приятеля му, което обикновено бе невъзмутимо и спокойно, сега изразяваше пълно недоумение.

— Не знам какво да ти кажа — произнесе Джеймс, — освен че това определено не е Карлота де Леон.