Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на короната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch an Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 136 гласа)

Информация

Форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Как да си хванеш наследница

Преводач: Illusion

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6069

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Бе-зо-бра-зен (прилагателно име) — отличителен по негативен начин; груб, скандален, възмутителен.

Устата ми често е безобразно недискретна, невнимателна и без всякакво чувство за такт.“

Из личния речник на Каролайн Трент

На следващия ден глезенът на Каролайн се беше подобрил значително, макар все още да се нуждаеше от бастун, за да върви. Но не можеше да става и дума да довърши работата си в библиотеката. Чувстваше се твърде нестабилна и без да се опитва да мести купчини с книги на един крак. Кой знае каква бъркотията би създала с подутия си глезен.

Предишната вечер по време на вечеря Джеймс бе споменал, че тя може да нарисува план на Прюит Хол. Когато бе попитала за това Блейк, който не бе проронил и дума през цялото време, той бе кимнал мрачно. Решена да впечатли домакина си, седна на бюрото в синята стая и започна да рисува скицата.

Да начертае план обаче, се бе оказало по-трудно отколкото си бе представяла и скоро по целия под се търкаляха смачкани топки хартия. След като загуби половин час в неуспешни опити, обяви шумно на себе си:

— Открих колко се възхищавам от труда на архитектите.

— Моля?

Каролайн вдигна глава ужасена, че са я хванали да си говори сама. Блейк стоеше до вратата, но тя не можеше да каже със сигурност дали се забавлява или е раздразнен.

— Просто си говорех — измънка в отговор.

Той се усмихна и тя с облекчение реши, че все пак му е забавно.

— Да, това е ясно — каза той, — нещо за архитекти, струва ми се.

— Опитвам се да нарисувам план на Прюит Хол за вас и маркиза — обясни тя, — но не мога да го направя както трябва.

Той се приближи до бюрото и се наведе над рамото й, за да разгледа рисунката.

— Какъв е проблемът?

— Не мога да улуча правилния размер на стаите. Аз… — преглътна притеснено. Блейк стоеше ужасно близо, а ароматът му й навя спомени за откраднатата им целувка. Ухаеше на сандалово дърво, мента и още нещо, което не можеше да определи.

— Да?

— Аз… ъ… е… виждате ли, ужасно е трудно да предадеш формата и размера на стаите едновременно. — Посочи към чертежа. — Започнах като нарисувах всички стаи от западното крило и си помислих, че съм се справила.

Блейк се наведе още по-близо и тя съвсем загуби нишката на мисълта си.

— И тогава, какво стана? — попита я тихо.

Тя преглътна.

— Тогава стигнах до последната стая в южното крило и осъзнах, че не съм оставила достатъчно място. — Посочи с пръст към малкото квадратче. — Прилича на килер, но всъщност е по-голяма от тази стая. — Каролайн показа друг квадрат на листа.

— Каква е тази стая?

— Тази? — попита тя забила пръст на големия квадрат.

— Не, онази, която каза, че трябва да е по-голяма.

— О, това е южната гостна. Не знам много за нея, освен че трябва да е по-голяма. Пък и не ми беше позволено да влизам там.

Блейк веднага наостри уши.

— Така ли?

Тя кимна.

— Оливър я наричаше „Къщата на съкровищата“, което винаги ми се струваше доста глупаво, предвид това, че беше просто стая.

— Какви съкровища държеше там?

— Това е най-странното — отвърна Каролайн. — Не зная. Всеки път щом донесеше нещо ново, а той често го правеше, и подозирам, че използваше парите ми… — Премигна и пак загуби нишката на мисълта си.

— Когато донесеше нещо ново — повтори Блейк със забележително търпение.

— О, да — продължи тя. — Когато купеше нещо ново, обичаше да се върти около него и да му се възхищава седмици наред. И винаги искаше аз и Пърси също да му се възхищаваме. Затова, ако си купеше нов свещник примерно, щеше веднага да го сложи на видно място в трапезарията. Ако си купеше ценна ваза… Е, мисля, че ме разбрахте. Напълно му е неприсъщо да си поръчва нещо рядко и скъпо и след това да го крие.

Блейк не каза нищо, затова тя добави:

— Много бърборя, нали?

Той се вгледа настойчиво в картата, а после я погледна.

— И казваш, че държи стаята заключена?

— През цялото време.

— И на Пърси ли не му е позволено да влиза там?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че Оливър го уважава много.

Блейк въздъхна, усещайки познатото чувство на вълнение да преминава през него. В такива моменти си спомняше защо се бе забъркал с Военното министерство и как бе издържал толкова много години, макар това да му бе отнело много. Отдавна бе разбрал, че обича да разрешава проблеми, и да подрежда малки парченца от пъзела, докато цялата картина не се появеше в главата му.

И Каролайн Трент току-що му бе разкрила къде Оливър Прюит държеше тайните си.

— Каролайн — каза той, без да мисли, — бих те целунал.

Тя го погледна остро.

— Нима?

Но мислите на Блейк вече препускаха напред и не само, че не я чу, но дори не забеляза какво й бе казал. Вече си мислеше за онази малка ъглова стая в Прюит Хол, как я бе видял от външната страна, докато шпионираше къщата, кой е най-добрият начин да се вмъкне вътре, и…

— Мистър Рейвънскрофт!

Той примигна и я погледна.

— Струва ми се, че ти казах да ме наричаш Блейк — промърмори разсеяно той.

— Направих го — отвърна тя, — поне три пъти.

— О, извини ме. — После погледна надолу към картата и я игнорира отново.

Каролайн изви устни в гримаса, но бе трудно да се разбере дали е развеселена или раздразнена. Блейк бе толкова вглъбен в мислите си, че едва ли щеше да забележи липсата й. Но точно когато докосна бравата, той каза:

— Колко прозореца има в тази стая?

Тя се извърна объркано.

— В коя?

— В тайната стая на Прюит. Колко прозореца има?

— Не съм съвсем сигурна. Никога не съм влизала там, но познавам фасадата добре… само да помисля. — Каролайн размаха пръст, докато броеше наум прозорците от външната страна на Прюит Хол. — Значи така… има три за трапезарията — промърмори — и два за… Един! — възкликна тя.

— Само един? В ъглова стая?

— Не, има само един прозорец от западната стена, но от южната — отново размаха пръст — пак един.

— Чудесно — каза той най-вече на себе си.

— Но ще ви е дяволски трудно са се вмъкнете там, ако това възнамерявате да направите.

— Защо?

— Прюит Хол не е строен на заравнен терен — обясни тя. — Наклонява се на юг и запад. Затова и на ъгъла основите се виждат. Тъй като трябваше да се занимавам с градината, посадих там цветни храсти, за да ги прикрия, но…

— Каролайн!

— Да — смути се тя, защото осъзна, че се бе отвлякла от главното. — Исках да кажа, че прозорците се намират доста високо от земята. Някой трудно би се вмъкнал през тях.

Той й се усмихна криво.

— Там, където има желание, се намира и начин.

— Наистина ли го вярвате?

— Какъв е този въпрос?

Тя се изчерви и извърна поглед.

— Импулсивен. Простете ми, че попитах.

Последва дълга тишина, по време на която той се взираше в нея по доста смущаващ начин и накрая попита:

— Колко високо от земята?

— Какво? Прозорците? Около десет-дванадесет фута, предполагам.

— Десет? Или дванадесет?

— Не съм съвсем сигурна.

— По дяволите — промърмори той.

Звучеше толкова разочаровано, че Каролайн се почувства така сякаш току-що по нейна вина Англия бе загубила битка.

— Не ми се иска да съм слабото звено — измърмори тя.

— Какво каза?

Тя тропна с бастуна.

— Елате с мен.

Той й махна с ръка да върви и се загледа в картата. На Каролайн обаче не й харесваше този мъж да я игнорира.

Туп! Удари с бастуна по пода.

Блейк я изгледа шокирано.

— Какво има?

— Когато казах „елате с мен“ имах предвид това да стане веднага.

Блейк я гледа известно време, озадачен от новото й властно държание. Накрая скръсти ръце, погледна я като родител непослушно дете и каза:

— Каролайн, ако искаш да прекараш тук следващата седмица и нещо…

— Пет седмици — напомни му тя.

— Да, да. Трябва да научиш, че твоите желания не стоят на първо място.

Каролайн си помисли, че той се изрази твърде меко и дори се канеше да го похвали, но вместо това от устните й излязоха съвсем други думи:

— Мистър Рейвънскрофт, вие нямате и най-малка представа какви са желанията ми.

Той се изправи в пълния си ръст и в очите му проблесна дяволски огън, какъвто тя виждаше за първи път в тях.

— Мисля — каза бавно той, — че това не е напълно вярно.

Лицето й буквално избухна в пламъци.

— Глупава, глупава уста — промърмори тя, — винаги…

— На мен ли говориш? — попита я без дори да се опитва да скрие високомерната си усмивка.

На нея не й оставаше нищо друго, освен да каже истината.

— Много ми е неудобно, мистър Рейвънскрофт.

— Така ли? Не бях забелязал.

— И ако сте поне малко джентълмен — изстена тя, — щяхте…

— Но аз невинаги съм джентълмен — прекъсна я той. — А само когото ми е удобно.

Явно сега моментът не беше такъв. Тя промърмори нещо под нос и накрая каза:

— Мислех си да излезем навън, за да сравня височината на прозорците с тези на Прюит Хол.

Той рязко спря.

— Това е отлична идея, Каролайн. — Протегна ръка към нея и попита: — Имаш ли нужда от помощ?

Като си спомни идиотската си реакция след целувката им преди няколко дни, тя реши, че е лоша идея да го докосва, но не посмя да го каже на глас, затова просто поклати глава.

— Не, справям се с бастуна.

— А, да, бастуна. Прилича на антиката, която чичо Джордж донесе от Ориента. Откъде го взе?

— Пъруик ми го даде.

Блейк поклати глава и отвори вратата пред нея.

— Трябваше да се досетя. Той би ти дал и нотариалния акт на къщата, ако знаеше къде да го намери.

Тя го погледна лукаво, докато куцукаше из коридора.

— И къде казахте, че го държите?

— Хитруша! Скрил съм го под ключ още откакто пристигна.

Каролайн удивено зяпна, а после се разсмя.

— Вие изобщо не ми вярвате?

— На теб ти вярвам. Що се отнася до Пъруик…

Докато стигнат до вратичката на градината, тя вече се смееше толкова силно, че й се наложи да седне на едно от каменните стъпала.

— Трябва да си признаете — каза и махна величествено с ръка, — че градината изглежда просто чудесно.

— Предполагам, че трябва. — В гласа му звучеше зле прикрит смях и Каролайн усети, че не й бе съвсем ядосан.

— Знам, че са минали само два дни — отбеляза, докато оглеждаше растенията, — но съм уверена, че цветята ще растат по-здрави на новите си места. — Щом погледна към Блейк видя на лицето му странно разнежено изражение. Сърцето й се стопли и изведнъж я обхвана срам. — Да разгледаме прозорците — предложи бързо и се изправи. Прекрачи през тревата и застана пред прозореца на дневната.

Той крадешком я наблюдаваше, докато тя си въртеше главата в опит да измери разстоянието до прозореца. Лицето й грееше в здраве, поруменяло от утринния въздух. Косата й бе почти руса на лятното слънце. Изглеждаше толкова дяволски невинна и чистосърдечна, че сърцето го заболя.

Бе му казала, че трябва да се смее повече и осъзна, че е била права. Тази сутрин това му достави огромно удоволствие. Не че можеше да се сравни с радостта, която бе изпитал, когато успя да я разсмее. Толкова време мина откакто бе носил щастие в живота на някого, че бе забравил колко хубаво е всъщност.

Какво удивително чувство — да си позволява от време на време да се държи жизнерадостно. Реши да не го забравя, когато най-накрая приключеше работата си за Военното министерство. Може би вече бе време да спре да се държи толкова дяволски сериозно? Може би трябваше да си позволи малко радост? Може би…

Може би, просто се размекваше.

Каролайн бе доста забавна и щеше да е тук през следващите пет седмици, но скоро щеше да си отиде. Не бе от типа жени, с които можеш да се позабавляваш. А от тези, за които се жениш.

Блейк нямаше намерение да се жени. Никога. Затова просто щеше да я остави на мира. И все пак като типичен мъж разсъди, че нямаше нищо лошо в това да я наблюдава.

Загледа се безсрамно в профила й, докато тя изучаваше прозореца, а дясната й ръка се движеше нагоре-надолу и измерваше наум височината. Внезапно тя се обърна и се озова лице в лице с него, като едва не падна на тревата. Отвори уста, примигна, после я затвори, пак я отвори и каза:

— Какво гледате?

— Теб.

— Мен — изписка тя. — Защо?

— Няма кой знае какво за гледане тук — сви рамене той. — И вече разбрахме, че е по-добре за нервите ми да не обръщам много внимание на градината.

— Блейк!

— Да не говорим, че ми харесва да те гледам как работиш.

— Мо… но аз не работех, просто мислено измервах височината до прозорците.

— И това е работа. Знаеш ли, че имаш много изразително лице?

— Не, аз… какво общо има това?

Блейк се усмихна, беше му забавно да я дразни.

— Нищо — отвърна той. — Просто можех да прочета мислите ти, докато измерваше височината до прозореца.

— О, това лошо ли е?

— Не, ни най-малко, макар че едва ли ще успееш да си изкарваш прехраната като професионален комарджия.

Това предизвика смеха й.

— Определено не, но… — присви очи тя — щом можете да отгатвате мислите ми, то кажете ми тогава, какво си мисля сега.

Блейк усети как го обхваща нещо отдавна забравено, почувства се млад и безгрижен за пръв път след смъртта на Мирабел. И макар че не виждаше до какво би довело това, бе безсилен пред него. Направи крачка напред и каза:

— Мислеше си, че искаш да ме целунеш отново.

— Не е вярно!

Той бавно кимна.

— Напротив.

— Ни най-малко. Може би когато бяхме в дневната… — Прехапа устни.

— Тук или в дневната, какво значение има?

Тя сложи ръце на кръста си.

— Опитвам се да ви помагам за вашата мисия или както там я наричате, а вие ми говорите как ще ме целунете!

— Всъщност, не точно. Говорех за това, как ти би могла да ме целунеш.

Каролайн зяпна от удивление.

— Вие сте полудял.

— Вероятно — съгласи се Блейк и скъси разстоянието между тях. — Определено не съм се държал по този начин от доста дълго време.

Тя го погледна и устните й потрепнаха, докато прошепна:

— Така ли?

Той тъжно поклати глава.

— Имаш странен ефект върху мен, мис Каролайн Трент.

— В добър или лош смисъл?

— Понякога — каза с крива усмивка — ми е трудно да определя, но искам да си мисля, че в добър.

Той се наведе напред и устните му докоснаха нейните.

— Какво щеше да ми казваш за прозореца? — прошепна тихо.

— Забравих.

— Добре.

И тогава я целуна отново, този път с много повече чувство и страст, отколкото си бе мислел, че е останала в сърцето му. Тя въздъхна, притисна се към него и позволи на ръцете му да я обгърнат.

Каролайн изпусна бастуна, обви ръце около врата му и забрави за целия свят наоколо. Докато устните му бяха върху нейните и усещаше топлината на прегръдката му, нямаше никакъв смисъл да мисли дали идеята да го целува бе добра. Мозъкът й, който до преди секунди бе зает с мисълта дали той ще разбие сърцето й, сега само опитваше да измисля начини, как да удължи целувката по-дълго…

Тя се приближи още, стъпи на пръсти и…

— Ау! Ох! — За малко да падне, ако Блейк не я бе хванал.

— Каролайн — попита той замаяно.

— Глупав, глупав глезен — възкликна тя. — Забравих за него и опитах да…

Той нежно допря пръст върху устните й.

— Така е по-добре.

— Не мисля.

Блейк внимателно свали ръцете й от врата си и отстъпи назад. И като изви грациозно ръка, й върна изпуснатия на земята бастун.

— Не искам да се възползвам от теб — каза й нежно, — а точно в момента съм в състояние да го направя.

Каролайн изпита желание да изкрещи, че не я интересува, но сдържа езика зад зъбите си. Бяха постигнали деликатен баланс и не искаше да го нарушат. Усещаше нещо, докато беше край този мъж. Нещо топло, нежно и хубаво. И ако го загубеше, знаеше, че никога не би си го простила. Отдавна не бе изпитвала чувство на принадлежност. И Бог да й е на помощ, но мястото й бе в прегръдките му.

Той просто още не го бе осъзнал.

Каролайн си пое дълбоко дъх. Можеше да е търпелива. Все пак имаше братовчедка на име Пейшънс[1]. Това значеше нещо.

Разбира се Пейшънс живееше далеч с пуританския си баща, но…

Едва не си зашлеви плесница. Защо си мислеше за Пейшънс Мериуедър?

— Каролайн, добре ли си?

Тя вдигна поглед и премигна.

— Добре съм. Направо чудесно. Никога не съм била по-добре. Аз само… Аз просто…

— Просто какво?

— Мисля — каза, дъвчейки долната си устна. — Правя го понякога.

— Много добро занимание — бавно кимна Блейк.

— Понякога обаче забравям за какво точно.

— Забелязах.

— Така ли? О, съжалявам.

— Недей. Чаровно е донякъде.

— Наистина ли мислите така?

— Рядко лъжа.

Устните й едва забележимо се извиха в гримаса.

— Рядко не е много добър отговор.

— Предвид моята работа не може да мина без някоя случайна лъжа.

— Хмм. Предполагам, че за доброто на страната…

— О, да — каза той с такава абсолютна убеденост, че тя не му повярва и за миг.

Каролайн обаче не успя да измисли нищо друго, освен:

— Мъже! — А и не го каза с достатъчно грациозност или чувство за хумор.

Блейк се захили и я хвана за ръката, за да я извърне към сградата.

— Щеше да ми казваш нещо за сградата.

— Да, разбира се. Може да съм разсеяна, но ми се струва, че долния перваз на прозореца в южната гостна на Прюит Хол е на височината на третия елемент от прозореца тук.

— Отдолу или отгоре?

— Отгоре.

— Хмм. — Блейк огледа преценяващо прозореца. — Това прави около десет фута. Не е невъзможна задача, но определено досадна.

— Странен начин да опишете работата си.

Той се обърна към нея с донякъде изморено изражение.

— Каролайн, голяма част от работата ми е досадна.

— Наистина ли? Аз я намирам за вълнуваща.

— Не е — каза рязко той. — Повярвай ми. А и това не е работа.

— Не е ли?

— Не — отвърна той високо. — То е просто нещо, което правя. И нещо, което няма да правя още дълго.

— О!

След миг мълчание, Блейк прочисти гърлото си и попита:

— Как е глезенът ти?

— Добре е.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Просто не трябва да стоя на пръсти. Сигурно до утре ще е напълно здрав.

Блейк приклекна пред Каролайн и за голяма нейна изненада хвана глезена й с ръце и леко го разтри.

— Утре ми се струва малко оптимистично. Но оттокът е спаднал значително.

— Да. — Тя затвори уста, защото не измисли какво друго да каже.

Ситуацията бе толкова странна. Какво още би могла да добави? „Благодаря за чудесната целувка? Има ли шанс да получа още една?“

Някак си й се струваше, че няма де е подходящо, макар да идваше от сърцето й. Търпение, търпение, търпение, каза си тя.

Блейк я погледна странно.

— Изглеждаш притеснена.

— Така ли?

— Извини ме. — Поправи се. — Просто изглеждаш много сериозна.

— Мислех си за братовчедка ми — каза първото, което й дойде на ум.

— Братовчедка ти?

Тя кимна леко.

— Казва се Пейшънс.

— Разбирам.

Каролайн се страхуваше, че наистина разбира, защото ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Ако името й съответства на характера й, сигурно ти е модел за подражание.

— Ни най-малко. Пейшънс е истинска вещица — излъга тя.

Всъщност Пейшънс Мериуедър беше дразнеща комбинация от сдържаност, набожност и благоприличие. Двете никога не се бяха срещали, но писмата й звучаха твърде нравоучително и според Каролайн надхвърляха всякакви граници и възпитание.

Но през годините продължи да й пише, тъй като всяко писмо бе едно разнообразие от ужасното отношение на настойниците й.

— Хм — каза той. — Според мен е доста жестоко, да дадеш подобно име на дете.

Каролайн се замисли върху това за момент.

— Да, достатъчно е трудно да живееш според очакванията на родителите си. Представяте ли си, какво е да се съобразяваш и с името си. Може би щеше да е още по-лошо да си кръстен Фейт, Хоуп или Чарити[2].

Той поклати глава.

— Не, специално на теб с името Пейшънс щеше да ти е най-трудно.

Тя игриво го шляпна по рамото.

— Като говорим за странни имена, как се сдобихте с вашето.

— Имаш предвид Блейк?

Тя кимна.

— Това е моминското име на майка ми. В моето семейство е обичай, втория син да се кръщава с моминското име на майката.

— Вторият син?

Блейк сви рамене.

— Първородният обикновено получава нещо важно от страна на баща си.

Трент Рейвънскрофт, изобщо не звучи лошо, помисли си Каролайн и се усмихна.

— За какво се хилиш? — попита той.

— Аз? Нищо, просто… е…

— Изплюй камъчето, Каролайн.

Тя преглътна отново, а мислите й се въртяха трескаво. Нямаше начин да си признае, че си мечтае за бъдещите им деца.

— Това, за което си мислех? — каза бавно тя.

— Да?

Разбира се!

— Мислех си — повтори малко по-уверено — за това, че сте извадил късмет, задето майка ви не е имала едно от онези двойни фамилни имена. Представяхте ли си да се казвахте Фортеск-Хамилтън Рейвънскрофт.

Блейк се ухили.

— А не мислиш ли, че щяха да ме наричат Форт или Хам накратко.

— Или — продължи Каролайн през смях — майка ви можеше да е от Уелс. Името ви щеше да е напълно лишено от гласни.

— Ейбъриствит Рейвънскрофт — каза той, присвоявайки името на прочут замък. — Има известен чар.

— Да, но всички щяха да ви наричат Ствит и щеше да звучи така сякаш съскат.

Блейк се изхили.

— Бях влюбен в момиче на име Сара Уигълсуорд веднъж. Но брат ми ме убеди да не се занимавам с нея.

— Е, да — каза Каролайн, — на детето ви няма да му е приятно да се казва Уигълсуорд Рейвънскрофт.

— Мисля, че Дейвид просто я искаше за себе си. Все пак след шест месеца бяха сгодени.

— Изумително! — възкликна Каролайн, избухвайки в смях. — Но сега не трябва ли да кръсти детето си Уигълсуорд?

— Не, само ние, вторите синове сме длъжни да следваме традицията.

— Баща ви не е ли виконт? Защо му е да следва обичая?

— Самият той е втори син. По-големият му брат е починал на пет, но по това време баща ми вече е бил роден и кръстен.

— И как се е казвал?

— Страхувам се, че не е имал моя късмет. Моминското име на баба ми беше Пети.

Тя плесна устата си с ръка.

— О, боже! Не бива да се смея.

— Напротив, ние всички се смеем.

— Вие как го наричате?

— Аз го наричам татко. Всички останали просто го наричат Дарнсби, заради титлата му.

— А какво е правил, преди да я придобие.

— Мисля, че е инструктирал всички да го наричат Ричард.

— Това едно от имената му ли е?

— Не — сви рамене Блейк. — Но го предпочита пред Пети.

— О, това е забавно — каза тя и избърса сълза от очите си. — Какво става, ако Рейвънскрофт няма втори син?

Той се наведе напред с преднамерено опасен блясък в очите.

— Просто опитваме и опитваме, докато успеем.

Каролайн се изчерви.

— Знаете ли — каза бързо тя, — изведнъж се почувствах ужасно изморена. Мисля, че ще вляза вътре, за да си почина. Вие, разбира се, ако искате може да се присъедините.

Без да дочака отговора му, се завъртя и се отдалечи, твърде бързо за човек с бастун.

Блейк я проследи с поглед как влезе в къщата, неспособен да изтрие усмивката, която не бе слизала от лицето му почти през цялото време. Отдавна не бе мислил за семейната традиция с имената. Презимето на Мирабел беше Джордж и те често се бяха шегували, че трябва да се оженят поне заради това.

Джордж Рейвънскрофт. В съзнанието на Блейк, той бе почти реален, с гарвановочерните си къдрици и светлосините очи на Мирабел.

Но нямаше да има Джордж Рейвънскрофт.

— Съжалявам, Мирабел — прошепна той. Беше я предал толкова много пъти. Не бе съумял да я защити и макар че се опитваше да бъде верен на паметта й, и това не му се отдаваше винаги.

А днес… днес, неговата изневяра бе преминала всички граници. Беше му харесало да е с Каролайн, да се наслаждава на компанията й. Чувство на вина прониза сърцето му.

— Съжалявам, Мирабел — прошепна отново.

Но докато вървеше обратно към къщата, изведнъж се чу да казва Трент Рейвънскрофт.

Поклати глава, но мисълта упорито бе заседнала в мозъка му.

Бележки

[1] Patience (англ.) — търпение. — Б.пр.

[2] Faith, Hope, Charity (англ.) — Вяра, Надежда, Благотворителност. — Б.пр.