Уилям Шекспир
Сонети (3)

101–154

101

О, моя музо, стиснала уста!

Какво ще кажеш в свое оправдание?

Защо отвергваш тази красота,

която ти създаде обаяние?

Кажи какво ще отговориш ти?

Ще ми отвърнеш пак за утешение,

че истината багри не търпи,

а хубостта сама е украшение.

И затова ли ти мълчиш? Възпей

това лице, спаси го от забрава!

И нека грее неговата слава

като покрит със злато мавзолей.

Предай го ти на бъдещия свят,

какъвто е сега: щастлив и млад!

102

Обичам — моят вид не го издава.

Обичам, но да крия съм готов.

Търгува този, който възхвалява

богатствата на своята любов.

Когато бяха чувствата ни нови,

посрещах те със песен на уста.

И славеят тъй пролет славослови,

но млъква, щом премине пролетта.

С това, че трели вече той не рони,

не ще лиши нощта от благодат.

Но този глас, звучал от всички клони,

си губи чара, ставайки познат.

И мойта флейта вече замълча.

И тя предълго в клоните звуча.

103

Но музата ми млъква занапред.

Очаква ли я слава пак? Едва ли.

И тя разбра, че този мой сюжет

е по-добър без нейните похвали.

Не ме упреквай, че съм станал ням,

но виж във огледалото: такава

голяма красота те гледа там,

че моят дух неволно онемява.

Такава хубост отразява то,

че питам се не е ли престъпление

да накърниме с четка и длето

едно такова цялостно творение?

Но виж как вещо простото стъкло

е пресъздало твоето чело!

104

Не остаряваш, все си тоя ти.

Все тия са очите ми любими.

За трети път вън лятото цъфти,

погребвано от три студени зими.

Три пролети преминаха в лета,

и три лета, превърнали се в есен,

обагряха зелените листа,

а твоят лик е все така чудесен.

В часовника невидимо за нас

пълзи във кръг стрелката позлатена,

замирайки над цифрите, и аз

тъй в теб не виждам никаква промена.

О, бъдещ ден, роди се днес,

когато цъфти това неповторимо лято.

105

Не съм езичник аз. Недей и ти

нарича този порив в мен божествен.

За теб са мойте мисли и мечти

и пак за тебе моят химн тържествен.

Обичаш ме по-силно всеки ден

и с вярност все по-силна, по-голяма.

И моят стих затуй е посветен

на верността, и други теми няма.

Добър, прекрасен, верен и това

изчерпва всички мои обожания.

Добър, прекрасен, верен — три слова,

но колко много словосъчетания.

До днеска вярност, красота, сърце

ти пръв си съчетал в едно лице.

106

Когато в древни свитъци чета

за устни днес отдавна вече нями,

за пишещата песни красота

във чест на знатни рицари и дами,

по всяка неподправена черта,

ръце и устни, поглед, свежест, сили

аз виждам: в древността са доловили

каква ще бъде твойта красота.

Със поглед на пророк тук всеки ред

се е опитал да те предусети.

Но все пак твоя истински портрет

не са създали древните поети.

А ние днес и в твоя век живеем,

но нямаме перо да те възпеем.

107

Ни моя страх, ни тая звездна твърд,

погълната в грядущето, не знае

дали и колко мойта страст ще трае,

обречена като че ли на смърт.

Луната блесна не след дълъг мрак

напук на предвещаните кончини.

Надеждата е увенчана пак

и мир вещаят белите маслини.

Не те очакват мрак и тъмнина,

а аз ще дишам вечно в тези песни.

Заплашва смърт ония племена,

които са неуки, безсловесни.

Но с теб ще надживеем тук вдълбани

царе от бронз и лаври на тирани.

108

Какво ли тоя мозък ти е дал,

което ти си нямал дотогава?

Какво ли ново, друго бих изпял

за мойта обич или в твоя слава?

Не, нищо, друже. Но пък всеки ден

като молитва аз повтарям вечно,

че ти си мой, и тоя стих за мен

звучи тъй ново и така сърдечно.

Безсмъртната любов не се мени,

не вижда и в любимия промена.

Не знаят бръчки нейните страни,

и старостта е нейна подчинена.

И тя внезапно разцъфтява цяла,

когато се твърди, че е умряла.

109

Лъжец не ме наричай! Но кажи

кога съм бил лъжец или изменник?

Как бих могъл? В гърдите ти лежи

сърцето ми като залог и пленник.

Ти мой приют! Изчезвах без следа,

завръщах се след хиляди скитания

и носех с мен от живата вода,

която мие тия злодеяния.

Кръвта ми тъне в грехове; все пак

не съм достигнал до това падение,

завинаги да скъсам с твоя праг

и с извора на всяко утешение.

Какво бих правил аз без тебе тук?

Аз имам теб, аз нямам никой друг.

110

Да, вярно е: къде ли аз не бях

и като шут не се опозорих.

Как много драгоценности пилях

и много стари рани съживих.

Да, вярно е: изкосо гледах аз

на истината, но от тоя ден

отново младостта стои пред нас,

и само ти си щастие за мен.

Но всичко свърши. Моят дух е нов.

Аз вече не изострям своя глад,

не проверявам твоята любов —

ти мой си бог и всичко в тоя свят.

В небето си приют ми отреди

до тия чисти любещи гърди.

111

За злите ми дела не ме хули.

Хули за туй виновната богиня —

съдбата ми, която повели

до днес да се прехранвам с милостиня.

Беляза ме позорният печат.

Като мазач и аз съм цял във тия

петна на моя долен занаят,

о, помогни ми ти да ги измия.

Настойки от целебни семена

от тебе ще приема без роптание,

горчилките ти — без горчивина,

лекуващата болка — без страдание.

Ти само можеш да ме облекчиш:

достатъчно е да ме съжалиш.

112

Но твоята любов и доброта

запълниха завинаги следата,

която злата хорска клевета

във тъмните ми бръчки отпечата.

И само ти си радост или страх,

голяма болка и душевна рана.

За всеки друг съм мъртъв: оковах

сърцето си в невидима стомана.

В такава бездна запокитих аз

и страх, и нужда от човешка близост,

че днес едвам долавям този глас

на хули, на хвалебствия и низост.

Аз чувам само твоя дъх до мен.

Светът без теб е глух, опустошен.

113

Едното ми око се взира в мен,

откакто те напуснах, а това,

което гледа, гасне всеки ден,

изглежда зрящо, вижда, но едва.

Не виждат нищо моите очи

и до сърцето дневния светлик

не стига с птици, багри и лъчи,

и всичко в тях живее само миг.

Изящни, груби, приказни неща

обличат те във твоите черти.

Гугутка, врана, слънцето, нощта,

върхът, морето — всичко туй си ти.

Тъй моят поглед, моят взор нелеп,

лишен от тебе, вижда само теб.

114

Нима, откакто ме възвеличи,

като тщестлавен крал съм упоен?

О, или лъжат моите очи,

или ти правиш алхимик от мен,

та моят взор в чудовища наглед

открива сходства с тебе, друже мой,

и прави ярък тъмния предмет

в мига, във който спре на него той?

Но аз виня очите си в това.

Вкуса на своя крал познават те

и знаят лицемерните каква

напитка кралят ще предпочете.

И нека те отрова в нея стрият.

От чашата ми първи те ще пият!

115

О, как те лъжех, като писах там:

„Не мога да обичам аз по-жарко.“

Но не допусках аз, че този плам

е можел да гори от туй по-ярко.

Но като имах времето пред вид,

разколебало клетви и стремления,

изменящо закони, в чийто щит

се притъпяват твърдите решения,

уверен само в днешния си ден,

недоверчив към всеки по-далечен,

защо те лъгах: „Тоя порив в мен?

Нима той може да е по-сърдечен?“

За възрастен аз взех едно дете,

а любовта е детство: ще расте.

116

Да не издигам пречки и стени

пред брака на сърцата. Обич не е

това, което времето мени

или със остарелия старее.

Любов — това е в бури греещ знак,

негаснещ и в мъглите, вечно зрима

звезда е тя за бродещия в мрак,

чиято стойност е неизмерима.

На времето не е играчка тя.

И нека то коси със сърп цветята

от нашите чела, страни, уста —

тя трае вечно, преко времената.

Ако това тъй само ми се струва,

ни моят стих, ни обич съществува.

117

Вини ме в туй: че бях скъперник пак

и пак останах задължен безкрайно.

Забравих те, напусках твоя праг,

със който съм обвързан всеотдайно.

На друг отдавах твоите часове,

лишавах те от моята сърдечност

и тласкан от насрещни ветрове,

изчезвах без следа за цяла вечност.

На блюдо греховете ми сложи

и моите неволни грешки; с оглед

на сторения грях ме накажи.

Не ме убивай само с този поглед!

Виновен съм. Грехът ми е безмерен.

Но той показва колко ти си верен.

118

Вкуса си дразним със горчиви билки,

при болест пием същата трева.

От болести се пазиме с горчилки,

нарочно боледувайки с това.

Макар преситен с твоето внимание,

и аз изострих своя глад така.

И сам си причиних едно страдание.

и то бидейки здрав и на крака.

Но бит от мойте собствени коварства

и тая ми измислена беда,

аз заболях и всякакви лекарства

загълтах в своя собствена вреда.

И аз разбрах, че моето лечение

ми носи смърт, но не и облекчение.

119

Сълзи ли пих от морските сирени,

отрова ли, какъв е този ад?

Ту падам в мрак, ту грее лъч във мене,

ту губя пак, преди да съм богат.

Какво сгреших през своите честити,

блажени дни, незнаещи тъга,

та в треската от тъмните орбити

очите ми изскочиха сега?

О, благотворно зло! И най-доброто

във още по-добро превръщаш ти;

И мъртвата любов и тя чрез злото

възкръсва, хубавее и цъфти.

Тъй аз напускам този ад зад мен

не обеднял, а пак обогатен.

120

Че ти бе зъл, туй ползва мен самия.

Веднъж ранен, аз трябва този път

под своята вина да се превия,

ако не съм от камък, а от плът.

И ако като мене те потресе

измяната, то в теб е ад, нали?

Как болката, която ми нанесе,

не ме подсети колко те боли?

Как тази нощ на скръб не ми припомни

какво изстрадах аз, за да ти дам,

тъй както ти, от сълзите си скромни,

лекуващи скръбта като балсам;

Рани ме ти и аз ти отплатих.

Прости сега тъй, както ти простих.

121

На дело грешен! По-добре, нали

и без това те гледат с подозрение:

Но губи радостта ти, ако ли

я съди чуждо, не и твойто мнение.

От блудния не чакам милост аз

за радостната тръпка на телото.

Да, грешен съм, не повече от вас,

шпиони мои, майстори във злото.

Да, аз съм аз. Признавам го без страх.

По вас за мене не съдете вие.

Не злобата ви мнимия ми грях

пред този свят на показ ще разкрие!

За злобния светът е зъл и злобен:

И вижда той във всекиго подобен.

122

Не искам твоите албуми. Във мен,

от паметта ми като в многотомен,

грижливо писан труд си съхранен

и вечно ще пребъдеш там за спомен.

Или додето ум; душа и страст

се противят на идещото тление

и не отстъпят — всяка свойта част

от теб на злото, вечното забвение.

Не албум ще дочака този ден.

На него нищо аз не съм записал.

В кръвта ми и в плътта, дълбоко в мен

запазва своя спомен мойта мисъл.

Да взема тази вещ на съхранение,

ще значи да внеса във мен забвение.

123

Не, време, не! Не ми изменяш ти.

Ти пирамиди пак градиш, но в тях

не виждам нищо ново да блести.

Веднъж те вече са били на прах.

Живеем малко! В този кратък час

светът е нов за младия ни дух.

И мислиме, че е родено с нас

това, което знаеме по слух.

Не давам грош за твойта летопис!

И никога не ще ме удивиш

със твойто днес и вчера; с тоя низ

ти векове наред се суетиш.

А щом не измених до този час,

и занапред ще бъда верен аз.

124

Да беше любовта ми плод на случай,

на времето васал, навярно тя

от него щеше място да получи

в нетрайните треви или цветя.

Но тя не е възникнала случайно,

не страда във студения разкош,

не гине робски, не умира тайно

след спречкване, ударена от нож.

Не трепва даже тя пред тия, дето

под наем взимат щастие на час,

не мре с лъча и бурите в небето

не заглушават мъдрия й глас.

Ти знаеш туй, ти, който в този свят

живя във зло и мреш във благодат.

125

Какво ли да се бях сдобил с честта

да нося във двореца балдахина?

Какво добро? Залог за вечността,

не по-надежден нежели руина.

Но който търси само суета,

изгубва всичко свое във отплата.

От глупост плаща скъпо глупостта,

от простота презира простотата.

Аз търся само твойта благодат.

Вземи дара ми, давам ти го аз

безкористно, без примес; той е свят —

двустранна жертва, само между нас.

Назад, подлец, макар оклеветен,

ти все пак нямаш пълна власт над мен.

126

Ти, момко мой, ти властваш все така

над времето със златен сърп-стрелка

и раснеш с мойте загуби на сили;

стареем ние, ти разцъфваш, мили.

Природата изтребва тоя свят,

но връща вечно твоя ход назад.

Чрез теб доказва своето умение

да ражда и руши за развлечение.

Към нея доверчив недей бъди.

Ласкае тя, но вечно не щади.

Ще дойде ден и ти ще се явиш

да искаш сметка и да заплатиш.

127

Не считал никой черното за цвят

преди и не ценили чернотата.

Ценят я днес; тя шества в този свят,

петни и очернява красотата.

Откак подправят злата грозота

със цветове и багри, взети в заем,

светът, прогонил всяка красота,

е станал груб и зъл, неузнаваем.

И този взор на милата — стъмен —

затуй поглежда със тъга такава

към този, който, сам от чар лишен,

със багри хубостта опорочава

и тъй блести от много тъмнота,

че мракът ни се струва красота.

128

Ти свириш. Моя музика си ти.

Под пръстите, акорди нежни взели,

дървото с топъл, с плътен тон трепти

и очароват сложните му трели.

На струните отдава твойта длан,

а не на мене ласките желани.

Ревнувам аз клавишите, без свян

целуващи изящните ти длани.

Клавиш да бъда често съм желал.

Под пръстите ти, дълги и изкусни,

и този къс дърво не би звучал

така щастливо, както тези устни.

Блажен клавиш! Отдай сега без свян

на мен устата, нему свойта длан.

129

Развратен дух в пустиня от безсрамие —

това е поход в действие, това

е мрачно, грубо, яростно желание,

жестоко, алчно, сдържано едва.

Задоволено, то влече презрение;

стремящо се, то все ламти — безспир,

постигащо, намразва с упоение,

измамено, измамващо, без мир.

Безумно и в копнеж, и в обладание

то има, властва, спори за права.

Очаква рай, намира пак страдание,

мечта преди и сън подир това.

Но кой е съумял да не изстрада

това небе, което води в ада.

130

Очите й не са звезди, не може

устата й с корал да се сравнят.

Тя няма бяла като перла кожа,

а гарванови плитки, смугла гръд.

Не бели рози — пищни и богати —

не алени са нейните страни,

ухае тя, но с нежни аромати

едва ли би могла да се сравни.

Страните й не са като жасмини,

не бих сравнил челото й с цветя.

Не знам как шестват нежните богини,

но знам, че стъпва по земята тя

и буди по-сърдечни възхищения

от много други, лъгани в сравнения.

131

Ти притежаваш тиранична власт.

Красива си и затова надменна.

И знаеш, че за сляпата ми страст

ти грееш като перла драгоценна.

Лицето ти — твърди една мълва —

не можело да причини страдание.

Но аз не споря с нея, знам това

от спора с мойто собствено стенание.

И с цел да убедя това сърце

и да отхвърля тези празни басни,

твърдя до сълзи: смуглото лице,

чело, ръце и скули са прекрасни.

Не е бедата в смуглото чело.

Беда е, че сърцето ти е зло.

132

Очите ти обичам. Гледат те

отвергнатия с обич и утеха.

Тъгуват те и болка се чете

във мрака им — жалейна, черна дреха.

И не подхожда първата бразда

на изгрева така на небесата,

и тази ранна, вечерна звезда

едва ли по отива на луната

от този взор на милото лице,

така лъчист, тъй нежен и прощален…

Да бе и твойто ледено сърце

във този траур нежен и печален,

аз бих се клел, че в мрака грее зрак,

че красотата е бездънен мрак.

133

Бъди проклета ти, душа, задето

другаря ми рани, измъчи мен.

Не стига, дето аз изстрадах, ето,

и той е роб на страшния ти плен.

Жестокият ти поглед ме потресе,

Донесе ми три загуби поне.

Три тежки, черни рани ми нанесе —

от теб, от мен, от него ме отне.

Пусни го ти от твоя плен злокобен

и ако искаш, ще го пазя сам.

Ще бъда страж, бидейки сам поробен,

и във залог сърцето си ще дам.

Но ти не чуваш! Мра във твоя плен

и всичко мое мре и чезне с мен.

134

Признавам, твой е. Но от този час

и аз съм твой — заложен като дреха.

Така ти него — мойто второ аз,

ще пуснеш ли за мен да е утеха?

И ти, и той не искате това.

Не го отстъпваш от суетна слава.

Той в робството ми сам се окова

и мой гарант — в залог у теб остава.

Ти! Ти постъпваш като зъл лихвар.

Изстискваш всяка радост от сърцата.

Преследваш вместо мен един другар —

но пак не ми възвръщаш свободата.

Той себе си заложи вместо мен,

но пак съм аз завинаги във плен.

 

 

 

Този сонет и следващият са построени върху игра на думи.

Името на поета Will (съкратено от William)

на английски значи още воля или желание.

135

Желание — това е мойто име!

Ти много си желала, пожелай

и мен — едно желание, вземи ме,

в желанията място ми отдай!

О, ти, чиято воля е безбрежна,

нима не ще да ми дадеш приют?

Към чуждите желания си нежна,

а само аз от теб не бивам чут.

Но както в тия пълни океани

приют намира онзи скитник дъжд,

сред другите неща, така желани,

ти приюти и мен, поне веднъж.

Не ме заставяй твърде да те моля,

а дай простор на страшната си воля.

136

Душата ти таи едно признание.

Кажи й кой съм аз — тя няма слух.

Аз имам странно прозвище: „желание“,

приют ми е желаещият дух.

И ти, така с желания богата,

вземи и мен със другите ведно.

За щедрите богатства на сърцата

не значи нищо този знак „едно“.

И нищо във безбройната редица,

за теб един, единствен, аз почти

приемам да остана единица,

но стига ти, да ме обикнеш ти.

Влюби се първо в моето название,

а после в мене. Аз съм цял Желание.

137

Ти сляпа си, любов, слепиш и нас.

Не виждам туй, което виждам ясно.

Не знам, не различавам вече аз

кое е грозно и кое прекрасно.

Окото може да се заблуди.

То — кораб следва другите в морето.

Но ти закотвяш в гибелни води

с неистини и със лъжи сърцето.

Защо аз сметнах за отделен двор

това, което е всеобща нива?

Но как отрича всичко моят взор

и във лъжите истини открива.

Любов, ти в мрак превърна светлината

и като чума ме обзе лъжата.

138

Когато се кълнеш с престорен глас,

че ти си само вярност, лъжеш пак.

Но въпреки това ти вярвам аз,

за да ме взимаш за незрял хлапак.

Лаская се, че ти изглеждам млад

и пак ти вярвам аз, макар да знам,

че мойта младост е обрулен цвят,

и лъжеш ти, и аз се лъжа сам.

Не ще признаеш своите лъжи,

а аз пък мойто мнимо лековерие.

О, любовта е цяло лицемерие

и възрастта безкрайно й тежи.

Лъжите в теб са с цел, във мен — неволни,

но двамата еднакво сме доволни.

139

Да оправдавам твоите лъжи

не искам аз и ти не ме заставяй,

Със сила по-добре си послужи,

но с хитрости, о, не, не ме ранявай.

Обичаш друг! Добре, пред мен поне

не хвърляй бегли погледи към оня.

От хитрости не се нуждаеш, не!

Сърцето ми не е обвито в броня.

Ти знаеш най-добре от всички тук,

че погледите могат да убият.

И затова поглеждаш ти към друг,

за да не падна мъртъв аз самият.

Но ти към мен добра недей бъди!

Убий ме с поглед, о, не ме щади!

140

Бъди тъй умна, колкото си зла.

Смълчаният ми стон не сепвай болно.

А иначе и болки, и тегла

ще заговорят с глас, почти неволно.

Не ме обичаш, излъжи ме, аз

се радвам и на твойто лицемерие.

Аз като болен в смъртния си час

посрещам всички лекари с доверие.

Не ме мъчи! Изгубил всяка свест,

не знам какво ще наговоря тука.

А тоя свят, лишен от ум и чест,

посреща с радост всяка злобна клюка.

От хулите ще те спаси измама:

лъжи, но външно се показвай пряма.

141

Не, моят поглед не е влюбен в теб.

Той твоите пороци вижда ясно.

Сърцето, чийто порив е нелеп,

да люби твоите грешки е съгласно.

Гласът ти не лъскае моя слух

и ласките ръката ми не чувства.

С петте си сетива оставам глух

за празника на всички чувства.

Но и петте ми бедни сетива

напразно се опитват от отдавна

да убедят сърцето ми в това:

че в твойто робство гибелта е явна.

Една утеха имам в тоя свят:

ти мой си грях и ти си моят ад.

142

Да, моята любов е моят грях.

Не ми прощаваш ти за мойте грешки.

А твоите? Сравни греха ми с тях

и виж сама чии ли са по-тежки.

Но разбери, не твоите уста

ще ме винят, отдавна осквернени,

изцапани с лъжи, без красота,

и със следи от клетви и измени.

По-грешна ли е моята любов?

По-свято ли е твоето терзание?

Не ме съди със този гняв суров,

смили се, ако чакаш състрадание;

но ако нямаш капка жал в душата,

не чакай милост и за теб самата.

143

Жената често, за да улови

на двора някой перест хубавец,

оставя даже своя син, уви

и… хуква подир дръзкия беглец.

Детето плаче, тя със зло лице

кокошия преследва господин,

кълне и хваща въздуха с ръце,

забравила съвсем за своя син.

Петлите често гониш ти така,

а аз — твой син, рева със пълен глас.

Хвани мечтата, погали с ръка

детето си, утеха чакам аз.

Несвъртнице! За беглите мечти

забравяш често любовта си ти.

144

За радост и за скръб две страсти в мене,

два образа ме следват всеки миг.

Бял ангел — момък с къдри позлатени

и сатана — жена със мургав лик.

И с цел да ме низвергне вдън земята,

а него да превърне в сатана,

въвежда във съблазън добротата

със хубостта си смуглата жена.

Но той дали е вече в неин плен?

Допускам, но не знам до тоя час.

Дружат един със друг — странят от мен,

и: „в ада й е той“, боя се аз.

Но туй със положителност ще знам,

когато го низвергне тя от там.

145

Аз мразя — каза тя със плам

и без да ще, призна пред мен

омразата си: но едвам

долови колко съм смутен

и тя замлъкна веднага.

От устните и ласки аз

бях слушал само досега,

но не и тоя гневен глас.

Аз мразя — тя повтори пак,

но вече първите зори

смениха в нея оня мрак

и той във дън земя се скри.

И тя додаде: „Мразя аз“,

но каза бързо: „О, не вас“.

146

Душа, ядро на моя свят греховен,

душа, метежен пленник на нощта,

ти изнемогваш, мреш от глад духовен,

пилееш се във външните неща.

Ти, гостенката, пръскаш щедри средства

за този свой наемен дом, без смут

натрупваш ти за червея наследства,

от теб добити с непосилен труд.

Расти душа! Граби от днес нататък

от тялото усещания ти.

Изчерпвай всяка радост без остатък,

живей в разкош, но външно не блести.

Смъртта ще спре пред тоя жив кипеж.

Смъртта е тлен, а ти, душа, не мреш.

147

Един болнав недъг е любовта.

Със остра жажда ден и нощ томи ме.

Недъгава, обича болестта

и в нея туй, което най боли ме.

Тя своя лекар — разума гневи:

въобще не се поддава на лечение!

Но вече тоя лекар заяви,

че е изгубил всякакво търпение.

И ето ме неизлечим болник.

Какво е мир душата ми не знае.

А мисълта отскача всеки миг,

пилее се без разум и блуждае.

Безумен взех нощта за светъл зрак,

а ти си ад: непроницаем мрак.

148

О, как слепи очите ми страстта:

не са съгласни с повечето зрения.

Без ум ли ме остави любовта,

та те отричат зримите явления?

Щом те са прави, то защо светът

със моите очи не е съгласен.

Ако ли не, защо не заявят,

че моят взор е беден и неясен.

И кой е прав? Очите или аз?

От погледа ми сълзи всичко крият.

И слънцето слепее тъй за час,

додето бури свода не измият:

Слепиш, любов, очите ми с потоци,

но пак не скриващ своите пороци.

149

Кой? Аз от теб останах непленен?

Но аз нали по собствено желание

воювам с теб срещу самия мен

и мра със рядко себеотрицание.

Не срещам ли врага ти като враг?

Обичам ли когото ненавиждаш?

Осъждам се жестоко, знаеш как,

когато ти напразно ме обиждаш.

Нали и всяка добродетел в мен

за мен е ценно качество със оглед

на туй, търпи ли страшния ти плен…

Завися цял от властния ти поглед.

О, аз разбирам твоето презрение.

Ти мразиш в мен лишения от зрение.

150

Каква е тази твоя страшна власт?

Как тя над мен безсилния владее?

Лишен от воля, лъжа с рядка страст

очите си, че слънцето не грее.

Така обайва тази сила зла,

че аз със чиста съвест и съзнание

прощавам в тебе злите ти дела

и всеки грях наричам обаяние.

Това, което мразят в тебе тук,

ме покорява и плени безславно.

Обичам в теб, което мрази друг,

не ме третирай с другите наравно.

За любовта ти съм достоен двойно.

Обичам в тебе всичко недостойно.

151

Не, любовта не знае угризения,

при все че съвестта е неин плод.

Не ме преследвай с твоите обвинения,

ти водиш моя непростим живот.

На тебе аз отдаден съм всецяло,

но ниски страсти моя дух влекат.

Духът ми съблазнява твойто тяло

и твоят дух подкупва мойта плът.

При името ти тя изтръпва цяла,

желана цел, преследвана така!

И тя пред теб застава просияла

и пада в твоите царствени крака.

Любов, познала черните падения,

познава, знае всички угризения.

152

Да, моята любов е моят гнет,

но теб ти тегне двойно прегрешение.

Ти с мен пристъпваш брачния обет,

а с него вършиш клетвонарушение.

Но имам ли наистина права

да те виня за твоите постъпки,

Аз сам извърших, знам добре това,

не две, а двайсет гибелни простъпки.

Кълнех се в добротата ти без страх,

във чувствата ти, в мнимата им трайност.

За всички твои грешки ослепях,

залъгвайки се с твойта всеотдайност.

Във твойта мнима красота се клех

и себе си без нужда сам петнех.

153

Бог Купидон почивал в сън дълбок.

Видели нимфи този рядък случай

и факела на дремещия бог

те потопили в пенестия ручей.

Потокът заклокочил с ясен звук.

Разплискал се, нагрял се до кипение…

И болните сега се стичат тук

от ручея да търсят изцеление.

Но Купидон, от погледа си той

доби искра за факела си смолест

и върху мен опита тоя зной…

И страдам аз сега от тежка болест.

Но ручей мен не ще ме излечи,

от този ад във твоите очи!

154

Почивал Купидон във сън дълбок

до свойта факла — източник на страсти.

Видели нимфи дремещия бог

и се стаили в околните храсти.

И факлата, захвърлена в страна,

която много мъки причинила,

една от тях в прохладната вълна

на пенестия ручей потопила.

Нагрели се студените води.

Мнозина в тях намерили спасение.

Аз също идвах често тук преди,

от твоя чар да търся изцеление.

Нагрява даже ручея страстта,

но ручей не охлажда любовта.