Уилям Шекспир
Сонети (2)

51–100

51

Тъй извинявах тягостния нрав

на моя мрачен, тъжен кон с това,

че той във същност бе напълно прав,

когато с мен се тътреше едва.

Но би било бездруго вече грях,

ако така се влачи и насам.

Да литне като вихър в пот и прах,

ще мисля пак: „О, той върви едвам!“

Желание! Не те догонва кон.

Ти цялото си само страст и жар.

Летиш със тропот, цвилене и стон

и казваш тъй на куцащата твар:

„Аз, мила моя, литвам на крила,

а ти след мен с товара си ела.“

52

Аз бих те съзерцавал с часове

както скъперник свойто наслаждение.

Но радостта е тънко острие,

което губи при употребление.

И празниците с техния захлас,

тъй радостни, тържествени и дивни,

затуй са редки като скъп елмаз

във нечии огърлици и гривни.

О, нека да те пази под капак

като скъперник бързащото време.

Но как се радвам аз, когато пак

от тебе то преградата си снеме.

Чрез теб познах и скритото страдание,

и пълното със трепет обладание.

53

Не зная от какво си сътворен.

Едничка сянка имат всички живи.

От милиони ти си придружен

подобия и сенки причудливи.

Адониса вземи за образец.

Като отливка с тебе той съвпада.

На древността Елена бе венец,

но ти ни връщаш чара на Елада.

Април и лете зрелите жита

са твоя лик душевен и телесен.

На ранна пролет имаш нежността

и щедростта на плодовита есен.

Зовеме всяка прелест с твойто име,

но верността с какво да я сравниме?

54

Но истината, тя е благодат!

Тя по-прекрасна прави красотата.

Което радва в розовия цвят,

е не самият цвят, а аромата.

И нека храста с болните листа

да бъде с тоя кървав цвят и с този

уханен дъх и с тази красота,

която имат истинските рози.

Но той на вид изглежда само чист,

а вехне със отровено дихание.

Не тъй умира розовият лист:

смъртта на листа е благоухание.

Когато ти напуснеш този свят,

в стиха ми ще ухае твоя цвят.

55

И този мрамор, въплотил царе,

и той преди сплавта на стиховете

и твоя траен спомен ще умре,

потънал цял в сметта на вековете.

Войни ще смажат крехката творба,

метеж пиедестала ще разбие.

Но времето нетленната резба

на песните ни няма да изтрие.

И ти не ще изчезнеш със смъртта

и в мрака на враждебното забвение.

Ще бъдеш жив, износвайки света,

с последното човешко поколение.

До второто пришествие живей

във този жив, нетленен мавзолей.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи —

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

Или да бъде зима той, която

събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг.

Стрелките не следя нетърпеливо,

окайвайки съдбата си наум.

И не кълна раздялата горчиво,

излизайки по даден знак без шум.

И даже в своите помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб, макар и час.

Прави каквото щеш! Лишен от зрение,

не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“

Да броя часовете, да те моля,

да бъда повече от твой слуга.

Аз само чакам, без да се оплаквам,

понасяйки раздялата едва.

Но моята съдба е да очаквам

и без да се оплаквам при това.

Било в дела, било във развлечения

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за твоите престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

Създаден съм за туй: да те очаквам.

И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ сложно съвършенен.

Пред тях ли сме или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

Но знам, че с по-тържествени слова

са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

Но в моя стих ще грееш все така,

напук на тази жънеща ръка.

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания

в лъжа и леност да ме уличи

и да измери моите деяния?

Не твоята любов над мене бди.

Уви, тя не е толкова голяма.

А моята любов до мен стои

на бодра стража, трепетна и няма.

Тя бди, додето ти отсъстваш тук,

далеч от мен и в близостта на друг.

62

Любов към мен самия ме владее,

прониква ме до дъно като сок.

Не знам да има средство и кое е

за този ми неизличим порок.

И струва ми се, няма по-голяма

от мойта красота и доблест тук

и струва ми се, на земята няма

от мене по-достоен никой друг.

Но спрял пред огледалото, което

ме отразява вярно, цял разбит,

сломен, с петна и бръчки по лицето,

аз виждам своя неподправен вид.

О, аз разбирам: онзи лик е твой.

Аз сбърках теб със мене, друже мой.

63

Срещу деня, когато като мен

не издържиш това жестоко бреме,

и мре по нещо в тебе всеки ден,

и вае бръчки гибелното време,

когато твоя радостен живот

ад бездните завърши своя полет,

и мрак обземе слънчевия свод,

и тръпне в хлад ограбената пролет,

срещу Деня от днес воювам аз,

за да не би с косата си тогава

да те пожъне като тревен клас

от паметите тъмната забрава.

За теб воювам срещу този ден,

със моя чер писец въоръжен.

64

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронза мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно.

65

Щом бронз, гранит, земята и морето

очаква смърт, то как ли в този свят

ще спори в нея — злата — туй, което

е уязвимо като нежен цвят?

О, как да съхраним едно дихание,

когато пред обсаждащите дни

дори скали изпадат в колебание

и стават прах колони и стени?

О, мрачни мисли! Как от злото време

блестящата му перла да спасим?

Но как с ръка махалото да спреме

и красотата де да приютим?

Не, няма де! Но твоя жив портрет

ще грее може би във този ред.

66

Зова смъртта. На този свят съм сит:

достойнства — родено лицемерие,

нищожества, придаващи си вид,

и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,

и с девственост търгуваща нечестност,

и силата в ръцете на скопци,

и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството с вързана уста,

и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.

67

Защо и той живее в този грях?

Дали за да му бъде оправдание?

Но как така? Нима не го е страх

в пороците да влага обаяние?

Защо ли грабят мъртвите цветя

на бузите му живите творения?

Защо ли търси тази грозота

фалшиви рози, мъртви украшения.

Защо ли го роди под този свод

природата, която няма сили

и в другите да влее нов живот,

а черпи кръв от неговите жили?

Роди гоэ за да знае този свят

защо е нищ и как е бил богат.

68

Ликът му пази белега на дните,

когато красотата — цвят и тя,

умираше и никнеше в лехите,

далече от фалшивите цветя.

И никой в онова блажено време

не смееше златистата вълна

от мъртвото чело с бръснач да снеме,

за да тежи на други рамена.

Лицето му излъчва чиста радост

и девствена, антична красота.

Той в дрипи не облича свойта младост,

не търси свежест в чуждите лета.

Природата го даде на земята,

за да сравниме фалша с красотата.

69

Видът във тебе — част от теб все пак —

достъпното във теб за съзерцание,

видът ти има и над твоя враг

неволно, силно, властно обаяние.

Но външно тачат външния ти вид.

И същите уста неумолимо

осъждат в тебе твоя образ скрит —

сърцето ти останало незримо.

За него има някаква мълва.

Измерват го по твоите деяния.

И заглушава дивата трева

на розите ти нежните ухания.

За тази чисто външна обаятелност

причината е твойта невзискателност.

70

Не злото в тебе хулят, не това.

Доброто в теб е жертва на мълвата.

Но може ли да опетни мълва? —

една свадлива врана в синевата!

Добър си ти и тази клевета

те прави само с нищо несравним.

От червей страдат нежните листа —

ти като нежен лист си уязвим.

През младостта си ти не падна в плен,

но в плен попадна не един пленител.

Но твойта чистота до този ден

не сепва дръзкия хулител.

Без тази лека сянка във очите

ти само би царувал над душите.

71

Умра ли аз, скърби за своя мил,

додето вън не възвести мълвата,

че тоя низък свят съм заменил

със друг един по-низш живот в земята.

Ако на тази книга спреш очи,

не си припомняй кой я е написал.

Не искам в твоя поглед да личи

тъга по мен и друга скръбна мисъл.

Недей! Не искам споменът за мен

да се превърне в някакво терзание.

Но да умрат в един и същи ден

и твойта обич, и това дихание.

И не плачи! Не искам да тъжиш

и с тази скръб по мен да се петниш.

72

За да не разпитват някой ден

с какво спечелих твойто обожание,

ти след смъртта ми забрави за мен

и обгради живота ми с мълчание.

Тъй малко в мен са светлите черти,

достойнства, добри страни и други,

че без да щеш, ще ми припишеш ти

неверни и измислени заслуги.

И да не би от обич някой ден

с неистини и себе си да мамиш,

и моя спомен зарови със мен.

Ти два пъти успя да ме засрамиш:

разбра какво със мене само губиш

и все таки можа да ме залюбиш.

73

Това годишно време виждаш в мен,

когато зъзнат тук-таме листа

и пее само вятърът студен,

където птици свиреха с уста.

Във мен ти виждаш онзи тъжен час,

когато гасне слънчевият зрак,

и тоя свод, отнет сега от нас,

като смъртта забулва всичко в мрак.

В мен виждаш лъч от тоя огън ти,

във който гасне миналия ден.

Сега смъртта изпепели почти

това, което бе живот за мен.

Ти виждаш края, моя край, но той

ни свързва по-сърдечно, друже мой.

74

Когато ме откарат под арест,

от който няма как да се отсроча,

ще имам този стих за скръбна вест

и той ще е надгробната ми плоча.

Ще видиш в него туй, което бях —

на теб каквото беше посветено.

Земята нека вземе моя прах,

ти имаш по-добрата част от мене.

Трупа ми само ще изгубиш ти.

Това, което беше в мен утайка,

което може с нож да похити

по пътя всяка скитническа шайка.

Ще вземе моя труп пръстта корава,

но моето сърце на теб остава.

75

Това си ти за жадния ми взор:

прохладен дъжд през много жарко лято.

И с тебе аз съм вечно във раздор —

като лихвар със скритото си злато.

Ту аз ликувам, ту слухтя едвам,

ту вечно дебна, пълен със злорадства.

Ту бих желал да бъда с тебе сам

и ту да блесна с моите богатства.

Понякога като след празник сит

и жаждущ след това до утомление.

Без своя радост, само с теб честит,

надежда моя, щастие, мъчение.

И ден след ден така се мъча тайно,

безкрайно беден и богат безкрайно.

76

Защо стихът ми е така лишен

от рими и похвати непривични?

Не трябва ли у него някой ден

и аз да вложа новости ритмични?

Аз все преписвам стари стихове,

повтарям се отново и отново.

И сякаш може да ме назове

по име от стиха ми всяко слово.

Защото те обичам, за това,

защото много те обичам, мили,

повтарям вече казани слова

и пръскам пропилените си сили.

И слънцето над мен е все такова,

и мойта обич не е никак нова.

77

Стъклото старостта ще ни покаже,

часовникът — отлитащия час.

Но някой ред от нас ще ни разкаже

неща, мечтани от самите нас.

По бръчките в това стъкло правдиво

пресмятаме изминатия път.

А в стария часовник търпеливо

минутите към вечността текат.

Вложете в някой лист това, което

едва ли паметта ще съхрани.

Със този плод, откъснат от сърцето,

ви чака среща някога — след дни.

Как тоя лист, попаднал ни наслуки,

за нас е често пълен със поуки!

78

Аз често те наричах вдъхновител

и с нежните си песни те открих

на не един изкусен съчинител,

за да блестиш и в неговия стих.

Очите ти, които обучиха

безкрилния високо да лети,

крилатия безкрайно възвисиха —

и немия да пее учиш ти.

Гордей се днес със мойто приношение,

със звънкия ми стих, от теб роден.

Ти в чуждите творби си украшение,

но ти отдавна стана всичко в мен.

Ти муза си и ти на мойта грубост

придаваш твойта вещина и хубост.

79

Ти беше само мое упование

и моят стих бе с твойта красота.

Но няма той сега очарование

и замълчаха моите уста.

О, аз признавам своето безсилие,

но вярвай ми, че онзи твой поет

ти връща само твойто изобилие,

преписано от тебе ред поред.

Той хвали добродетелите — слово

от твойто поведение и вещ

възпява красотата, но отново

ти дава в дар една отнета вещ.

Не му благодари за туй, че той

богатствата ти граби, друже мой.

80

О, как съм плах, когато знам, че друг,

по-светъл дух, по-вещ и по-дарен

превръща твойто име в мощен звук,

оставяйки без глас самия мен.

Но както в океана дири път,

сред корабите, бродещи безспир,

и някой малък, нескопосан съд —

аз дръзнах да се мерна в твойта шир.

И само ти спасяваш този мой

продънен чълн от морските вълни.

А — цял платна и мачти — пее той

над твоите безмълвни дълбини.

От всичко придобих една поука:

ти, моя страст, си моя несполука.

81

Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,

мен пръв ли чака зиналата бездна,

но твоят спомен няма да умре,

дори когато аз съвсем изчезна.

Това перо ще те обезсмърти,

и няма във земята да изтлееш.

Ще гния в обща яма аз, но ти

в човешките зеници ще живееш.

Твой паметник е нежният ми стих.

И бъдещи очи ще го открият.

Ще преповтарят твоя разказ тих,

когато всички живи днес изгният…

Отново ще живееш на земята,

където е дъхът: върху устата.

82

Не си обвързан с музата ми ти.

И имаш право да цениш в това,

което някой друг ти посвети,

тържествено звучащите слова.

И външно, и духовно млад, и свеж

стоиш над мойта немощна хвалба.

И затова ти търсиш, без да щеш,

по-свежи багри, по-добра творба.

Но, друже мой, след дълги часове,

прекарани във риторичен жар,

ти пак ще търсиш в мойте стихове

правдиво говорящия другар.

О, нека слага бледият такъв

пресилен грим — ти имаш ярка кръв!

83

Не мислех аз, че се нуждаеш ти

от тези груби багри и от грим.

А мислех: тия радостни черти

нима с това перо ще изразим?

Не е мълчала моята уста,

защото предпочете да мълчи,

а за да блесне твойта красота сама,

със свои собствени лъчи.

Мълчанието считаш дързък грях,

а то е мойте неми стихове.

Да, аз не пях, но и не те опях

като ония бедни гласове.

Но тия две очи, които греят,

и двама души трудно ще възпеят.

84

Кой може нещо повече да каже

от туй, че ти си само ти, и кой

е тъй богат, че може да покаже

на теб подобен бисер, друже мой?

О, беден стих е, който не прибави

към темата си своя собствен звук.

Но само този стих ще се прослави,

във който ти си ти, и никой друг.

Той нека само вярно те копира

и да даде един правдив портрет,

достатъчно! Светът ще адмирира

изкуството му векове наред.

Похвалите и всички празнодумства

за твойта чест и хубост са кощунства.

85

Безмълвната ми муза няма глас.

А ето други, не така свенливи,

те съчиняват химни час по час,

хвалебствуват с пера велеречиви.

Аз нямам думи, аз съм много тих.

И като някой псалт малограмотен

повтарям все „амин“, след всеки стих,

блестящо и грижливо изработен.

Аз казвам само: „вярно“, „да“, „така“.

Езикът друго няма да измисли!

Не мога нищо да те нарека,

но колко нежност крият мойте мисли.

Намирай в други вещия творец,

но в мен цени безмълвния певец.

86

Стихът му ли — плющене на платна,

след теб политнал в тази пролет бурна,

погреба мойте мисли до една

в утробата им като в черна урна?

Перото му, което някой дух

е обучавал вещ в стихосложение,

не то ли ме оставя сляп и глух

чрез не едно велико постижение?

Не! Нито тази майсторска ръка,

ни нейният съветник безтелесен

не могат ме зашемети така,

че да изгубя всеки дар словесен.

Но ти си вечно в неговия стих,

и моят дом без теб е пуст и тих.

87

Прости, ти струваш скъпо. Аз умея

да те ценя, но не да плащам в срок.

Да те задържам повече не смея,

вземи обратно своя скъп залог.

За мен ти беше някакво дарение.

Не ти платих с един достоен акт.

И значи можем по споразумение

да заличиме нашия контракт.

Ти своя дар не знаеше самата,

не знаеше и нищичко за мен.

Аз не по право задържах цената

на твоя дар до този днешен ден.

Бях цар на сън. В среднощното ми бдение

ти беше бегло, плахо привидение.

88

Когато ме намразиш, друже мой,

и ме отпратиш с присмех и презрение,

със мен самия аз ще вляза в бой,

но пак ще ти намеря извинение.

Познавам се добре и някой ден

аз ще разкажа за една такава

порочна страст и скрити язви в мен,

че губейки ме, ще добиеш слава.

И няма в нищо да те обвиня.

За тебе жертвам всичко най-достойно,

но себе си така като петня,

печелиш ти. С това печеля двойно.

Обичам те. Поемам всичко зло,

за да вървиш с изправено чело.

89

С какъв порок във мен, с какво и как

заслужих тоя хлад и невнимание?

Кажи, че куцам, ще превия крак,

но само ти да имаш оправдание.

От мен ли по-добре ще ме петниш?

В това едва ли си така способен.

О, аз съм туй, което ти решиш,

и ако искаш — някак си особен.

Ще ходиш вече на разходка сам.

А аз за тебе млъквам и едва ли

пред някого и с нещо ще издам,

че двамата със тебе сме дружали.

Ще се намразя сам. Не ми е драг

човека, който срещаш като враг.

90

Към мене щом ще стинеш, то сега,

когато с всички съм в раздор, изстивай.

Бъди за мен и ужас, и тъга,

последната ми загуба не бивай!

Скръбта когато превъзмогна, ти

недей да ме раниш последен скрито.

За да не свърша доубит почти

след бурна нощ и утро дъждовито.

Но щом ме видиш, че стоя едва,

от мерзости притиснат до стената —

върви си днес, да срещна днес това

безмилостно коварство на съдбата:

бедата, злото, ужасът нелеп,

да се лиша завинаги от теб.

91

Един се хвали с ловкост и успехи,

със сила друг, а трети със предци.

Един с богатства, почести и дрехи,

а друг със хрътки, ястреби, жребци.

И всеки има по едно пристрастие,

и всеки нещо повече цени.

Но другаде се крие мойто щастие,

не в кучета, богатства и жени.

От всеки род и всякакви успехи

по-скъпа ми е твоята любов,

по-ценна е от скъпоценни дрехи,

по-весела от пиршества и лов.

Аз имам теб. Без теб ще бъда пак

каквото бях: последният бедняк.

92

Но ти, от мен не ще убегнеш ти.

За цял живот оставаш в моя плен.

За цял живот… додето отлети

дъха ми с твойта нежна страст към мен.

Да се боя от хиляди беди,

когато значи смърт една от тях?

Не съм зависим, както бях преди,

от твойто зло не ме е вече страх.

Измяната ти — този остър нож —

ще ме прониже смъртно, но така

и моят жребий няма да е лош:

бях твой, ще мра от твоята ръка.

Ще мра щастлив! Но как да знам кога?

Ти може би ме лъжеш и сега?

93

Добре, приемам, верен си ми, ето,

че за любов ще взема някой ден

привидността, та ако не сърцето,

то погледа ти да остане с мен.

В очите ти не ме следи враждата,

но аз не знам обичаш ли ме ти.

Аз знам лица, белязани с лъжата,

бездушни и с безизразни черти…

Но не и ти! По воля на небето,

когато лъжат твоите уста,

дори тогава, с ласка на лицето

ти дишаш непорочна чистота.

Като Адам аз вкусвам цял живот

от този твой горчив, измамващ плод.

94

Но който има власт да нарани,

а не използва тази страшна власт,

и който буди страсти, а стои

като гранит, студен, над всяка страст,

тогова чака вечна благодат

и своя плод му дава в дар земята.

Творец и господар на своя свят,

той властва, без да иска, над сърцата.

Тъй цветето полето весели,

макар че не за туй се разцъфтява.

Но щом порокът в него се всели

и буренът по дъх го превишава.

И плевелът на дъх е по-богат

от всеки гнил, от всеки мъртъв цвят.

95

Позора си умело скриваш ти.

Но както червей в розовия стрък

незрим дълбае гибелни черти,

така и теб разяжда скрит недъг.

Езикът, който често те петни,

отдавна подозирайки това,

и в хулите си даже те цени.

Ти в чест превръщаш долната мълва.

Какъв дворец порокът е избрал

и как е съумял да се смекчи!

Под красотата като под воал

недъгът става скрит и не личи.

Пази се, друже, от такъв разкош.

Ръжда е той за острия ти нож.

96

Един осъжда буйния ти нрав,

на друг се нрави твоя нежен смях.

Тъй вечно ти за някого си прав

и добродетел правиш всеки грях.

Парче стъкло на царската ръка

веднага се превръща в скъп елмаз.

И твоите недостатъци така

са често ценни качества за нас.

Ако вълкът се предреши в овца,

безброй овце без труд ще похити.

Но колко много глупави сърца,

без чужда помощ похищаваш ти.

Но спри, недей! Аз тъй се чувствам твой,

че твойта чест е моя, друже мой.

97

Раздялата ни беше дълга зима.

Каква тъга без теб прекарах аз,

каква тъма владя непроходима

и декемврийска пустота, и мраз!

А всъщност вън цареше късно лято,

и тежка с плод настъпи есента

като вдовица бременна, която

се готви да роди във самота.

И сякаш тая есен в дървесата

наистина осиротя плодът.

Ти само даваш лято на земята,

без теб дори и птиците мълчат,

или на зима в клоните запяват

така, че и листата пожълтяват.

98

Април дойде без теб и своя полет

той в мъртвите неща дори всели.

И тежкият Сатурн през тази пролет

се смя в небето и се весели.

Но с багрите, със шепота дървесен

и с птичия възторг не разцъфтя

и не възкръсна лятната ми песен:

не късах аз наболите цветя.

От рози аленеещи лехите

и кринът, който снежен в тях расте,

не замениха устните, страните,

чието бледо копие са те.

В мен беше зима, а това брожение

бе сякаш твое живо отражение.

99

Упрекнах теменужката: дали

от теб не взима своето дихание.

Тя има твойта красота, нали?

И тая прелест, същото ухание?

Във оня крин ръцете ти видях

и миглите ти в ригана, а този

уханен цвят е бял със твоя страх.

но твоя плам е в алените рози.

И тая роза с бял и ален цвят

е с твоя дъх естествено, но злата

заплаща скъпо твоя аромат:

виж червея-мъстител, скрит в листата.

Какви цветя растат на този свят

и все са с твоя мирис или цвят.

100

Къде си, музо, ти? Защо мълчиш?

Дали забрави кой те вдъхновява

или нищожни песнички твориш

и унижаваш светлата си слава?

Пей, музо моя, но за този дух,

от който чакаш своето признание

и който е изострил твоя слух

и в песните ти вложил съдържание.

Виж само туй лице, черти, очи

и зърнеш ли следа от разрушение,

ти времето в грабеж изобличи

и заклейми това му покушение.

Преди смъртта да го отнеме, ти

лицето му във стих обезсмърти.