Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (2)

Глава първа

Маккой се намръщи и бръчките по челото му добиха още по-ясни очертания. Той погледна към капитана, а сините му очи бяха изпълнени с мъка.

— Мъртво е, Джим!

Първото желание на Кърк беше да се разсмее, но когато видя изражението на доктора, се отказа.

— Боунс — каза той, като говореше тихо, за да не го чуят другите в стаята, — това е просто едно марае. Марае, растение. Не може да живее вечно!

Без съмнение балфазианското домашно растение, което Маккой наричаше лулу, някога е било в по-добра форма. Листата му — обикновено наситеночервени — сега бяха избледнели, трошливи и сухи.

Маккой повдигна растението нагоре към светлината. След това поклати глава така, както правят докторите.

— Знам, че е така, но просто съм свикнал с него. Отглеждам го от толкова време. Струваше ми се, че ще е винаги с мен, до смъртта ми — Маккой въздъхна. — Освен това е нещо като семейна реликва. В семейството ни е от…

— Две и половина години — прекъсна го Джим. — Включително и времето, когато е било при дъщеря ти.

Докторът изпухтя.

— По-дълго! Почти от три години.

Кърк погледна унило към играта на китайска дама, която беше започнал. Първоначалната идея беше той и главният медицински офицер да си направят едно блиц състезание, докато Спок привършеше приготовленията си, за да могат да наблюдават планетата долу. И тъй като китайската дама беше присърце на Маккой, Кърк се беше съгласил да играят на тази игра. Но когато докторът влезе в стаята с неговото марае в ръка, капитанът разбра, че играта може и да не се състои.

Маккой беше разбрал погледа на Кърк, защото каза:

— Съжалявам. Дойдохме тук, за да поиграем, нали? — той погледна към лулу. — Извини ме за момент! — каза той на цветето. После стана, прекоси стаята и постави изсъхналото цвете в кошчето за боклук. Когато се върна на мястото си, настроението му беше се подобрило.

— Добре — каза Маккой, — да започваме!

— Сигурен ли си, че искаш?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо? Не ми ли личи?

— Честно казано — отговори Кърк, — приличаш на гробар.

Докторът изръмжа и седна.

— Не е толкова заради това, че проклетото растение умря в ръцете ми — обясни докторът, като не прикри ироничната нотка в гласа си. — Просто никога не успявам да се сбогувам…

— Знаеш ли, имам чувството, че ще го преживееш един ден — каза Кърк. — Дори може би ще си вземеш друго растение…

— Не! — каза Маккой, като погледна капитана в очите. — Никога няма да има друго растение като лулу-марае-марае.

— Капитан Кърк?

Кърк разпозна гласа на Спок и погледна нагоре към високоговорителя.

— Да?

— Екипът за наблюдението е сформиран. Готови сме за телепортиране на Октавиъс IV.

Маккой повдигна вежди.

— Бързо стана, а?

— Не виждам причина да се бавя, докторе — отговори Вулкан, който никога не прекъсваше чужди разговори.

Боунс промърмори:

— Предполагам, че уважението към мъртвите не е достатъчно сериозна причина?

— Моля? — попита научният офицер.

— Нищо — увери го Кърк. — Ще се видим след пет минути в стаята за телепортиране, Спок.

— Слушам! — отговори строго официално Вулкан.

„Днес той не е склонен да смекчава думите“ — помисли си Кърк. Те се нуждаеха именно от такива отношения, щом им предстоеше да отидат на нова планета.

— Хайде — каза капитанът на Маккой, — ако закъснеем, Спок няма да ни позволи никога да го забравим.

Докторът се надигна от мястото си без особен ентусиазъм.

— Не знам за какво е цялото това суетене. Ако си видял една от планетите от клас М, значи си видял всичките!

Когато Кърк и Маккой влязоха в стаята за телепортиране, видяха Спок, Сулу и няколко млади изследователи да ги очакват върху платформата, докато останалите членове на групата стояха настрани от тях. Като извърна леко високото си, елегантно тяло, Вулкан ги фиксира с тъмните си очи. Макар че чертите на лицето му не изразяваха нищо, позата му говореше за трудно потискано нетърпение.

— Добре, Спок. Успокой се! — каза докторът. — Много скоро, преди още да си се усетил, ще душиш из тези скали.

Първият офицер хвърли унищожителен поглед към Маккой.

— Докторе, не виждам връзката…

— Господа — прекъсна ги капитанът, преди те да са се скарали наистина. — Искам това да бъде едно спокойно пътуване, а не като последното…

Кърк не можа да се въздържи да не хвърли поглед, макар и с крайчеца на окото си, към една доста привлекателна блондинка, която беше един от членовете на групата. Той се стараеше да не й обръща внимание, а да се съсредоточи върху предстоящата задача.

Като стъпи на платформата и забеляза, че и Боунс е направил същото, капитанът даде заповед:

— Телепортация!

— Да, сър! — отговори шефът по транспорта.

След по-малко от секунда Кърк се озова в дълбока шест инча, брилянтно чиста и бавно поклащаща се вода. Беше един поток, който пресичаше сечището, в което се бяха материализирали. Всъщност всички те стояха сред потока. За щастие, това беше единственото равно и необрасло с трева място. Отвъд сечището се простираше грамада от зелени растения, които се поклащаха от топлия тропически вятър. Беше типична джунгла. Единственото, което й липсваше, бяха подсвиркванията и крясъците на различни животни, които човек обикновено очаква да чуе на подобно място. Кърк не предполагаше, че ще види и част от това, което се изправи пред него. Широкообхватните сензорни наблюдения върху Октавиъс IV, които направи Звездната флота, показваха, че на тази планета липсват комплексни форми на живот. В резултат на сканирането бяха установени някакви петна, които бяха сметнати за тънки пластове минерали в кората на планетата. Поради тази причина „Ентърпрайс“ беше изпратен да направи по-точни изследвания. „Ръчен анализ“, както обичаше да се изразява адмирал Ковалски.

— От всички проклети…

Като се обърна, капитанът видя Маккой намръщен да вдига единия си крак. Видя се нещо тъмнокафяво, гъвкаво, което се беше увило около ботуша на доктора на нивото на глезена. Сякаш разбрало, че го наблюдават, нещото повдигна глава и погледна Маккой с малките си черни очи.

— Изглежда, си намери приятел, Боунс — пошегува се. Кърк.

Главният медицински офицер промърмори нещо и насочи трикордера си към съществото.

— Е, добре — каза той, като погледна в монитора на устройството, — поне не е отровно.

Маккой се наведе надолу, махна го от ботуша си и го пусна обратно във водата.

— Не забелязах да се споменава за някакви змии в доклада — отбеляза Сулу.

Спок насочи трикордера си към отдалечаващото се животно.

— Всъщност тази форма на живот е еволюирала в по-малка степен от серпентите или офидиа. Само на пръв поглед прилича на змия.

Точно в този момент пристигна и втората част от групата, а с нея и жената, на която Кърк толкова упорито се беше опитвал да не обръща внимание в залата за телепортиране.

„Как се казваше? Каррас? Точно така“ — помисли си той. Селена Каррас. Бавно, но съвсем точно той си спомни подробностите от личния й файл. Каррас се беше записала в експедицията веднага след завършване на Академията и след преминаване на научно и командирско обучение. Беше умна жена, но понякога изглеждаше така, сякаш мястото й не беше тук. Всъщност това не се случваше рядко при хора, завършили две специалности, които се разкъсваха между командирското място и лабораторията.

— Ако нещо ви полази по краката — предупреди Маккой новодошлите, — не се плашете, аз съм го проконтролирал.

Спок, изглажда, не го чу. Вниманието му беше насочено към животното, подобно на змия, което се беше насочило към малък заблатен вир, захранващ потока. Той се наведе и включи трикордера си. Когато Кърк се приближи, за да види по-добре, забеляза някакви зеленикаво-кафеви петна във водата. Вулкан го видя и се обърна към него:

— Свободно плуващи инвъртебрейтс. Не като тези, които сме срещали на други места. Тези, изглежда, нямат някакви защитни органи.

Капитанът също се наведе и погледна малките, кръгли, непрозрачни петна, които се движеха из вира. След това се обърна към Спок. Първият му офицер никога не би го показал, но истината беше, че се забавлява. Спок беше в стихията си, когато се изследваха девствени територии.

— Сър?

Кърк прикри очите си от пряката слънчева светлина и погледна нагоре към Сулу.

— Да, лейтенант!

— Бих искал да взема със себе си една група и да разгледаме онова възвишение там — той посочи към един дълъг зелен хребет, който се извиваше на няколко ярда разстояние над джунглата; и като се обърна към Кърк, продължи:

— Според доклада вегетацията тук е малко по-различна. Можем да открием съвсем нови видове фауна. Освен това няма смисъл всички да се мокрим.

Капитанът се усмихна.

— Убеди ме, лейтенант. Вземи трима души и виж каквото има за гледане.

— Да, сър.

Сулу тръгна веднага, без да губи и минута време. Това не беше нещо изненадващо. Спок не беше единственият, който очакваше наблюденията с голямо нетърпение.

Вятърът духаше в някакви големи, подобни на лопати, листа с дълги мъхести мустаци. Носеше се почти музикален звук, като този, който издава Сонсфилианската лира.

Кърк си спомни нещо, което беше чул в Академията: „Внимавай, когато се намираш в място, което ти действа приспивно! В повечето случаи няма да се събудиш, ако не внимаваш.“ Той се разсмя тихо. Досега беше видял достатъчно планети, за да се убеди, че всяка максима, приканваща към внимание, винаги може да се приложи.

Така че — внимание! Но все пак не е необходимо да очакваш опасност на всяка крачка.

Спок го погледна и повдигна вежди.

— Нещо… забавно? — попита той.

Капитанът сви рамене.

— Трябваше да си там… — каза Кърк.

Вулкан кимна и отново се зае с изследването на животното, без да мисли повече върху забележката на капитана.

„Мисля, че Вулкан започва да свиква с капризното поведение на командира си“ — помисли си Кърк. След това се свърза със Скот и го информира, че сега лейтенант Кайл трябва да следи двете групи. Инженерът вече знаеше за това. Кайл беше забелязал промяната в сигнала за свръзка и го беше информирал, преди Кърк да направи това. Капитанът се усмихна, като забеляза колко експедитивен е шефът по транспорта.

Междувременно групата, която беше тръгнала на оглед, или по-скоро онова, което беше останало от нея след отделянето на Сулу, беше излязла от потока и събираше отделни екземпляри. Маккой също беше там и вероятно си търсеше заместител на лулу.

Изведнъж един от по-младите офицери — слаб, тъмен мъж на име Оуенс — се приближи към Кърк, като стъпваше тежко през ниските шубраци. По навик Кърк се изправи.

— Какво има? — попита той.

Оуенс посочи с палец през рамото си.

— Сър, там има няколко пещери. Големи пещери!

Спок също се изправи. Той и Кърк се спогледаха.

— Изглежда интересно — каза капитанът.

— Наистина — съгласи се Спок, като тръгна в посоката, която спомена Оуенс. — Ще видим какво, ако въобще съществува, расте без слънце на тази планета.

Те забелязаха пещерите, след като бяха извървели около тридесет метра навътре в джунглата. Бяха две. Високи около четири фута и два пъти по-широки. Намираха се в подножието на тревист склон, обрасъл в цъфтящи лози.

— Всъщност — каза Оуенс на капитана, — именно цветята привлякоха вниманието ми. Ако не бяха те, може би никога нямаше да ги забележа. Спок първи стигна до отвора на едната от пещерите. Като движеше в различни посоки трикордера си, насочен към лозите, той проверяваше дали не са вредни и след като се убеди, че не са, той се наведе, откъсна един жълт цвят, поднесе го към носа си и го помириса.

Кърк почувства безпокойство, докато гледаше към Спок. Спомни си какво им се беше случило на Омикрон Сети III. Но съдейки по реакцията на първия офицер, цветовете на лозите не изпускаха спори, а просто приятен аромат.

Като се присъедини към Спок, Кърк почувства полъх на студен въздух, идващ от пещерите. Беше достатъчно студен, за да изсуши потта по лицето и ръцете му. Почувства се добре, защото това беше нещо по-различно от влажната топлина на джунглата.

Въздухът обаче не миришеше на хубаво. Кърк сбърчи нос.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Маккой, като се присъедини към тях и размахваше ръка пред лицето си, сякаш се стремеше да прогони вонята. — Прилича на умряла миеща мечка.

— Преувеличаваш — отговори му командирът.

Докторът вдъхна още веднъж.

— Но не много — настояваше той.

Спок погледна през рамо към Кърк.

— Изглежда, там има нещо, което гние — заключи той. — Във всеки случай не мога да работя с трикордера. Сигналът е блокиран, вероятно има находище от минерали от онзи вид, който смущава широкообхватните измервания.

Капитанът кимна. В този момент всички вече се бяха насъбрали пред входа на пещерите. Там бяха не само Кърк, Оуенс, Спок и Маккой, но и Каррас и един як офицер от охраната на име Отри. Вулкан надникна в по-големия от двата отвора, като се стремеше да не обръща внимание на отвратителната миризма, която идваше отвътре.

— Може би ще е възможно да се пропълзи и да се потърсят минерални запаси.

— Докато аз съм командир, това няма да стане! — каза му Кърк. — Не знам какво има долу, Спок, но знам, че не си струва да си рискуваш живота.

Вулкан се позабави още известно време, сякаш му беше неприятно да остави тази тайна неразгадана. Но след секунда-две се отказа и се изправи на крака.

— Сега — каза капитанът — ние все още имаме…

Той спря, защото почувства, че нещо пълзи под подметките на ботушите му. Огледа се. Каррас имаше странно изражение на лицето си.

— Мисля, че усетих някакъв трус… — каза неуверено тя.

— Така е! — потвърди Спок, като погледна трикордера си. — Беше едва доловим.

— Страхотно! Но в доклада не беше посочено, че тук има сеизмична дейност.

— И аз така си мислех — каза Кърк. — Разбира се, такива слаби трусове могат да останат незабелязани.

— Вярно — съгласи се Вулкан. — А и тези доклади не са безпогрешни.

Отри погледна към капитана.

— Ще продължим. Нали, сър?

Кърк се замисли за момент.

— Да — каза той на офицера по охраната, — ще продължим. Това не би могло да ни изплаши.

Земята под краката им се разлюля още веднъж. Този път не беше толкова незабележимо. Беше си истинско земетресение, толкова силно, че на капитана му затракаха зъбите. Още преди да спре, Спок съобщи:

— Дванадесет цяло и четири пъти по-силно от предния път и три пъти по-продължително.

Маккой погледна към Кърк, който изглеждаше малко блед и не толкова уверен, но уважаваше твърде много своя приятел, за да го призове към отстъпление, преди командирът сам да го стори. Като се намръщи, капитанът отвори комуникатора си.

— Мистър Сулу?

Гласът на кормчията се чу силно и ясно:

— Да, сър?

— При теб всичко наред ли е?

Почувства се, че Сулу се поколеба за момент, но Кърк сметна, че това е от изненадата.

— Разбира се, капитане. Защо да не е наред?

Възможно ли беше групата на Сулу да не е усетила труса? Кърк зададе този въпрос по комуникатора.

— Не сме усетили нищо — докладва Сулу.

Спок повдигна вежди.

— Очевидно локален феномен.

— Очевидно — повтори Кърк и се обърна отново към Сулу. — Продължавайте засега, лейтенант! Но бъдете готови за телепортиране веднага щом получите знак.

Отговорът беше бърз и ясен:

— Прието, капитане!

Като затвори комуникатора и го постави обратно на колана си, Кърк се заслуша във воя на вятъра в гъстата гора. Забеляза, че няма паднали дървета — вероятно земетресенията, които ставаха тук, не бяха, по-силни от последното. Освен ако трусовете са необичайни явления и просто, съвпаднаха с тяхното пристигане на планетата. Това някак не му се струваше реално.

Кърк погледна към Отри и каза:

— Оставаме! Все още.

— Радвам се да го чуя, сър! — усмихна се той.

Боунс обаче изглеждаше така, сякаш искаше да изрази несъгласието си. Но като се намръщи, притаи мислите в себе си и тръгна обратно към потока.

* * *

— Господарю?

Дриин гледаше спектакъла на новата триада на Вандрен Луарк. Когато чу гласа на прислужника си, отмести встрани библиотечния монитор и стана.

— Можеш да влезеш — каза той.

Слугата послушно избута тежката метална врата и отстъпи внимателно встрани, за да пропусне пред себе си огромната фигура на човека, който стоеше зад него. Беше облечен в полеви дрехи, носеше бластер и ритуален чифт старинни ками. Това беше Кинтър Балак, вторият офицер на Дриин.

Балак се усмихна с тънките си устни.

— Време е, господарю!

Дриин никога не беше харесвал особено много Балак. Мъжът беше твърде груб и алчен. Нямаше финес в държанието му. Но вършеше работата си добре и докрай, а това беше най-важното.

— Блокирани сме в орбита, нали? — попита Дриин.

— Да, така е.

— А личната ми гвардия?

— Събрана е и очаква вашите заповеди — отговори Балак.

Дриин кимна одобрително.

— Оптималното време за транспорт е в рамките на шестнадесет минути — продължи мъжът. — Вие лично ли ще оглавите експедицията?

Дриин се вгледа внимателно в очите на Балак. Не проблясваше ли в тях твърде много амбиция? Трябва да внимава с него!

— Разбира се! — отговори Дриин и след това добави остро: — Нима не го правя винаги?

Балак се поклони леко:

— Както желаете!

„Както желая, наистина“ — помисли си Дриин и с небрежно махане на ръката даде знак на своя слуга. Без дори за момент да се поколебае, мъжът прекоси стаята и отвори добре изработен сандък. Като избра по-богато украсената от двете туники, които Дриин имаше, прислужникът я надипли внимателно върху ръката си и я занесе на господаря си, който вече събличаше копринения халат. Дриин го пусна на земята и облече туниката. Материята беше груба и дразнеше кожата му. „Но така трябва да бъде — каза си той. — Човек не бива да се чувства прекалено удобно по време на експедиция. Това води до отпускане и до провал. Не, много по-добре е да се чувстваш неудобно и да внимаваш!“

Дриин все още разсъждаваше по този въпрос, докато слугата закопчаваше последната катарама на туниката му. След като се увери, че дрехата му стои добре, мъжът се наведе, за да вземе халата и да го прибере в сандъка. Смяташе се, че ако почистиш халата, преди господарят ти да се е завърнал от експедиция, това носи нещастие. Дриин беше чувал разкази за прислужници, които заплащали с живота си за подобни прегрешения.

Като се обърна към оръжейния шкаф, той издърпа чекмеджето, в което се намираха бластерите. Извади един от тях и провери дали устройството е напълно заредено. Доволен от резултата, Дриин го затъкна в джоба-кобур на туниката си. След това затвори чекмеджето и отвори няколко стъклени врати, зад които върху червено кадифе бяха наредени различни ками.

Като истински господар, той, естествено, имаше цяла колекция. Огледа ги внимателно в продължение на доста време и накрая избра две, които му бяха дадени като символ на сегашната експедиция. От естетическа гледна точка те му допадаха най-много. Всъщност най-скъпи му бяха камите, които беше използвал преди десет години при онова фатално нападение. Но той не би ги носил отново, макар че бяха много красиви. Сега най-малко се нуждаеше от каквото и да е напомняне за предишния си провал.

Дриин взе по-новия комплект ками от шкафа и ги постави в кожените колани, зашити специално за тази цел върху туниката му. Като ги погледна критично, той реши, че му харесват. Изборът му беше правилен!

Когато беше напълно готов, затвори оръжейния шкаф и подвикна към своите месирии:

— Мемзак! Сариф!

Клекна, като наведе лицето си на нивото на дългите им, изострени муцуни. Животните тръгнаха към него. Облизаха му ръцете. Усети горещите им, черни и влажни езици върху кожата си. Колко обичаше тези животни! Не само заради миловидността им, заради грацията и интелигентността им, а и заради това, което символизираха. Кой притежаваше месирии напоследък? Само феодалните господари. Те и Хеймсаад Дриин.

Мемзак и Сариф струваха доста повече от това, което можеше да си позволи. Трябваше сам да ги обучава, мръзнейки по цели седмици в планината, защото нямаше достатъчно пари, за да плати на някой друг да го прави вместо него. Но трудът си струваше. За него те бяха един символ на това, колко далече беше стигнал и колко далече можеше да отиде. Те бяха вкусът на наградите, които му бяха отказани, но все пак щяха да му бъдат присъдени някой ден.

Месириите го гледаха със своите големи, златисти очи. Те блестяха от глад, но не за храна, а за предизвикателства, съответстващи на възможностите им. Сякаш бяха обладани от някаква увереност, граничеща с високомерие. „Това са очите на ловец — помисли си Дриин. — Ловец, който не допуска провал!“

Това беше добре. Законите диктуваха да се унищожават онези месирии, които не отговаряха на изискванията на господарите си. Тази мярка се предприемаше с цел да се затвърди чистота на породата и според Дриин беше правилна. Все пак безпогрешният им нюх за победа беше причината да бъдат толкова ценени.

— Скоро ще се видим отново — каза той на животните. — А сега вървете!

Те покорно направиха това, което им бе заповядано. Дриин ги наблюдаваше със сърце, изпълнено с гордост.

Скоро си спомни къде се намира и какво му предстои. Изправи се и излезе от кабинета. Без да поглежда дори, беше сигурен, че Балак върви след него и че слугата му е затворил вратата на помещението. „Клодиаан“ беше конструиран така, че приличаше повече на склад, отколкото на функционален и добре уреден кораб. Пътят от стаята на господаря до залата за транспортиране беше дълъг и криволичещ. Минаваше покрай компютърната зала и покрай центъра за управление на космическите оръжия. Нямаше никаква украса, както и в останалите коридори на кораба, а това сякаш още повече удължаваше ходенето.

Най-после Дриин, следван неотлъчно на две крачки разстояние от Балак, влезе в стая с висок таван. Всяка една от петте платформи беше препълнена с ветерани, участници в една или повече експедиции. Щом видяха Дриин, те вдигнаха юмруци за поздрав. Той отвърна с добре премерена резервираност, обърна се към техника по транспорта и изрева:

— Следвай моите команди!

— Ще бъде сторено, господарю! — отговори техникът, като изпрати сигнал на другите два кораба от триадата, където хора, подобни на събраните тук, бяха готови да се включат в експедицията. Общо бяха около сто души.

Дриин погледна дискретно към хронометъра на транспортната конзола. Всичко вървеше по график. Бяха точно над целта. Като се усмихваше вътрешно, той зае едно от двете свободни места на централната платформа. Секунда по-късно Балак зае другото свободно място.

Дриин погледна към техника по транспорта и извика:

— Телепортиране!

Веднага след това те бяха обхванати от пращящите огнени облаци на енергията — това съответстваше на момента на телепортиране. За секунда енергията се покачи. След това те се озоваха на централен площад на една зимна колония на федерацията или по-точно в една мина, заобиколена от площад и обикновени постройки с неопределен цвят и вид.

Площадът гъмжеше от бързо движещи се хора — всеки един изпълняващ някаква задача, свързана с минната дейност на колонията. Носеха тежки безцветни палта, които ги предпазваха от студа. Когато нашествениците се материализираха, жителите на колонията се изплашиха и някои от тях започнаха да крещят от ужас. Всички се отдръпнаха встрани.

Очите на Дриин се присвиха и той почувства, че изпитва задоволство при вида на лицата ми. Хората стояха като заковани, с отворени от изненада уста, и чакаха да видят какво ще се случи. Те очевидно нямаха представа какво става или какво да правят, но знаеха, че появата на въоръжените меркаанци вещае нещастие.

За Дриин те бяха като узрели плодове, които очакваха да бъдат откъснати. Узрели сочни плодове!

Нямаше да имат възможност да се съвземат от изненадата. Като извади бластера си, той го насочи към тълпата, която се беше скупчила около един каменен фонтан. Чуха се крясъци, но той не им обърна внимание и приведе оръжието в действие.

Силен бледозелен взрив прониза в корема един от обитателите на колонията. Образува се зееща дупка, която за по-малко от секунда обхвана цялото му тяло. Когато Дриин махна пръста си от спусъка, от човека не беше останала и следа.

На другия край на площада същата съдба сполетя една жена. Тя стана жертва на бластера на Балак.

Ужасени, парализирани от страх за собствения си живот, останалите от колонията не оказваха никаква съпротива, когато членовете на експедицията на Дриин тръгнаха сред тях. Някои вдигнаха децата си и ги държаха плътно притиснати към себе си, сякаш за да ги предпазят.

Дотук добре. Като си избра един субект, мъж на средна възраст, който изглеждаше по-уплашен от останалите, Дриин се приближи към него. Мъжът се дръпна назад, но един от експедицията го избута отново напред. Дриин се спря едва когато се доближи плътно до човека, за да види добре колко е изплашен.

Накрая го попита:

— Къде се намира управлението?

Веждите на човека се сключиха. Независимо от студа по челото му имаше пот. Той погледна встрани и посочи:

— Там! Там е стаята на администрацията на колонията. Но…

Ноздрите на Дриин потрепериха при тази дързост на човека.

— Но какво?

Човекът бързо поклати глава.

— Нищо. Съвсем нищо!

Като погледна над мъжа, Дриин даде с очи сигнал на този от експедицията, който го беше избутал от тълпата. Не беше необходимо да му казва нещо, погледът му беше достатъчно красноречив.

Дриин се обърна с гръб и тръгна към сградата, посочена като офис на администрацията, а хората му се разпръснаха от двете му страни, за да го предпазват от евентуални дръзки смелчаци.

Не биваше да остава ненаказан никой акт на съпротива, колкото и незначителен да беше той. Особено в началото. Първите впечатления бяха най-важни!

Дриин не чу бластера — не беше и очаквал да го чуе, оръжието бе почти безшумно. Но силните крясъци на хората му подсказаха, че човекът, който го беше информирал, вече е унищожен. А с това урокът приключи. Когато чу виковете на хората, той се усмихна и забърза. Щеше да стане по-лесно, отколкото си го представяше.

„Боже господи! — възкликна мислено Брадфорд Уейн, администратор на минната колония Бета Кабрини. — Боже господи!“ Пред погледа му главният площад, който беше картина на спокойствието преди няколко мига, сега се беше превърнал в сцена на терор. Въоръжени чуждоземци от някакъв вид, който все още не можеше да разпознае, избутваха към сградите жителите на колонията, разделени на групи по десет-двадесет души.

— Виждаш ли? — промълви Сантели, който стоеше зад него.

Уейн кимна и един кичур от буйната му рижава коса падна върху челото.

— Виждам! — отговори мрачно. Опитваше се да запази спокойствие, да измисли какво да прави.

— Кои са тези? — попита помощникът му. — Откъде идват?

Администраторът поклати глава. Не знаеше отговора на тези въпроси. Докато Уейн наблюдаваше, протестът на един от хората долу на площада беше наказан с взрив от зелена светлина, а след това този, който протестираше, вече го нямаше! Гледката подейства на администратора като удар.

— Тези копелета! — процеди той.

Все още не беше наясно какво става, но беше сигурен в едно: не биваше да позволява това да продължава. Там бяха неговите хора и той трябваше да се грижи за тях! Трябваше да спре нашествениците да не убиват повече. Като стисна здраво зъби, тръгна към вратата. Преди още да докосне таблото, което щеше да я отвори, вратата се плъзна встрани и той се озова пред една група от същите чуждоземци, които тероризираха жителите на колонията. Смразен от ужас, Уейн разбра какво търсеха. Особено онзи от тях, който стоеше пред останалите с жестока усмивка върху мършавото си, хлътнало лице. Последният път, когато го беше видял, беше върху панорамния екран на звездния кораб, преди няколко години, но независимо от това го разпозна. Не беше се променил, поне така изглеждаше. Дриин не показа с нищо, че някога е виждал Уейн. Щом меркаанците влязоха в стаята на администрацията, един от тях го блъсна грубо и той се опря в бюрото. Миг след това се озова лице в лице с цевта на един бластер. Със Сантели се отнесоха също така грубо. Като се препъваше, докато отстъпваше назад, той беше прикован до стената.

— Поздрави! — изрече гърлено, както винаги, Дриин и като погледна към Уейн, продължи: — Ти си администраторът на колонията, нали?

— Да, аз съм — отговори мъжът.

Ъглите на устата на Дриин потрепваха.

— Добре, ще ми е необходима твоята помощ!

Уейн също го погледна:

— А какво те кара да си мислиш, че ще ти помогна?

Дриин сбърчи вежди.

— Сигурно не си видял уроците, които дадох на площада. Навярно трябва и на теб да ти покажа някои неща.

Администраторът мълчеше. Не искаше да умре! Но и не желаеше да лази пред този убиец!

— От друга страна, ти ще улесниш работата ми тук. Така че, може би следващият ми урок… — и се обърна към Сантели. — Него!

Меркаанецът, който държеше помощника на Уейн, вдигна бластера си и го насочи към лицето на човека.

Сантели се обърна към началника си с разширени от ужас очи, сякаш му казваше: „Моля те! Не им позволявай да ме убият!“

Пръстът на меркаанеца беше на спусъка.

— Не! — извика администраторът.

Дриин махна с ръка.

— Пощадете го! — инструктира хората си той.

Меркаанецът спря и сне оръжието си. Изглеждаше разочарован.

— Мисля, че се споразумяхме — каза Дриин на администратора. — Поне символично. Съдействай ми и хората ти ще останат живи. Ако не го направиш…

Уейн потисна гордостта си. Нямаше друг изход, освен да се предаде и да отговаря на въпросите на Дриин.

— Добре — каза бавно, като чувстваше отвращение от думите си. — Какво искаш?