Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (56)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Майкъл Ян Фрийдман. Наследство

Редактор: Юлия Рачева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

 

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

STAR TREK НОМЕР 201.004

Печат: ПОЛИГРАФИЯ АД — Пловдив

Формат 64/108/32 п.к. 16

ISBN 954-17-0016-0

Отпечатана през февруари 1994

Основен дистрибутор на изданията на ИК „Калпазанов“ е ФРП „Торнадо“ тел.: 066/37066 и 02/466 370

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Повече не можеше да се владее. Спок се облегна назад в стола си и затвори очи. Трябваше да се концентрира, отново да започне да контролира метаболичните си функции. За щастие, беше сам в библиотеката. Нямаше кой да го види как скърцаше със зъби, как сухожилията на врата му се опъват като корда, а кръвоносните съдове на слепоочията му се издуват като малки зелени змийчета.

В съзнанието му започнаха да изплуват спомени. Същото беше станало, докато лежеше в лазарета и се опитваше да отхвърли тежестта на упойката. Това не бяха просто спомени, а емоционални откъси от преживени случки, освободени от съзнанието му в резултат на вътрешната борба…

Отново се появи образ. Образът на Крис Пайк, гол от кръста нагоре. Кожата му блести от потта в светлината на лампите, а той удря голяма натъпкана торба, която виси от тавана. Работи усилено. Изведнъж усеща, че не е сам. Един поглед на сините му очи, ядосан и силен. Следва отпускане на тъмните вежди, след като разпознава влезлия в спортната зала.

— Съжалявам, че те погледнах по този начин, Спок.

— Аз би трябвало да се извиня, сър. Трябваше да ви уведомя, че се налага да се срещна с вас.

— Няма проблеми. Какво се е случило?

Кокалчетата на голите ръце на капитана са зачервени и кървят. Невъзможно е да не им обърне внимание, още повече че червената кръв е новост за него.

— Предполагам, че открих какво или по-точно кой е унищожил екипажа на „Телемакос“.

Пайк се отдръпна от торбата, като масажираше ръцете си, без да мисли за това.

— Открил си нещо за корабокрушението?

— Да, сър. Един вирус, който все още живее в стаите на капитана.

Пайк е заинтересован.

— Единственото място на „Телемакос“, където животът все още функционира.

— Точно така! Доколкото ни е известно, този вирус е разпространен само на две планети: Мерценам IV и К’тинайа VII.

Командирът преценява информацията. Очите му светват.

— А Мерценам IV беше разрушена преди една година от свръхнова. Това означава, че К’тинайа VII е в основата на това нещастие.

— Така излиза, сър.

Пайк се усмихва. Това не означава, че се радва.

— Чудесно, лейтенант! Ще се обадя на адмирал Пен. Той ще иска да знае дали К’тинайа отново се военизират — настъпи мълчание. — Добра работа си свършил, Спок!

Спок няма какво да отговори. На Вулкан всеки би трябвало да стори всичко, което е по силите му, за да се получи желаният резултат. Но сред хората явно невинаги е така.

— Не се чувствай неудобно, Спок. Вероятно си спестил живота на стотици хора. Следващият път, когато К’тинайа се появят, ние ще сме готови за нападението.

Разбира се, Спок отново мълчи, но накрая все пак казва:

— Радвам се, че сте доволен от моята работа.

— Просто е жалко — казва капитанът, — че не знаехме по-рано за тях, за да спасим „Телемакос“ — той поклаща глава — и екипажът от двеста и деветдесет човека — чертите на лицето му са сурови. — А и един капитан, който познаваше всички добри водоеми на Анакартагиния.

Той се обръща и рита свирепо чувала. Чува се тъп, приглушен звук и тежкият предмет отскача назад. Преди да се е върнал в първоначалното си положение, Пайк вече е откачил униформената си риза от една закачалка и е тръгнал към вратата.

На Спок не му остава нищо друго, освен да тръгне след него…

В съзнанието на Спок се появява нов образ.

Жената, наречена Номер Едно, внимателно следи контролното табло, изпълнено с премигващи светлини, а безизразното й лице е осветено от кехлибарения им стробоскопичен ефект. Дългите й тънки пръсти сякаш летят по пулта, като че ли се движат от само себе си. Тя, изглежда, не обръща внимание на времето, което е изминало, откакто са прехвърлени в пункта „Елърнайт“, а също и на верижната реакция в сърцевината на машината, която ще унищожи отдавна изоставеното съоръжение. Всичко, което я интересува, е да вземе колкото е възможно повече от информацията, запаметена в компютъра на обекта.

Обикновено това се осъществява с предварително настроено предаване на данните. Но все пак компютърът на „Елърнайт“ не е в добро състояние. Затова е необходимо връзката да се поддържа ръчно.

— Приближаваме се към максималното натрупване на данни! — казва й той.

По лицето й пробягва съвсем леко потрепване.

— Информирайте ме, когато го достигнем, мистър Спок!

Беше ли това смъмряне?

— Да, командире.

Номер Едно беше най-близкото нещо за Вулкан на кораба. Понякога му беше трудно да си спомни, че тя е човек.

— Достигнахме максимално натрупване! Магнитната бутилка може да се счупи всеки момент!

— Благодаря, лейтенант.

Гласът й не трепва. Тя е като омагьосана от възможността да извлече цялата информация на „Елърнайт“, макар че това едва ли ще помогне за прогреса на науката във федерацията. По-скоро това беше познание заради самото познание. Това, осъзнава той, е определено вулкански поглед на нещата.

— Бутилката ще се разпадне! Все още няма спукване.

Този път отговорът е разсеяно измърморване. Няма никакъв друг ефект, освен това, че пръстите й започват да се движат по-бързо по клавиатурата, като се опитват оптимално да използват потока данни и да ги изпратят на „Ентърпрайс“.

От другата страна на мостика на „Елърнайт“ един панел излита от мястото си всред гейзер от бели искри и сини пламъци. Малко парче разтопен метал пада до ботуша на офицера, но тя не го забелязва.

— Обрат в енергията! — крещи той, като се опитва да надвика съскащия шум, идващ от мястото, където избухна таблото.

— Подготви се за отстъпление! — извиква тя. В гласа й се усеща напрегнатост, която влиза в противоречие с външно спокойното й изражение.

— Слушам!

Но не се чува отговор. Вероятно механизмът за отстъпление е повреден от същото нещо, което беше повредило главната система. Вероятно е бил повреден отдавна, още преди „Ентърпрайс“ да е открил станцията…

— Командире, невъзможно е връщане обратно!

Тя не снема поглед от таблото пред себе си. Чува се друга експлозия, по-силна от предната и още едно табло се взривява. То се удря в панорамния екран на „Елърнайт“. Миризма на карбон изпълва въздуха, виждат се кълба черен дим.

Комуникаторите им звънят. Номер Едно не обръща внимание на това. И Спок прави същото, като се чуди дали не допуска грешка.

Целият мостик се поклаща. Спок разбира каква е причината.

— Има пробив в щитовете. Очаква се експлозия — и добавя по-високо: Трябва да вървим!

Тя го поглежда. Очите й са зачервени и я болят от дима.

— Ти върви, Спок!

Тя все още се колебае, но това трае само момент. Като отваря комуникатора, казва:

— Двама за телепортиране. Енергия!

Докато те се дематериализират, той вижда таблото пред себе си да избухва в синьо-бели пламъци; които го обгръщат от всички страни. Следващото нещо, което вижда, е, че той е на площадката за телепортиране. Номер Едно е до него.

— Добре ли си? — пита тя.

Той кимва.

— А ти?

Тя повдига рамене и… припада. Тогава забелязва кърваво петно отстрани на туниката й. Спок поглежда към Абделнаби, шефа по транспорта. Мъжът вече вика за помощ. Като вдига на ръце първия офицер, той я понася към лазарета…

Нов образ: Филип Бойс, хирург на кораба, на рождения си ден. Слаб, с посребрени коси, той стои пред малка група приятели в една стая на кораба. Той се намръщва, докато поклаща малко коняк „Сауриан“ в чашата си.

— Не трябваше — казва той. — Наистина не трябваше!

— Хайде! — отбелязва някой. — Ако не бяхме дошли, никога нямаше да ни простиш.

Чува се смях. Бойс клати глава.

— Така си мислите вие. Аз сигурно веднага щях да отида и да започна да дремя в моята стая, като си спомням луди неща от лошо прекараното си детство.

Чува се отново смях. Онзи, който беше извикал, си проправя път през множеството. Оказва се, че е капитан Пайк. С безизразно сериозно лице, той прегръща по-възрастния мъж и вдига тост.

— За моя главен медицински офицер! Нека никога не се чувства толкова стар, колкото всъщност казва, че е.

Следват поздравления. Чашите се вдигат и пресушават. Бледосините очи на лекаря сякаш блестят. За първи път той не знае какво да каже. По вътрешната уредба се чува глас, който извиква някого от екипажа да заеме мястото си на мостика.

Изглежда става въпрос за някакъв дребен проблем и затова капитанът получава уверения, че няма нужда от неговото присъствие. Изпраща един офицер. Спок не забелязва кой е. Той е твърде заинтересуван от поведението на Бойс.

— Не мисля, че бих могъл да накарам всички вас да отидете с него, нали? — казва докторът.

Самата идея е посрещната с бурно несъгласие.

— А сега — продължава Пайк, — изненадата!

Всички очи се вперват в него, когато той посочва към отворената врата.

— Давай Гарисън! Влачи я!

Секунда по-късно Гарисън и Питкерн вкарват една количка от лазарета в стаята. Отгоре върху нея стои огромна торта, на която са запалени толкова много свещи, че не могат лесно да бъдат преброени.

— Но това е моята количка! — оплаква се Бойс, уж възмутен. — Я по-добре я изкарайте бързо от стаята и я дайте бързо на някого! В Звездната флота не се отнасят благосклонно към злоупотреби с медицинско оборудване.

— Не се безпокой — уверява го капитанът, — говорил съм с адмирал Пен! Той ми даде официалното си съгласие при условие, че му запазим парче от тортата с цвете върху него.

Повечето от събралите се не чуват разговора, те са заети с това да направят път на тортата.

— Е, на колко си години? — пита Гарисън, като поглежда към доктора, надзъртайки през блестящите свещи.

Бойс прави физиономии. Но преди да отговори, някаква странна миризма се процежда в кабинета. Хората се споглеждат въпросително.

— Надявам се, че не е от тортата — казва някой.

Войник Колт посочва към решетката на вентилатора.

— Погледнете!

Гъст жълт газ се носи на талази през отвора. Очевидно това е източникът на неприятната миризма. Чуват се изплашени викове и стаята започва да се изпразва.

— Знаеш ли — казва капитанът на Бойс, — ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че ти си авторът на всичко това, за да не си признаеш на колко си години.

Докторът се усмихва.

— Сега, като ми го казваш, си мисля, че не е лоша идея.

По-късно се открива източникът на дима: повреда в товарния отсек, където киселина се разляла върху някакви минерални запаси…

После нов образ:

Навигаторът Хосе Тейлър, който е със зачервено лице, държи чаша с кафе. Червенината се подсилва от златистокафевия цвят на веждите и косата му.

На съседната маса Гарисън и Селърс говорят по-високо, отколкото е нужно. Оказва се, че коментариите им са предназначени за Тейлър.

— Принцесата ли? — пита Селърс.

— Точно така — отговаря Гарисън.

— Онази от Калаийа VII?

— Да, точно тя.

Селърс продължава:

— Просто ми е трудно да повярвам. Искам да кажа, тази лейди е… великолепна!

— Знам колко невероятно звучи — Гарисън поглежда към Тейлър, макар че той явно не забелязва това. — По дяволите, и аз в началото не можех да повярвам, но Манкузо се закле, че е свидетел на станалото.

Тейлър примигва и си пие кафето. Явно разговорът между Гарисън и Селърс му е неприятен, но все пак стои в трапезарията.

Един Вулкан би си заминал преди доста време. Трудно е да се разбере такава логика: един човек да се остави да бъде ненужно обвиняван!

— Лейтенант?

Навигаторът поглежда нагоре.

— Да, Спок.

— Изглежда, се чувстваш неудобно.

Тейлър се смее.

— Какво ти дава основание да мислиш така?

— Цветът на лицето ти. Забелязал съм, че цветът на лицата на хората става такъв само когато изпитват някакво неудобство.

Навигаторът поставя чашата с кафето на масата.

— Е, добре — казва меко той. — Хвана ме. Като че ли наистина е така.

— Тогава защо стоиш тук?

Тейлър се обляга назад.

— Забелязал съм от собствен опит, че тези неща преминават по-бързо, ако ги приемаш като мъж. Нали разбираш? Като покажеш на всички, че това не те засяга!

— Под „тези неща“ разбираш романтични връзки, нали?

— Не точно това. Имам предвид слухове за романтични връзки.

— Слухове?

— Да.

— Значи всъщност те не са верни?

Навигаторът вдига рамене.

— Не съм казал това.

Наистина не е. Спок се съгласява с това обстоятелство.

— Знаеш ли, лейтенант, там, откъдето аз идвам, не се целуваме и след това разказваме.

— Не се целувате или не разказвате?

— Искам да кажа, че когато се ангажираме с такава връзка, за каквато говорите, след това не ходим да разказваме. Просто не е кавалерско!

— Разбирам. Зачитате правото на личността.

— Точно така!

— Но ако слуховете не са верни, защо да не се каже? Няма ли това да е начинът да се защити правото на личен живот на другия човек?

— Не е непременно необходимо, Спок. Някои хора няма да ти повярват. И колкото по-упорито твърдиш, че нищо не се е случило, толкова повече те ще вярват, че наистина е станало — настъпва мълчание. — Освен това, ако аз протестирам само когато разказите са неверни, то тогава, когато мълча, ще е равносилно на изповед.

— Изглежда, въпросът е доста по-труден, отколкото аз предполагах.

— Ти ли ми го казваш? — отбелязва Тейлър.

Вратата на трапезарията зад него се отваря. Калайианската принцеса влиза в стаята. Тя се връща вкъщи, след като е провела успешни търговски преговори с няколко планети от федерацията. Всички погледи са приковани в нея, с изключение на Тейлър. След известно време и той се обръща към нея.

Наистина е красива! Трудно е да не се забележи. Това е красота, която преодолява различията в културите.

За известно време погледът й обхожда стаята. След това очите й се спират върху Тейлър. Принцесата тръгва към навигатора и без да му обяснява нищо, се навежда и го целува по устата. Очите им се срещат и това, което си казват, е съвсем ясно. Накрая принцесата си тръгва.

Никой не мръдва. Сякаш никой не смее дори да диша.

Тейлър прекъсва мълчанието. Лицето му е още по-тъмночервено отпреди. Той се обръща с гръб към масата, която го разделя със Спок, вдига чашата си за кафе и казва високо, така че всички да го чуят:

— Добре! Хванахте ме на тясно този път!

Отново образ: Колт пропълзява с котешка предпазливост покрай Диндамории, когото тя току-що е извадила от строя с добре премерен изстрел на фазера си. Пясъчнорусата й коса е завързана отзад на конска опашка, а в очите й няма нищо от обичайното й закачливо изражение.

Всяко движение на Колт е премерено и целеустремено, докато тя се движи надолу по коридора на двореца.

Чувствата на Колт към капитан Пайк не са тайна дори за Спок, макар че нито той, нито някой друг ги коментира. Когато тя разбира, че капитанът е в опасност и че е в плен заедно с управителя на планетата, тя е първата, която се записва доброволно в спасителната група.

В плен са на войнствената фракция Диндамор. Кръгообразните форми са силно залегнали в митологията на Диндамор. Палатът им е построен с формата на колело, в центъра на което е стаята на управителя. Главните коридори са разположени радиално, като спиците на колело. Те се движат по един от тези коридори, като се опитват да обезвредят стражите и да достигнат до затвора, без да събудят останалите бунтовници. Междувременно от другата страна на комплекса Номер Едно заедно с лейтенант Тейлър се опитват да направят същото.

Трябва да се придвижват бързо. Ако бунтовниците в стаята на управителя се опитат да влязат в контакт с пазача, когото Колт току-що обезвреди, те ще разберат, че нещо не е наред. Спок върви презглава след жената и всичките му сетива са напрегнати.

Колт спира на едно място, където главният коридор се съединява с друг, перпендикулярен на него, и Спок я настига. Те се ослушват. Тихо е. Тя надниква зад ъгъла, вижда, че няма никой и му махва с ръка. Те отново продължават, колкото е възможно по-бързо. Друг коридор — неохраняван, както предишния. Намират се на един хвърлей място от стаята на управителя. Тук, толкова близо до целта си, трябва да са още по-внимателни!

Но те имат късмет. Никой не ги забелязва. Стигат до стаята и поглеждат вътре през прозрачната горна част на вратата. Спок наднича от едната страна, а Колт от другата. Работното място на управителя е същото по форма като двореца, но, разбира се, е по-малко. Шест отделни линии разделят пода на триъгълници, като във всеки един от тях е поместен компютърен терминал. Всяка от линиите тръгва от една врата, като тази, зад която се крият Спок и Колт. В средата на стаята има свободно пространство, в което е поставен един-единствен предмет: бюрото на управителя. Сега то е заобиколено от половин дузина устройства за свръзка.

Не е трудно да забележат Пайк. Диндамории са тъмно червени и покрити, подобно на риба, с люспи. Те са петима в стаята, включително и управителя. До този момент явно никой не е забелязал Спок и Колт. По-рано, когато обсъждаха плана, идеята да телепортират пленниците беше отхвърлена. Като се имаше предвид, че капитанът е човек, не бе трудно да бъде разпознат сред бунтовниците, но не можеше да се каже същото за управителя. Щеше да е необходимо много време, за да бъде идентифициран сред своите хора. Оттам дойде идеята да бъдат телепортирани две групи в различни части на двореца. Ако едната не успееше, оставаше възможността другата да се справи.

Явно Номер Едно и Тейлър все още не са успели. Дали се бавят поради това, че е имало твърде много охрана по техния маршрут? Или пък им се е случило нещо? Внезапно Спок и Колт чуват нещо отвътре — възбудени гласове. Спок надзърта през прозрачната част на вратата и вижда водачът на бунтовниците да размахва ръце. Успява да чуе една фраза. Еквивалентна на „спасителния отряд“ на езика на Диндамории.

Колт също го е чула. Те се споглеждат. Номер Едно и Тейлър са разкрити! Тя показва към себе си, а след това с пръст описва кръг във въздуха. Той разбира. Тя ще влезе в стаята, ще заобиколи и ще се опита да достигне другата страна. По този начин неприятелят ще трябва да мисли за две неща едновременно. Той кимва в знак на съгласие. Като отварят вратата колкото е възможно по-тихо те влизат вътре. Независимо че много внимават да не бъдат чути, влизането им не минава незабелязано. Тесен синьо-бял поток енергия поглъща вратата, като покрива Спок с ярката си и гореща светлина. Той се бори, за да остане в съзнание, но не успява. След известно време идва на себе си и вижда зачервеното от вълнение лице на Колт.

— Спок, добре ли си? — пита тя.

Като се опитва да се стегне, той кимва.

— Аз просто изпаднах в безсъзнание — той навлажнява устните си, които изглеждат ужасно сухи.

— Успяхме ли?

Точно тогава високата фигура на капитан Пайк се появява над нея.

— Ти и Колт ликвидирахте всички тук, с изключение на главатаря!

Колт не смята за необходимо да уточни, че тя е направила всичко, докато нейният приятел е бил в безсъзнание през цялото време. Тя просто се усмихва на Спок, а след това се обръща и поглежда към Пайк.

— Искахме да оставим нещо и за вас.

Капитанът също се усмихна.

— Да, сигурен съм в това!

Когато Спок сяда, той вижда Тейлър и Номер Едно да стоят прави с управителя от другата страна на стаята. Те охраняват една отворена врата.

— Сър — казва първият офицер, — мисля, че няма защо да се бавим тук. Другите бунтовници…

— Разбира се, Номер Едно.

Като отваря комуникатора си, капитан Пайк казва:

— Шестима за телепортиране, мистър Абделнаби…

Спомените избледняха и Спок отвори очи. Отново беше успял да се овладее. Но това го изтощи толкова много, че ако трябваше още тогава да стане, той едва ли щеше да успее да го направи.

„Странно“ — помисли си той. От всичките събития, които си спомни за дните, прекарани с капитан Пайк, нито едно не се отнасяше до човека, за когото искаше да си спомни. Човекът, от когото може би щеше да се нуждае по време на акцията. Мъжът, чийто файл все още стоеше на монитора на Спок. Брадфорд Уейн, администратор на колонията Бета Кабрини.