Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (19)

Глава осемнадесета

Когато Спок слезе в една дълга, гола долина, най-после си позволи да приеме за истина следния факт: от известно време, може би от час или повече, животното не успяваше да го догони. Отначало той си помисли, че това е просто плод на въображението му или някакъв трик, предизвикан от терена на местността. Но когато погледна още веднъж назад и видя месирии да се изкачва по билото на възвишението зад себе си, Вулкан се убеди, че в разсъжденията му има истина. Дали и месирии също се беше изморила, както и той? А може би защото Дриин не ги беше нахранил? Или пък просто защото меркаанецът не беше очаквал преследването да продължи толкова дълго? Нямаше значение. Рано или късно самият завоевател щеше да се появи и да сложи край на преследването. Но засега Спок трябваше да вложи всички сили в бягството си. В интерес на истината той издържа на това напрежение по-дълго, отколкото самият очакваше. Независимо от вродената скромност на Вулканите, не можеше да не бъде доволен от себе си! Беше горд от това, което беше…

Преди да успее да довърши мисълта си, една позната агония обхвана цялото му същество. Той се присви, но все пак успя да се задържи на крака.

Зад него животното изскимтя внезапно ободрено. Без съмнение, то усети болката му. Видя колко уязвим стана този, когото преследваше. С усилие Спок успя да се изправи. Опита се да потисне непознатата лудост, да я задържи под контрол само още малко. Този път обаче не беше възможно да я отблъсне. Чувстваше как влиянието й се увеличава като бурен, черен порой, как лудостта го опустошава, поглъща го. И все пак той продължаваше да върви, като залиташе, но се движеше напред.

Тогава нещо го удари отзад с ужасна сила така, че го завъртя. Той падна по гръб и почувства някаква тежест върху гърдите си. Спок отвори очи тъкмо навреме, за да види как челюстите на месирията се затвориха в неговата китка. Болката беше ужасна, дори по-голяма от пожара в кръвта му. С другата си ръка той се опита да издърпа муцуната на животното, но без успех. Най-после Спок се изви, тъй както лежеше в пръстта, и с трепереща ръка започна да търси някакъв камък. Намери един. И с цялата сила, която можеше да събере, удари животното по главата.

Нетърпимото напрежение в китката му спря. Месирията се строполи върху него, като все още дишаше, но вече беше в безсъзнание. Спок го отмести настрани и се претърколи по корем. Една мисъл все още го тревожеше. Хаосът в главата му се засилваше, но друго нещо продължаваше да го притеснява — трябва да продължи да се движи, трябва да оцелее! Той пролази покрай раненото животно. Като се хвана за една скала, Спок се притегли напред. Не след дълго болката стана прекалено силна, за да може да я понася. Огънят вилнееше в главата му и беше извън контрол. Вулкан се предаде и потъна в тъмнина.

* * *

Дриин тъкмо се беше спрял и си почиваше, седнал върху един голям речен камък, когато комуникаторът му иззвъня. Като натисна необходимия бутон, той попита:

— Да?

— Господарю, тук е Тезлин. Имам лоши новини. Изглежда и второто животно е обездвижено.

Меркаанецът стисна зъби и попита:

— А Вулкан?

— Техникът по транспорта докладва, че той все още е в околността.

Дриин извади оръжието си и се изправи.

— Телепортирайте ме при него! — даде заповед той. — Веднага!

— Както желаете, господарю.

* * *

На меркаанския кораб „Клодиаан“ третият офицер Сеемал Тезлин току-що беше привършил с предаването на заповедта на техника по транспорта. След това се концентрира върху предстоящата задача. По принцип, като не се броеше загубата на любимците на господаря, той беше доволен от начина, по който преминаваше експедицията. Те не само бяха взели от колонията значителен брой контейнери, изключително голямо количество минерали, но и вторият офицер Балак беше показал, че не е толкова добър, каквато беше репутацията му. Може би при следващата експедиция той щеше да бъде сменен? А кой би бил по-подходящ да бъде избран за втори офицер на триадата, ако не Сеемал Тезлин? Той се беше проявил толкова добре по време на тази операция на Бета Кабрини.

Когато погледна към товарната палуба, той видя, че там се е появила нова група контейнери. По негова преценка освен този товар трябваше да се натовари още една партида. След това те щяха да се завърнат у дома, на меркаанската планета.

Това беше на теория. В действителност, вероятно щяха да се позабавят тук още известно време, докато господарят Дриин се измори от преследването на първия офицер на „Ентърпрайс“.

Безсмислено беше желанието на Дриин да унищожи кораба на федерацията веднага след като приключи преследването. Това беше лудост! Както и небрежно подхвърленото от него изречение за „робите, които ще вземат“ със себе си.

Какво би станало, ако дойдат подкрепления на федерацията, преди Вулкан да бъде заловен? Всичките им усилия ще отидат напразно! Може да загубят един или два кораба в битката, в зависимост от това, колко голямо ще е желанието за отмъщение на федерацията.

Но всичко това нямаше значение. Тезлин не беше този, който можеше да накара завоевателя да побърза. Той беше работил твърде упорито да изгради кариерата си, за да си позволи да разруши всичко с неподчинението си.

Беше служил под командването на Сора Бутачеф на „Кантрул“ в продължение на повече от година и никога не беше казал и дума, с която да протестира, макар че Бутачеф беше такъв особняк, че би могъл да забави товаренето на плячката с цели часове, докато се чоплеше в банята си. След като беше успял да си държи устата затворена на планетите Норит IV и Абин, Тезлин би могъл да го направи и на Бета Кабрини! Освен това колко време още щеше да е необходимо за залавянето на Вулкан? Той успяваше да избяга от месириите на Дриин в продължение на десет часа. Самите животни би трябвало също да са се изморили до…

Изведнъж той забеляза раздвижване на мястото, където се разтоварваха последните контейнери. Скоро там се събра цяла тълпа.

— Какво става? — извика той.

Няколко от членовете на експедицията се обърнаха към него.

— Монгис припадна — каза един.

— Припадна? — Тезлин се намръщи. — Е, добре, не стойте просто така! Занесете го в лазарета!

— Както желаете, трети офицер — каза този, който беше отговорил на въпроса на Тезлин и вдигна юмрук за поздрав.

Но преди заповедта да бъде изпълнена, втори меркаанец падна на пода. И трети щеше да го последва, ако стоящите на пода не го бяха хванали.

— Какво в името на всевишния…? — Тезлин прекъсна изречението на средата и се приближи към разтревожената група.

Дали се бяха разболели от някаква болест долу на планетата? Нещо, което едва сега започваше да се проявява? Не, това беше глупаво. Имаше и други, които бяха в колонията толкова дълго, колкото и заболелите, а и по-дълго. Но те не припадаха просто ей така. Когато се приближи, той усети някаква миризма. Отначало тя беше едва доловима, но постепенно се засилваше. Той подуши въздуха и сбърчи нос. Да, определено тук имаше нещо. „Не точно неприятно — помисли той, — но е трудно да не се забележи. Дали има нещо общо с проблема тук?“ Тезлин изсумтя.

— Добре — каза той. — Изведете тези мъже оттук — той се обърна към най-близко стоящия член на експедицията на име Коликс. — Ти върви до системата за поддържане на вентилацията и накарай техника да провери вентилационната система. Има нещо във въздуха и аз искам да знам какво е то.

— Както желаете! — отговори мъжът и тръгна.

Третият офицер се обърна към останалите, които вече вдигаха другарите си от палубата.

— Движете се бързо! — заповяда Тезлин. — Нямаме време, имаме работа!

Но преди да успее да продължи, чу един тъп звук точно зад себе си. Като се обърна, той видя, че меркаанецът, когото беше изпратил да провери климатичната инсталация, беше паднал на колене. Секунда по-късно той се простря на пода и остана да лежи там безжизнено.

Тезлин изпсува. Очевидно положението беше по-сериозно, отколкото той си мислеше. А и след като членовете на екипажа се разболяваха, защо да не стане същото и с третия офицер?

Без да си прави труда да издава други заповеди, той се забърза към вертикалния асансьор. Трябваше да изолира причината. Трябваше да се справи с този проблем, преди той да е дал отражение върху транспортния график и да го е забавил.

Какво би станало, ако господарят свърши по-рано от очакваното и поиска да узнае защо последната доставка е все още на планетата? Тогава Тезлин можеше да се окаже в положението на Балак, а той не желаеше това. На половината път до асансьора той осъзна, че миризмата тук е толкова силна, колкото беше на мястото, откъдето идваше. Тя се разпространяваше. Започна да тича по-бързо, колкото е възможно по-бързо. Асансьорът не беше далече. Още пет-шест крачки и той щеше да е до него. Само още няколко… Той почувства как краката му сякаш натежаха и омекнаха. И преди да осъзнае какво става, палубата вече летеше срещу него.

Тезлин скоро се свести и погледна отново към вратата. Беше почти до него. Все още имаше шанс. Умът му беше ясен. Чувстваше горната част на тялото си. Ако успееше с помощта на ръцете си да се притегли и да влезе в асансьора, можеше да успее да избяга от тази миризма. А междувременно асансьорът щеше да го отнесе при лекаря… След малко и тази мечта умря. Едва започнал да се движи напред, той усети, че ръцете му се вдървиха. Бавно се отпусна на палубата… Тезлин не беше загубил съзнание, не съвсем и не веднага. Видя как членовете на експедицията бързаха към него и как припадаха преди да успеят да го достигнат. Видя ги как падаха един върху друг и всички те бяха безпомощни и сковани като самия него. След известно време той видя и другите — хората, които се материализираха в товарния отдел с газови маски и фазерни пистолети. Тогава разбра какви глупаци са били меркаанците…

* * *

В съответствие със заповедта, която беше издал, Дриин беше обгърнат от аления блясък на ефекта, който излъчваше телепортирането. Хвана бластера си по-здраво, защото очакваше да срещне съпротива. Когато се материализира, той все пак беше изненадан, като видя, че предпазливостта му е била ненужна. Беше очаквал да намери Спок все още на крака, все още бягащ с малкото сили, които му бяха останали. Вместо това той лежеше на земята, дишаше неравномерно, а тялото му трепереше от студ и изтощение.

На няколко метра зад Вулкан лежеше в безсъзнание Мемзак. Тънка струйка кръв се спускаше от рана над едното му око, а до него имаше парче скала — без съмнение, това бе оръжието, което Спок беше използвал, за да удари животното.

Завоевателят поклати глава. Първо Сариф, а след това и Мемзак. Ужасна загуба! Но той все още нямаше намерение да доубива животното. Имаше друга работа, при това много по-приятна. Като приближи до Спок, той застана над него и го ритна в ребрата — веднъж, втори път, за да се убеди, че безпомощността му не е номер. Задоволен от резултата, той клекна до своя враг и се усмихна, като си представи какво му предстои.

— Не е ли интересно — каза той — как съдбата понякога забравя любимците си, Спок? Как една звезда изгрява, а друга залязва?

Вулкан не отговори. Очевидно не беше в състояние да говори. Беше твърде слаб и вкочанен от студа.

Дриин се усмихна. Не бързаше. Толкова пъти беше мечтал за този момент! Един момент, до който не се беше надявал да стигне. Искаше да се наслади, да запомни всеки детайл от него: как стои с оръжие в ръка, как Спок лежи, унижен и сразен.

Сега той не можеше да не си спомни подробностите от собственото си унижение. Те бяха все още живи в съзнанието му. От тях също имаше нужда, защото трябваше добре да си спомниш падението, за да можеш да оцениш сладостта на отмъщението.

Духаше вятър. Лешояди летяха високо в небето, като описваха кръгове горе, привлечени от дъха на смъртта. Завоевателят забеляза и това. След като свърши с приготовленията, обладан от жажда за мъст, той хвана Вулкан за раменете. Искаше да види изражение на ужас, изписано по лицето на Спок. В същото време мислеше как най-изискано да изпълни отмъщението си. Но когато изправи жертвата си и застана срещу нея, той видя по лицето на Вулкан изписано само страдание. Спок трепереше, обхванат от треска, която беше толкова ужасна, че дори не си даваше сметка за присъствието на Дриин, а още по-малко за плановете му.

Така че накрая завоевателят остана измамен, точно както оня доктор Маккой беше предсказал. Дриин щеше да си отмъсти, но не на остроумния Вулкан, чието име беше проклинал през годините. Това тук беше просто едно треперещо, немислещо парче месо, което дори не заслужаваше да му направиш услуга, като го застреляш с бластера си.

Огорчен и отвратен, Дриин прибра оръжието си. Той преобърна Спок с крак така, че лицето му да е заровено в пръстта. След това, като се обърна с гръб към него, отиде и взе същото онова парче скала, което Вулкан беше използвал, за да се отбранява от Мемзак. Не беше толкова тежко, колкото изглеждаше, но щеше да свърши работа.

Завоевателят издигна парчето скала над главата си и като хвърли последен поглед към обекта на безсмисленото си отмъщение, се приготви да го стовари върху него.

— Спри на място! — чу се вик зад него.

Дриин изпусна скалата, издърпа бластера си и се обърна, но онзи, който беше извикал, беше твърде пъргав. Избухна червена светлина и сякаш някакъв чук се стовари върху гърдите му, а оръжието излетя от ръцете му.

Докато лежеше и се мъчеше да си поеме въздух, Дриин погледна нагоре, за да види кой беше този, който го спря. Видя не една фигура, а три. Трима офицери от Звездната флота и всички те — въоръжени с фазери! Единият стоеше пред другите двама, а очите му се бяха присвили и едва прикриваха трудно сдържания яд.

— Съжалявам, че те прекъснах! — каза той. — Но този, когото се опита току-що да унищожиш, е моят командир.

Завоевателят поклати глава. Как беше възможно? Тезлин внимателно наблюдаваше „Ентърпрайс“. Освен това никой от кораба на федерацията не би могъл да локализира Спок толкова бързо, не и след като Вулкан беше телепортиран тук, сред хълмовете. Само техникът по транспорта разполагаше с координатите.

— Изглеждаш изненадан? — отбеляза офицерът, като взе бластера на Дриин. — Почакай и ще видиш колко изненадан ще бъдеш, когато се върнеш на кораба!

Меркаанецът посегна към комуникатора си. Противниците му не се опитаха да му го отнемат. Напротив, те насочиха цялото си внимание върху Спок. Дриин задейства комуникатора и извика:

— Тезлин?

Не се получи отговор. Завоевателят изпсува. Беше говорил с третия си офицер преди няколко минути.

— Мистър Чеков — каза един от хората. Те бяха преобърнали Спок с лицето нагоре. — Погледнете, нещо не е наред! И то не е от изтощение…

Онзи, който беше извикал на Дриин, приклекна до Вулкан. Лицето му изразяваше загриженост. Промърмори нещо от рода на това, че „Лесли е бил прав“. А след това, като отвори комуникатора си, заповяда:

— Мистър Кайл, петима за телепортиране на борда.

В това време меркаанецът се беше свестил достатъчно, за да стои седнал и да си припомни за камите, намиращи се в туниката му. Като се убеди, че никой не го гледа, той посегна към тях с две ръце…

Този, на когото казваха Чеков, го смрази с поглед и с един добре насочен фазер:

— Не бих правил това, ако бях на твое място — каза той.

Малко след това те изчезнаха, обгърнати от леко, златно сияние: офицерите, Спок и завоевателят Хеймсаад Дриин.

* * *

Маккой крачеше в тясната стая, която беше приготвена за негова килия. Отвън стражата разменяше гърлени реплики с определено садистични нотки в тях. „По дяволите — мислеше си той, — аз съм доктор, а не играч на покер! Може би Джим би успял да продаде на тези меркаанци някаква «стока», но не и аз. Господи, та аз дори не мога да направя така, че истината да звучи убедително!“ Поне не беше издал плана на Спок. Поне беше успял да… Мислите му бяха прекъснати от вик, долетял отвън. Веднага след него се чу друг.

Отначало докторът си помисли, че нашествениците убиват хора на площада, което означаваше, че преследването на Спок е завършило и той е мъртъв. Но след това разбра, че виковете въобще не бяха на хора. Бяха на меркаанци.

Неговата стража също беше забелязала това. След бърза размяна на реплики един от тях се спусна надолу по коридора, като остави другия да го пази. Оня, който остана, го погледна предупредително и Маккой вдигна ръце, с което показваше, че ще изпълнява заповедите им. Разбира се, беше мислил да избяга, но не искаше да го показва. Чуха се още шумове, още викове. Сега някои от тях бяха на хора. Ставаха по-силни и се чуваха по-отблизо.

Меркаанецът, който охраняваше Маккой, явно започваше да се колебае. Докторът се опита да се постави на негово място. Ако напуснеше поста си, можеше да помогне за потушаване на вълнението, каквото и да беше то. Но тогава щеше да остави затворника сам и по този начин да не изпълни заповедта на началника си.

Разбира се, ако жителите на колонията се бяха разбунтували и по някакъв начин се бяха сдобили с оръжие, за него щеше да е опасно да остане в един гол коридор. Но ако завоевателят реши, че войникът е сгрешил, като е напуснал поста си, наказанието щеше да бъде сурово.

Най-после, подтикван от страха си за оцеляване, меркаанецът тръгна по коридора, както направи и другият часовой.

Маккой се усмихна. Беше свободен! Не беше лошо. Но ако навън се водеше война, той нямаше да се хвърли стремглаво в нея. Щеше да действа внимателно. Отначало трябваше да огледа коридора, за да се убеди, че няма да го стигне някой случаен изстрел…

Тъкмо си беше подал главата навън, когато лъч червена светлина отхвърли назад неговия часовой. Следващият изстрел повали меркаанеца на земята и той нямаше да може да стане отново поне за определено време. Маккой можеше да каже това със сигурност. Очевидно беше прострелян с фазер. Но кой би могъл да има фазер все пак?

Почти веднага докторът получи отговор на въпроса си, защото лейтенант Лесли и един друг офицер от охраната, онази жена, която го беше спряла по пътя към стаята за телепортиране, се появиха иззад един ъгъл на коридора.

— Лесли! — извика докторът, за да го чуят и да не го объркат с някой меркаанец, дебнещ в засада. — Аз съм Маккой! — като го разпозна, офицерът от охраната сне насоченото към него оръжие.

— Доктор Маккой, добре че ви намерихме! Мислех си, че ще се наложи да претърсваме всяка сграда в колонията.

— Какво става? — попита той.

Лесли погледна подозрително надолу по коридора.

— Това, че ние си връщаме колонията обратно. Площада, растителността, мините — всичко!

Докторът се усмихна.

— Значи планът на Спок се осъществи?

Офицерът по охраната кимна.

— Не можеше и да стане по-добре! Жителите успяха да обгазят и трите кораба на меркаанците. Когато видяхме, че транспортирането на минералите е спряло, ние разбрахме, че газът си е свършил работата. А след това трябваше само да пробием няколко „дупки“ в защитния екран на корабите, да се телепортираме и да ги завземем.

— Ами Спок? Той е някъде горе, сред хълмовете.

— Беше. Чеков откри координатите му на флагманския кораб на меркаанците и се телепортира точно навреме, преди Дриин да го убие.

— Значи е жив? — каза Маккой.

Лесли кимна, но в очите му премина сянка, която показа на доктора, че състоянието му не е добро.

— А сега хайде! — каза офицерът. — Трябва да те телепортирам горе. Тук не е сигурно.

В един момент докторът почувства желание да остане и да участва в освобождаването на колонията. Но след това се замисли и не каза нищо. Спок имаше нужда от него и това сега беше най-важното! Освен това Маккой беше толкова войник, колкото и играч на покер.

Лесли влезе в контакт с кораба и Маккой се приготви за телепортиране.