Майкъл Ян Фрийдман
Наследство (14)

Глава тринадесета

— Приближаваме периферията на системата Бета Кабрини — съобщи Чеков.

От капитанското място Спок видя как кормчията се обръща към него в очакване на инструкции. Вулкан сложи лакти върху облегалката на стола и като образува връх с пръстите на ръцете си, се опита да анализира реалното положение, в което се намираха.

Бяха изминали часове, откакто Ухура започна да предава кодираното му съобщение към жителите на колонията. Липсата на отговор ги накара да предполагат, че съюзникът им в колонията е разкрит.

През цялото това време той се опитваше да гледа оптимистично на нещата, да вярва, че онзи, който е изпратил предишното съобщение, само се е забавил. Сега вече Спок не вярваше в тази възможност.

Времето минаваше и по всичко личеше, че интуитивната преценка на Маккой ще се окаже все пак вярна. Спок трябваше да признае логичността на заключението, че техният кореспондент е заловен. А това, разбира се, поставяше нещата в съвсем различна светлина. Като гледаше съсредоточено панорамния екран, който показваше най-отдалечената планета от системата Бета Кабрини, първият офицер реши какво трябва да прави.

— Намали скоростта с един импулс! — каза той. — По-нататък ще се движим по-внимателно.

— Намаляване с импулс — отговори кормчията, като се обърна към пулта за управление. Секунда по-късно „Ентърпрайс“ излезе от старата си орбита.

— Мистър Скот — извика Спок, — информирайте ме, когато триадата на Дриин се появи на сензорния скенер.

Тъй като сензорната техника на меркаанците беше почти на същото ниво като тази на „Ентърпрайс“ (поне така беше последният път, когато се бяха срещнали), те щяха да установят присъствието на противника си приблизително по едно и също време.

Инженерът отговори от мястото си на мостика:

— Да, командире.

— Лейтенант Ухура, бъдете готова да развеете звездното знаме на меркаанците.

Ухура почувства облекчение от временното прекратяване на опитите да събуди колонията.

— Прието, сър.

Нямаше причина да отлагат своята конфронтация с Дриин. Напротив съществуваше поне една причина, която ги караше да действат незабавно. Ако кореспондентът им беше хванат, то животът му беше в опасност. А като се знаеше какви са меркаанците, същото се отнасяше и за живота на другите. Дриин твърдо вярваше в насилието като средство за потискане. Той не би бил склонен да го ограничи, а една-единствена смърт не би могла да потуши гнева му.

За съжаление, след като не можа да предаде съобщението, Спок беше принуден отново да се върне към стратегията на блъфа, за да изпълни мисията си. Това не беше подходът, към който изпитваше уважение, противно на въодушевлението на Маккой.

Докато си мислеше за всичко това, той усети как нещата отново му се изплъзват от контрол. Непознатото вещество в кръвта му се опитваше да сломи волята му.

Като стисна юмруци, Спок започна да се бори с него, да го превъзмогне поне докато беше при останалите на мостика. Не само защото сега той беше командирът и имаше нужда от доверието им, а и защото само мисълта да разкрие на публично място слабостта си беше непоносима за неговото самочувствие на Вулкан.

За щастие, този път пристъпът не го беше сварил неподготвен. Той го почувства как се приближава и като знаеше какво го очаква, Спок беше в състояние да го потуши, да го отложи за известно време.

— Мистър Сулу — каза той, като се надяваше да не усетят напрежението в гласа му — кога очаквате пристигане в обхвата на сензорите на Бета Кабрини IV?

Бяха необходими само няколко секунди на кормчията, за да отговори:

— При сегашната скорост три часа и четиридесет минути.

Спок кимна.

— Благодаря ви, лейтенант.

Три часа и четиридесет минути беше достатъчно време, за да си почине в стаята, да овладее положението и да успее да посвети колегите си в плана за действие. Но първо се нуждаеше от усамотение.

— Мистър Скот — каза той, докато ставаше, — командирското място е ваше.

Дори и да виждаше, че нещо не е наред, Скот не го показа.

— Да, сър! — отговори той.

Като полагаше всички усилия, за да не покаже своето неразположение и да симулира нещо подобно на самочувствие, Спок стана и тръгна със схванати крака към турбоасансьора. Стори му се, че мина цяла вечност докато асансьорът дойде и той се измъкне от отделението. След това се свлече по стената на асансьора и започна да стене от болка. Изскърца със зъби и натисна желаното копче. Асансьорът тръгна. Докато се движеше и стигна до желаната палуба, Спок се чувстваше все по-зле и по-зле. Беше почти невероятно, че никой не го забеляза как се влачи към стаята си стъпка по стъпка, агонизирайки.

Чувстваше как непознатият серум започва да взема дължимото му. Усещаше се как диво, настоятелно пулсира във всеки орган на тялото му, като го довеждаше до състояние на лудост. Серумът засилваше все повече своето действие и наближаваше границата, която можеше да понесе плътта и кръвта му.

Най-накрая той стигна до стаята си и докосна с ръка таблото, разположено встрани. Видя как вратата бавно се отваря. Веднага след като тя се затвори със съскащ звук зад гърба му, Спок въздъхна дълбоко и припадна. Лежеше на пода, трепереше и се чудеше как такова кратко разстояние от асансьора до стаята му беше в състояние да изстиска и последните му сили.

Горе на мостика той си мислеше, че би могъл да контролира болестта по-добре, след като веднъж вече беше преживял това състояние. Но предположенията му бяха неправилни.

Сега, докато лежеше върху пода, старите спомени отново нахлуха в главата му, извадени на повърхността от непосредствените му мисли и грижи.

Образ: Капитан Пайк е седнал на една скала, на фона на извивката на страхотно зелено небе. Той е със скръстени ръце, а яката на обикновеното му синьо сако е вдигната покрай ушите. Гледа в далечината, където са разположени няколкото червеникаво-кафеви палатки, служещи за укриване на животни. Тънки струйки черен дим се издигат в небето от покривите на жилищата, а след това се разсейват напълно от ветровете. По лицето на капитана се чете копнеж. Той явно не забелязва приближаването на Спок. Но после се обръща, за да го погледне, сякаш през цялото време е знаел, че е тук.

— Какво има, лейтенант?

— Сър, всички се телепортираха горе. Номер Едно предлага и ние да направим същото, преди местните жители да са ни забелязали.

— Натоварени ли са всички папки с изследванията?

— Да, сър. И совалката е разрушена. Няма и следа от нея. Така че няма начин да се разбере, че сме идвали тук. Няма следа и от аварийното кацане, до което оцелелите от изследователския кораб трябваше да прибегнат.

Пайк го гледа с любопитство.

— А защо Номер Едно не ми каза нищо? Мисли, че комуникаторът ми свети?

Настъпи мълчание.

— Свети ли, сър?

Капитанът се усмихва.

— Не функционира, Спок. Не работи!

— Да, разбрах. Но тя не смята така.

— Тогава защо си тук?

— Аз предложих, сър. Явно вие медитирахте. Мисля, че ще мога да смекча неприятното усещане от това, че ви прекъснах.

Мълчание.

— Оценявам това. Знаеш ли, Спок, ти все повече започваш да приличаш на хората. А това е комплимент. Така че не ми се сърди.

— Да ви се сърдя?

— Няма значение — Пайк отново се обръща към палатките. — По дяволите! Завиждам им на тези хора! Всичко, което правят, е да ходят на лов, да ловят риба и освен това нямат никакви други грижи — той поклаща глава. — Не обичам планети като тази, защото те ми напомнят колко прост може да бъде животът.

— Простотата невинаги е добродетел, капитане. Много може да се говори за сложните неща… За тънкостта на нещата.

Пайк се засмива.

— Вече получих достатъчно много от тези неща и те ще ми стигнат за цял живот. Понякога ми се иска просто да мога…

Той не довършва мисълта си. Сякаш не може да си го позволи, сякаш това би го пренесло зад една определена линия, която още не е готов да прескочи. Изведнъж Пайк изпсува. Очите му придобиват нова сила.

— Ако можеш да направиш каквото си пожелаеш, Спок, ако можеше да бъдеш на мястото на някого, какво би избрал?

Това е въпрос, върху който Спок не е мислил много. Независимо от това отговорът е лесен:

— Бих направил същото, което правя и сега, сър. И бих бил това, което съм сега!

— Трябваше да се досетя, че ще кажеш именно това. Ти си роден, за да бъдеш в Звездната флота, лейтенант!

— Чувал съм ви да казвате същото, капитане!

— Така ли? — това му се струва забавно. — Може би някога бих се съгласил с това — високо над тях нещо подобно на птица описва кръгове в небето, — но сега не съм сигурен.

— Тук горе е по-студено, отколкото долу в горите.

— Сър…

Капитанът кимва.

— Знам. Идвам!

Той отваря комуникатора.

— Но един ден, Спок, един ден…

Образ: Номер Едно, с лице по-бледо от обикновено, което трудно прикрива чувствата й. Тъмните й очи са фиксирани върху комплекта за игра на шах, намиращ се пред нея. Тя движи фигурите; сякаш е концентрирана само върху играта. Но дори и Спок може да каже, че мислите й са някъде другаде.

Той е чул за смъртта на баща й. На неговата планета би било неучтиво да не изразиш съчувствие. Все пак те са колеги, дори и да се познават само от няколко дни. Но Вулкан и Земята са две различни планети, а и той не е запознат със земните обичаи на оплакване.

Бавно, с добре пресметнато движение първият офицер взема топ в черно — един ход, който тя трябваше да е направила преди, защото Номер Едно е безпогрешен играч. Това е още едно доказателство колко разсеяна е в момента. Той има желание да се доближи до нея, да изрази съчувствието си. Но решава да не го прави, докато не е напълно сигурен, че това е правилното поведение. Последното нещо, което би искал, е да я обиди. Шефът по транспорта Абделнаби е дежурен. Вероятно той ще има малко време, за да даде някаква информация на Вулкан. Спок решава да отиде до стаята за транспортиране. И точно тогава Номер Едно го поглежда. Очевидно тя е усетила, че я наблюдава. С очи сякаш го пита каква е причината за това.

Той преглъща. Възможността да получи информация от шефа по транспорта изчезва. По някакъв начин трябва да разбере от нея онова, което го интересува.

Спок отива до мястото, където е седнала, застава встрани от нея и докато умът му работи трескаво, като се опитва да намери начин за разрешаване на проблема, той се преструва, че е заинтересуван от играта на шах.

— Интересна ситуация — отбелязва той.

— Така ли мислиш?

Първият офицер заема мястото си.

— Имаш ли предпочитания към цвета?

— Не.

— Тогава аз ще взема черните — решава той. — Което означава, че съм на ход.

— Правилно. Значи си наблюдавал играта?

— Извини ме! Причината е, че тази игра ми е позната, играем я на Вулкан.

— Няма защо да се извиняваш — казва му тя.

Той я поглежда, като се чуди дали просто да не излезе навън и по този начин да разреши проблема. Но както и преди, се безпокои да не я обиди. Спок отново концентрира вниманието си върху фигурите. Веднага забелязва, че нещо не е наред. Секунда по-късно той придвижва една черна пионка напред, като я поставя на пътя на офицера. Това е опит да я подмами в клопка и по този начин да изравни играта. Номер Едно явно не разбира плана му, защото взема черната пионка. Вулкан отговаря, като изнася напред царицата. Клопката е поставена. Тя не може да я избегне. Независимо накъде, ще трябва да премести офицера, а Спок ще го вземе с една или друга фигура. Той се усмихва, а тя прави ход, за да накара Вулкан да си плати, фигурата, с която той взема офицера, също ще бъде взета, макар че в този момент Спок не бива да жертва пешка. Той се колебае. Идва му на ум, че ситуацията му дава възможност, каквато не е очаквал. След като минава известно време, Номер Едно го притиска.

— Изиграйте си хода, мистър Спок!

Той поглежда нагоре към нея.

— Моите извинения! Аз само разсъждавах върху причината за вашата загуба.

Тя също го поглежда. И той решава, че го е разбрала.

Кожата между веждите й леко се набръчква.

— Беше… — тя спира да говори, след това продължава отново. — Ще бъде значителна загуба, но играта ще продължи!

Той кима.

— Независимо от това, все пак е жалко!

Спок забелязва, че в ъгълчетата на очите й се появяват сълзи. Тя не ги изтрива. Сълзите бавно се спускат надолу, като описват пътечки по патрицианското й лице.

— Все още не си играл — напомня му тя.

Благодарен за възможността, която случаят му поднася, Спок взема офицера. Но от този момент нататък играта на Номер Едно значително се подобрява…

Образ: Абделнаби, с няколко капки бира върху устата си, с големите си изразителни очи, изпълнени с искреност. Когато се навежда над масата, той държи една чаша от питието, което по-рано описа като „динарцианска отрова“.

— Ти си добър мъж, лейтенант! — шумът наоколо е значителен, но Абделнаби успява да го надвика — Искам да кажа ужасно добър мъж! Имам предвид… Е, добре, по дяволите, ти разбираш какво искам да кажа, нали?

Спок смята, че разбира.

— Благодаря ти! — отговаря той.

Шефът по транспорта посочва с брадичка към чашата на Спок, която е все още пълна, с изключение на глътката, която е отпил преди половин час. Струва му се, че питието е доста неприятно.

— Добре е, че си решил да се въздържаш. Това вещество се промъква в теб като алдебаранска рогата змия.

Не за пръв път тази вечер Спок разбира, че има нужда от превод. Струва му се, че винаги има нужда от обяснения. Той желае сега майка му да беше използвала повече английски идиоми, когато е бил малък.

— Да се промъква? — пита той. — По какъв начин?

Абделнаби се обръща към Пикери, мъжът, който скоро ще го измести като шеф по транспорта. Той клати глава.

— Пък и ме пита по какъв начин!

Пикери се разсмива, грубите му черти придобиват добродушен вид. Той се навежда към Спок по определено конспиративен начин.

— Онова, което Наби иска да каже, е, че ти можеш да се накъркаш, преди да си се усетил.

В далечния ъгъл на голямата стая някакъв музикален инструмент с неопределен произход започва да вдига шум, като се присъединява към общата бъркотия. Вулкан се чуди защо някой би имал въобще желание да дойде тук, още повече когато е в отпуск. Той въздъхва.

— Къркан?

Абделнаби се навежда още повече напред.

— Пиян, мистър Спок! Просто пиян.

Най-после му става ясно какво иска да каже другият мъж.

— Да, разбрах — казва лейтенантът и поглежда към шефа по транспорта. — Тогава, ако смея да запитам, защо го правите?

Абделнаби го гледа втренчено секунда-две, след което се обляга в стола си.

— Справедлив въпрос. Много справедлив! — той се обръща към другия човек. — Мистър Пикери, защо се занимаваме с това?

Другият повдига рамене.

— Защото ние… Хм… — отново вдига рамене.

Сервитьорката идва.

— Желаете ли по още едно? — пита тя.

Абделнаби и Пикери се споглеждат.

— Не, благодаря — отговаря шефът по транспорта.

Тя си заминава леко разочарована. Музикалното устройство започва да свири още по-силно. Звукът, който издава, е почти болезнен. Вулкан си обещава, че в бъдеще ще избягва да прекарва отпуските си „на суша“…

Образ: Старшина Колт се смее като дете. Очите й танцуват от радост. Тя прикляква, протяга се и се спира малко преди да докосне високия фут и половина свой двойник. Двойникът също прикляква, наднича към нея, усмихва се, дори се престрашава да протегне ръката си. И прави всичко това подигравателно.

— Толкова е хубав — казва тя.

Тейлър промърморва:

— Аха! Хубав и ужасно странен. Някак си кара косата ти да настръхва — той се обръща. — По дяволите, ето още един!

Спок поглежда в посоката и вижда точното копие на Селърс да се приближава иззад храстите. Селърс се движи към него и двойникът прави същото.

— Внимавайте! — предупреждава Вулкан отново. — Ние не знаем какви са им намеренията!

Селърс се смее.

— Хайде стига, Спок! Каква вреда могат да ни причинят? Та те са само шестнадесет инча високи.

Той се обръща към старшината, а същото прави и дребният му двойник.

— Хей, Колт, може ли моето дете да играе с твоето?

Тя прави гримаса. Нейният двойник я следва.

— Не, ако за това ще е необходимо да ти позволя да се приближиш на по-малко от двадесет фута.

Тейлър се усмихва.

— Така ти се пада, Селърс!

— Няма защо да си толкова самонадеян — противопоставя се Селърс и поглежда към Тейлър. — И аз мога да разкажа няколко историйки за тебе.

— Чакай малко — казва Колт, — може би Селърс има нещо…

— Имаш предвид нещо като болест ли? — пита Тейлър.

— Не — продължава старшината, — може би в известен смисъл това са нашите деца! — тя гледа фигурата пред себе си, която е с размери на кукла. — Ами ако приликата ни с тях играе ролята на защитното оцветяване? Като са приели да изглеждат като малки човечета — деца, тези живи същества се предпазват от нашето желание да им сторим нещо лошо.

Спок кимва.

— Хубава теория, старшина!

Селърс го поглежда.

— Това да е… — той показва към двойника си, който пък показва него. — Ти мислиш, че тези изглеждат като деца, лейтенант?

— Не — отговаря Вулкан. — Но много от живите форми се раждат като точни копия на възрастните. Хуманоидите, разбира се, преминават през стадии на значителни физически изменения. Но те не бива да се вземат като модел, когато става въпрос за тази планета.

— Какво ще кажете за един малък тест? — предлага Тейлър. Той се обръща към Селърс: — Ти се отдалечи от двойника си, а аз ще тръгна към него.

— Какво ще докаже това? — пита Селърс.

— Ще ни покаже дали това нещо се влияе от близостта на друг или не. Хващам се на бас, че ще се превърне в мен, след като аз се приближа до него.

— Добре! — казва Селърс. — Да опитаме!

Когато човеците се приближават един към друг, двойникът на Селърс започва да се движи след него. Когато пътят му се пресича с този на Тейлър, той спира. Образът му сякаш за момент се разклаща, но след малко отново се стабилизира. Сега вече прилича на навигатора.

— Аха! — възкликва Тейлър. — Виждаш ли?

— Твърде лошо! — коментира Селърс.

Тейлър коленичи, двойникът му прави същото.

— Трябва да призная — казва той, — че тези неща изглеждат много по-малко странни, когато имитират теб.

Той се протяга, както Колт преди това — двойникът отговаря по същия начин.

— Предполагам, че са доста умни.

— Мистър Тейлър… — казва Спок подозрително.

— Аз знам — отговаря човекът. — Внимавам! Но ние сме тук, за да открием какво е това място, нали? Така че в интерес на науката…

Като се присяга още малко, той докосва пръста на своя двойник, който е с размерите на кукла. Отнякъде проблясва синя светлина, чува се пукащ звук. Тейлър е отхвърлен назад. Той се претъркулва и се изправя.

— Пфуу? Какво пък беше това?

Инстинктивно Спок му се притичва на помощ. Тейлър разглежда пръста си.

— Изгаряне втора степен — решава той.

Изплашена от случилото се, Колт се отдръпва от своя двойник.

— Предполагам, че тези същества имат повече от един вид защита…

— Така се оказва — отбелязва Вулкан.

Двойникът на Тейлър просто държи пръста си и го оглежда.

Образ: доктор Филип Бойс с треперещи мускули. Сините му очи са фокусирани върху покритото с остри кости лице на пациента, докато движи трикордера си по тялото му. Той псува, като мрачно поклаща глава. Спок се чуди какво не е наред. Лечението на хоридианският монарх, изглежда, не върви толкова добре до този момент. Главният съветник на хоридианеца, който стои на няколко фута разстояние зад Бойс, задава въпроса преди Вулкан.

— Доктор Бойс, нещо не е наред ли?

Докторът се обръща и гледа втренчено хоридианския първи съветник.

— Не. Всичко е наред! — казва, но намръщен прибира трикордера си.

Хоридианецът приближава леглото на господаря си.

— Ще живее ли? — пита той Бойс, като изисква ясен отговор. — Ефикасно ли е лечението?

— Движим се по разписание. Пациентът се възстановява добре. Вероятно ще живее дълъг и активен живот.

Хоридианецът кимва.

— Негово Величество ще оцени това.

Бойс изръмжава.

— Браво на вашия господар!

Той става, поглежда за последен път към спящата физиономия на Харр Харат, неоспорим владетел на три планети, и отново псува под носа си. След това тръгва към вратата, която се охранява от двама яки, глухонеми служители от охраната на монарха.

По това време Харат имаше силни болки, беше поразен от бендална треска, от която се беше заразил преди повече от година при опит за превземане на планетата Бендалия. Фактът, че Бендалия беше член на Федерацията и че Звездната флота трябваше да дойде и да прекрати нашествието, не попречи на Пайк да отговори на зова за помощ от страна на Харат. Или по-точно на молбата на главния съветник на Харат.

Все пак беше шанс да установиш приятелски връзки с хоридианци. И по специално с Харат, независимо от вкуса му към завоевания, да не говорим за кървавите домашни кланета, върху които беше изградил дългото си управление. С течение на времето, надяваше се Пайк, Федерацията може би ще може да повлияе положително върху хоридианците. А може би дори върху Харат! Във всеки случай по-добре беше да имаш неговата благодарност, отколкото враждебност.

Докато Бойс извежда Пайк и Спок извън стаята, глухонемите стражи гледат подозрително. Вулкан не им обръща внимание. Той е много повече заинтересуван от разговора между приятелите си — офицери, който започва, когато те се появяват в хола.

— По дяволите, докторе, почакайте! — казва капитанът.

Бойс спира и го гледа гневно.

— Какво?

— Аз искам да знам какво става!

— Защо? — отвръща докторът.

— Защото е мой дълг да зная всичко! — а след това добавя по-меко: — Какво не е наред, докторе?

Бойс клати глава.

— Както вече казах на този хоридианец преди малко, няма никакви проблеми.

Пайк настоява:

— Не изглежда да е така.

— Имаш предвид, че изпсувах? Или изражението на отвращение? — Бойс изглежда като човек, който току-що е изял нещо безвкусно. — Защо съм толкова страшно ядосан? — устата му се изкривява. — Защото проклетият пациент се оправя!

Но Пайк не отстъпва.

— И това те тревожи?

— Да, така е! — Бойс се смее горчиво. — Мислиш, че позволявам на личните си чувства да се намесят в клетвата, която съм дал? Моето обещание е да лекувам болните, независимо от това, колко отвратителни може да ми изглеждат.

Капитанът го поглежда многозначително.

— Не ми отговори на въпроса! — казва той.

— Добре, ще ти кажа.

Бойс поглежда назад към неподвижната фигура, която все още се вижда през вратата.

— Аз наистина исках да го убия! Мислех си за всички онези спасени човешки съдби, ужасът, който може да бъде избегнат, ако само веднъж бях инжектирал погрешно някое лекарство. По дяволите, аз дори не трябваше да му давам нещо смъртоносно. Можех просто да го оставя да угасне от болестта си и никой не би се досетил.

Пайк преглъща.

— Ние не сме богове, докторе. Нямаме правото да решаваме кой да живее и кой да умре.

Бойс избухва.

— Не мислиш ли, че аз също знам това? Господи, Крис, това ужасно ме плаши! — той потръпва от чувството, което изпитва.

— Ако един главен медицински офицер позволява чувствата му да пречат да изпълнява задълженията си, би трябвало да си помисли за някаква друга работа.

Бойс поглежда капитана отчаяно.

— Може да е грях, че толкова време се занимавам с това, Крис. Може би…

Той се колебае. Объркан е.

— О, по дяволите! Хайде да се връщаме! Мисля, че имам нужда да бъда сам за известно време.

Без да чака отговор, докторът се обръща и тръгва към главния вход и двора отвъд него, където те ще могат да се телепортират извън защитното поле на Харат.

Пайк поглежда към Спок и въздъхва. Вулкан се чуди дали „Ентърпрайс“ скоро ще има нов хирург на кораба, избран или от Бойс, или от капитана. Засега все пак всичко, което могат да направят, е да последват доктора извън палата на Харат.

* * *

Постепенно Спок изплува от спомените. Умът му се проясни и той усети, че е напълно изтерзан от емоции. Униформената му туника бе намачкана на пода, там, където я беше оставил. Трябваше да смени дрехите си, да се стегне. Но най-много се нуждаеше от време, за да обмисли подробностите от изключително тежката задача, която им предстоеше.