Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (56)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Майкъл Ян Фрийдман. Наследство

Редактор: Юлия Рачева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

 

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

STAR TREK НОМЕР 201.004

Печат: ПОЛИГРАФИЯ АД — Пловдив

Формат 64/108/32 п.к. 16

ISBN 954-17-0016-0

Отпечатана през февруари 1994

Основен дистрибутор на изданията на ИК „Калпазанов“ е ФРП „Торнадо“ тел.: 066/37066 и 02/466 370

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Сред разположените на юг хълмове, които се намираха на четири и половина километра от главния площад, в една кабина, издигната върху много подпори, стоеше Уейн. Той работеше на някакъв пулт. Тъмнината пред него сякаш беше обгърнала всичко завинаги. Единствено фаровете на кабината я раздираха.

Откакто Дриин беше решил да увеличи производителността, Уейн изкопаваше тонове дураниева руда и я извозваше на повърхността. Меркаанците бяха впрегнали на работа всички, като се опитваха да изкопаят колкото е възможно повече материал, преди Звездната флота да разбере за присъствието им тук.

За щастие, нашествениците не разбираха нищо от минно дело. Трябваше напълно да разчитат на администратора и асистентите му, което даваше възможност на Уейн да се вижда с почти всеки, с когото пожелае, и по този начин да ръководи експертите по производството.

Тази сутрин той беше уредил да е партньор на Рон Грос. Разбира се, геологът не беше говорил, откакто бяха слезли под земята, но Уейн го разбираше напълно. Всъщност и той се беше чувствал така веднъж, когато загуби приятеля си Даниел на Елзибар VII.

Администраторът намали скоростта, защото следваха няколко особено остри завоя. Той измърмори:

— Два дни, Рон. Два дни изминаха, откакто ти и Гриин изпратихте съобщението. Сега вече корабът трябва да наближава околностите на системата.

Грос го погледна. Чертите на лицето му бяха опънати, изпълнени с подозрение.

— Това беше идеята, нали? Да им привлечем вниманието, за да изпратят помощ.

— Разбира се. Но ти знаеш колко рядко Звездната флота идва в този сектор. Би било случайност, ако дойде дори един кораб. А един едва ли ще бъде достатъчен срещу триадата на Дриин.

Геологът преглътна.

— Е, и?

— Тогава ще трябва да помогнем на този, който се отзове на повикването. Да му покажем, че може да разчита на нас. А за да го направим, трябва да изпратим друго съобщение. Нещо съвсем ясно и точно, но да не се забележи на мониторите на меркаанците.

Грос отново преглътна. Този път по-силно.

— Не мога да го направя, Брад.

— Рон…

— Дори не ме питай защо, аз просто не мога да го направя! — той се обърна към администратора, а в очите му се четеше неприкрит страх. — Не и след като видях какво направиха на Гриин — очите му се отвориха още по-широко. — Мислех си, че мога да го направя, но след като видях как те… — той поклати глава. — В името на любовта ни към Господа, Брад…

Уейн вдигна ръката си от кормилния механизъм, постави я на рамото на човека и здраво го стисна.

— Рон, не се безпокой! Аз не те моля.

Геологът изглеждаше изненадан.

— Не ме молиш?

— Не. Не за това исках да сме заедно — той се усмихна сърдечно. — Аз просто исках да ми върнеш ключа.

Грос го гледаше в продължение на няколко секунди, след което малко се поуспокои.

— По дяволите! Съжалявам… — позамисли се за момент и след това продължи: — Мислех, че е тук, в мен — като потърси в джобовете си, той се спря и накрая извади оттам ключа.

Уейн го прибра.

— Благодаря! И не съжалявай, Рон. Виждал съм хора да умират от страх от много по-малко.

Геологът промълви:

— Аз просто никога не искам… — той спря по средата на изречението. — Кой ще го направи тогава?

Уейн преодоля един завой в шахтата.

— Аз, Рон! Този път аз ще се погрижа за тази работа.

Грос го погледна.

— Но това е лудост! Ти имаш жена, деца!

Администраторът почувства, че мускулите по челюстта му се стягат.

Разбира се, че имаше семейство, но той беше отговорен и за колонията! Веднъж вече беше рискувал живота на другите, защото тогава това изглеждаше най-доброто решение. Но сега ситуацията беше различна. Не можеше да отвлече вниманието. И освен това нямаше оправдание да кара някой друг да върши черната работа вместо него.

Капитан Пайк отново се появи в съзнанието му, което се случваше често през последните няколко дни. Никога, нито веднъж досега, Кристофър Пайк не започваше нападението, стоейки отзад. Ако имаше опасност, той беше първият, който се излагаше на нея.

Би ли могъл Брадфорд Уейн да постъпи по друг начин?

— Няма значение — каза той на Грос. — Ти свърши работата си. И Господ да го благослови, Гриин също. Сега е мой ред!

Геологът повече не отвори дума по този въпрос. Той просто стоеше и гледаше в шахтата, докато те навлизаха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята.

* * *

Колкото по-подробно капитанът изследваше скалите, толкова по непреодолими му изглеждаха те. Той се чувстваше все по-обезпокоен. Винаги беше вярвал, че няма невъзможни неща, че има изход от всяка ситуация. Но случаят тук беше започнал да се оформя като изключение, което потвърждава правилото.

„Няма смисъл да си блъскам главата в стената, както буквално, така и фигуративно казано — съветваше сам себе си Кърк. — Не и когато мога да направя нещо полезно.“

По дяволите! Понякога беше хубаво да си починеш. Някои от най-великите му хрумвания бяха се родили, докато се упражняваше в гимнастическия салон или докато вдигаше чаша с Ленард Маккой. Ако имаше късмет, можеше да намери решение на сегашния проблем, докато каталогизира растенията.

Като извади трикордера, който беше взел назаем, той се насочи към група храсти, чиито листа бяха на зелени и бели петна. Слънцето печеше силно и лъчите пареха по врата му, когато той излезе от прикритието на сянката. Беше по-горещо дори от оня ден, когато бяха горе в джунглата. Дали беше промяна във времето или просто поради отсъствието на вятър? Докато се чудеше, той видя Оуенс да върви сковано към него. Удареното му коляно беше обездвижено между две тънки пръчки. Той също държеше трикордер в ръката си. В другата ръка носеше дълга гладка пръчка, с която си помагаше, докато вървеше.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го Кърк.

Оуенс се усмихна и повдигна рамене.

— Всъщност кракът ми ужасно пулсира. Просто не можех да стоя повече там. Имах чувството, че ще пусна корени.

Капитанът кимна.

— Това чувство ми е познато. Добре дошъл на борда!

Оуенс погледна към бяло-зеленото храстче, което сякаш бе израснало от рамото на една скала. Не, не скала, а от оня материал, който покриваше скалните стени наоколо.

— Изглежда удобно да започнем оттук. Освен ако нямате други планове, сър?

Кърк поклати глава.

— Не, нямам, колега. Но ще потърся и други екземпляри, към които да насоча трикордера си.

Капитанът тръгна към един шубрак на няколко метра разстояние. Някак си не изглеждаше много интересен, но човек никога не знае. Като се приближи до него, клекна, опря се на коляно и извади трикордера си. Насочи го към най-близкото клонче с остри листа.

Едва беше започнал да анализира растението, когато чу вик. Обърна се и видя Оуенс да се препъва, като накрая падна на земята. Секунда по-късно разбра и причината за това. Беше дебела, бяла спирала от пара, излизаща от храста, който той изследваше. Когато се вгледа по-добре, Кърк видя, че тя всъщност не излиза от храста, а от земята встрани от него, където се беше образувала една малка локва от светла, червена течност, която бълбукаше силно.

Капитанът не обвиняваше Оуенс, че се е изплашил, а и той не изглеждаше да е наистина в опасност. Скоро бълбукането спря и облакът пара изчезна. Раненият мъж го гледаше, като, без съмнение, се чувстваше малко глупаво.

— Изплашен от един храст… — унило отбеляза Оуенс.

Капитанът се усмихна. Очевидно нито Каррас, нито Отри бяха забелязал това.

— Няма да кажа на никого! — обеща капитанът.

Когато Оуенс стана, той му подаде пръчката.

— Какво точно се случи?

Оуенс поклати глава.

— Изследвах храста, когато открих някакви плодове. Искам да кажа, че те много приличаха на плодове. Нека да ти покажа!

Като гледаха да избегнат червената течност, която отново започна да ври, те се приближиха към храста. С помощта на пръчката Оуенс отмести няколко клона встрани.

— Виждаш ли? — каза той. — Има още малко.

Капитанът ги видя. Наистина изглеждаха като плодове — големи, обли с рубинен цвят. Достатъчно добри за ядене, би си помислил някой, ако не беше видял бълбукането и парата. Не би могъл само да си представи какъв ужас би създало това в стомаха на човек!

— Интересно — каза той на Оуенс, — но ще е добре да го оставим засега настрана.

Оуенс кимна.

— Слушам, сър!

Той бавно отпусна клоните в първоначалното им положение. Когато капитанът погледна за последен път червеното петно, стори му се, че вижда нещо странно. Тогава коленичи отстрани на храста, за да го разгледа по-подробно.

— Какво има, сър?

Кърк промърмори нещо. Огледа се наоколо, намери плосък камък и го използва, за да разбърка онова, което беше останало от течността. Разкриха се няколко неправилно оформени вдлъбнатини в иначе гладката повърхност на камъка.

Оуенс изохка.

— Дали сокът от плода е направил това? Върху такава солидна скала?

Капитанът поклати глава.

— Това не е скала! — каза той. — Поне аз мисля така.

Той се огледа наоколо, намери още малко от материала и му го показа.

— Виждаш ли? Това са вкаменелости от отдавна умрели растителни видове — той прокара пръст по очертанията на вдлъбнатината, като внимаваше да не докосне течността. — Забелязах вкаменелостите около растението преди време. Но там, докъдето стига течността, няма и следа от тях.

Оуенс го погледна.

— Значи не разрушава скалата, но всичко друго бива разяждано от течността.

Кърк кимна.

— Така изглежда. Вероятно разяжда само органичните съставки — след това насочи трикордера си към течността. — Ако беше просто разновидност на някаква скала, нямаше да разруши само вкаменелостите. Както казах, те бяха доста…

И тогава го осени идеята. За момент той забрави за трикордерния си анализ и надзърна през покритите с листа клони към скалите. Ако тези равни стени бяха покрити с вкаменелости и сокът от тези плодове можеше да ги разяжда…

— По дяволите — промърмори той.

— Сър?

Капитанът погледна към Оуенс.

— Дръж трикордера си, Оуенс! Може да сме открили очарователен начин да се измъкнем оттук!

* * *

Когато пристигна съобщението от Бета Кабрини, Ухура беше така изненадана, както всички останали.

Досега те смятаха, че да изпратят едно повикване за помощ е било всичко, което жителите на колонията са посмели и успели да направят, преди меркаанците да отрежат всякакви възможности за свръзка. Очевидно бяха сгрешили.

— Мистър Скот? — каза тя, като се обърна към стола на капитана, където главният инженер беше здраво заседнал.

Той се обърна и я погледна.

— Да, лейтенант!

— Сър, получих съобщение от миньорската колония.

Той скочи от мястото си и отиде до нея.

— От миньорската колония? Какво е то?

Ухура го прочете: „Ще бъда тук през деня. Чакам инструкции. Ще потвърдя“.

— Това може да е полезно, изключително полезно! Мистър Спок ще иска да узнае за това.

Тя кимна.

— Ще занеса съобщението в библиотеката.

Когато Маккой влезе в стаята, той видя Спок — седнал, облегнат напред върху лактите си на една от масите, а дланите на ръцете му бяха притиснати една в друга близо до лицето му. Очите бяха затворени. Ако човек не го познаваше, би си помислил, че Вулкан се моли. Това, разбира се, беше смехотворно. Вулканите не се молят! Но те медитират понякога, особено когато са изправени пред проблем, който не може да бъде решен по аналитичен път. А проблемът, наречен Бета Кабрини, изглежда беше от тях.

На Спок му бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че Маккой е в стаята. Но дори и тогава първият офицер не се обърна. Той просто отвори очи.

— С какво мога да ти помогна, докторе?

Маккой се разсмя.

— В действителност, Спок, аз имах намерение да ти задам този въпрос.

Очевидно недоволен от факта, че това няма да бъде само кратко прекъсване на работата му, Спок се облегна в стола си и постави ръце на масата отпред. Най-после обърна бавно главата си като гущер, очите му бяха тъмни и пронизващи.

— Моля?

— Спомняш ли си отровата? Онзи серум, който е в кръвта ти? — с усилие Маккой потисна желанието си да поспори с него. — Исках да проверя дали все още си добре.

— Да, добре съм — отговори Вулкан бързо.

Докторът се намръщи.

— По дяволите, Спок, аз не се опитвам да те вкарам обратно в лазарета! — след това продължи с по-благ глас: — Повече не. Имах малко време да размисля върху това и реших, че може би ти си най-голямата надежда за жителите на колонията. Аз просто си помислих, че ще поемеш една ръка, която иска да ти помогне. Нали разбираш, някакво лечение, за да…

Първият офицер поклати бързо глава.

— Не. Никакво лечение! Благодаря! — настъпи мълчание. — То само ще доведе до притъпяване на мисленето ми.

Маккой изсумтя, явно не се беше сетил за този възможен ефект. Върху някой човек щеше да е незабележимо, но върху Вулкан…

— Предполагам, че си прав — съгласи се Маккой.

Спок го погледна.

— Съгласен ли си с мен?

Докторът кимна:

— Изненадан ли си?

— Не очаквах — отбеляза първият офицер. — Макар че не храня никакви илюзии, че това ще е само един прецедент.

Маккой се усмихна.

— Предавам се. Нищо не ми харесва повече от един енергичен Вулкан — Спок му хвърли унищожителен поглед и отново се обърна на другата страна.

— Ако това е всичко, докторе, аз бих искал да продължа с размишленията си по въпроса, който е на дневен ред.

Главният медицински офицер оглеждаше дълго своя колега. Нещо не беше наред, нещо, което не беше свързано с болестта на Спок. Той сподели мнението си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш? — отговори Вулкан.

— Хайде, Спок. Ти мислиш, че един лекар може да лекува някого, дори някой като теб, и да не го опознае. От доста време съм твой лекар и мога да кажа, че ти не си на себе си! — той спря да говори за момент, защото се чудеше как ще е най-добре да се изрази. — Слушай, ако всичко е наред, с изключение на това, което знаем или, по дяволите, ако има нещо, което не разбирам, кажи ми и аз ще се махна. Но ако…

— Един план — избърбори Вулкан. Той въздъхна. — Не съм в състояние да формулирам подходящ план за завземането на миньорската колония.

— Аха! — каза Маккой. — Значи това било!

— Питам се какво ли би направил капитанът в този случай — продължи първият офицер. — Мисля, че той би извършил някаква измама или би извадил на показ силата си с цел да възпре или изплаши неприятеля. Тази стратегия се използва в таранския покер, където един играч залага доста много на слаба ръка, за да накара противника да оттегли печелившата си…

— Спок — каза докторът, — знам какво е да блъфираш. И освен това мисля, че си прав! Точно това би направил и Джим в този случай.

Вулкан го погледна.

— Джим? — чертите на лицето му добиха странен вид, който сякаш говореше за вина. — Всъщност аз си мислех за капитан Пайк… — очите му се срещнаха с тези на Маккой. — Но, разбира се, ти си прав. Капитан Кърк също би се опитал да блъфира. В много отношения те страшно си приличат, сякаш са замесени от едно и също тесто. Аз обаче съм съвсем различен. От известно време насам стоя и се мъча да измисля нещо. Нямам опит в лъжите! Това не е нещо, което лесно ми идва на ум.

Маккой го разбра. Да лъжеш, при това предварително да си подготвен да го направиш, беше нещо, което трудно може да се вмести във философията на Вулкан. Макар че той би се заклел, че преди стотици години не е било така.

— Знаеш ли — отговори докторът, — проблемът ти е, че ти просто се напрягаш твърде много.

Очите на Спок се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

— Опитай се да си спомниш най-добрите блъфове на капитана, комплексни или пък особено вдъхващи доверие. Но те минаваха! Той умееше да накара противниците си да повярват, че е готов и желае да осъществи нещо, което никога не е мислел да направи. А това, приятелю мой, е ключът към най-добрия блъф. Трябва просто да си убедителен!

Вулкан се размисли.

— Не вярвам, че мога да бъда убедителен.

Маккой изсумтя.

— Не можеш? Някога да си чувал фразата „безизразно лице“? Е, ако твоето не е такова, то кое друго е? — той се облегна напред, като постави едната си ръка пред Спок. — Не вярваш ли? Всички знаят, че Вулканите не лъжат, не могат да лъжат! Това качество е било предимството ти преди десет години, когато си се телепортирал на кораба на Дриин. По дяволите, защо мислиш, че Пайк изпрати теб, а не някой друг?

— Тогава беше различно! Аз бях просто пионка. Не трябваше да правя нищо друго, освен да вървя след Дриин и да кимам с глава.

— Но все пак ти го направи. При това успешно! И отново можеш да го направиш. Ти просто трябва да позволиш сам на себе си да „изпуснеш“ истината, за малко…

Спок повдигна едната си вежда.

— Не ме поглеждай по този начин! — каза докторът. — Искаш ли да помогнеш на жителите на колонията или не?

Съмнението, което беше изписано върху лицето на Спок, изчезна.

— Знаеш, че искам!

— Тогава отстъпи малко, по дяволите! Дай на добрата малка лъжа някакъв шанс!

Маккой очакваше с нетърпение отговора на Спок, но в този момент по вътрешната уредба се чу глас:

— Командир Спок? — беше Ухура.

— Да, лейтенант!

— Току-що получихме съобщение от Бета Кабрини, от Миньорската колония.

Кожата между веждите на Вулкан се сбръчка.

— Какво съобщение?

— Само осем думи — тя му го прочете.

Спок се облегна назад в стола си.

— Благодаря, Ухура!

Докторът беше зарадван от новината.

— Какво ще кажеш за това? Предполагам, че нашият космически кореспондент все още е готов за работа.

— Явно е така — отговори Спок. — Макар че краткостта на неговото или нейното съобщение подсказват, че меркаанците хващат на монитора си съобщенията. Вероятно не очакват жителите на колонията да се свързват с нас.

Маккой поглади брадичката си.

— Значи този Дрийн може дори да не знае, че сме били повикани, ако предположим, че и двете съобщения са се промъкнали незабелязано.

— Точно така!

— И ако искаме положението да се запази, ние трябва да изпратим също толкова късо съобщение. Ще са ни необходими много уточнения, за да съгласуваме усилията си, дори ако предположим, че някой от нас има нещо предвид.

— Не е необходимо — противопостави се Спок. — Аз познавам един от жителите на колонията. Или поне го познавах. Не съм го виждал от шест-седем години.

— Ти познаваш някого? Кого?

— Администратора на колонията. Един човек на име Брадфорд Уейн. Имаме няколко общи преживявания. Ако мога да ги „изкопая“, за да ги използвам като пример…

— Интересна дума използва, Спок! „Да ги изкопая“…

Спок го погледна.

— Не очаквах да се получи двусмислие в думите ми — каза той. — Във всеки случай, ако си припомня случки, които са станали с нас, вярвам, че ще мога не само да съкратя отделни съобщения, но и да намаля потребността от свързване. Макар че, както казваш ти, познанството ми с мистър Уейн е безсмислено, ако не успея да измисля…

Пред очите на Маккой цялото поведение на Вулкан изведнъж се промени. Той мислеше напрегнато — докторът виждаше това в очите му.

— Какво има Спок?

Първият офицер го погледна. Ако Маккой не го познаваше добре, щеше да си помисли, че Спок ще избухне в смях.

— Един план, докторе! Логично работеща схема с доста голяма вероятност за успех. И при това самият ти ме наведе на нея!

Маккой беше заинтересуван.

— Аз?

Спок кимна.

— Да! Когато ми обърна внимание върху тази игра на думи.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш? — промърмори докторът.

Спок се поколеба, очевидно защото все още обработваше подробностите. Но след малко той започна да обяснява на Маккой. По дяволите, наистина имаше вероятност планът да успее!

— „Тънката“ част на идеята — рече Маккой — е по отношение на жителите на колонията. Ние не знаем колко трудно ще е за тях да изпълнят своята част от плана. Меркаанците ще ги следят като соколи.

Вулкан кимна.

— Вярно е. Както и да е, в съобщението, което получихме, се искат инструкции. Това предполага възможност да бъдат изпълнени, ако има такива, нали?

Докторът се замисли върху това.

— Възможно е да не знаят какво ги очаква, ако се опитат да го направят.

— Брадфорд Уейн не може да не знае. Той служеше на „Ентърпрайс“, когато за последен път се срещнахме с Дриин. Знам, че не би отхвърлил опасността.

Маккой повдигна рамене.

— Предполагам, че си прав. Между другото имаш цял ден на разположение, за да помислиш върху съобщението. Нашият приятел няма да приема до това време утре сутрин.

Спок поклати глава.

— Няма да ми е нужен цял ден, докторе. Вече съм измислил подходящо съобщение.

Маккой погледна първия офицер.

— Вече?

— Да.

— И е кратко?

— Едва ли би могло да е по-сбито.

— И какво е то?

Спок му каза. По дяволите, наистина беше така!

* * *

Кърк избърса потта от челото си и огледа плодовете на своя труд. „Плодове, наистина“ — помисли си той, като се зарадва от случайно получилата се игра на думи. В краката му лежаха около двадесет сочни, червени плода, всичките от същия вид храсти, които, за тяхно щастие, растяха наблизо. Не беше обаче лесно да се наберат и да се транспортират докъдето беше нужно. А това беше едно открито място, на разстояние около пет метра от една от стените на скалата. Колкото и да внимаваха, те загубиха няколко от плодовете по пътя. Не беше голяма трагедия, макар че можеше да стане, ако някой от хората му се беше опръскал. Но всичко мина много добре и те свършиха работата, без да се наранят. Тъкмо Кърк си мислеше това, когато видя, че Каррас носи един друг клон, като го държи за стеблото, колкото е възможно по-далеч от тялото си. Тя достигна до купчината с останалите плодове, погледна нагоре към капитана и въздъхна с облекчение.

— Операцията приключи! — докладва тя.

— Добре свършена работа! — отговори й Кърк, като заобиколи, за да й подаде ръка.

Онзи път в пещерата му се стори, че ръката й е малка и студена. Сега също усети, че е малка, но в никакъв случай не беше студена.

Ако ситуацията беше малко по-различна, ако те бяха някъде другаде, а не в тази дупка на Октавиъс IV, ако той беше някой друг, а не командирът… Но обстоятелствата бяха такива, а не каквито той ги желаеше. И имаше много по-неотложни задачи, с които трябва да се заеме.

— Благодаря! — каза тя, като се изправи.

— Няма нищо — каза й той, а след това, за да върне мислите си по-бързо към действителността, попита:

— Как вървят изследванията ти?

Каррас повдигна рамене.

— Успях да разчета още малко от йероглифите, но те не ми казват нищо повече от това, което вече зная. Например до всяко едно от създанията има символ за болест. Но след като видях какво стана с мистър Спок…

Капитанът кимна.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но такъв е характерът на този вид работа. Повечето от изненадите се случват в началото. Онова, което следва, са просто детайлите.

Преди тя да отговори, към тях се присъединиха Оуенс и Отри. Отри носеше един плод, а другарят му беше с празни ръце. Оуенс се усмихна.

— Знам какво мислиш. Но аз не съм изтървал нищо! Нямах възможност, защото имаше само един останал плод, а Отри беше в по-добра форма, за да го носи.

Офицерът по охраната кимна, макар че внимателно следеше с очи товара, който носеше.

— Това е истината, сър. Доколкото ни е известно, този плод е последният. Той го постави внимателно накрая на купчината.

— Няма проблеми — увери ги Кърк. — Това е достатъчно за нашите цели.

Като свали от колана си изхвърлящото устройство, той провери дали то работи добре. Беше просто една пръчка, подобна на вилица, и едно листо, увито около зъбците й. То беше захванато със здрави лозови клонки. Ако всичко вървеше добре, устройството щеше да изхвърля плодовете право към целта, без да се налага капитанът да ги хваща с ръце. Все пак той не искаше някой от тях да се окаже в голите му ръце. Дори самата мисъл за това го накара да потръпне.

— Каррас ще ми помага — каза той. — Всички други да стоят настрани!

— Сър — каза Отри, — аз мога…

— Знам — отговори му Кърк. — Но аз наблюдавах и видях, че Каррас се справя с тези неща по-добре от нас. А сега се отдръпнете, никога не съм правил това преди.

Когато Оуенс и Отри отстъпиха встрани, капитанът застана от едната страна на съоръжението. Той хвана изхвърлящото устройство и погледна към мичмана.

— Е, готова ли си?

Като се намръщи, докато се концентрираше, тя вдигна един средно голям плод, от най-здравите на външен вид, и го постави върху онази част на устройството, която беше покрита с листо. След това се дръпна назад, където бяха застанали другите. Кърк повдигна снаряда. Изглеждаше здраво закрепен.

За миг той си представи как изглежда в очите на приятелите си: възрастен мъж, капитан на звезден кораб, държащ голям плод върху един поднос, направен от пръчка и листа.

Но това тук не беше игра. Беше сериозно нещо! Ако изхвърлеше твърде силно плода, можеше да подмине целта. Трябваше да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше да направи.

С поглед, прикован към едно широко място, покрито с вкаменелости, на около половината разстояние нагоре по стената, Кърк пренесе тежестта на тялото си върху стъпалото и хвърли „гранатата“.

Можеше да е много по-зле. Макар че не улучи точно мястото, в което се целеше, и удари малко встрани, плодът засегна друго петно вкаменени растения. При удара той се разби и яркочервеният му сок със съскане и бълбукане се разля по гладката повърхност на около метър разстояние във всички посоки. Сякаш самата скала кървеше. Течността се процеждаше надолу в тънки вадички почти до земята. Под нейното въздействие от скалата се отдели бяла пара, която се издигаше нагоре. След известно време изпарението изчезна.

Каррас вече беше дошла да му помогне в поставянето на другия плод.

— Дотук добре! — изкоментира Кърк, горд от изпълнението си.

Тя кимна.

— Само внимавай при пускането.

Той я погледна.

— При пускането?

— Да. Твърде много бързаш да се освободиш от товара! Прецени добре времето.

— Продължи движението след удара! — повтори последните й думи капитанът, докато Каррас поставяше другия плод в устройството за изхвърляне. Този, макар и на външен вид да беше по-малък, тежеше по-много. Изглеждаше и по-крехък. Независимо от това, той реши да се вслуша в съвета на мичмана. Като изнесе ръката си напред, той внимаваше да не изхвърли плода твърде рано. И наистина се опита да продължи движението на ръката си след удара. Този път улучи точно в целта. Също като предния път плодът избухна в множество рубинени струйки. От скалата се издигна вълнообразна призрачна мъгла.

„Да направя усилие и да продължа движението след удара — отново помисли той. — Не е лоша идея!“ Почти половин час той продължи да хвърля смъртоносните плодове в скалата. Благодарение на помощта на Каррас и на неговите собствени усилия, нито един „снаряд“ не беше похабен напразно. Когато свършиха, скалната стена приличаше на жертва на някой разгневен бог или пък на много упорит вандал. Само най-горната част на стената, вероятно няколко метра, беше останала непокътната. Капитанът просто не беше в състояние да хвърли „бомбите“ си толкова високо.

Нямаше значение. Щеше да се справи със задачата, когато му дойде времето.

* * *

Пайк отпи от чашата и след това я постави върху малката дървена маса до него. Босите му крака бяха изстинали върху голите дъски на пода.

Беше полунощ. Всекидневната беше тъмна и мебелите образуваха тайнствени форми около него. Навън, ако се погледнеше през прозорците на плажната къща, белотата на прибоя едва се виждаше. Небето беше като запушено от надвисналите оловносини облаци. Вина спеше в съседната стая. Дори да беше разбрала, че той е навън, тя не направи нищо, за да го върне обратно в леглото. Пайк й беше благодарен за това.

Той се понамести в големия си мек фотьойл. Слушаше далечното, бавно ромолене на идващите вълни. То някак си съответстваше на мислите му, на съмненията му.

След като се срещна с пазача, мрачните предчувствия, които го измъчваха, сякаш се увеличиха. Не му даваха покой и в леглото. Накрая го принудиха да стане и да дойде тук, като се опита да разбере какво го мъчи. Но в действителност какво има тук за разбиране? Всичко се свеждаше до един въпрос: колко добър капитан е бил той? Не в смисъл на изпълнение на поставените задачи, защото това той беше вършил по-добре от който и да е на неговото място. Или пък в смисъл да върне своя екипаж жив и здрав вкъщи. Макар че към края на службата на „Ентърпрайс“ това беше критерият, по който оценяваше дейността си.

Но нито едно от тези неща не беше важно сега. Това, което наистина се питаше, беше: какъв вид ръководител беше Крис Пайк? Какъв пример даде той на екипажа си?

Какъв пример наистина? Пайк въздъхна.

Беше твърде много ангажиран с всекидневните си задължения, свързани с управлението на кораба, за да мисли тогава за такива неща, и да си представя напред бъдещето, за да разбере, че всяка негова дума и постъпка ще останат като модел за поведение на офицерите му. Може би някога те щяха да управляват свой звезден кораб?… Постави се на мястото на Спок или Тейлър. Или Колт. Или дори на мястото на Номер Едно. Опита се да се види през очите им. Това, което успя да съзре, беше един човек, твърде много отдаден на своите задължения, претоварен от собственото си чувство за вина и отговорност, за да обучава някого на нещо.

„Какъв пример? Не особено добър!“ — опасяваше се той. Беше сигурен, че Бойс нямаше да се съгласи с него. Докторът би казал, че Пайк се тревожи прекалено много, че е чудесен учител, ясен пример как трябва да се държиш, когато се намираш сред предизвикателствата на звездите. Но се опасяваше, че поне половината от онова, което имаше навик да му казва Бойс, беше просто една терапия, а не наистина искрено мнение.

Пайк отново въздъхна. Този път малко по-силно от преди. Какъв смисъл имаше от цялото това ровене в душата? Каквото можеше, беше сторено. Ако беше научил хората си на няколко хитри трика — добре. Ако не беше успял в достатъчна степен, беше твърде късно да направи нещо сега. Но му беше трудно да не се тревожи за тях.