Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (56)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Майкъл Ян Фрийдман. Наследство

Редактор: Юлия Рачева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

 

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

STAR TREK НОМЕР 201.004

Печат: ПОЛИГРАФИЯ АД — Пловдив

Формат 64/108/32 п.к. 16

ISBN 954-17-0016-0

Отпечатана през февруари 1994

Основен дистрибутор на изданията на ИК „Калпазанов“ е ФРП „Торнадо“ тел.: 066/37066 и 02/466 370

История

  1. — Добавяне

Глава девета

В един момент, когато Кърк отвори очи, му се стори, че е на Земята. Слънчевите лъчи, топлият въздух, екзотичните ухания — всички тези неща изглеждаха като част от някакъв тропически рай, който той не можеше съвсем ясно да назове, но беше сигурен, че е посещавал някога преди. Хубаво беше, че е отново там. Толкова хубаво беше да си протегне ръцете и…

— Капитане!

Кърк се изправи веднага щом чу името си. Реалността навлезе толкова бързо в съзнанието му, толкова силно, колкото тетрацианска дъждовна буря, като разпръсна мислите му за рая и здраво го постави там, където си беше; в една дълбока и изолирана котловина на Октавиъс IV.

— Капитане!

При второто повикване той се обърна към мястото, откъдето идваше гласът. Беше Каррас. Тя отново се беше навела над камъните с йероглифите на Домбраату.

Сега си спомни. Точно преди да си легне върху кафявия мек торф, близо до отвора на пещерата, той погледна към Каррас. Тя работеше върху превода на йероглифите, огряна от последните лъчи на залязващото слънце. Очевидно беше продължила своите изследвания веднага щом се беше събудила. Ако се съдеше по сенките по западната страна на стената, това ще е било преди около час.

Махна с ръка, за да й покаже, че я е чул, след това се изправи. Всички мускули по тялото му се бяха схванали и го боляха. Чувстваше се, сякаш беше сдъвкан и изплют, което не беше чак толкова далече от истината.

Оуенс и Отри все още спяха върху мъха, който се простираше на около тридесет фута. Капитанът не видя смисъл да ги буди и тръгна.

— Има ли напредък? — попита той, когато наближи Каррас и нейните камъни. Интересно, наистина, как беше започнал да мисли за тях като за нейна собственост.

— Да, напредък има — потвърди тя. — Ето, погледни! Виждаш ли този символ?

Кърк седна на една страна, като се опитваше по този начин да облекчи умореното си тяло. Ако Каррас също чувстваше болка, то тя умело я прикриваше. Погледна към знаците, които тя му показваше. Беше линия, насочена нагоре, с шест полукръга, които излизаха от нея, по три от всяка страна. Ако йероглифът наподобяваше нещо, то беше дърво от семейството на плачещите върби.

Той изказа на глас мнението си. Каррас промърмори:

— И аз за това си помислих — каза тя. — Поне в началото. Оказа се обаче, че съм сгрешила. Не че няма много препратки към символа на растителността тук — тя докосна няколко от другите йероглифи. — Като този и този, дори и като този. Но — продължи тя, като се обърна към символа, който беше посочила в началото — този означава нещо друго.

Капитанът я погледна.

— Добре. Предавам се.

Каррас се усмихна, а на лицето й се изписа удоволствието на ученичка, която току-що е задала въпрос, на който учителят не може да отговори.

— Това е едно създание, животно. Точно като това, което ни нападна, преди земята да пропадне.

Кърк разгледа йероглифа по-отблизо. Това би могло да бъде някаква интерпретация на животното, реши той сам за себе си. От друга страна все още си мислеше, че много прилича на дърво.

— Интересно наистина — каза Кърк. — Но…

— Знам — прекъсна го Каррас, — че не е толкова страшно, дето са имали символ за животното. Все пак първобитното общество, което е оставило тези знаци, не може да не е забелязало нещо толкова голямо, дори твърде вероятно е то да е било почитано като божество.

Капитанът кимна.

— Взе ми думите от устата.

— Но дори и божествата не са били отрупвани с толкова много внимание!

Като изказа тази мисъл, Каррас продължи да показва други изображения на йероглифи. Докато Кърк проследяваше пръстите на Каррас, които се движеха от едно място на друго, от един камък на друг, той трябваше да се съгласи с факта, че съществото е имало невероятно религиозно влияние над онзи, който беше издялал тези йероглифи върху камъните.

— Ами ако тук някъде е имало храм — предположи той, — място, където първобитните хора са боготворели тези създания? Така би се обяснило честото повторение на графичния образ на съществото, нали?

— Да — отговори Каррас. — Ако йероглифите се отнасяха само до този обект. Но аз мисля, че случаят не е такъв.

Кърк я погледна.

— Защо?

— Мисля, че всеки символ означава отделно място. Освен ако греша, сър, но това ми прилича на карта.

— Карта? — учуди се капитанът.

— Да! Една карта на всички места в този район, където има вероятност да се появят животните. Вероятно е направена с цел да бъдат избегнати. Разбира се, би било удобно за някой, който пътува от едно място на друго.

— Но това би означавало, че животните стоят винаги на едно и също място, мичман. Дори силно привързани към някое място форми на живот променят в определени граници своето местоположение. А да направиш карта на техните излети е доста безсмислено занимание.

Каррас повдигна рамене.

— Не и ако те са привързани към стационарен начин на живот. Нали разбирате, да са в състояние да правят само ограничени по място придвижвания. Да кажем до петдесет метра във всяка посока.

Кърк се замисли над тази възможност. Добра идея! Беше твърде възможно да е така, като се има предвид огромната маса на животното и вродената му неспособност да се движи под земята.

— Ако действително водят стационарен начин на живот, ключът към разгадаването на истината трябва да се търси в начина им за снабдяване с храна. Случаят със Спок дава основание да се смята, че те са месоядни. Но основната им храна може да бъде нещо заровено дълбоко в земята. И ако храната им е сравнително достъпна…

— Това ще е достатъчна причина животното да не се мести много — каза Каррас и по този начин довърши мисълта на капитана.

Бузите й бяха леко поруменели от вълнението, а това я правеше доста привлекателна.

Кърк се опита да не обръща внимание на това, макар че не беше лесно.

— Добра работа си свършила тук! — каза й той. — Трябва да напишеш монография по този въпрос. Всъщност аз смятам, че това е неизбежно, като се има предвид, че сега ти си най-големият специалист на федерацията по въпросите на цивилизацията Домбраату.

Тя погледна нагоре към скалите. Дали защото се чувстваше неудобно? Той не мислеше, че е така. Каррас нямаше вид на човек, когото можеш лесно да объркаш.

— Преди да пиша каквото и да е — напомни му тя, — трябва да се върнем на кораба. А дори и да не го казвате, съществува известно съмнение относно това, нали?

Можеше да се опита да излъже, но тя щеше да разбере.

— Да — каза той. — Така е. Поне в близко бъдеще — и се усмихна закачливо. — Както изглежда, ние тук сме съвсем сами. Ако някой е имал намерение да ни спасява, той би го направил досега.

Изглежда Каррас прие отговора му равнодушно.

— Какво мислите, че се е случило? — попита тя.

— Не знам — каза й той, след което взе един малък камък и го хвърли към един обрасъл с нещо жълто и бодливо пън. — Единственото, което мога да измисля, е, че нещо ги е принудило да се отдалечат. Нещо спешно!

Тя въздъхна.

— Дано това да е причината, сър. Надявам се… — тя спря, защото се разколеба дали трябва да каже онова, което мислеше.

Но Кърк го видя в очите й. Звездните кораби бяха подложени на всякакъв вид опасности, дори когато бяха на очевидно сигурни орбити. Все пак неговите предположения му се струваха по-реални. Или поне така му се искаше да е.

— Докато узнаем със сигурност — обяви той, — трябва да направим всичко необходимо, за да се измъкнем оттук!

— Да, сър!

Капитанът се изправи.

— Така стоят нещата, мичман — каза той и посочи към стеблата, които Отри беше събрал предния ден. — Мисля, че ще закуся. Бихте ли искали и вие?

Тя отново поклати глава.

— Не, благодаря — устните й приятно се повдигнаха в ъглите. — Ще продължа с моите изследвания. Нали се сещате, тази монография…

Той я погледна, а думите му прозвучаха почти интимно:

— Трябва да се храните, мичман!

Тя се усмихна отново, докато мислеше върху това.

— Добре — съгласи се. — С удоволствие, сър!

Кърк тръгна към почистените стебла, наредени накуп. Когато беше на половината път, забеляза, че Отри и Оуенс са се събудили. И двамата имаха нужда от медицински грижи. А Каррас, без съмнение, беше и добър лекар. Хубаво щеше да е обаче, ако Маккой беше с тях.

Но от друга страна може би това нямаше да е съвсем добре. Капитанът като че ли го чуваше да казва: „Захарна тръстика, а? Докато някой дойде да ни намери, всичките ни загнили зъби ще са изпадали от устата.“

Може би е по-добре, че горе на кораба докторът се грижеше за Спок. Кърк спря. Спок… След като беше телепортиран, състоянието му се беше стабилизирало. Така каза Маккой. А с това бе спечелена половината битка, нали? Всичко, което трябваше да направи Маккой, беше да извади от организма му тази отрова или каквото там беше това вещество. Капитанът беше виждал да го прави стотици пъти преди с много различни, непознати вещества. Той прехапа устни. Съвсем определено това беше рутинна процедура.

Но какво би станало, ако опасенията на Каррас се окажеха верни? Какво би станало, ако на „Ентърпрайс“ действително му се беше случило нещо? Усети как гърлото му се свива при тази мисъл.

„Не! Били са извикани! Това е! — настояваше той, като говореше сам на себе си. — Това трябва да е причината!“ Но каквото и да беше се случило, Кърк не можеше да направи нищо, за да помогне. Единствената му работа сега беше да намери път за излизане от тази дупка!

Изведнъж той забеляза, че се е спрял пред хранителните запаси на Отри и се сети защо беше тръгнал в тази посока. Клекна и взе няколко сочни на пръв поглед листа. След това, като преодоля болката в краката си, тръгна обратно към Каррас и камъните.

* * *

— Както обикновено ли, Павел?

Чеков погледна нагоре и видя Сулу от другата страна на кабината. Смая се как той е отишъл там толкова бързо. „Толкова ли съм се замислил?“ — учуди се той.

— Моля?

Сулу се обърна към Бомон, който упражняваше солидните си готварски способности всяка седмица по това време. Облечен в традиционните бели одежди на главен готвач, Бомон застана зад акумулатора, с който запалваше газовите печки, покрити с тенджери и тигани. Макар че Чеков не можеше да чуе съвсем точно какво си говорят, той знаеше за какво пита приятелят му. Шунка и пирожки. Шунката беше дебела, вкусна и хрупкава в краищата. Пълнените с картофи пирожки се задушаваха под големи порции студен кисел крем и всичко това беше направено точно по рецептата, която Бомон беше взел от Чеков. Секунда по-късно готвачът започна да приготвя храната, която беше поръчана. И при това не една порция, а две.

Напоследък Сулу беше започнал да харесва руския вариант на Чеков за хубава, здрава закуска. Няколко минути по-късно кормчията вдигна две препълнени, изпускащи пара табли, върху които беше поставил и кафето. С тях той тръгна обратно към масата им. Но дори перспективата да похапне от тази, изпълваща със слюнки устата, вкусотия не можеше да успокои Чеков.

В такива ситуации мястото му беше на навигационното табло, а не на масата за ядене. Разбира се, в момента нямаше нужда той да е на мостика, като се имаше предвид, че е завършил работата си по изчисляване на орбитата им на движение точно преди десет часа. Но какво би станало, ако нещо случайно се появи? Ами ако се наложи корекция на курса, без да има предварителна подготовка? Не че Десол не можеше да се справи. Той беше много способен. Всъщност докато руснакът успее да заеме отдавна мечтаната койка на „Ентърпрайс“, Десол е бил главна фигура на пултовете за навигация. Едва през последните месеци лейтенантът беше започнал да изпълнява по-широк кръг дейности.

Не, способностите нямаха нищо общо с това. Просто Чеков чувстваше, че в момент на криза мястото му е на предната линия. По дяволите, винаги така се беше чувствал, дори като младеж, когато беше най-смелият играч във футболния отбор на началното училище. Не непременно най-добрият, но винаги този, който искаше топката, когато отборът му атакуваше.

Именно това му качество — желанието да поеме отговорността в критични моменти, без да се страхува от това, какво ще се случи, ако пропадне — харесваше толкова много на треньора му по футбол. За пръв път Чеков започна да мисли за кариера в Космоса по идея на треньора си, който беше бивш офицер по охраната в Звездната флота. Не след дълго той вече изучаваше подвизите на най-смелите звездни капитани. Групата беше специално подбрана и след време вече включваше и един смел американец на име Джеймс Кърк.

Това беше другата причина Чеков да иска да бъде на мостика. Сега, когато капитанът не беше тук, а може би… Не! Той не би завършил мисълта си дори и наум. Щом като капитанът го нямаше, Чеков чувстваше, че той и другите, на които Кърк разчита, трябва да попълнят липсата му.

— Павел?

Когато погледът на руснака отново се фокусира, той осъзна, че Сулу седи на масата срещу него и че чинията му вече е наполовина празна, за разлика от неговата, която е пълна, а храната в нея изстинала.

Той се усмихна, сякаш се извиняваше на приятеля си.

— От колко време стоя така?

Сулу се усмихна.

— Ами, виждал съм те да начертаеш курса на полет през астероиден пояс за по-кратко време.

Чеков поклати глава.

— Съжалявам. Просто…

— Знам, искаш да бъдеш там, където става нещо! — кормчията се наведе напред. — И аз обичам същото, но точно сега най-доброто нещо, което можем да направим, е да се успокоим. Съвсем скоро мистър Спок ще има нужда от нас! Не можем да направим нищо хубаво, ако се появим гладни и изморени. Съгласен ли си?

Мичманът промърмори:

— Как бих могъл да не се съглася, като поставяш така нещата?

— Добре! Тогава забождай тези пирожки и се опитай да се отпуснеш!

Чеков положи усилие, за да освободи съзнанието си от налегналите го мисли, и започна да се храни. Още първата хапка го накара да си помисли, че е трябвало по-рано да послуша съвета на Сулу.

— Страхотни са! — каза той.

Кормчията се усмихна:

— Да живее промяната!

Чеков присви очи.

— Какво си накарал Бомон да им сложи?

— Знам — отговори Сулу, — че е светотатство да се експериментира със старинната рецепта на Чеков, но ми се стори, че малко канела ще върви добре…

Мичманът забоде вилицата отново и пак започна да дъвче. Трябваше да признае, че с канелата вкусът се е подобрил.

— Добре — каза той. — Предполагам, че майка ми няма да има нищо против, че си променил рецептата, стига да си добавил руска подправка.

Сулу го погледна недоверчиво.

— Павел, канелата не е руска подправка. Ако не греша, древните гърци са били тези, които са я използвали за първи път. А може би римляните. Но съвсем определено не са били руснаците.

— Глупости! — каза Чеков. — Царете са имали навик да я използват, за да придадат аромат на питиетата си. Канелата е била сред най-любимите им подправки.

Сулу изръмжа нещо тъкмо в момента, когато лейтенант Лесли се появи до масата им с табла в ръце. Те погледнаха нагоре към него.

— Имате ли нещо против да седна при вас? — попита Лесли.

— Съвсем не — отговори кормчията. — Всъщност дори бих искал. Освен ако не ми кажеш, че соевият сос е бил измислен в Топека.

Офицерът по охраната с матовото лице погледна безизразно.

— Топека?

— Ох — каза Сулу, — забравих! Ти не си роден на Земята. Топека е град в средния запад на Америка.

Чеков се намеси:

— Не обръщай внимание на колегата ми. Той е малко объркан…

Лесли постави подноса си на масата между тези на мичмана и кормчията. Издърпа един стол и седна. Той вдигна рамене, докато атакуваше закуската си.

— Не много. Как е мистър Спок? Все още ли стои там?

Сулу сбърчи вежди.

— Какво имаш предвид?

Офицерът по охраната ги загледа.

— Нали знаете за тази отрова в кръвта му. Онази, за която докторът явно не може да намери противоотрова.

— Мислех, че Спок е излекуван? — каза Чеков.

— И аз също — прибави Сулу. — Когато го видяхме на мостика, изглеждаше чудесно.

Лесли поклати глава.

— Аз не разбирам от тези неща, но Ани Ферара, нали я познавате, новата сестра, която взехме от Звездна база 19, ми каза, че мистър Спок все още има болки. Прикрива ги, като си налага някакъв вид вулканска дисциплина.

— Шегуваш се, нали? — попита кормчията.

— Разбира се — присъедини се към него Чеков. — Хващам се на бас, че ако попитаме сестра Ферара, тя няма да знае за какво става въпрос.

Лесли отново вдигна рамене.

— Добре, вървете и я попитайте!

За известно време настъпи мълчание. Тогава Сулу се облегна назад в стола. Изглеждаше мрачен, когато се обърна към Чеков.

— Той не се шегува, Павел!

Руснакът кимна.

— Знам.

Чеков се замисли за Спок, който държеше болката заключена вътре в себе си, а външно се преструваше, че е абсолютно здрав. Колко време щеше да издържи? Няколко дни? Седмица? И щеше ли да отвлече вниманието им проблемът на Спок, когато те пристигнеха на Бета Кабрини? Каква част от него щеше да е в състояние да се посвети на задачата за спасяването на колонията? До каква степен болестта можеше да повлияе на правилността на преценките му?

— Може би затова Спок отиде в библиотеката — промълви Сулу. — Може би, ако стои на мостика, ще се издаде?

„Има логика във всичко това“ — помисли си Чеков и изпсува на родния си език. Повече от всякога той искаше да е горе на мостика. Ако мистър Спок наистина не беше в добра форма, той се нуждаеше от цялата помощ, която Чеков можеше да му предложи.

Но аргументите на Сулу все още бяха в сила. По-добре беше сега да почине, за да е готов, когато стигнат до Бета Кабрини.

Като се намръщи, той бутна чинията си настрани. Надяваше се да поспи по-добре, отколкото беше ял. По дяволите, той не обичаше периодите на почивка!