Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (56)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Майкъл Ян Фрийдман. Наследство

Редактор: Юлия Рачева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

 

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

STAR TREK НОМЕР 201.004

Печат: ПОЛИГРАФИЯ АД — Пловдив

Формат 64/108/32 п.к. 16

ISBN 954-17-0016-0

Отпечатана през февруари 1994

Основен дистрибутор на изданията на ИК „Калпазанов“ е ФРП „Торнадо“ тел.: 066/37066 и 02/466 370

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Лаят на месириите се чуваше в далечината. Спок се опитваше да не се поддава на желанието си да погледне назад, а вместо това да се концентрира върху онова, което му предстоеше: дълъг склон, покрит с дребни камъчета. Като внимаваше къде стъпва, той слезе по стръмната скала, а след това продължи да се движи по скалните отломъци.

Дишаше все по-трудно и по-трудно. Едва задържаше метаболизма си в разумни граници.

Колко ли време беше минало, откакто беше телепортиран сред хълмовете? Слънцето все още беше високо, но, от друга страна, той се беше телепортирал на планетата призори. Това означаваше, че вероятно бяха изминали повече от пет часа, а може би шест или седем. Мислите му вече не бяха така ясни, което не беше обнадеждаващо.

Отново се дочу лай. Ставаше все по-силен. Бавно, постепенно животните го догонваха. Спок прие факта с мрачно чувство за неизбежност. Всъщност той никога не си е представял, че ще излезе победител в това преследване. Единственото, което го интересуваше, беше да удължи гонитбата.

Независимо от това той се опита да прецени разстоянието, което го делеше от преследвачите му. „Звукът се движи по-бързо, когато е студено“ — помисли си той. Дриин и месириите му може би бяха на около една миля от него. Но това не беше сигурно. Дриин може би не беше с тях. Спок предполагаше, че меркаанецът няма да е в състояние да бяга заедно с животните. Той вероятно ще накара техника по транспорта да го телепортира на мястото, където вече бяха месириите. Това беше единственият начин Дриин да се движи заедно с тях, което означаваше, че ако Спок успява да се изплъзне от животните, би избягал и от господаря им!

Изведнъж някакъв зелен огън проблесна вляво от него. Като се обърна, той видя, че част от хълма беше погълната от огнената вълна на нечий бластер. Първият офицер не смееше да погледне през рамо. Очевидно завоевателят се беше телепортирал доста преди месириите и се беше материализирал достатъчно близо до Спок, за да може да използва бластерите.

Като се изкачи на върха на склона, Вулкан продължи напред. Движеше се зигзагообразно, за да затрудни по този начин преследвачите си. Чуха се други експлозии от двете му страни. Но нито една от тях, забеляза той, не беше толкова близо до предишната, нито един от изстрелите нямаше за цел да го убие. Спок разбра, че Дриин просто си играе с него, че му се подиграва. Когато чу меркаанецът да се смее, Спок най-после погледна през рамо и видя своя враг да стои на върха на хълма, от който той току-що беше слязъл. Оръжието му беше насочено към небето.

— Тичай, Вулкан! Тичай, за да спасиш живота си! — гласът на Дриин достигаше до него като ехо, на вълни, идващи една след друга. — Просто не си мисли, че можеш да избягаш достатъчно далече, за да се спасиш!

От мястото, на което се намираше, завоевателят, разбира се, можеше да го убие, ако това беше желанието му.

„… Да се спасиш… да се спасиш“.

Спок се обърна и продължи да бяга напред. Очевидно нямаше шанс. Но по-добре беше да не мисли за други неща и да се концентрира върху това, как да използва най-пълноценно силите си. Той продължи да бяга нататък по склона.

* * *

Когато Спок изчезна зад билото на следващия хълм, Дриин прибра бластера си и отново се разсмя. Отдавна не беше се забавлявал толкова много. След като натисна един от бутоните на комуникатора си, той чу веднага Балак да му отговаря.

— Да, завоевателю?

— Как върви транспортирането?

— Добре, господарю. Никога досега не е било по-добре.

Дриин изсумтя.

— Наистина ли? Вероятно те предчувстват какво кръвопролитие ще настане, след като уговорката ни с Вулкан спре да действа. А и имат право! — той замълча. — Все пак ние трябва да се отнасяме с подозрение към всяка промяна в поведението им. Увеличи охраната в района на мините и производствените цехове!

— Ще бъде сторено!

— Това е всичко.

След като прекъсна връзката, Дриин се замисли за момент. Не беше ли прекалено мнителен? Вероятно. Също както преди се беше усъмнил в тази проста фраза. Каква беше тя? О, да: „Рожденият ден на Бойс“.

И все пак всичко му изглеждаше толкова… увъртяно. Някак си не на място. Как странно го беше погледнал този човек, лекарят… Не, всичко беше плод на неговото въображение!

Разбира се, беше лесно да се разбере каква е истината. Би могъл да започне да измъчва доктора. Да го принуди да разкрие тайния смисъл, закодиран във фразата. Ако имаше такъв.

От друга страна, не можеше да изглежда несигурен в собствените си сили пред очите на противника. Съобразителният завоевател не ходи на лов за неща, които не съществуват. Гариид Уелд не постъпваше така. Ако се окажеше, че няма никакъв скрит смисъл в тази фраза, той би изглеждал като глупак. Независимо, колко голяма е плячката му, това щеше да хвърли сянка върху завоеванията му. Той поклати глава и излезе от сянката на едно дърво. Нямаше нужда повече от нея. Досега експедицията му протичаше като по план и щеше да продължи така.

А дори и да имаше някаква закодирана информация, какво биха могли да направят жителите на колонията? Те бяха под наблюдение през цялото време. Заплахата със смърт постоянно ги съпътстваше. Дори да им беше позволил да говорят свободно с онези от „Ентърпрайс“, нямаше начин плячката да му бъде отнета.

Като се успокои най-после, Дриин погледна отново към хълмовете и се усмихна. „Ловът“ продължаваше.

* * *

— По дяволите! — възкликна Каррас.

Като си проправяше път над едно паднало дърво, Кърк се обърна и я погледна през рамо.

— Какво има? — попита той.

Тя спря.

— Как може да съм толкова глупава?

— По отношение на кое? — беше объркан.

Каррас го погледна, макар че мислите й бяха някъде другаде.

— Онези символи… — каза му тя.

— Да?

Жената извади трикордера си.

— Не мога да повярвам, че съм го пропуснала — каза тя, ужасена от себе си. — Гледай!

Още веднъж Кърк надникна в екрана. Онова, което видя, беше една конфигурация от десетина символа, като никой от тях не беше подобен на вече известния йероглиф, обозначаващ животното.

Той й каза:

— „Болен“ и „здрав“, нали?

— Да. Нали си спомняш тези знаци? Описанието на процеса, водещ до „болен“ и „здрав“.

Капитанът кимна.

— Онези, които разказват за ухапването?

Каррас посочи конкретно един от тях.

— Погледни внимателно! Виждаш ли този знак?

Изглежда този символ вървеше заедно със знака за „здрав“.

— Отначало не можех да измисля какво означава. Точно сега се досетих. Този символ — тя посочи към един друг от по-малките гравирани знаци — е обърнат обратно. Точно както йероглифа за „болен“ беше обърнат обратно, което означава „здрав“.

Кърк се намръщи.

— Но какво означава оригиналният символ? Искам да кажа, когато е обърнат наопаки?

— Това е заповед — обясни тя. — И означава „остани“.

Капитанът я погледна.

— Значи, ако е поставен в нормално положение…

— Ще означава „върви“. Вероятно към някое друго от леговищата на създанието. Това е, разбира се, ако искаш да си „здрав“.

Той премисли информацията.

— Значи излиза, че някой може да бъде излекуван от ухапването на животното, ако бъде ухапан отново, но не от същото животно. То трябва да бъде различно.

— Ако не съм твърде далеч от истината, изглежда йероглифите искат да кажат именно това.

— Но защо? — попита Кърк. — Защо природата ще създаде такъв вид механизъм?

Мичманът нямаше отговор на това. Тя повдигна рамене.

Кърк помисли още известно време. Накрая поклати глава.

— Изглежда, че няма смисъл.

Каррас кимна.

— Знам, но независимо от това — ето го!

Капитанът си спомни първоначалната им цел.

— Можем да говорим по този въпрос по-късно. Предполагам, че мястото за телепортиране е някъде наблизо.

Каррас се съгласи, затвори трикордера си и го прибра. Но Кърк можеше да се обзаложи, че тя продължаваше да мисли за йероглифите, поне докато изминаха следващите няколкостотин метра, защото скоро след това те достигнаха до целта си — мястото, където за първи път бяха стъпили на Октавиъс IV.

Около мястото за телепортиране всичко беше, меко казано, в безпорядък, предизвикан от появяването на съществото. Когато Кърк се приближи към ръба на дупката, в която бяха пропаднали, му беше трудно да повярва, че останаха живи. Огромни скални плочи стояха изправени, като по този начин образуваха зеещи дупки, които се спускаха на двадесет фута дълбочина. Всички дървета бяха полузакопани в земята, обърнати с корените нагоре или разцепени на две.

— Капитане?

Кърк вдигна очи и видя, че Каррас беше приклекнала на противоположната страна на цялата тази бъркотия. Изглежда беше намерила нещо. Като се доближи до нея, той разбра какво беше привлякло вниманието й: няколко отпечатъка на ботуши в тъмната, разорана земя. Той оцени веднага важността на това.

— Някой е бил тук след земетресението! — каза той.

Мичманът кимна.

— Може би групата на мистър Сулу или някоя друга? Във всеки случай те са разбрали, че нещо ни се е случило и са дошли да проверят.

Кърк почувства как благодарност изпълва сърцето му. Значи инстинктът му не го е подвел! Все още оставаше възможността нещо ужасно и непредвидено да е изисквало отпътуването на „Ентърпрайс“ и групата на Сулу също да е била изоставена тук, както тази на капитана. Но много по-вероятно е хората на Сулу да са били телепортирани на кораба и екипажът на Кърк, състоящ се от четиристотин и двадесет човека, да е все още жив и здрав! Предположението му за непредвидения, спешен случай звучеше все неправдоподобно. Все пак Скот не би се отказал да ги търси, не би обърнал внимание на някое обикновено повикване на Звездната флота, а би останал наоколо, за да хване сигнала, идващ от комуникатора на Оуенс. Кърк сподели мислите си с Каррас. Реакцията й показа надеждата, която и тя таеше в себе си: Ако „Ентърпрайс“ е бил изпратен по друга задача, той ще се върне отново!

Оставаше все пак един въпрос, на който не можеха да отговорят, а той не беше маловажен. Защо корабът е бил извикан, какъв проблем е трябвало да решава?

— Сър?

Той прекъсна мислите си.

— Да, мичман?

— Може би не е много добре, че се мотаем тук? Ако животното усети присъствието на…

Кърк се съгласи.

— Нека набързо огледаме наоколо и да видим дали можем да намерим нещо друго.

След като не успяха да открият нищо ново, минута по-късно те напуснаха мястото за телепортиране и тръгнаха обратно.

* * *

Изведнъж Спок усети нещо. Огледа се и видя лъкатушещата пътека, върху която лежеше. Почувства студения вятър. Чу лая на месириите. Като проследи откъде идва звукът, той погледна надолу. Животните се изкачваха нагоре по пътеката към него. Ако той не тръгнеше веднага, те щяха да изпълнят задачата си само след няколко минути.

Като събра всички сили, той стана и започна да се движи напред. Напред и нагоре. Какво се беше случило? Откога лежеше тук? Спомни си, че последно беше видял месириите доста далече, може би на половин миля от себе си. Тогава Дриин беше с тях, а сега не се виждаше. Имаше само един възможен отговор: в резултат на непознатото вещество в кръвта му Спок беше изпаднал в безсъзнание. Мозъкът му, пришпорен до краен предел, си беше отмъстил по единствения възможен начин — беше изключил.

От друга страна, той не беше позволил на отровата да вземе надмощие. Или поне той си мислеше така. Във всеки случай, тя беше под контрол. Сега съзнанието му беше по-ясно, отколкото преди, а сетивата му по-остри. Спомни си една поговорка на Вулкан: „Шали бан“, което буквално означаваше „Спокойствие пред бурята“. Ясната проницателност предшестваше тъмното вълнение на смъртта. Дали това, което изпитваше, не беше някаква разновидност на „шали бан“? Дали ще дойде отново в съзнание, когато припадне следващия път?

Месириите джафкаха отдолу, сякаш за да му напомнят, че и те имат някакви претенции към него. Чудеше се кои от враговете му ще го унищожат: животните, отровата или собственият му измъчен мозък. Когато слезе по криволичещата пътека, Вулкан забеляза колко неудобна за вървене беше тя заради облите камъни, с които беше покрита. Всъщност скалите бяха толкова много тук, че пътеката се беше стеснила и беше само няколко инча широка. При нормални условия Спок би се проврял между скалите с лекота, но в сегашното си състояние трудно би могъл да се справи с това. Докато размишляваше, му дойде една идея. Погледна надолу към приближаващите месирии, които изглеждаха толкова свежи, колкото когато ги беше видял за пръв път на площада. Каква беше фразата, която Маккой толкова обичаше? „Да убиеш два заека с един куршум“? Не че целта му беше непременно да убива, нито пък месириите бяха по някакъв начин свързани със зайците, но идиомът изглеждаше все пак на място.

Като се спусна надолу по пътеката до мястото, където скалите започваха да се разреждат, той избра една от тях. Беше твърде тежка, за да я повдигне, особено в състоянието, в което се намираше, но се оказа, че може да я търкаля без много усилия.

Погледна отново към месириите, които в момента превземаха един остър завой по пътеката, без да намаляват темпото. Вероятно усещат, помисли си Спок, че краят на лова вече приближава. И може би беше така, макар и не по начина, по който те очакваха.

След по-малко от минута животните щяха да бъдат точно под него. Бяха прекалено концентрирани в преследването, за да обърнат внимание на нещо друго. Ако преценеше добре времето, би могъл да ги изненада. Като застана между хълма и камъка, той концентрира всичките си сили и зачака. Когато му се стори, че е дошъл моментът, той бутна камъка. Първоначално скалата не се помести. Решен да не пропуска шанса си, Спок я натисна още по-силно. След секунда-две усилията му се увенчаха с успех. Скалата се спусна надолу, като се търкаляше към ръба на пътеката. Тя набра скорост и след това изчезна от погледа му. Вулкан се наведе напред, за да проследи движението й и я видя да връхлита върху месириите с такава точност, каквато той не се беше надявал, че ще успее да постигне. Така както месириите бягаха една до друга, камъкът сигурно щеше да удари едната, а може би и другата. Спок се надяваше, че те ще бъдат ранени, макар и не убити. Беше му неприятна мисълта да причини смърт на някаква друга форма на живот.

Но както се разбра по-късно, нямаше нужда да се тревожи толкова много. В последния момент месириите забелязаха надвисналата опасност и се отклониха от пътя си — едната от тях към склона на хълма, а другата — към края на пътеката. Усилията на Вулкан все пак не отидоха напразно. Докато камъкът подскачаше надолу по склона, животното, което се беше отклонило и тръгнало към ръба на пътеката, го прескочи, но все пак се препъна и камъкът го помете надолу. Те се завъртяха в една обща маса от зъби, челюсти и козина. Когато животното най-после се спря долу на зигзагообразната пътека, то очевидно беше счупило един от задните си крака. Опита се да стане — веднъж, два пъти, но не успя. Накрая просто легна на една страна и започна да ръмжи.

Но другото пък въобще не беше пострадало. Спок видя, че то беше започнало да се изкачва нагоре по пътеката, сякаш нищо не се беше случило. Той нямаше време да направи втори опит. Здравото животно вече се беше изкачило доста нагоре. По ирония на съдбата първият офицер му беше помогнал. То сега беше по-близо до него, отколкото ако просто беше бягал по скалите или въобще се беше движил. И ако не започнеше веднага да бяга, животното все повече щеше да скъсява и без това малката дистанция между тях.

Спок потисна разочарованието си и отново тръгна между скалите. Засега мозъкът му беше все още ясен, а силата му достатъчно голяма, за да може да се движи. Трябваше да използва тези си предимства, докато все още можеше.

* * *

Дриин се наведе над Сариф и го погали. В отговор месирии го погледна с големите си златни очи и изскимтя. Раненият му крак беше свит под тялото.

— О, Сариф! — каза той. — Какво е станало с теб?

Дриин не се съмняваше, Спок го е направил. Месириите не се подхлъзват просто ей така. Напротив, стъпват доста стабилно по земята. Ето още една сметка, която трябваше да уреди с Вулкан!

Завоевателят се изправи. Без желание той извади оръжието си и го насочи към раненото животно. Сякаш усетило какво ще последва, то се опита да се издърпа нагоре по пътеката. Опита се да му покаже, че не го е подвело. Но, разбира се, то го беше направило. Една месирии, която се беше провалила, въобще не беше месирии, независимо от причините за провала. Не биваше да й се позволи да живее!

Техникът по транспорта знаеше това правило, когато забеляза неподвижното животно и докладва на господаря си. Дълг на Дриин беше да го умъртви. А това не беше приятно задължение — въобще не беше приятно!

Като скръцна със зъби и се опита да не обръща внимание на това, как жално го гледа животното, той активира оръжието. Секунда по-късно Сариф беше обхванат от разрушителната сила на огъня. Дори нямаше време да изквичи, преди да изчезне.

Завоевателят наклони глава.

— Сбогом, моя любов!

Като постави бластера обратно в туниката си, Дриин се замисли за възможностите си. Смяташе да накара техника по транспорта да го телепортира до Мемзак и тогава вероятно щеше да бъде толкова близо, че Спок да е в обхвата на оръжието. Можеше да сложи край на преследването — там и тогава.

Някои, сред тях и Балак, биха го посъветвали да направи именно така. Според тях той би трябвало да се върне по-скоро на „Клодиаан“, за да могат да избягат, веднага след като товаренето на минерала завърши. Но той беше започнал тази работа и щеше да я завърши. Щеше да си отмъсти — колкото е възможно по-добре и по-пълно!

Мемзак все още беше по петите на Спок. Защо да оставя Вулкан да се измъкне по-лесно, отколкото е необходимо? „Не — каза си той, като тръгна нагоре по пътеката, — нека омразният измамник да потича малко. А след това ще го убия!“