Серия
Стар Трек: Оригиналният сериал (56)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Майкъл Ян Фрийдман. Наследство

Редактор: Юлия Рачева

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

 

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

STAR TREK НОМЕР 201.004

Печат: ПОЛИГРАФИЯ АД — Пловдив

Формат 64/108/32 п.к. 16

ISBN 954-17-0016-0

Отпечатана през февруари 1994

Основен дистрибутор на изданията на ИК „Калпазанов“ е ФРП „Торнадо“ тел.: 066/37066 и 02/466 370


Пролог

Хеймсаад Дриин разглеждаше изражението на лицето си, отразено в огледало с неправилна форма, позлатено в краищата, което висеше на една от стените във вестибюла на меркаанския междузвезден кораб „Клодиаан“. Не можеше да повярва, че образът, който виждаше пред себе си, е на онзи млад юначага, който командваше „Клодиаан“ преди десет години.

„Десет години!“ — помисли си той.

Очите му, някога тъмни и решителни, сега бяха хлътнали дълбоко в набръчканата кожа на лицето. Приличаха на големи, злобни насекоми, които се бяха скрили в гнездата си. Скулите, някога най-хубавата част от лицето му, сега бяха загубили очертанията си. Кожата около тях се беше отпуснала и висеше надолу, като достигаше чак до челюстта. Черната му, гъста като грива коса, с която той толкова много се гордееше, беше оредяла и загубила блясъка си.

„Десет години…“ — помисли си отново Дриин.

Изпсува и поднесе чашата към устата си. Светлокафявият коняк „Маратеккан“ действително беше по-добър от прехваления „Сауриан“ и беше точно толкова студен, колкото той обичаше. Но не можа да премахне горчивия вкус в устата си, нито да охлади топлината, която беше обляла бузите му, докато си мислеше за безвъзвратно отминалото време. Ако всичко се беше наредило така, както трябва, сега може би щеше да бъде собственик на „Клодиаан“, а може би и на няколко други като него. Можеше да бъде чест посетител в двора на Владетеля като Гариид Уелт или като онзи дебел глупак Луарк. Можеше да бъде и държавен герой…

Вместо това беше прекарал години наред в самосъжаление и в стремеж да доказва сам на себе си, че е достоен да оглави някоя нова експедиция. Занимаваше се с превозването на плячка от едно място на друго или в разкарването на надути контета, които отиваха да видят лелите си на родната планета. Понякога успяваше да се добере до частен кораб, където беше необходимо да се подчинява на някой самодоволен глупак, после на друг, докато накрая собственикът не решеше, че може сам да се справя с управлението. Но дори тогава му се удаваше съвсем малко: да командва полупразни дардатиански или конфаарски скърцащи товарни кораби.

През цялото време споменът за собствената му гибел го дразнеше така, както малката песъчинка дразни теларитския червей. Тези мисли предизвикваха силни болки в стомаха му. И какво като резултат? Преди няколко години лекарите бяха принудени да отстранят стомаха му и да поставят на негово място изкуствен. След операцията физическата болка отмина до такава степен, че той отново можеше да си пийва, но душевната болка си остана все същата.

Десет години!

Дриин отново погледна към огледалото, но този път надничаше над ръба на чашата. Размисли се при вида на отпуснатата си, намръщена физиономия. Някой друг на негово място вероятно щеше да се смята за щастливец. Все пак беше успял да създаде кариера. Беше спечелил отново онова, което му принадлежеше — да командва завоевателска тройка, при това една от най-добрите. Но за него това не беше достатъчно. Не беше достатъчно, за да заличи унижението, страданието. Дори не се доближаваше до това, което можеше да бъде!

За болката му имаше само един лек: отмъщение за тези, които го бяха опозорили. При това не само смърт за тях, а пълното им и абсолютно унищожение! Разбира се, той не хранеше илюзии, че шансовете му да ги открие, а още повече да им даде заслуженото, са големи.

Федерацията беше огромна. Звездните кораби рядко се засичаха в един и същ сектор. Дриин се чудеше какво ли беше станало с неговите врагове. Щастлив ли беше животът им? Бяха ли преуспели след неговото поражение? Само тази мисъл беше достатъчна, за да накара сърцето му да забие още по-яростно. След това през главата му премина още по-ужасна мисъл: може би те просто вече не си спомняха! Възможно беше да не го познаят, ако той застане очи в очи с тях. Хеймсаад? Кой беше той? Беше толкова отдавна. Трудно беше да си спомни кога.

Почувства, че яростта му се надига, стана и хвърли чашата срещу огледалото. Моментално огледалното му изображение се разби и покри пода във вид на множество призматични парчета. Конякът оплиска стената. Чашата отскочи и падна върху парчетата стъкло.

Секунда по-късно неговите месирии — двойка бели, рядко срещани дори на родната му планета животни, се промъкнаха във вестибюла с вдигнати уши. Те идваха от спалното помещение. Естествено, бяха чули шума — острият слух на месириите беше пословичен. Предпазливост, но и любопитство се усещаше в жилестите им и силни тела. Мускулите им се бяха скупчили към раменете и хълбоците, сякаш бяха готови за скок. Това личеше и в начина, по който дългите им и черни езици се прибираха и показваха, минавайки над острите зъби, а и в изражението на изпъкналите им жълти очи. Без съмнение, те усещаха, че нещо не е наред.

Дриин погледна към тях и към бъркотията, която беше направил, шокиран от силата на собствените си емоции. После тихо изпсува. Огледалото щеше да струва доста, ако го беше взел от някой феодален владетел. Сега вече беше само един боклук и нищо повече. Той подсмръкна. Поне нямаше повече да му напомня за възрастта, а и за провалите му. Като се отпусна в стола, Дриин натисна един от бутоните пред себе си.

Секунда по-късно слугата надникна в стаята. Погледът му се спря върху проблясващите парчета стъкло, разпилени по пода, върху чашата и върху тъмното петно, което бавно се разливаше по стената. Той погледна господаря си, без да обръща внимание на животните.

— Всичко наред ли е, господарю?

— Очевидно не! Огледалото ми падна и се счупи. Погрижи се това проклето нещо да бъде почистено.

Слугата се поклони.

— Да, господарю.

* * *

Усещаше палещите лъчи върху врата си. Като надигна глава над ръката, с която се предпазваше от слънцето, той погледна към жената, лежаща до него върху едно плажно одеяло.

Очите й, с цвят като този на океана, бяха отворени. Гледаше го, вероятно от известно време, и се усмихваше. Това не беше нещо ново — тя се усмихваше често.

— Не ми казвай, че те боли гърбът — отсече рязко тя, като се опитваше да надвика разбиващите се в брега вълни.

Той кимна.

— Мислиш ли, че би могла да ме разтриеш с онзи лосион?

Вина се опря на колене с изключително грациозно движение и взе кафявото пластмасово шише с лосион против изгаряне. Следобедното слънце галеше косата й, в която проблясваха тънки бледозлатни нишки. Тя я отметна назад върху стегнатото си шоколадово рамо.

— Знаеш ли — каза Вина, като отля част от лосиона върху свитата си шепа, — не е нужно да изгаряш…

— Така ли? Мислех, че приятелите ни искат да се насладим напълно на удоволствията — отговори той, като изтупа разпръснатите тук-там по одеялото песъчинки, които вятърът беше довял.

— Да, искат, но не и ако това ни причинява неудобство.

Тя постави шишето обратно и разля лосиона по гърба му.

Беше леденостуден и той се почувства великолепно. Въздъхна дълбоко.

— Всъщност — продължи Вина — ти, Кристофър Пайк, сам си си виновен за тези слънчеви изгаряния! Направил си го нарочно, за да ме караш да те разтривам по гърба с този лосион.

Той се разсмя:

— Интересна история…

Докато Вина втриваше течността в кожата му с тънките си, гъвкави пръсти, Пайк разглеждаше къщата на плажа, която самата тя беше конструирала. Дървената постройка се издигаше на фона на яркосиньото небе върху няколко пръта, които изглеждаха доста нестабилни. Те, както му беше обяснила леля й, са против вълните, предизвиквани от силните бури.

Интересното беше, че той вече не се опитваше да открие недостатъка в разсъжденията на Киипър. Вече не се учудваше на благоприятното развитие на събитията, в резултат на което той се оказа на Талос IV, единственото място във Вселената, където би могъл да бъде щастлив. Преди това Пайк беше едно обсипано с белези туловище, бивш капитан на звезден кораб, зависим от една машина, която трябваше да върши всичко онова, което осакатените му крайници не можеха. Вина, оцеляла след една катастрофа, не беше в по-добра форма. Но в този свят, който сами си бяха избрали, те бяха млади и жизнерадостни. Имаха всичко, което двама души биха желали.

— Честно казано, не е необходимо да ме подмамваш, за да те масажирам — каза тя.

В следващия момент лицето й се оказа силно притиснато към неговото. Миришеше на свежите цветя, които бяха намерили през деня горе около дюните.

— Всичко, което трябва да направиш, е да ме помолиш — пошепна Вина.

Като се обърна за момент, забравил болката в гърба си, Пайк я привлече към себе си, прокара пръсти през косата й и я целуна. Може би не беше истинска целувка, но се усещаше като такава. А това беше добре, дяволски добре!