Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Without a Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
maxin (2008)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Без следа

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-008-2

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

— След всичко, което преживяхме, не мога да разбера защо сега си толкова нервен?

— Не съм нервен — Трейс отново подръпна възела на вратовръзката си. Кабо беше мъртъв, вратовръзките подхождаха само на него. — Чудя се защо ли се оставих да ме убедиш за всичко това?

Доволна от себе си, Джилиан седеше в колата, която взеха под наем от летището в Лос Анджелис.

— Нали ми обеща, че като свърши всичко, ще отидем, където пожелая? Там, където наистина искам да отидем, е сватбата на сестра ти.

— Голям номер ми скрои. Като благодарност, че ти спасих живота.

Но тя също бе решила да спаси неговия живот — поне доколкото можеше.

— Спазената дума прави от мъжа истински мъж — засмя се Джилиан, а той промърмори недоволно. — Хайде, усмихни се, виж какъв прекрасен ден. Никога не съм била толкова щастлива. Флин и Кейтлин вече се чувстват чудесно, забеляза ли? Не мога да повярвам, че всичко свърши.

— Да, свърши. Могат да се върнат в Ирландия и да забравят за цялата история. Няма за какво да се тревожат — вече няма нито Хусад, нито Кендеса, не остана и следа от щаба на „Чук“.

— Адисън никак не се зарадва, че проектът „Хоризонт“ също бе унищожен, а Флин отказа да опита да възстанови научните изследвания.

Трейс се засмя. Може би грешеше в преценката си за учените. Или поне за някои от тях. Фицпатрик категорично не се поддаде на никакви увещания, заплахи и предложения за заплащане. Джилиан го подкрепи, без да споменава нищо за запаметените от нея данни и така за добро или за лошо и за разочарование на Адисън и МСС, това бе краят на „Хоризонт“.

— Адисън го преживя тежко. Повече от час бесня за загубения сандък с оръжие, в който имаше и TS-35.

— Май най-ядосан беше от това, че загуби един несравним агент.

— Не е казал такова нещо.

— На мен обаче ми го спомена — тя прокара ръка по полата на копринената си зелена рокля. Моделът беше малко по-екстравагантен от обичайния й стил на обличане, но нали отиваха на сватбата на Шантел! — Надяваше се, че ще те убедя да останеш „на борда“.

— И ти какво му каза? — странно, ала Трейс изпита известно задоволство от желанието на Адисън да не се оттегля.

— Че не е наред. Виж какви огромни палми! Кой знае какъв е студ в Ню Йорк.

— Липсва ли ти?

— Кое? Ню Йорк ли? Не съм се и сетила. В института сигурно ме смятат за безследно изчезнала — Джилиан въздъхна и добави: — И в известен смисъл са прави.

— Какво ли мисли Артър Стюард?

— О, да, Артър — усмихна се тя. — Сигурно се чуди къде ли съм… — Джилиан нито се изненада, нито ядоса, че Трейс знаеше за Артър. В края на краищата тя пък знаеше за смачканото му бръмбарче. — Ще му изпратя картичка.

— След няколко дни се връщаш, нали?

— Не съм решила още — всъщност Джилиан не възнамеряваше да ходи нито в Ню Йорк, нито където и да е било другаде без него. Само че той още не го знаеше. — А ти? Отиваш ли на мечтаните си острови?

Трейс се чувстваше някак смутен, когато забележеше на устните й онази многозначителна усмивка — тя сякаш четеше мислите му и нищо не можеше да скрие от нея.

— Първо имам да свърша една работа в Чикаго. Чарли ми е завещал къщата си.

— Значи най-сетне ще си имаш дом! — радостно възкликна Джилиан.

— Не разбирам нищо от недвижими имоти — промърмори той.

Навлязоха в Бевърли Хилс. От двете страни на улицата се издигаха внушителни богаташки къщи с огромни градини. Баща му винаги беше мечтал за такъв дом. Ако не всички, то поне някои от семейството успяха да пробият в този свят. Трейс отново подръпна възела на връзката си.

— Джилиан, защо не се върнем на летището и не вземем самолета за Нова Зеландия? Знаеш ли колко е красиво там?

— А, не, обещанието си е обещание — каза тя.

— Не бих искал да разваля празника на Шантел.

— Какво говориш? Отиваш тъкмо, за да не го развалиш!

— Не разбираш за какво става дума. Баща ми още не ми е простил, че напуснах дома. Той имаше нужда от мен, за да бъда поне част от неговата мечта. Семейство О’Хърли — на голямата бляскава сцена! Бродуей, Вегас, Карнеги Хол.

Тя мълчеше. След малко заговори тихо:

— Моят баща също никога не ме разбра и не ми прости. Все искаше да съм друга, а не това, което съм. Твоят баща обичаше ли те?

— Да, разбира се, но…

— А моят не ме обичаше.

— Джилиан…

— Да, така беше. Има разлика между обич и задължение, между истинската обич и очакванията. Той не ме обичаше и аз го приемам някак. Ала онова, което не мога да си простя, е, че не намерих начин да сключа примирие с него. А сега вече е твърде късно. Не повтаряй грешката ми. Ще съжаляваш, уверявам те.

Трейс не знаеше какво да отговори. Наистина трябваше да изясни отношенията с баща си. Беше дошъл тук, защото бе обещал, но и защото искаше да дойде. Зави по алеята към къщата на Шантел и спря пред високата порта. Пазачът застана до прозореца на колата.

— Господине, подранили сте. Мога ли да видя поканата ви?

Трейс му показа служебна карта и отвърна:

— Макалистър, специални служби.

Пазачът погледна снимката и кимна.

— Заповядайте, сър — за малко дори да козирува.

— Макалистър, значи? — учуди се Джилиан.

— Навици, какво да правя — усмихна се той. — Боже мой, каква къща!

Къщата беше огромна с просторни преддверия. Трейс си спомни евтините хотели, в които живееха, докато пътуваха, задушните гримьорни, шумната публика, смеха, музиката…

— Какъв разкош. Като на филм — промълви тя.

— Сестра ми беше сигурна, че ще успее — каза с гордост Трейс. — Да му се не надяваш на това момиченце.

— Говориш като истински брат! — засмя се Джилиан.

Колата спря. Тя изпита същото притеснение, което чувстваше и Трейс, когато униформеният портиер й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Май не беше подготвена за тази среща с холивудски величия, при това сред такъв необичаен разкош. Пък и дали щяха да я харесат…

Вратата се отвори с трясък. По стълбите се затича красива жена с разкошна сапфирено синя рокля и развени червени къдри, която се хвърли в прегръдките на Трейс.

— Дойде! Дойде!

Трейс вдъхна уханието й.

— Мади! — тя плачеше от радост и се усмихваше щастливо. — Здрасти!

— И ти здрасти! — Мади избърса сълзите си. — Шантел ще ме убие, като види, че съм си зачервила носа от плач. Как изглеждам?

— Страхотно. Но носът ти е червен! — двамата прихнаха както едно време, когато бяха деца. — Мади, обичам те.

— Знам — сподавено промълви сестра му. — Този път оставаш, нали?

— Да. Този път, да — отвърна Трейс и погледна Джилиан.

— Нямам търпение да те покажа на всички — Мади се обърна към Джилиан и я поздрави с усмивка: — Здравей!

— Мади, това е Джилиан Фицпатрик.

Джилиан се озова в прегръдката на Мади.

— Колко се радвам, Джилиан! Колко се радвам! И двамата изглеждате прекрасно! Елате да ви запозная с Рийд.

По коридора се зададе висок слаб мъж, сякаш роден да бъде облечен във фрак. Рийд Валънтайн, шефът на компанията „Валънтайн Рекърдс“. Богат, изискан, уравновесен. Чудесен съпруг за темпераментната и свободомислеща Мади, помисли си Трейс.

— Рийд, това е Трейс — радостно заяви сестра му, целуна брат си още веднъж и се затича към мъжа си.

— Нали ти казах, че ще дойде!

— И ето че дойде… — Рийд прегърна Мади и огледа брат й така, както и брат й го бе огледал и преценил миг преди това. — Мади нямаше търпение да те види.

Трейс стисна ръката му. Рийд се усмихна и рече:

— Смятам да пийнем нещо, какво ще кажеш, Трейс? — после се обърна към Джилиан и каза с чаровна усмивка: — Здравейте.

— О, не ви запознах! — извини се Мади. — Това е Джилиан! Предлагам да влезем. Ох, днес всичко е толкова объркано…

Сякаш като потвърждение на думите й по коридора се втурнаха две момченца.

— Ще кажа на мама! — крещеше едното.

— И аз ще й кажа! — отвърна другото.

Мади сграбчи ръката на първото и ги спря.

— Хайде, стига! Нали ще си изцапате фраковете преди сватбата!

— Каза, че приличам на пингвин! — оплака се по-малкото момче.

— Ама ти ме ритна преди това — не се предаваше баткото.

— Опитах да те ритна, ама за съжаление не можах!

— Ритането е забранено. Освен това, Крис, ти изобщо не приличаш на пингвин. Напротив, изглеждаш чудесно. Дръжте се прилично, защото пред вас стои чичо ви.

— Какъв чичо?

По-голямото момче, Бен, подозрително погледна Трейс.

— Чичото, когото не сте виждали. Трейс, това са Крис и Бен, синовете на Аби.

Трейс не знаеше дали да клекне до момченцата, дали да се здрависа с тях, или да им махне с ръка. Преди да реши, Крис застана до него и го огледа.

— Значи ти си този, който е заминал. Мама каза, че си в Япония.

Трейс клекна и го погледна.

— Да, бях в Япония.

— В училище учихме за японците. Те ядат сурова риба.

— Да, понякога — Трейс беше слисан от приликата, която забеляза между себе си като дете и Крис. Бен пък имаше огромните очи на Аби.

— А ти ял ли си сурова риба?

— Разбира се.

Крис го погледна учудено.

— Татко… той се казва Дилън, ни води на риба, но аз не мога да чистя рибите.

— Аз ги чистя — похвали се Бен и избута Крис, за да застане пред чичо си. — Много ми хареса самолетния модел, дето ми го изпрати.

— Радвам се — Трейс се изкушаваше да разроши косата на Бен, ала прецени, че е още рано.

— Не ми дава да играя с него. Само когато много го помоля — обади се Крис.

— Самолет и пингвин! — присмя му се Бен.

— Не съм пингвин!

В този миг се появи Дилън и усмихнато попита:

— Пак ли се карате?

— Татко, виж чичо! — Крис хвана ръката на Трейс и го затегли. — Чичо Трейс! А това е татко.

Значи това беше братът, за когото никой нищо не знаеше. Писателският дух на Дилън се оживи.

— Радвам се, че можа да дойдеш. Аби все обяснява по глобуса на тези двама малчугани къде се намираш.

— Той яде сурова риба — побърза да заяви Крис и добави: — Мамо, познай кой е тук?

Аби стоеше на вратата и въпреки бременността, изглеждаше красива и стройна с дългите си, източени крака на балерина. Роклята й беше тъмнорозова, а русите й къдри падаха по раменете.

— Трейс! О, Трейс!

Тя прегърна брат си и сълзи се застичаха по страните й. Трейс ги обърса с ръка.

— Мади вече ми взе кърпата — усмихна се той.

— Откъде пристигаш? Кога дойде? Не знам за кое да те питам по-напред. Чакай пак да те прегърна!

— Аби, това е Джилиан — обади се Мади. — Тя го доведе — Трейс хвърли поглед на сестра си и тя добави усмихнато: — Добре, добре, той я доведе.

— Както и да е, толкова се радвам, че и двамата сте тук! — Аби разцелува Джилиан. — Нямам търпение да съобщим на Шантел.

— Ами какво чакаме тогава? — възкликна Мади и хвана Трейс за ръката. — Тя е горе, прави се на още по-красива.

— Всичко си е постарому — забеляза Трейс.

— Ами да. Хайде, Джилиан, ела с нас. Шантел ще иска да се запознае с теб.

— Може би…

— Тръгвай — грабна я Аби за ръката.

Мади почука на вратата на Шантел и надникна.

— С Аби сме ти донесли сватбен подарък!

— В момента предпочитам чаша шампанско. Вече не ми останаха нерви.

— Сега ще те разсеем! — Мади отвори широко вратата.

Шантел седеше пред тоалетката с дълга булчинска рокля, с вдигната на кок тъмно руса коса. Тя видя Трейс в огледалото и се надигна.

— Виж ти! Не мога да повярвам.

Шантел беше още по-красива, отколкото я помнеше.

— Изглеждаш прекрасно!

— Ти също. Може би само мъничко уморен, а?

Трейс пъхна ръце в джобовете си.

— По-хубава къща от тази не съм виждал.

— Ах, Трейс, отиде ми гримът — сподавено каза Шантел и го притисна в прегръдката си с насълзени очи. — Толкова ти се радвам! Виж какво направи, ще подпухна и ще приличам на плашило на сватбата си!

— Ти — плашило! Никога!

— Ама че момент избра, знаеш ли какъв си! — тя подсмърчаше и го гледаше радостно. — Дай ми кърпата си.

— Мади я взе.

— Естествено!

— А ето и Джилиан — представи я Мади.

— О! — вярна на себе си, Шантел сдържано протегна ръка: — Приятно ми е.

— Тя е с Трейс — обади се Аби.

Останалото се подразбираше.

— Много се радвам. Трейс, във възторг съм от твоя вкус — усмихна се Шантел и стисна ръцете на Джилиан.

— Ще донеса шампанско — радостно рече Мади.

— Ще го донесе някой от прислужниците, Мади. В това състояние не бива непрекъснато да тичаш по стълбите. Ще слезем всички в хола. На Куин и без това му е забранено да припарва в тази част на къщата, така че няма страшно да ме види преди църквата и ще спазим обичая. Идвам след малко, трябва да си оправя грима — Шантел хвана Трейс под ръка и му пошепна: — Ти остани при мен.

— Добре.

— Много ни липсваше. Всичко наред ли е? — подзе тя, когато останаха насаме.

— Да. Защо?

— Очаквах да се върнеш един ден или напълно разорен, или преуспял.

— Нито едното, нито другото — засмя се той.

— И какво ще правиш оттук нататък?

— Не знам. Иска ми се да знам, но… — Трейс се замисли за Джилиан.

— Е, важното е, че сега си тук. Нямаш представа колко се радвам!

— Още малко сълзи и наистина ще заприличаш на плашило.

— Ти си виновен!

— Шантел, Рийд ми каза, че ти трябвам. Опитвам се да попреча на баща ти да не се скара с… — Моли изведнъж млъкна и спря насред стаята.

Трейс гледаше майка си и не помръдваше. Беше остаряла. Ала не беше стара. Беше се променила, но пак си беше тя. Изведнъж се почувства като онова малко момченце, на което Моли се беше карала, когото беше утешавала и успокоявала толкова пъти.

— Мамо…

Тя едва се сдържа да не избухне в сълзи. Пое дълбоко дъх и каза:

— Ела да те видя — беше слаб. Както винаги. Приличаше на баща си. Ужасно много. — Толкова се радвам, че си тук. Толкова се радвам, Трейси — прегърна го. Трейс долови уханието на косите й. Познатото ухание, винаги едно и също.

— Мамо, липсваше ми. Извинявай…

— Няма за какво. Недей… Освен това няма да задавам никакви въпроси. Поне не сега — тя му се усмихна и добави: — Ето на, че ще танцувам със сина си на сватбата на Шантел.

— Моли, къде за Бога изчезна! Тия загубени музиканти не знаят нито една ирландска песен…

Моли усети мигновената промяна в изражението на Трейс.

— Не повтаряй стари грешки — тихо, ала категорично прошепна тя.

— Това момиче има ли ум — да наеме такъв оркестър! Моли, къде си?

Бащата се втурна в стаята с типичната си напориста, почти танцова стъпка. Рядко му се случваше да спре несигурен и смутен, но този път дори замръзна на място.

— Отивам да взема бутилка шампанско — побърза да каже Шантел. — Мамо, ела да те запозная с една приятелка.

Моли спря на прага и погледна съпруга си в очите.

— Цял живот съм те обичала, Франк — тихо рече тя. — И винаги ще те обичам, каквато и глупост да направиш. Не ме разочаровай.

Франк се покашля, когато Моли и Шантел излязоха от стаята и го оставиха насаме с Трейс.

— Не знаехме, че ще дойдеш.

— И аз не знаех.

— Още ли се вееш по света, Трейс?

Той се стегна, ала отговори сдържано:

— Да.

— Нали така искаше… — Франк не смяташе да каже точно това, но думите сякаш сами се изплъзнаха от устните му.

— Ти никога не си знаел какво искам аз — ето че пак подхващаха старата песен… — А и не си се интересувал. Искаше да бъда като теб, а то е невъзможно.

— Не е истина. Винаги съм искал да бъдеш верен на себе си.

— Да, дотолкова, доколкото се вмествам в твоите представи — Трейс понечи да излезе от стаята, ала си спомни думите на Джилиан. Трябваше да намери начин да се сдобрят. Спря и подзе: — Не мога да се извинявам и няма да се извинявам за това, което съм и за всичко, което съм правил. Но съжалявам, че те разочаровах.

— Чакай малко! Кой ти е казал, че си ме разочаровал? Никога не съм твърдял подобно нещо. Може да съм бил ядосан и обиден, обаче никога не съм се чувствал разочарован от теб. Как може да говориш такива неща?

— А какво да кажа?

— Преди дванайсет години ти каза, каквото мислеше. Сега аз имам думата!

— Добре, но имай предвид, че не съм дошъл да развалям сватбата на Шантел. Ако не друго, нека поне за един ден сключим примирие.

Спокойствието и решителността на Трейс изненадаха Франк. Синът му беше пораснал. Бащата изпитваше същевременно и гордост, и угризения.

— Аз не воювам с теб, Трейси. И никога не съм воювал. Аз… се нуждаех от теб — Франк се покашля и продължи: — Ти си ми първото дете и много исках да се гордееш с мен и да разчиташ за всичко на мен. Но постепенно осъзнах, че не отговарям на твоите очаквания и…

— Не е така — Трейс направи крачка към баща си. — Това изобщо не е вярно.

— Изпращаше пари на майка си…

— Бях далеч и не можех да помогна с нищо друго.

— Не можах да ви дам… На нито един от вас… не можах да дам нещата, които ви бях обещал.

— Татко, ние никога не сме искали никакви неща.

Старата рана не беше заздравяла и Франк поклати горчиво глава.

— Мъжът е длъжен да се грижи за семейството си, да осигури наследство за сина си. Майка ти не получи от мен и половината, което заслужава. Само големи обещания. Ти замина и аз трябваше да бъда много суров, защото отпуснех ли се за миг, нямаше да мога да понеса мисълта, че не съм бащата, който си искал да имаш или факта, че те няма.

— Винаги съм искал да имам именно теб за баща. Ала смятах… Смятах, че не искаш… да се върна.

— Не е имало ден, в който да не съм искал да се върнеш, ала не знаех как да ти го кажа. Пък и не знаех точно къде си. Аз те пропъдих, Трейси, така е… А сега си вече мъж и през всичките тия години беше далеч от мен.

— Но пред нас има още толкова много години.

Франк сложи ръце на широките рамене на сина си.

— Не искам да си тръгнеш с лошо чувство оттук. И държа да знаеш, че се гордея с това, което си постигнал.

— Обичам те, татко — за пръв път след цели дванайсет години раздяла Трейс прегърна баща си. — И искам да остана — той притвори очи, защото сякаш изведнъж планина се смъкна от гърба му. — Имам нужда от теб. Имам нужда от всички вас. Трябваше ми време, за да го проумея. Искам си бащата!

— О, Трейси, колко ми липсваше — подсмръкна Франк и обърса нос с кърпата си. — Това момиче дали няма нещо за пиене в стаята си?

— Не може да няма! — Трейс погледна просълзените сини очи на баща си. — Да знаеш, че винаги съм се гордял с теб. Дал си ми толкова много! Исках да видя как ще мога сам да го оползотворя.

— А сега — да празнуваме и да се веселим, моето момче — бащата прегърна сина. — И да му пийнем! А след сватбата може и да ядосам майка ти, обаче ще се почерпя на воля! Синът ми се върна, заслужава си да се напия.

— На моя сметка.

Франк се засмя.

— Браво, моето момче! Радвам се, че разполагаш с парите си! Видя ли всички онези места, които мечтаеше да видиш?

— Дори повече. Няколко пъти ми се наложи да пея, за да спечеля пари за вечерята си.

— Защо не? Все пак ти си О’Хърли. Винаги си бил по-добър в пеенето, отколкото в танцуването. Кой знае колко интересни неща имаш да разказваш — Франк весело намигна. — Можеш да започнеш с жените.

Франк си беше същият. Трейс се усмихна.

— Е, нека мине малко време.

— Така е. Няма защо да бързаме, нали?

Двамата заслизаха по стълбите. На площадката, с гръб към тях, някакъв мъж говореше по телефона.

— Куин, здравей, моето момче! Ела да те запозная със сина ми Трейс.

Куин се обърна. Двамата с Трейс задържаха погледите си един върху друг, познаха се, но с нищо не го показаха.

— Радвам се, че дойдохте. Шантел е сигурно много щастлива.

— Трябва да пийнем нещо — настояваше Франк. — Гостите ще започнат да идват.

— Налей ми едно голямо — усмихна се Трейс и потупа баща си по гърба. — Ей сега ще дойда.

— Ще гаврътнем питиетата на екс, че трябва да се оправям със загубените музиканти.

— Светът е малък, нали? — подзе Куин, когато останаха насаме.

Трейс огледа колегата си от началото на своята дейност в МСС.

— Мина доста време.

— Афганистан. Преди осем ли бяха, или повече години?

— Времето си тече. Значи ще се жениш за Шантел?

— Да, каквото ще да става!

— Тя знае ли с какво се занимаваш?

— Вече работя друго. Имам охранителна фирма. А ти какво правиш?

— И аз приключих.

— Чудя се как не се досетих, че си й брат.

— В онази операция не използвахме истинските си имена. И аз не бях О’Хърли.

— Да, ала двамата си приличате толкова много…

Трейс запали цигара и се засмя.

— Ако не искаш да спиш на дивана в хола, по-добре не й го казвай!

 

 

Джилиан бе очарована от семейство О’Хърли — за пръв път срещаше такива хора. Сватбата, на която присъстваха петстотин гости, беше като приказка — шампанско, цветя, сълзи… По едно време тя се почувства уморена и реши да се оттегли в една от стаите, свързани с хола. Влезе и седна.

— Къде изчезваш?

Джилиан се стресна.

— Как ме уплаши!

Трейс се приближи и седна до нея.

— Не е хубаво да следваш хората безшумно и незабелязано.

— Правил съм го години.

Той протегна крака и като видя, че се е събула, попита:

— Умори ли се?

— Капнах от танци. Баща ти не знае умора.

— Такъв си е. Колко ми е хубаво тук!

Тя се облегна на възглавниците.

— Май ме хареса.

— Естествено! Нали си ирландка. А и горе-долу умееш да танцуваш джига.

— Как така горе-долу? За твое сведение, баща ти каза, че ако искам, мога дори да участвам в представленията, които изнасят с майка ти.

— Какво чакаш, стягай си багажа!

Джилиан въздъхна.

— Къде ще се меря с тях! Те са чудесни. Благодаря ти, че ме взе със себе си.

— Кой кого взе, не знам, но както и да е — Трейс взе ръката й и целуна дланта. — Аз ти благодаря, Джилиан.

— Обичам те. Исках да си щастлив.

Той стана и отиде до прозореца.

— И друг път си ми го казвала.

— Кое? Че искам да си щастлив?

— Че ме обичаш.

— Така ли? — тя разглеждаше ноктите си, сякаш водеха най-обикновен разговор. — Интересно… Ала доколкото си спомням, тогава също не реагира.

— Имах да мисля за много други неща.

— Е, да. За брат ми и за Кейтлин. Всъщност трябва да свършим още нещо — Джилиан отвори чантата си и извади един лист. Стана и му го подаде. — Стоте хиляди долара. Ето чекът — Трейс не помръдваше и тя се приближи и пъхна чека в ръката му. — Всичко е уредено с адвокатите ми.

Идеше му да захвърли проклетия лист, обаче само каза:

— Чудесно.

— Край на сделката. Имаш сумата, за да се оттеглиш от работата си с достатъчно пари, имаш семейството си, имаш и къща. Островите те чакат.

— Да. И все пак ще си помисля.

— О, това е интересно…

— Стига, Джилиан! Млъкни! — той я сграбчи за раменете и неочаквано и напористо притисна устните си в нейните. Откога не я беше целувал така, изненада се тя.

Вратата се отвори. Аби се спря на крачка от прага.

— Извинявайте! — рече тя и бързо излезе.

Трейс промърмори недоволно.

— Може и да ме обичаш. Но това може и да е глупаво.

— Може — ядосано каза Джилиан. — А може и да искам да знам как се чувстваш ти.

— Само че няма да обсъждаме как се чувствам аз.

— Ясно!

Джилиан се обърна и понечи да си тръгне, ала той отново я придърпа към себе си.

— Не ми обръщай гръб.

— Не аз ти обръщам гръб, Трейс.

Дланите му бяха влажни.

— Не знам доколко си привързана към Ню Йорк, към института. Мога да продам къщата в Чикаго, ако…

— Ако какво?

— Ако… По дяволите, Джилиан! Бих искал…

В този миг Мади се втурна в стаята.

— О, привет! — възкликна тя, но улови погледа на Трейс и бързо добави: — Все едно, че ме няма! Не сте ме видели, изчезвам!

— Всичко си е постарому — забеляза Трейс. — Едно време тези трите не ме оставяха нито миг на спокойствие и ето, че и сега е същото.

— Трейс — Джилиан протегна ръка и погали лицето му, — искаш да ме попиташ дали бих се омъжила за теб, нали?

— Ако нямаш нищо против, нека го направя по мой начин.

— Добре, слушам те.

Той можеше да опише чувствата си, да ги изрази в мелодия, но да ги изрече…

— Джилиан, мисля, че правиш голяма грешка, ала да видим какво можем да направим. Сега, когато вече не работя за МСС, аз имам някои планове. Например бих могъл да отделя повече време на песните си… Обаче въпросът е дали ти ще можеш да се справиш… Дали би искала… да се забъркваш изобщо с мен…

— Сега ти млъкни!

— Не, чуй още нещо…

— Млъкни и ела тук! — Трейс се приближи. — Седни… — Джилиан хвана ръцете му. — Въпросът не се свежда до това, Трейс. Аз те обичам с цялото си сърце и искам да прекарам живота си с теб. Няма значение къде. Къщата в Чикаго ти е скъпа, знам, а в Средния запад има доста научни лаборатории. Искам ти да бъдеш доволен. Не бих започнала живота си с теб, поставяйки ти условия.

Тя бе наистина несравнима. Никога нямаше да намери жена като нея. Той искаше да подбере най-хубавите думи на света за нея, да й каже нещо нежно, нещо мило. Може би един ден…

— Когато се запознахме, ти казах, че съм уморен. Това е истина. Не ми се покоряват вече никакви върхове. Защото знам какво има на върха. Сигурно ще се окажа отвратителен съпруг, но ще се постарая да бъда добър.

— Знам… — Джилиан обгърна лицето му с длани и лекичко го целуна. — Защо искаш да се ожениш за мен?

— Защото те обичам… — не беше предполагал, че ще го каже толкова лесно. — Обичам те, Джилиан. А и доста дълго чаках да си имам мой дом.

Тя склони глава на рамото му.

— Ще го направим заедно. Аз и ти.

Край
Читателите на „Без следа“ са прочели и: