Нора Робъртс
Без следа (8)

Седма глава

— Агент О’Хърли, вие сте служили вече доста години и вероятно знаете реда.

Капитан Адисън, оплешивяващ англичанин и изявено праволинеен служител на МСС, седеше в стаята на Трейс и пиеше кафе с доста ядосано изражение. Неговата длъжност се състоеше в ръководене и координация на действията в тази част на света. След петнайсет години практика капитан Адисън с удоволствие бе приел работата зад бюро. Но при сегашните обстоятелства се наложи да проведе среща на четири очи. А той не обичаше да нарушават навиците му.

Тъкмо се готвеше да замине в отпуск в Лондон, когато се обадиха в кабинета му в Мадрид. И ето че се озова в обратна посока, в Мароко, а случаят бе такъв, че кой знае кога щеше да има възможност да осъществи почивката си и да похапне любимите си английски пайове.

— Може би имате някакво обяснение?

— Господин капитан, аз бях на почивка… — Трейс всмукна бавно от цигарата си. Типове като Адисън не го дразнеха толкова, колкото го забавляваха. Винаги беше бягал от чиновническата работа, защото се боеше, че ще заприлича на такъв изпълнителен скучняр като Адисън. — Ала въпреки това реших, че МСС може да се заинтересува от онова, на което случайно се натъкнах.

— Случайно ли? — повтори Адисън. Той намести на носа очилата си без рамки и изгледа Трейс. — И двамата знаем, че не е било случайно. Действали сте на своя глава. Без съгласието на МСС.

— Жената дойде при мен — каза Трейс със спокоен тон, защото знаеше, че такива като Адисън обичаха да притесняват агентите. — Историята беше интересна и така постепенно научих и още някои други неща. За мен няма значение дали искате моите сведения, имам цяла седмица, докато се заема със задачата.

— След като доктор Фицпатрик се е свързала с вас, вие трябваше веднага да уведомите МСС.

— Въпрос на преценка, господин капитан.

Адисън скръсти ръце. Макар разведен от пет години, той все още носеше брачната халка. Беше свикнал с пръстена на ръката си.

— Досието ви показва доста нарушения.

— Уволнен ли съм?

Адисън беше човек на реда и на навика и арогантността на Трейс го подразни. Но и той изпълняваше заповеди. Затова каза:

— За щастие — или за нещастие — там са отразени и много сполучливо изпълнени задачи. Откровено казано, аз не обичам такива самодейни решения, ала проектът „Хоризонт“, доктор Фицпатрик и дъщеря му са по-важни от моето лично мнение.

Трейс и не очакваше друг отговор.

— Значи не съм уволнен, така ли?

— Продължавате да действате като Андре Кабо, но оттук нататък ще спазваме правилата. Ще поддържате постоянна връзка с базата в Мадрид. Ще докладвате директно на мен — това също не радваше Адисън. Непокорните агенти бяха трудни за работа. — Уредихме да получите пратка с американско оръжие. Ще пристигне след четири дни в Сефру. Там ще се свържете с агента Брайнц. След като потвърдите местонахождението на доктор Фицпатрик, ще получите следващите нареждания. Ако попаднете в капан, изходът е синия код.

Трейс бе сигурен и в това. Синият код означаваше, че бъде ли разкрит, МСС унищожаваше всичко, свързано с него — всички досиета, цялата му идентичност. Все едно Трейс О’Хърли никога не бе съществувал.

— В пратката трябва да има TS-35.

— Казали сте им за TS-35?

— Руснаците и без това ще научат след седмица, а може и вече да са научили. Всички ще знаят преди края на месеца. Ако обаче им го покажа, Хусад сигурно ще реши, че съм полезен съюзник. Може и съвсем да се трогне, особено ако му подметна, че моите съдружници са склонни да финансират „Хоризонт“.

— Те може да са маниаци, обаче не са глупаци. Имат ли прототипа, трябва им съвсем малко време, за да изработят оръжието.

— TS-35 не е нещо повече от обикновено пушкало. Трябва да измъкнем Фицпатрик и да спасим „Хоризонт“.

Адисън стана и отиде до прозореца. Цялата работа не беше по вкуса му. О’Хърли също не му харесваше. Никак не обичаше да объркват плановете му.

Но той знаеше как и кога да играе картите си, затова беше стигнал и до този пост.

— Ще имам грижата. Ала оръжието трябва или да се унищожи, или да се върне.

— Ясно.

— А сега за жената — Адисън погледна към стаята на Джилиан. — Агент Фористър й е разказал за вас и тя знае за нашата операция. Затова трябва да я изолираме в безопасност.

Трейс си наля кафе.

— Желая ви късмет.

— Не разбирам хумора ви. Искам да говоря с нея.

Трейс вдигна рамене и се запъти към стаята на Джилиан. Отвори вратата и надникна. Тя спря да крачи и го погледна.

— Твой ред е.

Джилиан преглътна, избърса длани в панталоните си и влезе в стаята на Трейс.

— Доктор Фицпатрик, заповядайте. Аз съм капитан Адисън — подзе англичанинът с любезна усмивка, която Трейс виждаше за пръв път.

— Здравейте.

— Седнете, моля. Кафе?

— Да, благодаря — тя седна с изправен гръб и вирната брадичка. Трейс се настани на стола до нея.

— Мляко?

— Не, благодаря.

Адисън й подаде чашата, взе своята и се облегна. Джилиан се страхуваше да не заговори за времето.

— Доктор Фицпатрик, в МСС сме много загрижени за вашето семейство. Нашата организация се грижи за свободата и за човешките права на хората по света. Брат ви е от голямо значение за нас.

— А за мен той несъмнено означава много повече.

— Сигурен съм — Адисън отново се усмихна, почти мило. — Макар да сме убедени, че с агент О’Хърли сте действали импулсивно, ние ще се опитаме да обърнем тези импулси в наша полза.

Джилиан погледна Трейс, но той само повдигна рамене и тя разбра, че едва ли ще се намеси. Затова каза:

— Господин капитан, постъпих така, както смятах, че е най-добре за брат ми и племенницата ми. Те са моята голяма тревога.

— Разбирам ви. И ви уверявам, че дори при тези обстоятелства МСС полага усилия да освободи брат ви. Вярвам скоро да се справим. Вие обаче трябва да дойдете с мен в Мадрид, където ще бъдете под наша закрила.

— Изключено!

— Моля?

— Благодаря за предложението, обаче ще остана с господин О’Хърли.

Адисън сключи ръце пред чашата с кафе.

— Доктор Фицпатрик, настоявам да дойдете в Мадрид. Правим го за вашата сигурност и за сигурността на операцията.

— Брат ми и дъщеря му са в планините на изток оттук. Нямам намерение да заминавам за Мадрид и да стоя там. Сигурна съм, че агент О’Хърли може да ме защитава, щом това се налага за сигурността на операцията.

— Имам заповед да ви заведа в Мадрид.

— Вашите заповеди не ме засягат — заяви Джилиан с онзи тон, който й бе помогнал да се издигне в института. — Не се чувствам задължена към никой друг, освен към семейството си. Генерал Хусад ме следи. Стига да помогна на брат ми, аз бих рискувала да се срещна с него.

— Доктор Фицпатрик, разбирам и оценявам емоционалното ви отношение, но това не е възможно.

— Възможно е. Не можете да ме отвлечете насила, нали?

Адисън помисли и реши да пробва друга тактика.

— Агент О’Хърли е един от най-добрите ни служители — Трейс едва забележимо вдигна вежди — знаеше колко много му струваше на Адисън да изрече тези думи. — Ала той ще бъде изцяло зает.

— Аз ще му помогна.

— Ние не използваме цивилни граждани.

— Джилиан, отиди в Мадрид — тихо каза Трейс и наруши наскоро взетото си решение да не я докосва, като хвана ръката й. По дяволите правилата, важното беше тя да бъде на сигурно място.

— Оставам с теб — тя стисна ръката му. — Нали така се разбрахме?

— Глупаво е, разбери. Оттук нататък може да стане много опасно.

— Няма значение.

Той я разбираше. Измъкна ръката си, стана и запали цигара. Какво толкова беше направил, та заслужи доверието й?

— Казах ти и преди, че няма да имам време да се грижа и за теб.

— Аз пък ти отговорих, че аз ще се грижа сама за себе си — Джилиан отпусна в скута си топлата от докосването на пръстите му ръка и се обърна към Адисън: — Вече се знае, че съм компаньонка на Кабо. Затова няма да направи впечатление, ако го придружа до Сефру. Ако се наложи, ще го чакам да свърши каквото трябва. Не се опитвайте да ме задържите насила, защото няма да се поколебая да уведомя пресата.

Адисън не очакваше такава съпротива. В досието й пишеше, че е посветена на науката, че води спокоен и разумен живот.

— Нямам намерение да ви задържам насила, но какво ще стане, ако ви закарат при Хусад?

— Ще опитам да намеря начин да го убия — спокойно отвърна Джилиан. Призори беше стигнала до това решение. Спокойният й тон накара Трейс да се обърне и да я погледне. — Няма да позволя да използва знанията и уменията ми срещу мен самата. „Хоризонт“ не е за човек като него! Единият от нас трябва да умре.

Адисън свали очилата си и започна да ги трие с бяла носна кърпа.

— Доктор Фицпатрик, възхищавам се на вашата решителност. Обаче имайте предвид, че агент О’Хърли няма да има никакво време за вас.

— Тя ще се грижи за себе си — обади се Трейс.

Адисън сложи очилата си.

— Тя е обикновена гражданка. И е под прицела им.

— Сама ще се грижи за себе си — повтори Трейс и я погледна. — Ще я използвам. Кабо е винаги с дама. По-добре да остане с мен.

— Ще изпратим агентка.

— Джилиан е вече вътре в нещата. Ще се справи по-добре.

Адисън се ядоса не толкова на това, че не успя да наложи взетото решение — и преди му се беше случвало. Проблемът беше, че така цялата операция ставаше твърде рискована. Джилиан Фицпатрик не беше от техните хора, но щом настояваше да рискува живота си, МСС можеше да я използва.

— Доктор Фицпатрик, аз не мога да ви спра, ала и не одобрявам решението ви. Дано не съжалявате.

— Няма да съжалявам.

— Но трябва да ми дадете всички бележки по проекта. Щом няма да идвате с мен в Мадрид, аз трябва да ги прибера на сигурно място.

— Разбира се. Написала съм ги…

— Написала ги е с технически символи — прекъсна я Трейс и й хвърли бърз поглед, с който я накара да замълчи. — Надали ще разберете какво означават.

— Нашите учени ще ги разберат. Ако ми ги дадете.

— Да, ще ви ги дам.

— Отговорността за нея е ваша — тихо каза Адисън на Трейс, когато тя излезе от стаята. — Не искам жертви.

— Ще се погрижа за нея.

— Налага се — Адисън стана и приглади оредялата си коса. — Да се надяваме, че като бележките не са в нея, поне няма да влоши повече нещата.

Джилиан влезе в стаята с бележките.

— Ето, това е всичко.

— Благодаря — Адисън ги прибра в куфарчето си. Завъртя шифъра на ключалката и добави: — Ако промените решението си, уведомете О’Хърли.

— Няма да го променя.

— Довиждане, доктор Фицпатрик. Надявам се скоро и на спокойствие да продължите работата по проекта заедно с брат си — Адисън се обърна към Трейс. — Докладвайте на шест часа.

Джилиан седна на ръба на леглото, щом Адисън затвори вратата след себе си.

— Какъв човек! Често ли работиш с него?

— Слава Богу, не. Ала не всички шефове в МСС са като него.

— Това е добра новина. Трейс, имам няколко въпроса.

— Не ме изненадваш.

— Би ли седнал? — тя посочи стола в ъгъла на стаята. — Ето там. Няма никаква опасност случайно да ме докоснеш.

— Никога не докосвам случайно.

— Добре. Искам да те попитам защо промени решението си и каза, че ще ме вземеш със себе си?

— Не обичам да се съгласявам с Адисън.

Джилиан скръсти ръце и заяви с тон на учителка:

— Заслужавам да чуя истината.

— Това е истината. Пък и смятам, че ще се справиш.

— Комплиментът ме трогва.

— Виж какво, аз прецених, че вероятно ще има полза от това, да останеш с мен — Трейс я погледна и запали цигара.

— А защо ме прекъсна, когато споменах за бележките?

— Защото истинските бележки са в главата ти. И трябва да останат там.

— Той ти е шеф. Не трябва ли да не го лъжеш?

— Първо рискувам, после спазвам правилата.

Джилиан му се възхищаваше за смелостта. А може би и затова му се доверяваше.

— Беше споменал, че знаеш защо господин Фористър не се е свързал директно с МСС. Ще ми кажеш ли защо?

Трейс загаси цигарата. Слънцето бе залязло и в стаята постепенно се здрачаваше. Когато се видяха за пръв път пак беше по това време — малко след залеза. Може би така беше предопределено, да мисли за нея с идването на нощта.

— Защо не искаш онези от „Чук“ да знаят формулата?

— Как може да питаш такова нещо! Те са терористи начело с един луд. Имат ли серума, ядрената война е почти сигурна. Целта на МСС е да осигури международен ред, да спасява хората и да защитава демокрацията. Аз съм един от тях. И както ти спомена, някои от хората в организацията са добри, други лоши.

— Да, така казах — тя се чувстваше доста неспокойна. Светлината в стаята бе приглушена и приятна. — Но все още вярвам, че ако още в началото бях уведомила МСС, проектът щеше да бъде на първо място, а брат ми и племенницата ми на второ. Срещата с Адисън не промени мнението ми. Баща ми вярваше в системата и веднъж довършен, проектът щеше да бъде предаден на тях.

— А ти какво мислиш?

— За мен семейството е на първо място. Когато се убедя, че са на сигурно място, тогава ще мисля за останалото.

— Ще завършиш проекта и ще го дадеш на МСС?

— Да — Джилиан леко побледня и го погледна. — Защо, какво те смущава?

— Намеренията на МСС са едно нещо, а евентуалните резултати — друго. Серум, който предпазва от пагубния ефект на ядрената война… Джилиан, това е едно чудо, както и да погледнеш на откритието. Веднъж готово, колко му е на някой луд да натисне копчето?

— „Хоризонт“ е само защитно средство. И може да спаси милиони хора. Баща ми, а и всички, работили по проекта, не са мислили той да бъде използван с разрушителна цел.

— Смяташ ли, че учените, работили по проекта „Манхатън“ са си представяли Хирошима? Всъщност кой знае…

— Проектът „Хоризонт“ не е оръжие, Трейс.

— А преди петдесетина години немските учени са правели опити и не знам дали щяха да продължат с тях, ако са знаели, че създават основата на оръжие, което има силата да унищожи планетата.

— Трейс, оръжието е налице. Не можем да се върнем назад и да предотвратим изобретяването му. А благодарение на „Хоризонт“ животът ще продължи дори ако някой натисне фаталното копче. Проектът не е заплаха, а обещание за спасение на света.

— Джилиан, кой ще вземе този серум?

— Не те разбирам.

— Всички ли ще знаят за него? Това не е практично, може би дори не е разумно. За него трябва да знаят само страните членки на Обединените нации. Дори ще е по-добре да знаят само страните, чиито интереси се преплитат с нашите. Ще бъде ли използван на старци и на безнадеждно болни? Ще го прилагаме ли на масовите убийци?

— Нещата не са замислени така.

— Не са, обаче често те и не стават така, както сме ги замислили. Светът не е съвършен, докторе. И никога няма да бъде.

— Баща ми посвети по-голямата част от живота си на „Хоризонт“. Брат ми може да загуби живота си заради проекта. Как да постъпя, кажи?

— Не искам да те съветвам. Само разсъждавам.

Тя се приближи до него.

— Трейс, каква е причината за голямото ти разочарование? Какво те е накарало да не вярваш, че нещо може да се промени?

— Нищо не може да се промени. Дори тук-там да настъпят промени, в крайна сметка всичко ще си остане същото. Не се срамувам от онова, което съм направил, но това и не означава, че се гордея. Просто съм уморен.

Джилиан седеше и го гледаше, и вече не бе толкова сигурна в идеите и целите си.

— Трейс, аз съм учен, а не политик. Приносът ми към „Хоризонт“ не е толкова голям. Баща ми не споделяше много с мен. Ала той се надяваше, че работата му ще се увенчае с успех и ще даде много на всички хора. Може би мира, за който всички мечтаем, но за който правим твърде малко.

— Докторе, един серум не подсигурява мира.

— Вероятно не. И аз съм си задавала този въпрос. Сигурно още не съм стигнала фазата на голямото разочарование — тя притвори очи. — Може би си по-голям мечтател, отколкото си склонен да признаеш, а и оттам голямото ти разочарование. Не можем да променим целия свят, а само малки части от него. Трейс, тези няколко дни с теб ме промениха.

Той искаше да й повярва, ала това желание му причиняваше болка.

— Докторе, пак ставаш романтична.

— Само съм откровена. И мисля логично. Ти промени начина, по който мисля, по който чувствам, по който реагирам — Джилиан се покашля. Беше й трудно да разкрива душата си пред него — Никога не съм се увисвала на врата на мъж.

— Сега това ли правиш? — Трейс отново взе цигара, но не я запали. Стараеше се да се държи естествено, непринудено, ала му беше много трудно.

— Всеки би го разбрал, но не и ти — тя стана. Защо винаги трябваше да моли за обич? — Не искам обвързване — а всъщност искаше! — Не съм настоявала за любов или за вярност — ала ако той й поискаше такива обещания, Джилиан щеше да му ги даде. — Само исках да си искрен и да…

— И да спя с теб? — цигарата, която държеше, се счупи и той я хвърли в пепелника. — Нали вече ти обясних, че това не влиза в плана.

— Наговори ми какво ли не за това, че сме ужасно различни. Обаче аз не искам да сме близнаци — тя пое дълбоко дъх и промълви: — Искам да бъдеш мой любовник.

Желание и копнеж болезнено го пронизаха и той стана. Приближи се до нея. Трябваше да бъде груб, само така щеше да я отблъсне и да спаси и двамата.

— Бърз секс без никакво обвързване? Само секс в мълчание, без никакви мили думи, така ли?

Джилиан пламна.

— Не съм очаквала мили думи от теб!

— И добре, защото не разполагам с любезности — плъзна ръка към деколтето й и я придърпа. Тя трепереше. — Защо изневеряваш на себе си? Една случайна любовна нощ не е в стила ти, знам.

— Какво значение има? Нали каза, че ме желаеш…

— Така е, и може би трябва да ти покажа всъщност какво представлява животът, но ти, скъпа, не си за такива връзки. Ако започна да мечтая за улегнал живот, ще ти звънна. Засега ти просто не си мой тип.

Стана това, което очакваше. Получи силна плесница. Джилиан се обърна и тръгна към стаята си. На прага спря. Чу, че Трейс си налива уиски.

Цял живот беше търпяла какви ли не упреци. Ала вече беше зряла жена. Крайно време беше да не се затваря в себе си и да не си тръгва обидена, а да поеме риска и да опита да се наложи.

Той пиеше бавно от топлото питие и очакваше развихрянето на скандала. Когато вдигна чашата за втори път, едва не се задави.

— Какво правиш?!

Тя бавно разкопчаваше блузата си.

— Доказвам, че не си прав.

— Стига, Джилиан — тя свали блузата си и я хвърли на пода. Посегна към колана на панталона. — Облечи се и излез от стаята.

След като свали и панталона, го попита:

— Нервен ли си?

— Бельото й беше бяло, без дантелки и панделки. Бедрата й бяха стройни и дълги. Трейс усети, че гърлото му пресъхва. Пресегна се за цигара. Ръцете му бяха влажни.

— Нямам настроение за твоите експерименти.

— Нервен си, виждам — Джилиан отметна коса. Едната презрамка се смъкна от рамото й и тя пристъпи към него.

— Правиш грешка.

— Твърде вероятно. Но грешката ще бъде моя.

Последните лъчи на деня струяха от косите и лицето й. Той си каза, че никога преди не беше виждал нещо по-красиво. А ако някога беше искал нещо повече от нея, то несъмнено беше забравил. Едно беше сигурно — никога досега не беше изпитвал такъв страх като от тази красива жена с изумрудени очи и коса като огън.

— Няма да те докосна — рече Трейс и пресуши чашата си. Ръката му трепереше. Това й даде още повече увереност.

— Тогава аз ще те докосна.

Всъщност не знаеше какво точно трябва да направи. Имаше известен опит с мъжете, но беше възпитана в строг дух, а и животът й бе предимно посветен на кариерата. Дори да беше спала със сто мъже, в този миг щеше да й бъде трудно. Разчитайки на инстинкта си, Джилиан направи още една крачка към него.

Ръцете й трепереха по-малко от неговите и тя ги плъзна по гърдите му. Без да откъсва очи от неговите, Джилиан обгърна раменете му. Повдигна се на пръсти, за да стигне устните му. Нейните устни бяха топли и изкусителни. Притисна се в него и усети силното тупкане на сърцето му.

Той бе напрегнал всичките си мускули, сякаш очакваше силен удар. Понечи да я прегърне, ала се овладя и стисна ръце в юмруци. Мислеше, че я познава достатъчно и че ако не реагира на ласките й, тя ще се обиди и ще си тръгне. Само че и Джилиан вече го познаваше добре.

Устните й шареха по неговите. Тя разкопча ризата му и погали голите му гърди. Нейното сърце също туптеше учестено. Въздъхна със задоволство.

— Желая те, Трейс… — устните й се плъзнаха към шията му. — От мига, в който те видях. Опитвах да се овладея, но… — Джилиан потрепери и обви кръста му с ръце. — Люби ме…

Той сложи ръце на рамене й, преди устните й отново до се долепят до неговите. Позволеше ли й да го целуне още веднъж, знаеше, че връщане няма да има.

— Джилиан, тази игра няма да я спечелиш. Остави ме, преди да е станало твърде късно.

Очите й блестяха.

— Трейс, ти каза, че вярваш в съдбата. Не разбираш ли? Аз съм твоя.

Ето от това се боеше той. Тя наистина беше като съдбата — от нея не можеш да избягаш, колкото и да се стараеш.

— Тогава и аз съм твой. Господ да ти е на помощ!

С неудържима страст притисна устни в нейните устни. Искаше да спаси и нея, и себе си. Ала съдбата се намеси. Наруши всичките си обещания. Ще бъде с нея, каквото ще да става. Нощта бе пред тях.

Ръцете му я галеха. Пълзяха под тънкото бельо, обгръщаха ханша й. Кожата й беше хладна, нежна и гладка. Пръстите й бяха впити в раменете му. Трейс я притисна още по-силно и я вдигна на ръце.

— Това е само началото — прошепна той, като я положи на леглото. — Ще ти покажа всички онези неща, за които си мечтая от мига, в който те видях — косата й се беше разпиляла по възглавницата досущ огромно ветрило. Първите лунни лъчи се прокрадваха заедно с лекия бриз с дъх на море. — Ще те отведа на места, където никога досега не си била. А утре може и да съжаляваш…

Джилиан промълви възбудено:

— Заведи ме…

Изобщо не беше допускала, че някой може да целува така. До преди миг Трейс бе сдържал страстта си. Сега обаче нямаше прегради. Езикът и устните му бяха възбуждащи до болка. Тя откликваше с неподозиран плам.

Започна да я докосва.

Ръцете му бяха като ръце на музикант. Той знаеше как да докосва жена. Пръстите му галеха, притискаха, настояваха. Джилиан едва си поемаше дъх. Прегръщаше го с жар, която се разпалваше все повече и повече. Беше готова да му се отдаде, но в този миг ръцете му се плъзнаха, за да открият тайната на нещо наистина непреживявано от нея досега. Тялото й потръпна и се отпусна. Ръцете й натежаха, а главата й беше съвсем лека. Устните му пълзяха от шията към гърдите й. Такава я искаше — слаба и безпомощна в ръцете му, отмаляла от удоволствие, упоена от желание. Кожата й беше влажна, пламтеше, а вкусът й беше омайващ.

Лунната светлина огряваше телата им. Трейс я караше да стене, да тръпне и трепери, да въздиша доволно и да мълви в унес.

Тя посегна да го съблече и той не се отдръпна. Двамата лежаха голи в обятията си. В мига, в който я облада, Джилиан нададе сподавен вик. И двамата изгаряха от неудържима страст. Трейс промълви името й и тя почувства тръпката, разтърсваща тялото му. Очите й не се откъсваха от неговите.

Той зарови лице в косата й и двамата се отдадоха на върховния миг на забрава.