Нора Робъртс
Без следа (4)

Трета глава

Трейс пиеше бира. Ако Абдул беше разумен, щеше да предаде съобщението още преди да се свечери. След час Трейс смяташе да е вече вън от Мексико. Замисли се за топлите карибски плажове, приятното плуване под вода и вдигна телефона.

— Скъпа, приготви багажа, моля те.

Тя се обърна и каза:

— Името ми е Джилиан.

— Добре. И все пак, приготви багажа. Тръгваме веднага, щом… Рори? Как си? Колин е.

Джилиан го погледна учудено — провлеченото му американско произношение изведнъж бе придобило типичния напевен ирландски акцент. Значи Колин, скръсти ръце тя.

— Да, добре съм. Чувствам се идеално! Как е Бриджет? Пак?! Ама вие двамата ще увеличите значително населението на Ирландия! — Трейс я погледна и кимна към чекмеджето. Джилиан шумно го отвори и започна да измъква дрехите му. — Радвам се. Не, не знам кога ще си дойда. Нямам никакви неприятности, но ще те помоля за една услуга — гледаше как Джилиан приготвя багажа и пийваше по глътка от бирата.

— Става дума за един самолет, вероятно частен, който е заминал преди десет дни от Корк. Не ме интересува кой е бил в него и защо. Нали разбираш? Само искам да знам закъде е отпътувал. Ако не можеш, разбери колко гориво е заредил и къде би кацнал, за да презареди. За да мога да преценя къде е отишъл. Важно ми е, ала… не поемай крайни рискове — Трейс се засмя. — Няма общо с ИРА. По-скоро личен случай. Не, не, непрекъснато пътувам, затова аз ще ти се обадя. Целуни Бриджет от мен, но спри дотам. Не искам да съм причината за следващото бебе.

Той затвори телефона и погледна нахвърляните в куфара дрехи.

— Браво на теб!

— Можеш ли да ми кажеш що за разговор бе това… Колин?

— Опитвам се да разбера къде е брат ти. Сложи си и твоите неща в моя куфар. По-късно ще ти купим и на теб — Трейс напъха шнорхела си в отделна торба.

— Защо говори с ирландски акцент и използва друго име? Човекът, с когото разговаря, ти е приятел, нали?

— Да.

— Щом ти е приятел, защо не знае кой си ти?

Той се запъти към банята. Погледна се в огледалото. Неговото лице, неговите очи. Ала защо толкова често сам не можеше да се познае? Прибра пастата за зъби и шишенцето с аспирин в тоалетната чантичка.

— Не използвам името си, когато работя.

— В хотела си се регистрирал като Трейс О’Хърли.

— Тук съм на почивка.

— Ако този човек ти е приятел, защо го лъжеш?

Трейс взе бръсначката и огледа острието, преди да я пусне в чантичката.

— Преди няколко години беше съвсем млад и се беше забъркал в една сериозна история. С оръжие.

— Затова ли спомена ИРА?

— Знаеш ли какво, докторе, задаваш много въпроси.

— Поверила съм ти най-скъпите си хора. И затова ще задавам въпроси.

Той рязко дръпна ципа на тоалетната чантичка.

— Когато се запознах с него, изпълнявах задача. Под името Колин Суини.

— Сигурно ти е много близък, за да ти направи такава услуга, без да задава никакви въпроси.

Трейс бе спасил живота му, но не му се мислеше за това. Беше и спасявал, и отнемал не един и два живота. Ала в момента не искаше да се замисля.

— Точно така — кимна той. — А сега да приключваме с багажа и да изчезваме, преди да са ни открили.

— Имам още един въпрос.

Трейс се засмя.

— Не съм изненадан!

— Що за име спомена пред мъжа сред развалините?

— Преди време го използвах в Италия.

— И защо го спомена?

— Защото искам шефовете му да разберат от кого е съобщението — той я отмести от пътя си, сложи чантичката в куфара и го затвори. — Хайде, тръгваме.

— И какво означава?

Трейс отвори вратата и се обърна към нея. Погледът му беше и смразяващ, и очароващ.

— Котка. Означава котка.

 

 

Знаеше, че някой ден ще се върне в Щатите. Мечтаеше си го в джунглите, в пустините, в съмнителни хотелски стаи — блудният син се завръща, оркестърът свири туш… Но тези мисли се дължаха на вродената му артистичност.

Представяше си и друго — как незабелязано се завръща така, както бе напуснал страната преди милион години.

Често мислеше за сестрите си. И понякога дори си запазваше самолетен билет. В последния миг се отказваше от полета. Те бяха пораснали, вече жени, всяка със своя собствен живот и все пак си ги представяше така, както ги бе видял за пръв път. Три мънички бебета в кувьози зад стъклената стена в родилния дом.

Трите бяха много привързани, което беше естествено за близначки, ала Трейс никога не се беше чувствал пренебрегнат. Винаги бяха заедно до мига, когато той застана на онова шосе и вдигна ръка на автостоп.

Оттогава се бяха виждали само веднъж, но Трейс поддържаше връзка с тях. Поддържаше връзка и с родителите си.

Семейството не можа да се замогне, както мечтаеше баща му, обаче се справяха добре. Поне седем-осем месеца годишно имаха ангажименти и финансовото им положение беше добро. Благодарение на майка му. Тя успяваше да направи от петте долара десет.

Той беше сигурен, че преди повече от десет години именно Моли бе натъпкала сто долара в банкноти по пет и десет в джоба на куфара му. Тя знаеше за намеренията му, но не плака, не му се кара, нито пък го моли да остане. Направи само онова, с което щеше да му помогне. Такава си беше тя.

Ала баща му… Трейс притвори очи, а самолетът леко се разтресе. Баща му никога, никога не му прости. Не защото си тръгна, без да се сбогува, а защото изобщо си тръгна.

Той така и не можа да разбере стремежа на Трейс да открие нещо свое и да не се задоволява само със следващото представление. Вероятно така и не бе разбрал сина си или ако го беше разбрал, все пак не можеше да приеме решението му.

Единственият път, когато Трейс се върна, Франк го поздрави със стиснати устни.

— Значи върна се — ледено рече баща му в тясната стаичка, която му служеше за гримьорна. Синът не знаеше, че появяването му накара изведнъж Франк да види гримьорната такава, каквато всъщност бе — малка неугледна стаичка във второкласен клуб. — Три години откакто замина и оттогава само няколко писма! Казах ти, че никой не те чака в широкия свят.

— Не съм и очаквал… — въпреки всичко Трейс се надяваше на съпричастно отношение. Тогава беше с брада — заради поредната задача, която изпълняваше. Връщаше се от Париж, където бе участвал в успешното разкриване на измама в международна търговия с предмети на изкуството. — Ама нали мама има рожден ден… Дойдох да я видя — искаше да добави: „Да видя и теб“, обаче си замълча.

— И пак да изчезнеш, за да плаче още повече ли?

— Тя разбира защо заминах — тихо каза Трейс.

— Толкова я наскърби. Наскърби и мен. Няма да ти позволя пак да го направиш. Или си й син, или не.

— Или съм синът, който искаш да бъда, или не съм ти син, нали? — поправи го Трейс. — Теб никога не те е интересувало какво искам или какво чувствам, или какъв съм!

— Много знаеш ти какво ме интересува и какво не — преглътна Франк. Изпитваше както горчивина, така и неудобство. — Когато се разделихме, ти ми каза, че не съм направил достатъчно за теб. И че нищо не мога да ти дам. Такива думи от син не се забравят никога.

Трейс беше на двайсет и три. Беше спал с проститутка в Банкок, беше се напивал с узо в Атина, имаше осем шева на дясното си рамо от нож, забит от мъжа, когото бе убил, докато служеше на страната си. И въпреки това в този миг се чувстваше като мъмрено без вина дете.

— Това е единственото нещо, което вероятно си чул от мен. Тук наистина никога нищо няма да се промени.

— Трейс, ти избра своя път… — в този миг синът не знаеше, че Франк иска да разтвори ръце и да прегърне онова, което смяташе, че вече е загубил завинаги. Страхуваше се, че синът му ще се отдръпне. — Живей, както смяташ за добре. Поне спази приличието и този път се сбогувай с майка си и със сестрите си.

Франк се обърна с насълзени очи. Трейс излезе от гримьорната и повече не се върна.

Отвори очи и видя, че Джилиан бе втренчила поглед в лицето му. Беше я накарал да си сложи перука — къса черна коса — и тя почти не приличаше на себе си. Отначало Джилиан недоволстваше и от перуката, и от очилата с дебели рогови рамки, и от грозната кафеникава рокля, която я бе накарал да облече, но вече се беше примирила. Целта беше да се преобрази и да има невзрачен вид, ала Трейс не можеше да спре да мисли за тялото й под дрехите.

Никой не би предположил, че жената до него е очарователната доктор Джилиан Фицпатрик.

Бяха сменили самолета в Сан Диего, като купуваха билетите с кредитна карта на едно от фалшивите му имена. В Далас бе купил сакото и спортното кепе, с които беше сега, така че двамата изглеждаха като двойка съвсем обикновени, уморени и непривличащи погледа туристи.

Дълбоките й зелени очи се взираха в него през очилата.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Тъкмо се канех да ти задам същия въпрос. Толкова дълбоко се беше замислил.

Трейс взе цигара и попита:

— Не знам за какво говориш.

— Говоря за това, че сигурно би ми откъснал главата, ако те помоля да подадеш солницата. Гадната перука нося аз. А също и отвратителната рокля.

— Изглеждаш страхотно.

— Е, щом не си потиснат от външния ми вид, тогава какво ти е?

— Нищо ми няма. Остави ме на мира — процеди той.

Тя запази самообладание и отпи от бялото вино. Може би си въобразяваше, ала стюардесата като че ли я изгледа със съжаление, докато й го поднасяше.

— Виждам, че нещо те тревожи. А всъщност аз трябва да се безпокоя. Аз обаче не се безпокоя, защото сме се захванали да направим нещо… Но ако има проблем, който ме засяга, бих искала да ми кажеш.

Трейс заби пръст в облегалката помежду им.

— Винаги ли така досаждаш, а?

— Винаги, когато става дума за нещо важно. Животът на най-близките ми хора е в опасност. Ако нещо те смущава, аз трябва да знам!

— Съвсем лично е — заяви той, като се надяваше, че с това разговорът ще приключи. Облегна се и притвори очи.

— Сега няма нищо лично. Чувствата ще попречат на работата ти.

Трейс отвори едното си око.

— Ти ще си първата оплакала се дама.

Джилиан почервеня, ала не се предаде.

— Смятам, че съм те наела, затова не трябва да имаш тайни от мен.

Той тихичко изруга.

— Виж какво, отдавна не съм се връщал. Дори и аз имам спомени и те са си моя работа.

— Извинявай… — тя пое дълбоко дъх. — Не мога да мисля за друго, освен за Флин и Кейтлин. Не ми дойде на ум, че и на теб може да ти е тежко — Трейс нямаше вид на чувствителен мъж, но Джилиан си спомни мъката, която съзря в очите му, когато разбра за убийството на Фористър. — Чикаго сигурно е специално място за теб…

— Свирих в Чикаго, когато бях на дванайсет, после на шестнайсет.

— Свирих?

— Както и да е… — той поклати глава и опита да се отпусне. — Преди няколко години с Чарли прекарахме няколко дни в Чикаго. Последният ми спомен от Щатите е летището „О̀Хеър“.

— А сега първо ще видиш него. Не съм пътувала много в Щатите. Познавам добре само Ню Йорк. Все се каня да обиколя страната. Флин доведе Кейтлин преди няколко години. След като майка й почина. И двамата бяха като загубени деца — тя въздъхна. — Разгледахме Импайър Стейт Билдинг, Рокфелеровия център, пихме чай в „Плаза“. От един уличен продавач Флин й купи куче с пружинка и ключе. Всяка вечер спеше с него — тъгата изведнъж я сграбчи за гърлото. — О, Боже! Кейтлин е само на шест годинки! О, Боже!

Години наред не му се беше случвало да утешава жена, ала Трейс не беше забравил какво трябва да прави.

— Успокой се… — гласът му беше нежен. Той я прегърна. — Нищо лошо няма да й направят. Не биха рискували, защото имат нужда от сведенията, които брат ти би им дал.

— Горката, как ли се чувства? Толкова се бои от тъмното, не може дори да спи на тъмно. Мислиш ли, че я държат на светло?

— Сигурно… — ръката му галеше косата й така, както думите му успокояваха страха й. — Всичко ще бъде наред, Джилиан.

По лицето й се стичаха сълзи, не успяваше да се овладее.

— Извинявай. Не искам да се държа така.

— Няма нищо… — ръката му галеше раменете й. — Само се успокой.

Тя потърси кърпичка и опита да се засмее.

— Старая се да не мисля толкова често за нея. Ами за Флин. Защото той е много умен и силен.

— И е с нея. Грижи се за нея.

— Да, грижат се един за друг — Господи, дано беше така! Дано скоро ги видеше живи и здрави. — Ще ги спасим, нали?

В тази игра такива обещания бяха невъзможни. Но тя го гледаше с насълзени очи и с такова отчаяние, че Трейс отвърна:

— Разбира се. Чарли нали ти каза, че аз съм най-добрият?

— Да… — Джилиан въздъхна. Вече се владееше, ала въпреки това бе много развълнувана. Трябваше да мисли за нещо друго, защото имаше чувството, че времето пълзи. — Разкажи ми за семейството си. Имаш ли братя?

— Не — той отдръпна ръката си от рамене й. — Само сестри.

— Колко?

— Три.

— Сигурно е забавно с три сестри.

— Не е лошо. Шантел беше нашата глезла — Трейс запали цигара.

— Всяко семейство си има по един глезльо… — тя изведнъж се изправи на стола. — Шантел О’Хърли ти е сестра?! О, гледала съм филмите й. Прекрасна е!

Обзе го неочаквано силна гордост.

— Бива си я. Тя е по силните чувства.

— Най-красивата жена, която някога съм виждала!

— И го съзнава!

— Тогава Мади О’Хърли ти е също сестра! — Джилиан възхитено поклати глава. — Преди няколко месеца я гледах на Бродуей. Много е талантлива! Когато се появи на сцената, сякаш я озарява!

Такава си беше Мади, помисли Трейс.

— Номинирана е за наградата „Тони“.

— Заслужава я. Залата щеше да се срути от ръкопляскания след изпълнението й в края на първо действие. Да я беше видял само… — думите й замряха, защото той наистина трябваше да я е гледал, но по незнайни причини не бе имал тази възможност. — А третата ти сестра? — попита тя, за да не го натъжи.

— Аби отглежда коне във Вирджиния — Трейс загаси цигарата и се запита защо изобщо й разказваше за семейството си.

— Май съм чела нещо за нея. Омъжена е отскоро за писателя Дилън Крозби, нали? Писаха в „Таймс“. Значи имаш три сестри-близначки.

— Учуден съм, че на учените им остава време да четат клюкарските хроники.

Джилиан сбърчи вежди, ала реши да не се обижда. Нали вече беше научила всичко, което я интересуваше.

— Аз не живея само с епруветките. В съобщението се споменаваше, че близначките са израснали в артистично семейство, че обикаляли страната, за да дават представления. Родителите ти още играят, нали? За теб обаче не пишеше нищо.

— Няма ме от дълго време, казах ти.

— Ти не пътуваше ли с тях? — тя любопитно го погледна и се усмихна. — Какво правеше? Пееше? Танцуваше? И живееше в каравана?

— Ти май виждаш само блясъка на този начин на живот — той усети лекото снижаване на самолета. Скоро щяха да кацнат. — Все едно да отидеш на цирк и да забелязваш само ярките светлини и пайети. А зад завесата газиш до глезени в мръсотиите на слоновете.

— Значи си пътувал с тях — усмихна се Джилиан. — Какъв беше твоят номер?

— Боже, спаси ме от пътуване в самолет с любопитни жени! Дванайсет години вече не се занимавам с това. Предпочитам да мисля за днешния ден.

Двамата разкопчаха коланите на седалките си.

— Когато бях малка, исках да стана певица. Все си представях как пея на сцената. Но преди да се усетя, изведнъж се озовах като лаборантка на баща ми. Не е ли странно, че родителите ни предначертават нашия път дори преди да сме се родили?

 

 

Къщата на Чарли беше опасана с висока каменна ограда и имаше доста сложна алармена система. Доколкото знаеше Трейс, единствените роднини на Чарли бяха възрастната му сестра, която живееше в Палм Бийч, и племенникът му, който имаше брокерска фирма някъде в Средния запад.

Джилиан седеше във взетата под наем кола. Трейс натисна няколко цифри на таблото до високата входна порта, която се отвори безшумно. По пътя от летището до дома на Чарли не беше продумал нито дума. Тя мълчеше. Разбираше тъгата му и знаеше, че трябва да изтърпи, докато му премине.

Къщата не изглеждаше запусната. Сякаш чакаше отново някой да я обитава. Джилиан се замисли за мъжа, който я бе изслушал внимателно, беше я почерпил с коняк и й бе дал искрица надежда.

— Толкова обичаше дома си — промълви Трейс. Седеше в колата и гледаше двуетажната тухлена къща. — Все мечтаеше да се върне у дома си. Предполагам, искал е да умре тук — след миг отвори вратата и продума: — Хайде, ела.

Имаше ключове. Чарли му ги беше дал.

— Можеш да ги използваш винаги, когато решиш. Всеки трябва да си има дом — така му беше казал.

Не ги беше използвал досега. Ключалката тихо изщрака.

В коридора беше тъмно, но Трейс не запали лампата. Спомняше си къщата много добре, пък и още не беше готов да погледне мястото, свързано толкова много с Чарли.

Влязоха в библиотеката, която ухаеше на лимон и на кожа. Отоплението беше спряно.

— Чакай ме тук.

— Къде отиваш?

— Казах ти, че ще дойдем тук, защото се опитвам да разбера къде са откарали брат ти. Затова чакай ме тук и не задавай непрекъснато въпроси.

— Аз пък ти казах, че всичко, което засяга Флин, засяга и мен. Може да помогна с нещо.

— Ако имам нужда от физик, ще те уведомя. Вземи някоя книга и чети.

— Няма да стоя тук.

Тя го последва. Той се обърна на прага на стаята и процеди:

— Виж какво, има неща като национална сигурност. Вече нарушавам правилата, защото Чарли смяташе, че понякога си заслужава да го правиш.

— Ами наруши ги още малко… — Джилиан хвана ръката му. — Мен не ме интересуват държавните тайни и международните афери. Искам само да знам къде е брат ми. Работила съм по специални проекти и имам право на достъп до секретна информация.

— Ако ми пречиш, ще ни отнеме доста повече време.

— Не смятам.

— Добре. Тогава поне мълчи.

Трейс се заизкачва по стълбите, като се опитваше да си внуши, че не прави грешка.

Той забеляза, че килимът беше нов, ала тапетите не бяха сменявани от последното му идване. Същата беше и стаята, която Чарли използваше за кабинет. Трейс натисна копчето до второто чекмедже на бюрото. Част от стената бавно се отмести.

— Към тунел ли води? — попита тя. Куражът й съвсем се беше изпарил.

— Не. Това е работната му стая.

Той запали лампата и веднага забеляза, че Чарли беше оборудвал стаята с нова техника.

В горния ъгъл на едната стена бяха наредени часовници, които показваха времето по света. Компютърната система под часовниците минаваше във формата на буквата „Г“ и на другата стена. Радиотехниката предоставяше възможност да се свържеш както с дисководещия на местната станция, така и с Кремъл.

— Докторе, седни. Няма да свърша бързо.

Джилиан трепна, когато стената зад тях се затвори.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се свържа с МСС.

— Дали знаят къде е Флин?

— Може би… — Трейс включи терминала и седна. — Но сигурно знаят къде е новият „щаб“ на „Чук“ — натисна няколко клавиша и даде кода на Чарли. — Така… Да видим с какво можеш да ни помогнеш.

Той мълчеше и работеше. Чуваше се само натискането на клавишите и писукането на машината. Мина през един секретен блок и влезе в следващия.

Тя с изненада забеляза огромното му търпение, докато черпеше сведения. На екрана непрекъснато се появяваха цифри и символи, после изгасваха и се появяваха нови.

— Малко остава — промърмори Трейс. — Обаче има толкова много варианти, че може да ми отнеме и седмица.

— Ами ако…

— Работя сам.

— Исках само да кажа, че…

— Защо не отидеш в кухнята, мила? Направи кафе!

Джилиан присви очи и за малко да избухне, раздразнена от тона му.

— Добре! — тя се обърна и застана през подвижната стена. — Не знам как да изляза.

— Копчето е отляво. Натисни го.

Типичен егоцентричен мъж, помисли си вбесена, докато слизаше по стълбите към кухнята. Ако още веднъж й кажеше „мила“, щеше да си получи заслуженото. „Направи кафе!“

Как си позволяваше да й нарежда какво да прави! И да я целува така! Сякаш я погълна… Но ето че още беше цяла. Като че ли бе погълнала наркотик. Ала чувствата й бяха изострени и умът — бистър.

И все пак промяната беше налице. Джилиан беше твърде практична, за да се самозаблуждава. Не й се искаше толкова често да се засяга и да е толкова уязвима. Бе изпитала удоволствие от целувката му все пак… Дълго щеше да я помни. Но не биваше да се поддава на чувствата си и нямаше да позволи отново да я целуне.

Тя влезе в тайната стая. Трейс все още работеше. Рязко остави кафето на бюрото до него. В знак на благодарност той само изсумтя. Джилиан пъхна ръце в джобовете си и си напомни, че трябва да мълчи.

— Номер 38537/Бейкър Код 5. Серия А 14 Ч 28 — промълви тя, без да си поема дъх. — Ако не проявиш инат и опиташ, може и да успееш. Ако не стане, размени първия номер с втория.

Трейс отпи глътка кафе, доволен, че не му беше сложила мляко и че го беше направила по негов вкус.

— Защо си толкова сигурна в кода към един от най-сложните компютри в света?

— Нали те гледах цял час. Обичам да запомням тайни шифри.

— Тайни шифри, значи. Справяш ли се с швейцарските банки тогава?

Джилиан прекоси бавно стаята.

— Ако си спомняш, тук става дума за моите близки. Освен това ти плащам и няма защо да се подиграваш.

— Добре.

Той изпълни указанията й и на екрана се появи текст:

„Няма достъп“

Кимна към надписа и зачака.

— Размени цифрите! — тя се наведе над него и сама натисна клавишите. Единственото, което Трейс забеляза, бе, че шампоанът му, с който се бе окъпала, ухаеше съвсем различно.

„Посочете файл“

— Ето, получи се! — Джилиан се наведе още по-близо. — Подобно е на блекджек. Миналия семестър играехме на тази игра с един от професорите.

— Напомни ме да те взема, когато тръгна за Монте Карло.

Тя се приближи още повече и го погледна усмихнато.

— После какво?

Очите й бяха яркозелени и блестяха. Той забеляза промяната им — гледаха го замислено и многозначително.

— За компютъра ли ме питаш?

Джилиан преглътна смутено.

— Естествено!

— Исках да съм сигурен.

Трейс се обърна и започна да пише. И двамата въздъхнаха. Данните се появиха на екрана.

Той вече знаеше доста факти за „Чук“. Беше научил доста, докато действаше под прикритието на доставчик. Така информираше МСС за имена, местонахождения и дати. Стреляха и го улучиха тъкмо когато щяха да го прехвърлят в главната база. Трейс присви очи пред екрана и потърка белега си.

Дни наред беше между живота и смъртта. Възстановява се цели два месеца. Беше разконспириран, задачата се провали и той се отправи на дълга — и надяваше се да е спокойна — почивка.

За два-три месеца едва ли бяха настъпили големи промени. А Чарли сигурно ги беше отбелязал.

Прегледа основните данни. В началото на седемдесетте организацията „Чук“ се бе подвизавала в Близкия Изток. Без да дават пет пари за човешкия живот, хората й поставяха бомби и отвличаха заложници. Последният им удар беше да вдигнат във въздуха осемдесет и пет невинни хора и шестима терористи.

Типично за стила им. Малко губиш, много печелиш.

— Хусад — промълви Джилиан, докато данните се сменяха на екрана. — Това не е ли шефът?

— Той е паралията. Ямар Хусад, бивш политик, самопровъзгласил се генерал и напълно откачен. Хайде, Чарли — приказваше си Трейс с компютъра, — хайде, дай ми факти.

— Ти почти не поглеждаш към монитора!

— Защото всичкото това го знам.

— Откъде?

— Шест месеца работих за тях.

— Какво?! — тя направи крачка назад.

Той я погледна с раздразнение.

— Спокойно, мила, всичко в името на каузата. Инфилтрирах се, нали разбираш?

— Щом си работил за тях, сигурно знаеш къде са Флин и Кейтлин. Тогава защо се мотаем с този компютър?

— Защото организацията им се премести тъкмо когато излязох от строя.

— Това какво ще рече? Стреляли са по теб?

— Вече част от досието.

— Едва си оживял, нали? Такъв огромен белег… — Джилиан сложи ръка на рамото му. — Почти са те убили…

Трейс отмести ръката й. Не биваше да й позволява да се разчувства. А така му се искаше…

— Заинтересован съм лично. Сто хиляди са това! Пропуск към рая.

Тя сви пръсти в юмрук и рече:

— Искаш да ти повярвам, че го правиш само за пари?

— Вярвай, в каквото си щеш, то си е твоя работа. Само престани да ми задаваш въпроси. Опитвам се да се съсредоточа. Ох, знам, знам, че са били в Кайро, стара история… — промърмори той с очи, вперени в екрана. После изведнъж възкликна: — Знаех си, че мога да разчитам на Чарли! Нова база — Мароко!

— Мароко ли? Може ли Флин и Кейтлин да са чак там?

— Там е доста сигурно място… — Трейс стигна до края на файла. — Дотук не намирам нищо за брат ти — той маркира страниците и добави: — Един телефонен разговор и от МСС ще разрешат проблема. Помисли си добре.

Джилиан беше вече мислила и премислила.

— А защо господин Фористър не постъпи така?

— Имам няколко предположения.

— Обаче няма да ми ги кажеш, знам.

— Засега не. Но както вече спомена, става дума за твоето семейство, ти решаваш.

Тя се замисли. Беше по-логично да се обади на МСС. Те бяха организация със съвършена техника, персонал и с политически авторитет. И все пак… Инстинктът й подсказваше да действа с Трейс, с човека, наречен от Чарлс Фористър ренегат. Обърна се към него със скръстени ръце. Не й приличаше на герой. И все пак реши да послуша инстинкта си.

— Вече съм решила, господин О’Хърли. Освен това ще вървя с теб до края.

— Казах ти, че работя сам.

— Още не си виждал на какво съм способна, а аз съм много силна и много способна жена. Ако се наложи, ще отида сама в Мароко.

— Ама за много кратко, повярвай ми.

— Не се знае. Хората на „Чук“ са по петите ми. Ако ме хванат, ще ме заведат при брат ми. Тогава поне ще разбера дали той и племенницата ми са живи и здрави. Ала по-добре ще бъде да стигна дотам по друг начин.

Трейс закрачи из стаята. Джилиан го бавеше, но не много. Пък и ако бяха заедно, щеше да я държи под око и да бъде спокоен за сигурността й. В Мексико дори му помогна. Можеше да я използва по някакъв начин.

— Ако сме заедно, това не означава, че си мой партньор. Ще се подчиняваш на заповедите ми.

Тя поклати глава, без да продума.

— Обаче, когато трябва наистина да действам, стой настрани. Няма да мога да се грижа за теб.

— За мен не се грижи. Какво ще правим сега?

— Първо ще видя какво е разбрал Рори. И после продължаваме.