Юрий Брезан
Черната воденица (8)

VII

Маркус влиза в работното помещение. Крабат се вмъква в стаята на воденичаря, полага ръка върху раклата и й заповядва да му даде най-важната книга. Раклата се съпротивлява, скърца и скрипти, но Крабат не дига ръката си и раклата е длъжна да се подчини на неговата заповед.

Тя изхвърля най-важната книга: книгата на властта.

Крабат сяда до тъмната дъбова маса и започва внимателно да чете.

Дванайсет е основно правило.

Дванайсет и едно — едното е лишно.

Едно лишно значи покорство и животно.

Едно повече е основно правило.

Крабат седи и мисли, мисли, мисли. Вниква бавно и трудно в смисъла на думите и на изреченията. Бавно и сякаш по принуда му се разбулва тайната на властта. Денят минава, минава нощта, а после и вторият ден.

Крабат напуска стаята така, както е влязъл в нея. Неочаквано на двора се изправя воденичарят, без някой да е видял, че пристига. Той претегля добива на злато през двата дни и е доволен.

Воденичарят не знае, че Маркус е карал момците да работят още по-усилено, отколкото всеки друг път. Не знае също, че Маркус е взел две шепи злато от торбата. Воденичарят мълчаливо дръпва гайтаните от рамената на Крабат и Маркус, после изпраща дванайсет гарвана да спят на пръта. Маркус иска да изпита силата на истинския гайтан. Но Крабат го възпира с думите:

— Който знае, той умее. А какво знаем ние, Маркус?

Чакат рамо до рамо да се съмне.

Този ден трябва да дойде майката на Маркус, която е взела и Крабат наместо син.

По пладне пред воденицата се разнася вик:

— Хей, воденичарю, пусни моста!

Воденичарят отива до воденичната вада.

— Коя си ти?

— Майка. Пусни сина ми!

— Твоят син не е при мене — отвръща воденичарят. — Махай се, старо!

— Пусни сина ми! — вика жената. — Ако не го пуснеш, ще ти отбия водата от воденичната вада.

Воденичарят се изсмива: вадата черпи водата си от мочурището, а мочурището е много широко и много дълбоко. Никой не е в състояние да отбие водата от вадата. Все едно някой да намисли да опожари огъня.

Жената настоява за трети път:

— Пусни сина ми!

— Дяволът те е подучил! — кипи от яд воденичарят, който няма власт над майка, дошла пред воденицата му и поискала три пъти сина си.

Той дава знак и дъската се спуска над тъмната вода. Жената веднага тръгва по нея. Воденичарят бързешком отива във воденицата, превръща ратаите в гарвани и ги изгонва на пръта в спалната им. После завежда жената в тъмното помещение.

— Подири сина си! — казва й той смеешком. — Ако го намериш, ще му разреша да си отиде с тебе. Ако не го намериш, той ще умре тозчас. Ще се осмелиш ли?

Жената не го гледа и не го слуша. Тя оглежда внимателно дванайсетте гарвана на пръта. Единайсет се чешат с клюна под лявото крило, един се чеше под дясното крило.

Жената сочи него и казва с твърд глас:

— Този е моят син. Върни ми го!

— Проклета да си! — крещи воденичарят.

Но той не може да постъпи другояче, трябва да освободи Маркус.

— Този също е мой син! Върни ми го! — настоява майката и сочи гарвана, на чийто десен крак се забелязва мътна лъскавина.

Воденичарят се изсмива толкова силно, че стаята заехтява.

— Този ли? Той няма майка.

— Има, аз съм негова майка! — заявява неустрашимо жената. — Върни ми и него!

— Ти го поиска само два пъти, можеш да премислиш още малко! — предупреждава я воденичарят и гласът му звучи заплашително. — Ако твърдиш нещо невярно, след като го поискаш за трети път той ще се превърне на вълк и аз няма да мръдна пръст, за да спася тебе и Маркус от ноктите му.

Майката обгръща с дясната си ръка Маркус и разперва лявата:

— Върни ми сина!

— Твоя воля! — изръмжава воденичарят и докосва гарвана Крабат с пръчицата си.

В същия миг Крабат добива отново човешкия си образ и отива при майката, която го обгръща с лявата си ръка.

Воденичарят блещи очи и онемява, когато Крабат прегръща жената:

— Благодаря ти, майко! — После се обръща към воденичаря: — Дай ми заплатата, воденичарю!

В очите на воденичаря пламти ярост.

— Вън! — изревава той с пяна на устата.

— Тогава аз сам ще си я взема! — заявява Крабат.

Воденичарят се изплашва за златото си, отива тичешком във воденицата и застава пред пълните торби. Ала Крабат отива светкавично в стаята на воденичаря, грабва една от книгите, която може да се скрие под горната дреха и после от двора извиква:

— Прощавайте, братя, пак ще се видим!

— И то скоро! — обажда се и Маркус.

Докато воденичарят все още стои на стража пред торбите със злато, майката върви бързо-бързо с двамината си сина през гората сред мочурището, отдето блуждаещи огньове напусто се мъчат да я подмамят и отбият от утъпканата пътека.

На втория ден призори стигат в родния край. Откупват къщата под огромната липа с онова злато, което Маркус беше взел по-рано от воденицата, и поканват всички съседи да отпразнуват с тях щастливото им завръщане.