Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die schwarze Mühle, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Стоевски, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Юри Брезан. Черната воденица
Илюстрации, обвивка и корица: Вернер Клемке
Типография: Герхард Шулц
Печат: Карл-Маркс-Верк Пьоснек
Всички права у издателство Нойес Лебен, Берлин, 1968
Германска демократична република
История
- — Добавяне
VII
Маркус влиза в работното помещение. Крабат се вмъква в стаята на воденичаря, полага ръка върху раклата и й заповядва да му даде най-важната книга. Раклата се съпротивлява, скърца и скрипти, но Крабат не дига ръката си и раклата е длъжна да се подчини на неговата заповед.
Тя изхвърля най-важната книга: книгата на властта.
Крабат сяда до тъмната дъбова маса и започва внимателно да чете.
Дванайсет е основно правило.
Дванайсет и едно — едното е лишно.
Едно лишно значи покорство и животно.
Едно повече е основно правило.
Крабат седи и мисли, мисли, мисли. Вниква бавно и трудно в смисъла на думите и на изреченията. Бавно и сякаш по принуда му се разбулва тайната на властта. Денят минава, минава нощта, а после и вторият ден.
Крабат напуска стаята така, както е влязъл в нея. Неочаквано на двора се изправя воденичарят, без някой да е видял, че пристига. Той претегля добива на злато през двата дни и е доволен.
Воденичарят не знае, че Маркус е карал момците да работят още по-усилено, отколкото всеки друг път. Не знае също, че Маркус е взел две шепи злато от торбата. Воденичарят мълчаливо дръпва гайтаните от рамената на Крабат и Маркус, после изпраща дванайсет гарвана да спят на пръта. Маркус иска да изпита силата на истинския гайтан. Но Крабат го възпира с думите:
— Който знае, той умее. А какво знаем ние, Маркус?
Чакат рамо до рамо да се съмне.
Този ден трябва да дойде майката на Маркус, която е взела и Крабат наместо син.
По пладне пред воденицата се разнася вик:
— Хей, воденичарю, пусни моста!
Воденичарят отива до воденичната вада.
— Коя си ти?
— Майка. Пусни сина ми!
— Твоят син не е при мене — отвръща воденичарят. — Махай се, старо!
— Пусни сина ми! — вика жената. — Ако не го пуснеш, ще ти отбия водата от воденичната вада.
Воденичарят се изсмива: вадата черпи водата си от мочурището, а мочурището е много широко и много дълбоко. Никой не е в състояние да отбие водата от вадата. Все едно някой да намисли да опожари огъня.
Жената настоява за трети път:
— Пусни сина ми!
— Дяволът те е подучил! — кипи от яд воденичарят, който няма власт над майка, дошла пред воденицата му и поискала три пъти сина си.
Той дава знак и дъската се спуска над тъмната вода. Жената веднага тръгва по нея. Воденичарят бързешком отива във воденицата, превръща ратаите в гарвани и ги изгонва на пръта в спалната им. После завежда жената в тъмното помещение.
— Подири сина си! — казва й той смеешком. — Ако го намериш, ще му разреша да си отиде с тебе. Ако не го намериш, той ще умре тозчас. Ще се осмелиш ли?
Жената не го гледа и не го слуша. Тя оглежда внимателно дванайсетте гарвана на пръта. Единайсет се чешат с клюна под лявото крило, един се чеше под дясното крило.
Жената сочи него и казва с твърд глас:
— Този е моят син. Върни ми го!
— Проклета да си! — крещи воденичарят.
Но той не може да постъпи другояче, трябва да освободи Маркус.
— Този също е мой син! Върни ми го! — настоява майката и сочи гарвана, на чийто десен крак се забелязва мътна лъскавина.
Воденичарят се изсмива толкова силно, че стаята заехтява.
— Този ли? Той няма майка.
— Има, аз съм негова майка! — заявява неустрашимо жената. — Върни ми и него!
— Ти го поиска само два пъти, можеш да премислиш още малко! — предупреждава я воденичарят и гласът му звучи заплашително. — Ако твърдиш нещо невярно, след като го поискаш за трети път той ще се превърне на вълк и аз няма да мръдна пръст, за да спася тебе и Маркус от ноктите му.
Майката обгръща с дясната си ръка Маркус и разперва лявата:
— Върни ми сина!
— Твоя воля! — изръмжава воденичарят и докосва гарвана Крабат с пръчицата си.
В същия миг Крабат добива отново човешкия си образ и отива при майката, която го обгръща с лявата си ръка.
Воденичарят блещи очи и онемява, когато Крабат прегръща жената:
— Благодаря ти, майко! — После се обръща към воденичаря: — Дай ми заплатата, воденичарю!
В очите на воденичаря пламти ярост.
— Вън! — изревава той с пяна на устата.
— Тогава аз сам ще си я взема! — заявява Крабат.
Воденичарят се изплашва за златото си, отива тичешком във воденицата и застава пред пълните торби. Ала Крабат отива светкавично в стаята на воденичаря, грабва една от книгите, която може да се скрие под горната дреха и после от двора извиква:
— Прощавайте, братя, пак ще се видим!
— И то скоро! — обажда се и Маркус.
Докато воденичарят все още стои на стража пред торбите със злато, майката върви бързо-бързо с двамината си сина през гората сред мочурището, отдето блуждаещи огньове напусто се мъчат да я подмамят и отбият от утъпканата пътека.
На втория ден призори стигат в родния край. Откупват къщата под огромната липа с онова злато, което Маркус беше взел по-рано от воденицата, и поканват всички съседи да отпразнуват с тях щастливото им завръщане.

