Юрий Брезан
Черната воденица (10)

IX

Крабат навестява спасения другар, останал у селянина в окрайнината на Черната гора.

— Искаш ли да се бориш с нас срещу воденичаря? — пита го той.

— Аз съм миролюбив човек — отговаря момъкът. — Не върша никому зло. Защо пък някой друг ще иска да ми напакости с нещо! Щом мога да си гледам спокойно работата, щом имам на трапезата си хляб и месо, и покрив над главата… Пък и съм харесал дъщерята на селянина, тя също ме харесва… казано с две думи: предпочитам да се оженя и да си живея спокойно тук.

Крабат го предупреждава, че сам ще бъде беззащитен пред воденичаря. Но другият се засмива:

— Ако дойде, ще го ръгна в корема с вилата за тор и край.

Крабат се прибира сам и се съвещава с Маркус какво да правят по-нататък. Единодушни са, че най-напред трябва да бъдат освободени от тиранията на воденичаря ония другари, над които висне непосредствена опасност. Решават да се снабдят с дванайсет свини и да ги разменят тайно с омагьосаните другари в кочината на воденичаря. Нямат време да дирят майките им.

— Дванайсет другари в борбата! — възкликва Маркус.

— Може би само шестима — възразява Крабат, защото си спомня за оногова, който искаше да живее спокойно в селското стопанство.

Хващат дванайсет мравки, превръщат ги в свини и потеглят към воденицата. Ала когато навлизат в Черната гора, магията им незабавно се разтуря от самосебе си и мравките стават отново мравки.

Опитват още два пъти — веднъж с мишки и веднъж с къртици. Ала гората пак им възвръща предишния образ.

— Трябва да купим истински свини — казва Крабат.

— Нямаме пари — отговаря Маркус, защото от взетото злато не е останала нито прашинка.

Крабат намира изход.

— Слушай — казва той. — Аз ще се превърна във вол и ти ще ме продадеш на говеждия пазар в града. Само, ради бога, да не ме продадеш с оглавника! Защото това е гайтанът. Продадеш ли ме с него, загубен съм. Прибери го и го пази за мене.

Маркус не скланя веднага, предложението на Крабат не му се вижда безопасно. Но Крабат го пресича:

— Продай ме на някой отракан търговец, на някого от тия, които при всяка сделка съдират двойно кожата от гърба на селянина. Свали ми оглавника и не се тревожи! Може дори аз да се прибера преди тебе у дома.

Крабат излиза и след миг-два на двора реве един едър, угоен вол, какъвто Маркус досега не е виждал — не вол, а планина!

Маркус завежда вола в града. Точно е пазарен ден. На пазарището владее пъстро гъмжило — купувачи, продавачи и люде, които не купуват и не продават нищо, но въпреки това при всяка сделка изкарват някоя и друга пара за себе си.

Пред общината седят селянки с кошници, продават масло и яйца, гъби и мед, гъски и ябълки. По уличката вляво от общината кошничари предлагат стоката си, по уличката вдясно продават риба — пъстърви и шарани, а така също птици — яребици и фазани.

А зад общината на широкия площад около водоскока с липите е докаран добитък: волове, телета, крави, свини, овце, кози; на едно място квичат прасета, вряскат ярета и блеят агнета, а най-отзад, между високите кестенови дървета, цвилят коне.

Когато Маркус се вестява с вола зад общината, веднага около него се струпват търговци на добитък. Досега никой не е докарвал такова добиче на пазара.

— Колко искаш за вола, драги? — пита един.

— Ела да се спазарим и почерпим! — обажда се втори.

— Не го давай никому от тия измамници, приятелю! Дай го на мене! Аз съм честен търговец — вика трети.

Десетина честни измамници надвикват единайсетия честен измамник. Маркус чеше вола си между рогата и заявява спокойно, но високо и ясно:

— Ще вземе вола този, който плати най-скъпо.

Търговците на добитък отново се развикват. Всеки предлага повече от другия, мушкат се с лакти в ребрата, блъскат се и се дърпат.

Накрая до Маркус си пробива път един мъж заоблен като бъчва, с малки, алчни свински очи и голяма, лакома уста. Той е кралят сред търговците на добитък, най-големият от всички мошеници, които мамят селяните.

— На, дръж парите! — обръща се той към Маркус. — Никога в живота си не съм плащал толкова пари за вол. — И ненадейно изревава: — Вземи парите и се пръждосвай, докато не съм се разкаял за тая сделка!

Маркус взема парите — те са двойно повече от очакваните. Сваля оглавника от главата на вола и поема незабавно назад.

Кралят сред търговците на добитък също бърза. Напуска града с неколцина побратими, за да полеят сделката в една странноприемница край пътя. Сядат шумно около масата, поръчват шунка и студено печено, вино и ракия. Един вика на прислужницата:

— Хвърли наръч сено на чудесния вол! Да живее, докато умре!

Ала волът измърморва с човешки глас:

— Предпочитам печено!

Прислужницата насмалко не припада от уплаха, втурва се вътре и запелтечва: — Во-во-лът и-и-ис-ка пе-пе-че-но…!

— Добре! Ще му дадем и ракия! — изкрещява един търговец. Всички се смеят, реват и залитайки излитат, за да напоят вола с ракия. Отварят вратата на обора. Отвътре изхвръква една ластовица. Оборът е празен. Кралят сред търговците на добитък пада като чувал брашно в оборския тор и започва да реве: — Измама! Измамиха мене, най-умния от всички търговци на добитък!

Реве като вол, който ще бъде опечен жив на ръжен.

 

 

Когато Маркус се прибира, Крабат го чака на портата.

— Успяхме, брат — казва той. — Парите ще стигнат ли? Парите стигат да се купят свини, но не стигат да се купи и кола, с която да закарат свините до Черната воденица.

— Не бива да повтаряме продажбата на вол — забелязва Крабат, — има голяма опасност. Но защо ти да не се облечеш като стар селянин и да закараш кон на пазара…?

Маркус пак се колебае, но Крабат му доказва, че трябва да действуват бързо, за да освободят другарите; а дали вол или кон — едното не е по-опасно от другото.

— Но не бива да продадеш и юздата! — предупреждава го той.

В същия миг пред Маркус застава буен черен жребец с тесни глезени и широки гърди. Конят припряно бие с копита по земята.

Маркус се мята на гърба му и го подкарва в галоп назад към града, дето пазарът още е много оживен. Междувременно там със светкавична бързина се е разнесла новината за хлътването на краля сред търговците на добитък, а някои селяни вече са се завърнали по селата си и са разказали случката. От такъв селянин я узнава Черният воденичар.

Сега воденичарят е уверен, че е надушил следите на Крабат. Потегля по най-късия път за града, за да научи повече подробности за човека, който е докарал вола на пазара. Съзира още отдалеко множество търговци на коне и зяпачи под високите кестенови дървета в края на пазарния площад. Воденичарят се промъква напред, вижда жребеца и разбира от пръв поглед, че пред него стои Крабат.

Той набърже променя външния си вид — носи сега червени коси и червена брада — и отива при Маркус. Един търговец току-що е предложил три хиляди.

— Десет хиляди! — извиква червенобрадият. — Хайде, дръж парите и дай коня!

Маркус взема парите, воденичарят мигом му изтръгва юздата, мята се на жребеца, забива шпорите в слабините му и запрашва.

— Юздата! — крещи Маркус подире му.

Воденичарят се изсмива подигравателно, по този смях Маркус познава врага и от ужас става бял като стена. Но няма време да стои вкаменен, касае се за живот и смърт. Светкавично докосва скрито гайтана на рамото си, превръща се в кос и литва подир воденичаря.

Воденичарят непрекъснато забива острите шпори в месата на Крабат, от безчислени малки рани струи кръв. И процежда през зъби:

— Който ме измами, ще умре! Забрави ли това, негоднико? Но не си въобразявай, че те чака бърза смърт, драги! Ще просиш поне сто пъти смъртта си от мене. Ще пукнеш бавно капка по капка.

Той препуска през едно село, дето на края вижда ковачница. И му хрумва нещо. Спира пред ковачницата и вика: — Хей, ковачо!

Ковачът се показва на вратата и вижда плувналото в пот, съсипано от бяг, пришпорвано до кръв животно.

— Какво искаш? — пита той навъсен.

— Трябват ми подкови — отговаря воденичарят. — Четири. Но ще му ги наковеш нажежени до червено!

 

 

Един кос кацва на купчина старо желязо зад ковачницата. После един ковашки слуга се разшетва край воденицата и наблюдава двамината.

— Нажежени до червено ли? — Ковачът поклаща отрицателно глава. — Аз не мъча животни като тебе. — Обръща му гръб и си влиза в ковачницата.

— Ще ти платя сто — увещава го воденичарят.

Вътре ковачът бие по наковалнята и не го слуша. Воденичарят връзва юздата на жребеца за една халка на стената и влиза вътре.

— Ще ти дам петстотин — казва той настойчиво на ковача.

Петстотин са много пари, а ковачът има пълна къща с деца. Чукането му сега е по-бавно и по-слабо.

Младият ковашки слуга дотичва от ъгъла.

— Момче — пошепва му Крабат, — свали ми веднага юздата!

— Аз съм Маркус — отговаря момчето и смъква юздата. — Шт, иде!

Маркус с един скок се скрива зад ъгъла на ковачницата. Крабат се издига като чучулига високо в небето, на вратата на ковачницата стои воденичарят, изтърсва грозно проклятие, превръща се в ястреб и се устремява подир чучулигата. Маркус се втурва като орел подир ястреба.

Скоро ястребът е над чучулигата, стрелва се към нея, но тя мигом пада като камък, цопва в дълбок бистър кладенец и става сребриста рибка.

 

 

Бистра вода отразява лицето на воденичаря като вълча муцуна. Затова той никога не се навежда над бистра вода — никой не бива да зърне вълчия му лик. Рие мръсотии, за да ги хвърли в кладенеца — може да лови риба само в мътна вода. Маркус идва на кладенеца предрешен като момиче и вика:

— Хей, чичо, не замърсявай кладенеца ни!

Воденичарят има очи само за Крабат, та не познава Маркус и казва:

— Кладенецът бил отровен, поръчаха ми да го засипя.

Момичето му се изсмива в лицето, пуска ведрото дълбоко в кладенеца, рибката влиза във ведрото и момичето го изтегля. Воденичарят посяга да го блъсне и разлее, момичето потопява ръка във водата и рибката се превръща в златен пръстен на ръката й.

— Хубав пръстен! — ласкае я воденичарят. — Ще ми го продадеш ли?

— Много ти се иска! — отвръща момичето и влиза в къщата.

Воденичарят ходи вън напред-назад и чака. Ще вземе пръстена дори насила. До стената е подпряна брадва. Ще й отсека ръката! — решава той, хваща брадвата и се скрива зад гредите на беседката.

Момичето излиза с паница храна за кокошки. Кокошките притичват, момичето протяга ръка, воденичарят дига брадвата — в този миг пръстенът пада от ръката на момичето и става пшеничено зърно сред хилядите зърна по земята. Воденичарят се превръща в петел и почва алчно да кълве. Крабат се превръща в лисица, а Маркус в сокол. Лисицата се нахвърля върху петела, соколът се спуска отгоре — но воденичарят вече е схванал опасността и литва като ластовица по-бързо от стрела. Крабат и Маркус не го преследват. Победили са, щом воденичарят е принуден да бяга.

— Отървахме се от него — казва Маркус.

— Досега бяхме негови непокорни ратаи, сега той видя, че сме му врагове — отвръща Крабат и клати замислено глава.

— Да го беше видял как се въртеше край кладенеца! — смее се Маркус.

Голямо приключение! Маркус го разказва за Крабат и за себе си; и колкото по-дълго разказва Маркус, толкова по-безопасен става врагът.

Маркус е прав: за пръв път в грозния си живот воденичарят е бил принуден да бяга. Но той не е побягнал от Крабат, още по-малко от Маркус. Побягнал е от Крабат и Маркус.

И затова сметката на воденичаря е проста: понеже го преследват двама заедно, той трябва да ги преследва по отделно — да ги раздели. Да убие Маркус. Да намери Крабат и да го надвие. Тогава Крабат ще умре от всички смърти, от които някога е умирал човек.

Воденичарят довежда други дванайсет момци във воденицата, взема съвестта им и я хвърля във вадата. Накрая те ще тръгнат из страната и ще разказват как Черният воденичар е наказал момъка Крабат, когото благосклонно бе направил свой помощник, а той се разбунтувал срещу Черната воденица и нейния закон.