Юрий Брезан
Черната воденица (13)

III

Свитата влиза във външното укрепление в подножието на скалата, посрещната там с кърчаг медовина от безоръжни прислужници на маркграфа. После трийсетима князе потеглят нагоре към сивия замък яхнали коне. Почетната стража покрай стръмния път към замъка е без оръжие.

— Не ще ли бъде по-добре — казва тихо княз Любомир на Крабат, който езди редом до него, — да отидем и ние така горе? По-добре ще е, отколкото…

— По-важно е как ще се върнем — отвръща Крабат.

— Млади ми Желибор… — усмихва се старият княз, но не успява да довърши, защото фанфари по зъберите на стените известяват за влизането на гостите. Любомир изпъва снага и минава на коня през отворената крепостна порта.

Без оръжие стои стражата до портата, без оръжие са войниците по крепостните зидове, навред любопитни лица, някои може би недружелюбни, но нигде лице на враг. По грубата каменна настилка в двора на замъка иде маркграфът със свитата си, за да посрещне гостите. Трийсетимата князе слизат от конете, трийсетима оръженосци отвеждат конете.

— Благородни господа, слънцето осиява с радост тоя ден — казва маркграфът, след което пак заехтяват фанфари. — Чуйте фанфарите, вижте пъстрите знамена! — продължава маркграфът. — С голяма и чиста радост ви посрещам тук. Потомствата след нас ще чествуват тоя ден като ден на мира.

Маркграфът сваля меча си и го забива между камъните на настилката в земята. Всички от неговата свита свалят мечовете си и също ги забиват в земята. И маркграфът извиква:

— Войната свършва, ние сме без мечове. Добре дошли, князе!

Денят наистина е хубав. Слънцето грее в двора на замъка, озарява княз Любомир, който сваля меча си — тежък меч, комай прекалено тежък за тоя старец. Ала маркграфът знае, другите, които гледат, също знаят: няма година откак княз Любомир разсече с този меч един рицар на маркграфа от главата надолу през туловището на коня.

Може би един ден певци щяха да възпяват тоя меч, може би. Но сега княз Любомир го е забил между камъните в двора на сивия замък, мечът трепти от силата на старческата ръка, слънцето вижда да влизат в празнично украсения чертог на замъка трийсетима безоръжни князе.

Но слънцето не вижда, че един от князете носи на дясната ръка гривна, която го прави неуязвим от всички мечове — ала не и от меча на маркграфа. Слънцето вижда в тоя миг, че във външното укрепление в подножието на скалата бива изклана безоръжната свита на трийсетимата князе — почти безшумно, защото тръбачите по зъберите на стените надуват фанфарите с всички сили.

Разкошният, празнично украсен чертог е празен. Трапеза не очаква гостите. Маркграфът ги завежда в друга зала, стените на която са обковани отгоре додолу с дебело, зловещо черно платно.

— В чест на този ден — казва маркграфът на Любомир и повишава гласа си — искам да сключа навеки мир между нас и вас! — казва той невисоко, не и тържествено, като се изсмива.

Изсмива се, защото иззад черното платно наоколо внезапно се появяват голи мечове, мечове с рицари, разбира се. И преди още княз Любомир да извика „Отмъсти за нас, Желибор!“ или поне „Измяна!“ — той лежи ням, разсечен на две, главата на една, трупът на друга страна.

Маркграфът не се смее вече, само се усмихва, когато един от безоръжните изтръгва меча из ръката на едного от черните рицари. Мечът пронизва гърдите на черния, замахне светкавично в кръг и притуря нови мъртъвци към избитите вече двайсет и деветима.

Ала маркграфът престава и да се усмихва, като вижда, че рицарските мечове са безсилни срещу този човек, а неговият собствен меч стърчи на двора между камъните на настилката; той вие като вълк, когато Крабат блъсва вратата, украсява разкошния чертог с трупове, оставя трупове по стъпалата, покрива с трупове двора на замъка.

Крабат достига портата покрит с кръв от чужди рани и по пътя към речния бряг поваля и избива още мнозина. Той плува през реката, стрели цопват във водата. Маркграфът крещи за лък, слага меча си върху него и го запраща без да се цели. Мечът умерва плувеца в бедрото и водата се обагря алено. Крабат достига отвъдния бряг, изтръгва меча на маркграфа от месата си и притиска с ръка раната. Кръвта му капе по пясъка. Земята ще блатяса от кръвта ни…

Един селянин го прихваща да не падне и го пита кой е.

— Желибор — отговаря Крабат.

Сивият замък над реката е станал черен.