Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die schwarze Mühle, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Димитър Стоевски, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Юри Брезан. Черната воденица
Илюстрации, обвивка и корица: Вернер Клемке
Типография: Герхард Шулц
Печат: Карл-Маркс-Верк Пьоснек
Всички права у издателство Нойес Лебен, Берлин, 1968
Германска демократична република
История
- — Добавяне
IV
Настава ден. Воденичарят влиза, докосва с пръчицата си черната перушина на дванайсет гарвана и заповядва на дванайсетима воденичарски ратаи в бели дрехи да се заловят за работата си. Вън на двора грухти черният глиган.
— Аха — провиква се радостно воденичарят, — на нашия приятел не харесва да броди сам из гората. Нашият приятел няма желание да дири с труд храната си. Крабат, затвори глигана в кочината!
Крабат излиза на двора; глиганът вече се чеше о вратата на кочината. Крабат отваря и глиганът се втурва вътре.
Свините запищяват ужасно. Крабат надниква в кочината. Дванайсет светлокожи свини се свират в единия ъгъл, притискат се и пищят. Черният глиган гълта храната им в копанята и мляска доволно.
— Не дигайте толкова шум! — вика Крабат. — Няма да ви изплюска всичко.
Но свините не се успокояват.
Крабат прикляква и шепне в ухото на глигана:
— Аз ще те спася. Чуваш ли?
Глиганът плюска, плюска и не чува. Крабат изважда къшей хляб от джоба си и му го подава. Глиганът алчно го лапва, насмалко не захапва и ръката на Крабат.
На прага застава воденичарят.
— Колко са? — пита той.
— Дванайсет и глиганът — отговаря Крабат.
— Хей, момчета! — провиква се воденичарят.
Другарите на Крабат дотичват.
— Днес ще колим и ще има гощавка — обажда воденичарят. — Довлечете най-тлъстата свиня! Защото числото дванайсет е мое ръководно начало.
Крабат се учудва, че другарите му не се радват. Едни са обвесили глави, другите скрито стискат пестници.
Един отива пред воденичаря.
— Ние не искаме месо, господарю — заявява той с твърд глас.
— Добре — отвръща воденичарят, — ти не искаш месо. Но вие другите искате, нали?
— Не, господарю — отговарят останалите.
— Но аз искам! — изкрещява воденичарят. — Ще се прибера по заник слънце. Искам да заваря любимата си гозба на трапезата. — После добавя тихо: — В противен случай някой от вас ще се прости с живота. Можете да се споразумеете помежду си за кого днешният ден да бъде последен.
Свирука с уста и минава по мостчето над вадата. Воденицата почва да трака и подканя ратаите да подновят работата си.
Крабат спира оногова, който се осмели да се изстъпи пред воденичаря и го пита:
— Как се казваш?
— Маркус — отговаря момъкът.
— Маркус — шепне му Крабат, — каква е любимата гозба на воденичаря?
Днес Маркус е произнесъл вече шест думи, ако изговори още една, ще загуби ръка.
Ето защо пише с пръст по земята, но пръстът му не оставя никакви следи.
Крабат се замисля, после казва без да брои думите си:
— Пиши на гърдите ми.
Маркус рисува букви по гърдите на Крабат, а Крабат ги чете така, сякаш действително ги вижда.
Пръстът пише: черен сос.
Крабат знае каква е тази гозба: прясна свинска кръв се бърка дълго в пръстена тенджера, докато престане да се съсирва. Подправя се с градински риган, сол, захар, оцет и счукан дарчин, после се оставя да ври бавно на слаб огън в пръстената тенджера, докато стане на гъста черна каша. Яде се с прясно, варено свинско месо. Няма по-вкусна гозба от черен сос.
— Защо не искате? — пита Крабат.
Маркус пише: животните вътре са наши другари.
Крабат пребледнява и вцепенен от ужас вторачва очи в Маркус.
— Няма ли средство да ги спасим?
Маркус изговаря последната дума, която има право да каже днес:
— Не.
Крабат размишлява дълго. Решетката се отваря за мене…
— Аз ще направя опит — казва той. — Ще ми помогнеш ли?
Маркус кимва утвърдително с глава.
— Ти ще работиш за двама, за себе си и за мене — продължава Крабат.
Маркус подава ръка на Крабат.
— Ти ставаш мой брат! — казва Крабат.
Маркус пише с левия си показалец върху гърдите над сърцето на Крабат: брат.
Двамата са готови да се борят — те са братя.
Маркус влиза тичешком във воденицата, за да свърши своята работа и работата на Крабат. Воденичарят преброява всяка вечер капките пот, които са се превърнали в златен прах. Горко на воденичарските ратаи, ако във воденичния кош е капала малко пот!
Крабат се запътва към стаята на воденичаря. Стаята е заключена и залостена.
Докосва ключалката с гривната на ръката си. Езичето се прибира.
Крабат влиза в стаята с раклата. Масата, столът и скемлето ги няма. Крабат докосва гладката стена, която изчезва безшумно.
А зад нея стои огромната маса. Върху масата пък лежи книгата, в която воденичарят чете през нощта.
Крабат се спуска към книгата. Но после сяда безпомощен на стола с облегалото. Книгата е широка колкото масата и дебела колкото е високо скемлето. Откъде да започна, как ще намеря мястото, дето пише по какъв начин бих могъл да спася превърнатите в животни другари, мисли Крабат. Къде в тази книга, по-голяма от всяка друга, невиждана досега книга е написано това?
Първом трябва да помисля, после ще почна да диря. Крабат мисли дълго, но не може да измисли нищо. Накрая разгневен удря огромната книга с десния си пестник. Корицата на книгата тозчас се дига и обръща, страниците се прелистват бързо, но правилно, повече от хиляда страници променят мястото си отдясно наляво и най-сетне книгата лежи неподвижна и отворена.
Крабат прочита бавно и старателно тази страница, запаметява добре всяка дума и разглежда рисунките дотогава, докато започва да ги вижда със затворени очи пред себе си.
Преглежда още веднъж всичко, после затваря книгата, накарва стената да се върне на предишното си място и излиза от стаята.
Езичето на бравата пак изскача навън, ключалката изскърцва и изскриптява — вратата е заключена, както я бе заключил воденичарят.
Крабат отива на двора. Пред вратата на сградата затваря очите си и събужда в паметта си първата рисунка: двайсет крачки наляво, оттам под точно прав ъгъл седем крачки напред, още едно завъртане на четвъртина и още дванайсет крачки — тук би трябвало да има врата.
Наистина има врата, а ето и копчето, което отваря вратата. Крабат влиза в тайното помещение. Ето я и колата! Вътре отпред има лост, копчета и едно ухо, което приема всички заповеди и ги предава по-нататък, трябва само човек да знае съответните думи.
Крабат ги знае. Той скоква на седалката:
— Тръгни!
Колата започва да преде тихо като котка и излиза на двора.
— Спри! — и колата спира.
Крабат отива тичешком в кочината и улавя една от свините; тя не се съпротивлява, оставя го да я извлече като мъртва вече. Той я мята в колата и сам се качва.
— Тръгни!
Колата потегля.
— По-бързо! — заповядва Крабат.
Колата фучи през гората сред мочурището, все по една пътека, утъпкана от дивите животни, която едва личи.
След един час Крабат спира пред едно селско стопанство.
— Имаш ли свиня? — пита той виком селянина.
— Имам, но е още малка — отговаря селянинът.
— Вземи моята голяма, дай ми малката — казва Крабат.
— Ама как…
— Недей пита! Утре или другиден пак ще дойда. Тогава ще ти обясня всичко. Ала на моята свиня не бива да се случи нищо лошо! Чуваш ли?
— Ще чакам три дни — заявява селянинът. — Ако дотогава не дойдеш, ще заколя твоята свиня. Ние нямаме нищо за ядене, а тя е тлъста.
— Най-късно другиден пак ще дойда — обещава Крабат.
Разменят бързешката животните.
Бързешката потегля Крабат назад, оставя колата на мястото и, повиква Маркус от воденицата и двамата заедно заколват свинята на селянина. Събират кръвта в пръстена тенджера, Маркус разбива кръвта, а Крабат нарязва свинята. Като е нарязана, никой не може да разбере ясно дали е било едро или дребно животно.
Маркус и Крабат си стисват ръцете.
Точно на минутата при заник слънце воденичарят се прибира. Цялата воденица ухае на пресен черен сос и варено свинско месо. Воденичарят е доволен. Воденицата из един път спира. Всеки ратай получава по мръвка месо на големина колкото пестник.
После воденичарят докосва с пръчката си десетима ратаи.
Те се превръщат в гарвани, хвръкват с грак в стаята си и кацват на пръта за спане.
Разрешава на Крабат и Маркус да останат при него. Воденичарят е в добро разположение на духа. Събира на масата оглозганите кокали и ги докосва с пръчката си. Кокалите се превръщат в розови прасенца на големина колкото човешки пръсти и започват да търчат по масата.
— Хоп! — заповядва воденичарят.
Мъничките прасенца застават в редица и се изправят на задните нозе. Стоят мирно като войници на парад. Воденичарят се смее, пие вино и продължава да си играе с прасенцата.
— Как се казва майка ти? — шепне Крабат на Маркус.
Маркус написва върху гърдите на приятеля името на майка си и мястото, гдето живее.
Из един път играта с прасенцата дотегва на воденичаря.
— Вървете си! — изкрещява той и докосва двамата с пръчката си.
Два гарвана, Крабат и Маркус, хвръкват за стаята си.
Воденичарят заключва стаята и я залоства с три резета.
— Ах, да не бях тръгвал никога да си диря щастието! — въздъхва горестно Маркус.
— Какво щастие беше си наумил да дириш? — пита го Крабат.
— Не знам. Мислех си, че все някъде ще го намеря и тогава ще узная какво е то. Може би торба пари, може би… Като спасихме днес другаря от смърт, за пръв път усетих какво в действителност би могло да бъде щастието.
— Ние ще го намерим — казва Крабат.