Юрий Брезан
Черната воденица (19)

III

Воденичарят е повилнял. Изпратил е пристава в едно село да доведе двайсет момци. Селяните биха изпратили синовете си, макар с проклятия и свити пестници в джобовете, но биха ги изпратили. Случвало се е по-рано някои момци да побягнат в степта или в планините, но за воденичаря е било удоволствие да ги гони и избива. Сега в селото един момък, як като дънер, се изстъпва пред пристава:

— Воденичарят няма право да разполага с нас.

Приставът мисли, че не е чул добре, та забелязва спокойно:

— Такива приказки може да ти струват главата.

— Този път не става въпрос за моята глава, а за твоите крака: дали могат да бягат бързо! — смее се бунтовникът и тръгва с вила за сено срещу пристава.

— Назад! — крещи приставът.

Но момъкът върви напред, крачка по крачка, а подир него върви цялото село, мъже и жени, крачка по крачка. Приставът не мръдва, защото знае какво го очаква, ако не заведе на воденичаря исканите момци.

— Ще пратите двайсет ратая във воденицата! — крещи той.

— Тук няма овце, които да тичат сами при касапина! — отвръща момъкът. — Кажи така на воденичаря!

Роговете на вилата се допират до гърдите на пристава. Той изважда сабята си и разсича дръжката на вилата.

— Искам покорство! — изревава той.

В селото има много вили. Селяните напират от всички страни към пристава, високият бунтовник върти коса.

— В името на Черния воденичар: покорство! — крещи приставът с пресипнал глас, но бунтовникът не отговаря, а запява:

Ще дойде чаканият ден…

Той върти в такт косата, в такт напредват и селяните.

— Свиня! — скърца зъби воденичарят и докосва пристава. — Затова ще се превърнеш в свиня!

Приставът зинва да изкрещи, но се чува само жалко грухтене и вратата на кочината се затваря зад него.

— Ще превърна всички ви в свини! — фучи воденичарят. — Пък и бунтарът се наричал Шушка! Именно Шушка!

Сяда отмалял, омраза и бяс стягат гърдите му, задушава се. Очите му кървясват. Той забива пръсти в собствените си меса и ръмжи като вълк пред кървава диря.

— Никой досега не е умирал от такава смърт, от каквато ще умреш ти, Крабат!

Изпраща ратаите си в разбунтуваното село — да избият всичко живо: люде, животни, дърветата в градината, плода по полето. Заповядва на един глашатай да върви с ратаите, да спира по пазарища и мегдани и да разказва на людете какво е видял със собствените си очи: как Черният воденичар наказва бунтовници.

Ратаите заварват селото пусто: няма ни човек, ни животно. И никаква диря. Опожаряват къщите, отсичат овощните дървета, хвърлят отрова в кладенците, запалват зреещото жито.

Глашатаят отива в града.

Пазарището гъмжи от люде. Между продавниците през навалицата се провира жена в черно. Носи в лявата ръка кошница, а в дясната отворено пръстено гърне. Вятърът духа в гърнето и разнася пепел.

— Люде, слушайте! — вика глашатаят от стълбата на общината.

Оттам, дето е минала жената, към него се отправят ясни, пламенни очи. Гласът му секва пред техните погледи. Той мълчи, сякаш няма език в устата. Хората по пазарището се извръщат равнодушно от него. Никой не го гледа както преди втренчено, любопитно и страхливо.

Глашатаят не проумява какво е станало. Съблича дрехата си и по риза се смесва с людете. Наостря уши и долавя нещичко от разговорите.

— Ще възстановим домовете, ще презасеем нивите, ще засадим нови дървета, ще изкопаем други кладенци — ето какво чува той. И го обзема ужас: людете приказват така, като че ли властта на Черния воденичар ще рухне скоро.

Под сводестата черковна врата седи певец, свири на триструнната си гусла и пее:

Докле огнището гори

във майчината къща,

докле от изток във зори

се слънцето завръща —

до този ден юнак Крабат

ще бъде жив на този свят.

— Кой си ти? — пита глашатаят певеца.

— Псалтът — отговаря той, повтаря рефрена и запява нова строфа.

Песента му е дълга — възпява подвизите на Крабат в борбата му срещу Черния воденичар.

Глашатаят сяда на черковния праг, слуша песента на певеца и в главата му започват да се въртят неспокойни, плахи, лукави и хитри мисли, но в края на краищата гологаните в джоба му дрънкат по-силно от всички мисли. Отива бързо във воденицата и казва на воденичаря:

— Осем гологана са малко за работата, която върша.

— Ти си свиня… — казва воденичарят.

— Може — пресича го глашатаят. — Но какво ще правиш без глашатаи? Те вече не никнат като гъби.

— … ти си и…

— Стой, воденичарю! — спира го глашатаят. — Нося и важни вести.

— Говори!

— Колко ще платиш?

— Осем гологана — изръмжава злобно воденичарят.

— Осем гологана като допълнително възнаграждение, нали?

— Говори! — вика воденичарят и му хвърля парите.

— Псалтът пее песни за тебе — обажда му глашатаят.

— Псалтът ли? Но прилича на Крабат, нали?

— Аз не познавам Крабат — свива рамена глашатаят. — Но този, който пее там, пее за тебе и за Крабат. И за огъня в огнището…

— Какъв огън в огнището?

Глашатаят долага за всичко. Черният воденичар го изпъжда, мята се на един кон и препуска в нощта.

Ниската къща със сламен покрив под огромната липа лежи тиха и мирна. Воденичарят ритва силно с ботуша си вратата и понечва да влезе. Но после се подвоумява. Възможно е, Крабат да си е у дома.

— Крабат! — провиква се воденичарят.

Къщата мълчи. Тогава воденичарят влиза. Къщата е тиха, но огънят в огнището тлее.

— Старо! — крещи воденичарят.

Струва му се доста страшно да крещи в тъмна къща, която може би е пуста. Взема една треска от борина, запалва я от огнището и осветява всички ъгли. Прибавя още няколко трески и става цяла факла. Той мушва факлата в желязната халка до вратата, донася вода от кладенеца и залива огнището. Водата се изпарява, но огънят в огнището продължава да тлее. Хвърля в тлеещия огън и гайтана от рамото си, който иначе би угасил цяло море от пламъци, но гайтанът се пръсва с пукот, а огънят в огнището на майката лумва още по-ярък.

Воденичарят разярен изтръгва огнището заедно с основите му, извлича го навън под липата, изкопава яма дълбока цял човешки ръст и хвърля в нея огнището заедно с огъня му, засипва ямата с пръст и накарва коня си, черен като чума, да утъпче здраво мястото. Огънят в огнището на майката е угасен.

Той издръпва снопчето боринови трески от халката и запалва сламения покрив. Лумват високи пламъци. После измъква една разжарена летва и я развъртява като факла.

Подпалва покривите на всички къщи и стопански сгради, покрай които препуска на коня си. Черният воденичар е развихрил огъня от огнището на майката. Вятърът дига пепелта и я разнася по цялата страна. И където падне малко от тази пепел, там се надига песен. Песента: „Ще дойде чаканият ден…“