Юрий Брезан
Черната воденица (12)

II

Скалата със замъка стърчи гола и стръмна над реката. Широка е тази река, водите й са буйни и пълни с коварни въртопи, отвъдният бряг е покрит с непроходими мочурливи гори. Реката пази сивия замък на скалата по-добре от най-високия насип. Който преодолее мочурите, реката и голите, стръмни скали, ще се изправи пред високи зидове от огромни четвъртити камъни. А зад зидовете стоят войници с мечове и копия. Замъкът е непревзимаем.

— Непревзимаем ли? — крещи маркграфът. — Разбиха най-добрата ми войска.

— Едно е да подмамиш войска в мочурливо място; друго е да превземеш с пристъп такъв замък — клати отрицателно глава кастеланът.

— Как се казва техният вожд? — пита маркграфът.

— Имат много вождове, господарю, но най-опасен от тях е Крабат.

— Погрижи се за отбраната! — заповядва изтръпнал маркграфът.

Кастеланът изслушва заповедта и излиза. Маркграфът отива до един от малките прозорци и поглежда отвъд реката. Там някъде се събира вражеската войска.

Тъй, Крабат — мисли той и лицето му става зло и жестоко, комай като вълча муцуна. — Той е разбил войската ми, той ще премине и реката. Замъкът не е непревзимаем. За него не е.

Маркграфът слиза по тясна каменна стълба, която води в най-скритата, най-сигурната стая на замъка. Заключва грижливо обкованата с желязо дъбова врата зад себе си.

Стаята е кажи-речи празна — има само една грубовата, тромаво сглобена маса и една желязна ракла. Маркграфът носи ключовете за раклата под ризницата на гърдите си, седем ключа, защото тази ракла има седем ключалки. Маркграфът отваря ключалките една след друга и изважда всеки път от раклата по една книга, шест книги; един ключ не отключва и не разкрива никаква тайна.

Маркграфът сяда до масата. В една от книгите пише как може да бъде сразен врага Крабат, да се спаси сивия замък над реката, да се завоюват отново и завинаги завладените някога и сега загубени графства.

Маркграфът намира книгата и написаното в нея, което начева с изречението: „Блуждаещите огньове обещават, но мочурището не изпълнява“.

В дълбока среднощ маркграфът се прибира отново в покоите си в замъка. Очите му пламтят така, че стражникът уплашено се стъписва. По-късно разказва в стражевата стая: „… сякаш насреща ми идеше свиреп звяр“. А друг шепотом им обажда, че маркграфът никога не навеждал лицето си над бистра вода.

Прекръстват се и млъкват, защото е опасно да се приказва за маркграфа. Той има много уши. И както е лесно да се рече „Вали дъжд“, тъй лесно той казва „Обесете го!“ или „Този човек да живее занапред без глава!“

Никой не е броил людете, на които по негова заповед е отсечена главата или са били обесени. Ала отвъд реката има стотина планини и хълми, които народът според неговия герб нарича „Лобната планина“. Никой не знае да разкаже за друг толкова жесток владетел, какъвто е маркграфът. Той самият се нарича огън и меч.

Народните първенци, избрани за князе, заседават.

— Ние трябва да превземем с пристъп замъка и да го убием — настоява младият княз Крабат. — Той изби твърде много от нашите.

Събраните мълчат. Сред тях няма нито един, който не би могъл да каже: брат ми, баща ми, сина ми.

— Ще паднат хиляди — обажда се старият княз Любомир.

— Ако сега не паднат хиляди — обръща се Крабат към него, — после десет пъти по десет хиляди ще умрат, ще бъдат промушени, убити, обесени, разчекнати, изгорени, изтезавани до смърт… На децата ни ще бъдат изтръгнати езиците, а земята ще блатяса от кръвта ни.

— Ти би следвало да се наричаш Желибор, сиреч „жаден за борба“, Крабат — въздъхва княз Любомир. — Добре, ще се бием!

— Да се бием, дори храбро да се бием вече не е достатъчно, княже — възразява Крабат. — Ние трябва да се бием по единен план и под единно водачество. Иначе маркграфът ще ни унищожи един по един. Ние сме трийсетима и се нуждаем от един господар, за да не стане онзи наш господар.

Князете се двоумят. Те са свободни господари, не са подчинени никому. Войниците на маркграфа с отблъснати отвъд реката.

— Не сме ли всички равни? Защо един да бъде крал над другите? — изразява накрая един онова, което мнозина мислят.

Наоколо се разнася одобрителен мълвеж. Крабат става:

— Ние сме князе, вождове на народа. Не сме подчинени никому. Но трябва да се преклоним пред свободата за всички, в противен случай ще паднем всички под робство. Нямаме друг избор, братя.

— Никой не ти пречи — вметва един от най-младите князе подигравателно — да бъдеш селянин. И ако княжеският сан ти е досаден, аз на драго сърце ще те избавя от тоя товар.

Двама-трима се изсмиват. За другите говори Любомир:

— Ти приказваш неразумно, Крабат също приказва неразумно. Сега всеки да свика годните за оръжие, а после ще поприказваме пак. Трябва естествено да имаме пълководец. Но това ще стане, след като всеки от нас свика войската си.

Князете хлопат по щитовете си — мъдрият Любомир пак заглажда един спор, преди той да е избухнал открито.

Сам Крабат седи неподвижно. Когато поднасят медовината, той изпива толкова, колкото повелява вежливостта към домакина Любомир. Той размишлява. Казва си мислено: те ще изберат за пълководец Любомир. Той е храбър и няма опасност да ограничи някого от нас в свободата му. После маркграфът ще ни изколи като стадо овце.

Кърчазите с медовина обикалят. Лицето на Крабат става все по-мрачно. Влиза стражник и долага:

— Дошъл е пратеник на маркграфа, господарю.

— Какво иска? — пита княз Любомир.

— Носи послание от своя господар до тебе, господарю.

— Пуснете го!

Любомир се изправя, князете застават около него. На вратата се спира кастеланът. Той изтегля меча си от ножницата и го подава на един стражник. Три крачки пред Любомир пратеникът в ризница навежда съвсем леко глава за поздрав. Князете отвръщат поздрава по същия начин.

— Моят господар, имперският маркграф — започва кастеланът — съжалява за кръвопролитието. Той уважава вашата храброст. За него е голяма чест да има храбри врагове. Висша награда за храбрия е да има храбри приятели. Моят господар, имперският маркграф, ви предлага да се прекрати войната и да бъде сключен мир. Кани ви да заповядате в замъка му. Портите ще бъдат отворени за вас, мечовете ще лежат в оръжейницата, а трапеза ще чака за гощавка на дружбата. Какъв отговор да нося от вас, господа, на моя господар, имперския маркграф?

На Крабат иде да изкрещи: ние сами ще му занесем отговора с мечовете си.

— Кажи на господаря си — отговаря Любомир, — че е добро да сложим край на войната и да сключим мир. Висша награда за храбрия е да не бъде принуден да изтегля меча си, за да убива. Кажи на господаря си, че благодарим за поканата. Ние ще му пратим вест.

Кастеланът не изглежда да е доволен.

— Десетият ден след днешния е имен ден на императора, достоен ден да сключим мир и дружба.

— Ние ще пратим вест — повтаря Любомир спокойно.

Кастеланът трябва да се задоволи с това. Но стои още един миг в очакване — негли за да изпие стакан медовина с князете, негли за слово, което би могъл да занесе като съгласие.

Крабат се отделя от княжеската дружина, взема меча на кастелана от стражника и го подава на собственика му. Кастеланът поздравява мълчаливо, стражата го извежда.

Любомир отива при Крабат и му говори развълнувано:

— Няма да умрат още хиляди, млади братко! Най-сетне ще има мир.

— Маркграфът е лисица! — обажда се предупредително някой.

Крабат поклаща отрицателно глава:

— Той е вълк. Вълкът дава мир, когато е убит.

Никой не го слуша. Князете виждат мира, предложен от маркграфа. Мигар вълк предлага мир? И тъй, маркграфът е лисица; може някой да дере кожата от гърба на някого — на нас никой не може да я дере, не!

Старият княз Любомир мисли за хилядите, които сега няма да паднат пред сивия замък на стръмната скала.

Вън на високия насип стои Крабат, когото Любомир нарече Желибор — „жаден за борба“. Крабат не жадува за борба, но знае, че само мъртъв вълк не е вече вълк.

Стои на насипа и вижда какво ще стане: войската на маркграфа се точи като червей из цялата земя, край пътища стърчат бесилки, пируват лешояди.