Юрий Брезан
Черната воденица (15)

V

Черният воденичар е уверен, че е свил времето на пръстен: без начало, без край, вечен двигател на Черната воденица, нищо не се променя и нищо не може да се промени. Той е хвърлил пръстена между себе си и Крабат. Ала Крабат е неотделим от времето.

Времето не става воденичарски ратай, то напредва — направо, все направо. Времето носи Крабат със себе си и воденичарят не може да промени това. То носи Крабат със себе си; пък и людете, на които воденичарят е отнел, отнема и още ще отнема синовете, тези люде разказват за Крабат: едни за хитрия Крабат, други за могъщия Крабат, едни разказват глуми, други пеят юнашка песен за него. Но всеки път за Крабат и за Черния воденичар. И Крабат става все по-велик.

Когато някой момък във воденицата трябва да умре, той изкрещява омразата си и надеждата си в лицето на Черния воденичар:

— Ще дойде Крабат и жив ще те одере! — крещи той и воденичарят вижда, че това е омраза и надежда и на останалите ратаи.

Воденичарят би могъл да ги убие, но няма ли ратаи, воденицата ще спре; а спре ли тя, властта на воденичаря ще се свие като празен чувал.

Воденичарят ходи разярен нагоре-надолу в стаята си.

— Проклетото време! — проклина той.

Времето носи Крабат из страната.

— Трябва да пусна да го яхне друг Крабат — говори си воденичарят, — някой мрачен, черен Крабат.

Изважда книгите си от раклата и ги обръща три дни и три нощи. И намира средство да направи Крабат черен, та надеждите на людете да опадат от него като суха шума.

 

 

Царската войска се точи към югоизток. На всички страни се пръсват разузнавачи: где са турците? Какво кроят турците?

Войската почива. Чака разузнавачите. Маркус е клекнал пред един мравуняк и прави мънички конници от мравки. Две конни армии. Стотина войника клечат или стоят прави и гледат: мъничките конници препускат, стрелят, пробождат, съсичат. Вълнуващо, затова приятно зрелище. Човек стои като пълководец на хълм и наблюдава битката и избиването.

— Изкарай резервите! — съветва някой Маркус.

Маркус изкарва резервите от мравуняка и ги хвърля в боя: флангово нападение, маневра за обхождане на врага, няколко хиляди убити. Пълководците — прави, клекнали, легнали по корем — се чувствуват великолепно. Един брадат фелдфебел твърди, че играта на пълководец му действувала благотворно като топла баня. И Маркус прави ли прави магии, та накрая си докарва царя; изправил се ненадейно зад него, царят казва:

— Интересно! Но тук има още живи. Половината надясно, другата половина наляво! Саби вън! Атака! В галоп!

Маркус предава царските заповеди на мравчите конници.

— Чудесно! — възкликва царят, когато последните два ескадрона взаимно се изпосичат; после стъпква с крак десетина или двайсетина живи. — Ти не си ли моят бивш придворен клоун? — пита царят и Маркус кимва с глава. — Правиш конници от мравки… ами мравки от конници?

Маркус се двоуми. Възможно е царят да поиска, той да превърне цялата турска войска в мравуняк. Това той наистина не би могъл.

— Аха, разбирам: професионална тайна! Ела с мен! — казва смеешком царят и Маркус отива подир него в палатката му. — Седни! — заповядва му царят. — И първом пийни! — Налива саморъчно пълен стакан вино на Маркус. — Между нас казано, нашите разузнавачи за нищо не ги бива, турците ги колят като пилета. Пийни още малко!

Маркус изпива още един стакан от царското вино.

— Би ли могъл ти — пита го царят — да отидеш като разузнавач в турския стан…

— Нищо по-лесно от това — отговаря Маркус. — Веднага ли?

— Да видиш плановете им, да подслушаш военния им съвет…

— Ще го сторя.

— Юначага! — тупа царят Маркус по рамото.

— Не е нужно да бъда юначага — смее се Маркус.

— Толкова безопасно ли е?

— Просто ще хвръкна натам…

— Ще хвръкнеш ли? — пресича го царят.

— … и ще разгледам картите им като бълха или като муха, след това ще хвръкна назад — обяснява Маркус и премисля: не бива ли в замяна да поиска от царя да хване Черния воденичар и да заповяда да го разчекнат между четири коня.

През това време царят се унася в царствени мисли. Защо да оставя на това вмирисано селянче славата, че е узнало турските бойни планове? Подобна слава се пада само на цар! И щом е толкова безопасно…

— Хайде — подканя го царят, — пийни още едно! — Маркус пие, а царят продължава: — Би ли могъл да превърнеш и мене, да речем, в орел?

Маркус разбира: царят иска да бъде царствена птица.

— Трябва да помисля — клати той глава и се преструва, че размишлява върху нещо трудно. — Не, господин цар — казва той накрая. — Мога да те превърна само в папуняк, а при турците в муха-месарка, уви!

Папунякът вони, а мухата… Не, казва си царят, няма да допусна! Но после се сеща, че папунякът има хубава перушина, а мухата-месарка проблясква пъстро. И измърморва:

— Добре, от мен да мине. Ще летим заедно. Ти като врабец.

— Веднага ли?

— Веднага!

— Още нещо, господин цар — казва Маркус. — В шатрата на турския пълководец ти не бива да докоснеш нищо златно, сребърно и елмазено. Сториш ли го, магията ще падне от двама ни като гнила дрипа.

— Та аз все пак съм цар! — вика той недоволно.

— Там е работата, я! — отвръща Маркус. — Без тези джунджурии ще изглеждаш като всеки друг човек.

— Какво? — извиква царят разярен.

— Е, да речем, не като всеки друг, а като пекар — отговаря Маркус уклончиво.

— Като какъв?

— Като главен пекар, естествено, и дори като най-главен пекар. Да, точно така. Ала именно злато, сребро и елмази правят от тебе цар. Дори да си омагьосан.

— Сега ми е ясно — заявява царят и обещава да не пипа нищо, ако е злато, сребро или елмаз.

Все пак Маркус превръща него и себе си в ластовици, за да могат да летят по-бързо и по-високо. И скоро под тях сред ширна равнина се показва турският стан. Насред хилядите войнишки палатки стои разкошната султанска шатра от коприна и кадифе със зеленото знаме на пророка и лъскав полумесец на него.

Часовият пред входа на шатрата вижда да долитат две ластовици, но те внезапно изчезват; той трие очите си, мисли, че е примижал.

През цепката на шатрата влизат с бръмчене две мухи. Върху скъп килим са разтворени бойните планове, великият везир ги обяснява, а султанът и военачалниците слушат внимателно.

Мухата-цар кацва върху рамото на великия везир и не изпуска ни дума. Мухата-Маркус през това време почива. Кацнала е на тавана на шатрата и отгоре оглежда събраните. Понеже й е досадно, брои скъдните косми по темето на великия везир. Мухата-цар пълзи по картата и запаметява всяка подробност.

Военният съвет приключва, навиват плановете. Безмълвни прислужници — отрязали са езиците им — донасят на сребърни табли кафета, подават и златни блюда пълни със захаросани лешници и печени бадеми. Мухата-цар хвръква, но й се иска да поостане в шатрата — може би ще уговарят и други важни неща. Султанът отваря уста.

— Ахмед бей — казва той, но говори толкова тихо, че мухата-цар не чува нищо, като хвърчи.

Ето защо тя дири с очи местенце, което да подобава на цар. Вероятно момъкът ме е излъгал, мисли тя. Нима да кацна на килима, по който този простак беят стъпва с крака? Дума да не става! Мухата-цар смята, че подобаващо място за нея е златното блюдо, избръмчава към него, кацва, докосва блюдото — и ненадейно върху златното блюдо със захаросани лешници и печени бадеми седи царят, дебеличък, тлъстичък и в твърде разкошни дрехи. Лешниците и бадемите са станали на каша.

— Ахмед бей — казва султанът с тих глас и нищо в изражението на лицето му не издава почуда от внезапната поява на царя. — Заповядай да вържат господин шпионина цар и да го пазят внимателно.

А за мухата, паднала от тавана като Маркус, не хаби дори една от тихите си думи. Не е необходимо и да казва, какво да правят с Маркус — всичко ще мине по реда си. Часовите го връзват — ръцете на гърба, едно въже около ръцете и шията, дрехите по снагата му стават на дрипи. Откъснат е от голото рамо и малкия гайтан от червени и черни нишки.

През две палатки живее палачът. Часовите хвърлят Маркус в палатката на палача. Зависи от прищявката на палача дали да му отсече главата, да го влачи до смърт зад кон или да го разчекне между четири коня; възможно е също Маркус да увисне на бесилка или да го заровят жив.

— Аз съм царят! — крещи царят в султанската шатра.

Ахмед бей знае, че султанът не обича крясъци, заболяват го ушите от тях. Ахмед бей грубо свлича ешарпа от хълбока на разкрещялия се цар и го натъпква в устата му.

— Не се страхувай за скъпоценния си живот, царю — казва султанът. — Ти ще ни помогнеш да унищожим войската ти, след това ще те пуснем с всички царски почести да си отидеш у дома. Значи: ще ти подарим живота срещу живота на твоите войници. Какво ще кажеш?

Царят кимва с глава. Единият край на ешарпа виси от устата му и също кимва. Султанът взема с три пръста лешници от ново златно блюдо, дъвче ги бавно-бавно и казва:

— Подробностите ще уговори с тебе великият везир. А ти, Ахмед бей, създай малко развлечение на царя. Отреди му почетно място при умъртвяването на неговия войник.

Султанът пак си взема лешници, а Ахмед бей извежда царя.