Максим Асенов
Бомба със закъснител (23)

Двадесет и втора глава
Приятел в нужда се познава

Беше около 10 часа преди обед. Майор Антонов седеше в кабинета си, надвесен над набъбналата папка на Венцислав Боянов. Той прочете и последните страници и тъкмо се канеше да го повика при себе си, когато на вратата се почука.

— Да! — повдигна глава следователят.

Влезе един милиционер, който се изпъна и отдаде чест:

— Другарю майор, при вас иска да влезе Силвия Добрева. Да я пусна ли?

— Силвия Добрева? — изненада се Антонов. — За какво ме търси?

— Съвсем не зная — отвърна милиционерът. — Иска да ви види. Имала да ви съобщи нещо много важно.

— Добре, нека влезе!

Милиционерът тракна токове, направи кръгом и излезе.

Докато я чакаше, майорът си припомни случая около запетайката, която тя беше написала в дневника, и фаталните последствия от нея. Припомни си за колата на баща й, цялата нашарена със стотици запетайки, за задържането на Боби и Живко и за странното ходатайство на професор Добрев да бъдат освободени злосторниците. Отначало не можа да се досети за истинските причини за благородната постъпка на професора, която противоречеше на яростта му при тяхното залавяне. Едва по-късно научи, че Силвия го е накарала да отиде в Районното управление. Кой знае защо, но професор Добрев никак не му хареса. Може би защото професорът се държеше някак отвисоко, сякаш правеше голямо благодеяние на двете настръхнали като зверчета и озлобени момчета, станали жертва на подлата постъпка на дъщеря му. В този момент майор Антонов се беше озлобил не само срещу професор Добрев, но и срещу Силвия, която си представяше като някаква лигла, разглезена от състоятелните си родители.

Впоследствие обаче се оказа, че момичето е свястно, и запетайката, която беше първото й прегрешение, наистина изигра фатална роля в живота й.

И сега внезапното й появяване много го изненада. Защо искаше да се срещне с него? Какво можеше да му каже? Очевидно нещо, свързано с Венци, който имаше известна вина за нейното бягство от града. Тази своя вина той преувеличаваше. Но дали Силвия знаеше наистина нещо ново, което щеше да хвърли допълнителна светлина върху извършения грабеж?

Докато мислеше за всичко това, на вратата леко се почука.

— Да, влезте! — сепна се майор Антонов.

В кабинета влезе Силвия, придружена от един милиционер. Следователят никога не беше я виждал, но я позна по снимката, която поиска от родителите й и която предаде в редакцията на местния вестник за публикуване, когато беше изчезнала.

Момичето беше много по-красиво, отколкото изглеждаше на снимката, правена преди една година — на снимката имаше нещо детско в образа й. А сега пред него се изправи млада и красива девойка с разкошни черни коси, с мургаво, леко загоряло лице, с дълбоки черни очи, осеяни със златни точици като нощно небе.

— Другарю майор — вдигна ръка към шапката си милиционерът, — това е Силвия Добрева, която иска да приказва с вас. Свободен ли съм?

— Свободен си! — кимна му следователят и се обърна към младата си гостенка. — Заповядайте! Седнете!

Стана и й предложи едно кресло, разположено срещу бюрото му.

— Мерси! — пропя момичето с кадифения си глас и седна.

— Е, слушам ви! — усмихна се Антонов и също седна. — Не съм ви виждал никога, но веднага ви познах. Вие вероятно искате да кажете нещо за Венцислав Боянов, нали?

— Да! — твърдо отвърна момичето и стана от креслото.

— Но защо ставате? — каза майорът. — Можете да говорите и седнала. Тук не се намирате на изпит пред своите учители. Още повече, че вие сама сте пожелала да дойдете.

Силвия отново седна.

— Аз дойдох, за да ви кажа какво мисля за арестуването на Венци… — започна самоуверено Силвия.

— Това много ли е важно за следствието? — прекъсна я Антонов.

— Да! — отвърна доброволната свидетелка. — Защото мисля, че аз най-добре го познавам…

— Сигурна ли сте в това?

— Да!

— А знаете ли какво е извършил?

— Зная!

— Тогава?

— Но аз гарантирам за него — развълнувано и задъхано заговори Силвия, бързо и нервно, сякаш се страхуваше да не я прекъснат отново. — Той не може да бъде крадец! Той е толкова чист и романтичен, че това е абсурдно…

— Вярвам ви, ала Венци сам си призна.

— Той е направил това от гордост — отвърна ученичката. — От накърнено честолюбие, че не сте му повярвали в първия момент. Това, което ви е казал още тогава, в училището, то е вярното. Другото…

— С какво ще го докажете?

— Със сърцето си!

— Със сърцето? — засмя се Антонов. — Сърцето играе твърде важна роля в любовта, но не струва пет пари като доказателство.

— Но Венци не е престъпник, разбирате ли? — Силвия изрече тези думи с такава увереност, с такъв глас, сякаш беше готова да се разплаче, ако не й повярват. — Той не е способен да извърши кражба!

— И все пак е извършил — забеляза Антонов. — Дори да вземем за чиста монета първоначалната му версия.

— Това е съвсем друго нещо. То не е кражба.

— А какво е? Нали е взел пет шоколадчета и четири вафли?

— Но е оставил бележка, че ще ги плати…

— А къде е бележката? — попита следователят, като се любуваше на момичето, което така наивно и самоотвержено защищаваше приятеля си. — От нея не открихме ни следа…

— Защото истинският крадец я е унищожил!

— Вие знаете ли кой е той?

— Не!

— Ами тогава?

— Но се досещам…

— Кой?

— Петьо! — твърдо каза Силвия и погледна следователя в очите.

— Кой Петьо? А, онзи дребосък с мишето лице ли? — досети се Антонов. — Да, спомням си, разпитвах го, но той отрече. Вие защо сте толкова уверена, че е той?

— Интуицията ми подсказва — отвърна гимназистката. — Той е искал да злепостави Венци.

— Че защо? Та те са приятели, доколкото разбрах — забеляза следователят. — Венци изобщо не го подозира.

— Венци не знае нищо. Но аз зная…

— Какво знаете?

— Че Петьо не го обича.

— Откъде сте толкова сигурна в това?

— Получих писмо от него.

— От кого? От Петьо ли? — изненада се следователят.

— Да, от Петьо.

— Интересно! — замислено каза Антонов. — И какво ви пише?

— Че ме обичал… — изчерви се момичето. — И е написал куп гадости срещу Венци. От което се досетих, че ме ревнува от него.

— Какви гадости?

— Че Венци бил обзет от някакво безумие… — задъхано отговори Силвия. — Страдал от някаква мания да стане бъдещия спасител на човечеството и се канел да разбие стрелковия клуб на ДОСО и да открадне оръжие, което му било нужно… Разбира се, аз не му повярвах и му отговорих, че това е гадна клевета.

И Силвия му разказа всичко, което й беше написал Петьо. Всъщност той й бе написал за идеята, която занимаваше Венци напоследък, само че изопачена, показана като в криво огледало, окарикатурена. Чак тогава тя се досетила, че Петьо е озлобен към Венци не само от ревност към нея, но и от нещо друго.

— От какво? — прекъсна монолога й майор Антонов.

— От покровителственото отношение на Венци към него, което засилва чувството му за малоценност — отвърна Силвия. — Венци не веднъж го е спасявал от несправедливи нападки и злобен присмех, без да се досеща, че така изостря озлоблението на този дребосък.

Майор Антонов я слушаше внимателно. Момичето се оказа по-умно, отколкото беше предполагал. И на него Петьо му беше направил неприятно впечатление, но той не обичаше да се поддава на симпатиите и антипатиите си. Следователят трябва да бъде безпристрастен търсач на истината, която да докаже с факти и документи, а не с емоции. В случая чувствата могат да се окажат много лош съветник. А Силвия разполагаше с един много важен документ.

— Писмото в тебе ли е?

— Не! — смутено отвърна тя.

— А къде е?

— Скъсах го!

„Глупачка!“ — искаше да изкрещи майор Антонов, но се овладя.

— Защо го скъсахте?

— Защото не можех да държа в себе си такава мерзост! — отвърна му Силвия. — Когато го прочетох, имах усещането, че държа в ръцете си гъсеница.

— Жалко! — въздъхна майор Антонов. — Ти си унищожила единствения ценен документ, с който можех да притисна Петьо до стената.

— Аз не знаех тогава, че ще ми потрябва — наведе виновно глава Силвия. — Не съм допускала, че е можал да стигне до там в озлоблението си срещу Венци…

Лицето й имаше толкова съкрушен вид, че Антонов побърза да я успокои:

— Нищо! — каза следователят. — Все пак съм ви много благодарен и за това, което ми казахте.

После я помоли да почака малко в съседната стая, тъй като искал да поговори насаме с Венци.

Без да чака ново подканяне, Силвия излезе от кабинета му.

Майор Антонов нареди да въведат Венцислав Боянов.

Венци влезе и застана право срещу бюрото на следователя.

— Защо не седнеш? — посочи му стол Антонов.

— Благодаря! — отвърна гимназистът. — Ще постоя прав. За какво ме викате?

— За да ти съобщя една радостна вест — погледна го в очите следователят.

— Каква вест?

— Свободен си!

Венци го погледна учудено, сякаш не беше чул думите му.

— От днес си свободен! — повтори Антонов.

— Как така свободен? — не повярва Венци. — Какво означава това?

— Че можеш да си отидеш!

— Но това е… несправедливо! — възропта юношата.

— Кое?

— Че ме освобождавате!

— Престъплението ти не е от такъв характер, за да те предам на прокуратурата — каза Антонов. — Още повече, че парите и предметите са възстановени и върнати в лавката. Нанесените щети и разликата ще заплатиш на лавкаджийката…

— Как да не е? — прекъсна го гимназистът. — Та аз разбих и ограбих една лавка. Това малко ли е?

— Точно това не е доказано още — забеляза Антонов.

— Та нали аз си признах?

— Самопризнанието не е никакво доказателство, момче! — с назидателен тон произнесе следователят. — Аз не мога да допусна на моята съвест да тежи вината, че съм станал причина да осъдят невинен човек.

— Но аз не съм невинен! — упорствуваше Венци. — Аз наистина ограбих лавката!

— Ако ти я беше ограбил — усмихна се майорът, — щеше да оставиш следи от пръстите си по банкнотите и шоколадите. А експертизата не откри такива следи.

Венци се замисли и след малко вдигна глава:

— Аз пипах с ръкавици.

— А къде са те?

— Хвърлих ги през прозореца…

— Лъжеш! — засече го майор Антонов. — Въпреки щателната проверка не открихме никакви ръкавици. Освен това майка ти каза, че си загубил своите преди два месеца.

— Аз си бях купил нови, без тя да знае.

— Покажи ни ги! — погледна го Антонов. — И тогава окото ми няма да мигне, когато те предавам на прокуратурата.

— Сега вие лъжете! — язвително забеляза Венци. — И да ви покажа ръкавиците, вие ще измислите друг претекст, за да ме спасите.

— Защо?

— Заради вуйчо — мрачно забеляза юношата. — Нали народът е казал: „Който има вуйчо владика…

— … поп ще стане!“ — довърши мисълта му следователят и се разсмя. — Само че, от тебе, мойто момче, поп не става…

— Ще стане! — закани се Венци и мрачно го погледна.

— Щом си толкова мераклия за ТВУ — бавно изрече Антонов, — като направиш някой по-голям гаф, ще те изпратим. Кое ТВУ предпочиташ?

— Все ми е едно!

— А-ха! Ясно! — Антонов го погледна с тъжна, бащинска усмивка. — Искаш да се махнеш от града, нали? От баща си, към когото не си много справедлив. Та той се съсипа около тебе…

— Оставете ме сам да преценя — прекъсна го юношата. — И защо ми натрапвате своето мнение?

— Никой не може да ти натрапва възгледите си — почти му се скара Антонов. — Но и ти не натрапвай своите на другите. И гледай малко по-весело на нещата! А сега една малка изненада…

Антонов стана и отвори вратата на съседната стая. В кабинета влезе Силвия.

Когато я съгледа, отначало Венци примижа, сякаш беше погледнал в слънцето, което можеше да го ослепи, а после тъжна усмивка се плъзна по устните му.

— Венци! — извика радостно момичето и тръгна засияло към объркания юноша.

— Силвия! — промълви смутено той и наведе очи.

И двамата си стиснаха ръцете, но не посмяха да се прегърнат пред очите на следователя.

— А сега марш навън! — с бащинска строгост изкомандува майор Антонов и понеже те го погледнаха изненадано, по-меко добави. — Да не ми пречите. Чакат ме още няколко подследствени.

След като се сбогуваха с него, Силвия и Венци излязоха заедно на улицата. Венци гледаше своята бивша съученичка, която още държеше ръката му, и просто не можеше да повярва на очите си. Беше станала още по-хубава.

— За колко време си тук? — попита я Венци.

— Само за днес! — отвърна Силвия. — Довечера си заминавам.

— Получи ли писмото ми?

— Да, нали затова съм тук — усмихна се момичето и още по-силно стисна ръката му, после сериозно добави: — Разбрах, че писмото ти е вик за помощ. А нали приятел в нужда се познава?

— У вас беше ли? — попита я Венци.

— Да! — с неохота отвърна Силвия.

— А вашите как те посрещнаха?

— С целувки и рози! — тъжно се усмихна момичето. И след малко добави: — Разиграха ми истински театър… Мама припадна. Баща ми се разкрещя — напоследък е станал много нервен, положението му в Института става напечено… Нарече ме неблагодарница и авантюристка. И накрая бяха готови да ми простят всичко, само да си остана при тях.

— А ти?

— Какво аз? — сопна се Силвия. — Заминавам. Реша ли нещо — край! Но какво си ме заразпитвал като следовател? — внезапно избухна тя.

После млъкна. Венци също мълчеше. Вървяха смълчани и щастливи, че отново са заедно, сякаш никога не са се разделяли, сякаш всичко им беше ясно и нямаше какво да си кажат един на друг.

През това време насреща им се зададе Петьо. Като ги видя хванати за ръце, спря от изненада. Но те бяха толкова улисани в себе си, че дори не го забелязаха.

Петьо бързо сви по първата пресечка, скри се зад зида и когато отминаха, дълго гледа след тях.