Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Победители на страха (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Максим Асенов

Бомба със закъснител

 

Втора книга от трилогията „Победители на страха“

 

Първо издание

 

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Красимира Димчевска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор: Виолета Славчева

 

Код 11 9537312311/6257-9-83

 

Националност българска. Дадена за набор 7.XI.1982. Подписана за печат на 18.I.1983. Излязла от печат на 25.II.1983. Изд. коли 11,34. Печатни коли 12. Формат 32/84/108. Тираж 44 115. Усл. изд. коли 10,28. Цена 0,70 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, София, бул. „Г. Трайков“ 2а, 1983

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Венци е разочарован от себе си

Венци премина мостчето, което събуди свидни спомени за неотдавнашната им среща със Силвия. Струваше му се, че това се е случило отдавна, много отдавна, преди хиляди години, и му изглеждаше като нещо твърде далечно и невъзвратимо. И колкото повече приближаваше професорския блок, толкова по-силно го обземаше смътно предчувствие, че нищо няма да излезе от посещението му. Той още беше под впечатлението на суровите, но справедливи упреци на Радивой — утешаваше се е мисълта, че не всичко е загубено. Важното е, че Силвия е жива и здрава и се намира при брат си — останалото ще се оправи. А фактът, че Марина беше възкликнала радостно по телефона, когато й съобщиха утешителната новина, му даваше надежди. Професорът и жена му сигурно щяха да го отрупат с въпроси, можеха да поискат и писмото сами да прочетат, за да се убедят с очите си, че не им разказва измислици. Венци се помъчи да си представи разплаканото, но сияещо от щастие лице на майката и нетърпението, с което иска да узнае час по-скоро повече за дъщеря си.

Все пак най-важното е, че Силвия е жива и здрава… Ами после? Какво можеше да се случи после? Каква щеше да бъде реакцията на двамата, след като премине първоначалната им радост? Щяха ли да предприемат нещо? И какво? Може би ще поискат Силвия отново да се върне, но доколкото познава упорития й характер, тя едва ли щеше да се съгласи. Момичето трудно можеше да понесе срама от необмислената си постъпка, а и огорчението й от поведението на нейните съученици сигурно е толкова голямо, че едва ли би могла да го преглътне. Да, прав беше вуйчо му — той и съучениците му бяха постъпили като страхливци. Осъзнаването на този факт пораждаше и лошото му предчувствие. Как ще се оправдае пред майката и бащата на Силвия, ако му зададат същите въпроси, които му бе задал вуйчо му? Как ще оправдае себе си и съучениците си? Унесен в такива мисли, Венци не забелязваше минаващите край него хора, децата, които си играеха наоколо и вдигаха гълчава. Черна котка пресече пътя му и изчезна в розовите храсти край базалтовата пътека. Чак тогава ученикът се сепна. Той не беше суеверен, но както го беше учила баба му, завъртя се три пъти. Едно момиче видя това и гръмко се разсмя.

Венци се сконфузи и побърза да се скрие във входа на блока. Спря за момент, помисли малко и бавно се заизкачва по стъпалата към последния етаж. Кой знае защо, и той, както някога правеше Силвия, се спираше на всяка площадка като на малка спирка и се вглеждаше в месинговите табелки, заковани на белите врати. Всяка табелка криеше нещо непознато, някаква тайна за живота на непознати хора.

Изкачвайки се от стъпало на стъпало, гимназистът неусетно се озова пред вратата, на която блестеше голяма позлатена табелка: „Професор Добрев“. Може би самата титла „професор“ или блясъкът на табелката действуваше твърде респектиращо, особено на юноши като Венци, затова той се поколеба, преди да натисне звънеца. Най-сетне се осмели и допря палеца до бутончето — отвътре се разнесоха мелодични удари на сребърна камбанка, които приятно погалиха ухото му. От известно време Добреви бяха сменили стария звънец с нов, който посрещаше по-приветливо гостите.

Юношата почака известно време да му отворят, но никой не се обади. Това го озадачи. Защо не се обаждат? Може би не са си в къщи? Но това е невъзможно — нали вуйчо му лично говори по телефона с Марина и я уведоми, че племенникът му ще дойде да й разкаже по-подробно какво е станало със Силвия. Значи го очакват. Тогава? След малко отново натисна бутончето — този път по-продължително и настойчиво. Камбанката зазвъня и мелодичните й звуци напомниха на домакините, че е дошъл посетител, който няма намерение да си отиде, докато не се покажат.

Най-сетне прошумоляха тежки стъпки. Вратата се отвори и в рамката й се изправи високата фигура на професор Добрев — с неприветливия си израз, той сякаш искаше да подскаже на неканения гостенин, че сега неговото посещение е нежелано.

— Какво има? — избоботи с басовия си глас професорът и погледна недружелюбно юношата.

— Аз за Силвия… — смотолеви Венци. — Ние сме съученици…

— Знам! — прекъсна го Добрев.

В същия миг от вътрешността на апартамента долетяха сподавени ридания.

— Извинявайте, аз исках да разкажа за…

— Не желая да слушам нищо.

— Но аз… аз…

— Никакво аз! Марш от тук! Хлапак с хлапак! — наруга го мъжът. — Едни звънят по телефона, за да ни тормозят, а този си позволява да дойде лично.

И силно тръшна вратата под носа на смаяния младеж. Венци постоя слисан и нищо не можа да разбере. Помисли малко и след известно колебание отново натисна звънеца. Вратата пак се отвори и в зейналия отвор се показа разяреният професор:

— Ти още ли си тука?

— Ама аз… за Силвия…

— Нищо не искам да чувам! Всичко ни е известно! — прекъсна го Добрев. — А ти по-скоро се пръждосвай!

И Венци не разбра как изтрополи по стълбището. Като зашеметен изскочи от входа на блока и с недоумение измина разстоянието до тяхната кооперация. Напразно се мъчеше да си обясни защо бащата на Силвия — интелигентен и уважаван професор — така безцеремонно го изгони, без да го изслуша за какво е дошъл. Когато се прибра у дома, разказа случилото се на вуйчо си. Той също се изненада, но допусна, че може би заядливите телефонни обаждания са изострили нервите на професора.

Венци си легна с лошо настроение, спа зле, сънува някакви разпокъсани мъчителни сънища, а на другия ден се събуди с главоболие. Преди да тръгне на училище, поръча на вуйчо си, още щом пристигне в Москва, веднага да му пише. Радивой му обеща, потупа го мъжки по рамото, намигна му свойски и го изпрати до вратата:

— Пък умната, старче! Човечеството много разчита на теб.

Отново дните се занизаха един след друг както и по-рано, с неизменните уроци и домашни. Той пак носеше същата чанта, пълна с учебници и тетрадки, но вече не я размахваше така небрежно като някога. И пътят, който изминаваше до училището и обратно, си беше все същият, и училището не беше се променило — все така се издигаше разклонена и шумяща канадската топола, чиито клони опираха в прозорците на тяхната класна стая, и катедрата, и черната дъска стояха на местата си. Но той вече не беше същият.

Венци често спираше на мостчето, застояваше се на същото място, където, надвесена над парапета, Силвия плака пред него. Никога няма да забрави разплаканото й лице, плувналите й в сълзи очи и упрека й: „Не мога да разбера защо ме мразиш? Ако си убеден, че съм виновна, докладвай на класната, но не ме измъчвай повече. Аз няма да позволя…“

И тя наистина не позволи. Намери сили и изми петното от себе си. Но той как ще измие своето петно, как?

Признанието на Силвия, а по-късно и нейното бягство от града бяха разтревожили класа.

Ако по-рано дъщерята на професора беше виновна пред своите съученици, сега те бяха виновни пред нея. И това го почувствуваха осезателно още през първия учебен ден след зимната ваканция. Единствено нейното място на третия чин от средната редица беше празно. Не друг, а те я бяха прокудили със своето бездушие и своята страхливост точно тогава, когато тя прояви най-голяма доблест. Веднъж учителката по история попита:

— Къде е Силвия?

Всички мълчаха, навели глави.

— Но защо мълчите? — ядоса се историчката. — Или си глътнахте езиците? А може би сте произлезли от рибите?

Думите й бяха много обидни, но по-обидно беше, че Силвия наистина я нямаше. Учениците не знаеха къде е, не знаеха какво й се е случило — Венци още нищо не беше им казал за писмото, което донесе вуйчо му. И единствено по слуховете можеха да съдят за нейната съдба, а те никак не бяха утешителни…

Но най-голямо изпитание за Xг клас беше часът на класния ръководител. Когато влезе Донева, всички станаха на крака и вяло отговориха на тихия й поздрав. Беше облечена в черно — само преди няколко дена бе погребала мъжа си, но не даваше външен израз на дълбоката си скръб. Единствено черните кръгове под, очите й говореха за самотните й безсънни нощи. След, като огледа класа и видя празното място на третия, чин от средната редица, тихо попита:

— Къде е Силвия?

Класът мълчеше. Никой не смееше да се обади. Всички бяха навели глави, притаили дъх.

— Къде е Силвия? — повторно попита класната.

— Изчезна! — обади се някой.

— Къде? Как? Кога е изчезнала?

— В навечерието на Нова година…

— На рождения си ден? Защо?

Отново настъпи мълчание.

— Какво е станало с нея?

— Не знаем, говорят различни…

— А вие нищо не знаете, така ли?

Учениците мълчаха, виновно навели глави. Всеки мислеше за случилото се на рождения ден на Силвия, но никой не смееше пръв да изплюе камъчето.

Най-сетне от редицата до прозореца се надигна един дребосък. Беше Петьо:

— Ние сме виновни! — каза той.

— Кои вие?

— Целият клас!

— Целият клас?! — сякаш не повярва на ушите си Донева. — Защо? Какво сте направили?

— Изплашихме се — цялата пламнала, отвърна Дундата.

— От какво?

— Тя си призна пред всички, че е поставила запетайката, а после ние се изпарихме един по един — отвърна някой.

— Венци, и ти ли? — с укор го погледна класната.

— Ние с него си тръгнахме последни — каза Петьо.

— Но все пак си тръгнахте?

— Да! Защото тя ни изпъди — пак се обади Петьо.

— Че как няма да ви изпъди — тихо, но с дълбок упрек го прекъсна Донева, — щом не сте се опитали да я защитите! Или се опитахте?

— Не!

— Да избягате точно на рождения й ден, когато Силвия е събрала сили да признае грешката си — замислено, сякаш на себе си каза класната, после обгърна с поглед класа. — Разбирате ли какво сте направили?

— Да! — обади се някой.

Класът изведнъж се, разшумя. Едни ставаха и се оправдаваха — не знаели, че постъпката им можела да има такива последствия… Всеки се опитваше да смекчи вината си. Единствено Венци разбираше истинската си вина и вината на другите, но нямаше желание да говори. Затова предпочете да мълчи. И само по това как проблясваха очите му, можеше да се съди за бурята, която се надигаше в душата му.

— Никога не съм предполагала — прекъсна неразборията Донева, — че моят клас е от страхливци…

— Но, другарко Донева… — опита се да обясни нещо една ученичка.

— Какво, другарко Донева? — ядоса се класната. — Избягали ли сте? Избягали сте! Оставили ли сте я сама в празния апартамент? Оставили сте я! С това сте можели да я погубите.

Донева спря за миг и огледа смълчания клас. Всички бяха навели глави.

— Току-що получих писмо от Силвия — внезапно прекъсна неловкото мълчание класната. — За щастие тя е жива и здрава, но това не намалява вината ви. За разлика от вас вашата съученичка се оказа по-великодушна. Тя ви прощава голямата обида, която сте й нанесли на рождения ден… Но повече няма да се върне в Xг клас.

— Слава богу! — едва не се разплака Дундата, защото най-много обвинения бяха отправени към нея, тъй като тя първа си беше тръгнала.

Както се вижда, запетайката, която някога Силвия постави между двойката и девятката, наистина се беше оказала фатална. Фатална не само за нея, не само за Боби и Живко, но и за целия клас. Дори за цялото училище. Тя беше предизвикала такива брожения и катаклизми, каквито никой не можеше да предвиди. Целият град говореше за ученичката от тяхната гимназия. Може би единствено Донева смътно бе предчувствувала тежките последици. Затова сега й беше мъчно за Силвия и същевременно се радваше, че момичето след дълго лутане е намерило верния път. И тя й написа дълго напътствено писмо.

Но неприятните последици от фаталната запетайка още не бяха свършили. Тя приличаше на бомба със закъснител и много детонатори, които тепърва щяха да избухват един след друг.

Венци например ходеше редовно на училище, но вече беше позанемарил уроците си и четенето въобще. Все повече и повече се замисляше над себе си, мъчеше се да разбере какво става дълбоко в душата му.

Боби и Живко също ходеха на училище, но наказанието им не беше отменено, въпреки настояванията на Донева. Тя не виждаше никаква логика да останат с намалено поведение, след като беше доказано, че са невинни. Но на нейната логика директорката противопостави друга, своя логика — обезобразената от тях кола на професор Добрев. Нима това е малко провинение? — беше възразила тя. Още повече, че предстоеше неговото разглеждане в другарския съд на квартала, и то благодарение великодушието на професор Добрев — иначе отдавна щели да бъдат изпратени в някое ТВУ.

Другарският съд трябваше да се занимае с тяхното поведение още през зимната ваканция, но по неизвестни причини се забави с повече от два месеца и най-накрая заседанието бе насрочено за двадесет и втори март.