Максим Асенов
Бомба със закъснител (19)

Осемнадесета глава
Момче, къде отиваш?

Докато Венци се връщаше от гарата, у тях се разиграваше истинска драма. Майка му и баща му още не бяха си легнали. Само Ася отдавна спеше. Те чакаха Венци, като непрестанно поглеждаха към часовника, чиито стрелки, както им се струваше, доста бързо се превъртаха.

Къде ли се бавеше този хлапак? Не им стигаше, че заместник директорът здравата им се накара, нарече сина им гамен и предсказа, че, ако продължава така, непременно щял да отиде в затвора. Вместо в университета — в затвора! Няма що, блестяща перспектива очакваше синчето им. А сега този калпазанин им създаваше нови тревоги и грижи. Дали наистина Пиронков не беше прав? От училище изобщо не беше се връщал…

— Още го няма! — проплака Лена. — Божичко, какво ли му се е случило?

— Така е — мрачно отвърна мъжът й. — Щом си го разглезила, няма да се връща. Криеш от мене, че е счупил стъклото на училищния прозорец, вместо да го наплескаш…

— Но той не го е счупил! — възрази Лена. — Нали децата ми казаха…

— Децата ти казали! — ядно я прекъсна мъжът й. — Важното е какво ни каза заместник директорът. Децата може и да лъжат.

— Но защо да лъжат? Какъв интерес имат да лъжат?

— Значи ти вярваш на децата, а не вярваш на Пиронков, така ли? — учудено я погледна Боян.

— Да! — отвърна Лена. — Възрастните лъжат по-често от децата. Нали съм учителка и знам…

— Ама че разбирания имаш! Затова стигнахме до туй дередже — избухна мъжът й. — Но само да ми се върне, край на твоите педагогики! Аз ще му дам такава педагогика… такава педагогика… че цял живот ще ме помни!

— Ами ако не се върне? — плахо попита майката.

— Как така няма да се върне? — бащата беше изненадан от думите й. Такава възможност не предвиждаше. — Че къде ще иде, та няма да се върне?

— Де да знам… — закърши ръце Лена. — Напоследък е станал един особен, все мълчи — дума не продумва. Аз му говоря, а той мълчи. Особено след като чул в клуба за твоя… — искаше да каже „срам“, но преглътна думата. — Страх ме е да не направи някоя глупост. На същата възраст Капка Малинова се отрови заради нищо и никаква обида…

Боян се сви като ударен и нищо не отвърна. Извади цигара и запуши. Очевидно му беше тежко.

— Ще отида да питам приятелите му — каза майката и започна да се облича.

— Къде ще идеш по това време? — възпря я мъжът й. — Сигурно отдавна спят.

— Нищо, ще ги събудя — упорствуваше Лена.

И без да каже дума повече, изхвърча от апартамента.

Останал сам, Боян Павлов седна на канапето и още по-настървено засмука цигарата. После я остави недопушена на пепелника, хвана с две ръце главата си и се замисли. Колко бе стоял така, не помнеше. Може да са минали десет, а може би тридесет минути, когато дочу вратата тихо да се отваря. Повдигна глава й се ослуша.

Влезе Венци, запъхтян от умора. Дрехите му бяха изкаляни и опърпани, а лицето му — опушено и почерняло.

— А! — сепна се бащата. — Ти се връщаш. Къде беше?

— В деветия кръг на ада! — отвърна с усмивка Венци. А белите му зъби блеснаха на черния фон на опушеното му лице.

— Ти какво? Подиграваш ли ми се? — бащата стана и го хвана за рамото. — Казвай, къде беше и какво си правил?

Двамата се гледаха известно време очи в очи.

— Няма да кажа! — тихо, но упорито отвърна Венци.

— Така ли? — кипна бащата и замахна с дясната си ръка.

Звънна плесница и Венци се хвана за ударената буза. Погледна укорно баща си:

— Че ти си бил много смел! — в думите му прозвуча унищожителна ирония. — Де да беше такъв и пред началниците. Пък и на други места…

— Какво? — лицето на Боян почервеня, налято с нахлулата в него кръв. Той хвана сина си за яката и го заблъска към вратата: — Вън! Вън от дома ми! Гамен с гамен! И повече кракът ти да не е стъпил тука! Ясно ли ти е?

— Не ме блъскай! — озъби му се Венци. И като му хвърли презрителен поглед, по-тихо добави: — Аз мога и сам да си отида.

Обърна се и с достойнство излезе от апартамента. Затича по стълбите и бързо се озова на осветената улица. Спря за момент. Ами сега накъде? Поколеба се малко, после сви надясно, към училищната сграда, която се жълтееше в далечината.

Срещна го някакъв възрастен пиян човек. Той спря и се загледа в опушеното му лице:

— Момче, къде отиваш?

— Далече, чичо! — отвърна неохотно Венци.

— Който е тръгнал далече, не стига много далече! — изрече някаква пиянска мъдрост непознатият.

— А кой стига далече?

— Който не бърза — отвърна пияницата. — Ето, аз ида от една кръчма и уж бързам, но все не мога да стигна до нас. Не мога да намеря блока. В този град всички блокове си приличат. Като близнаци.

Венци го гледаше с любопитство. Очевидно здравата се е натряскал, помисли си момчето. Изведнъж го обзе някаква дързост. И току изтърси:

— А аз отивам да крада.

— Всеки краде днеска, момче — отвърна му пияницата. — Един пари, друг време, трети вяра… Ето, и мен ме ограбиха. Келнерите — парите, приятелите — времето, жената ми ограби най-важното…

— Какво?

— Вярата, момче. Вярата ми открадна мръсницата! И сега пия… — но изведнъж се досети нещо и се обърна към Венци. — А ти какво ще крадеш?

— Бъдеще! — отвърна му гимназистът.

— Бъдеще?! — възкликна пияницата и се замисли. — Я не ме будалкай, аз не съм толкова пиян, колкото ме мислиш. Че кой краде бъдеще днеска? Никой! То нито се яде, нито се пие…

— Аз искам да открадна бъдещето на човечеството — усмихна се Венци. — За да го предпазя от унищожение и после да го предам на потомците.

Пияният сякаш изведнъж изтрезня:

— А бе, мой човек, ти да не си избягал от психиатрията?

— Не, чичо! — каза Венци. — За там съм тръгнал…

— Защото и аз бях в психиатрията — забеляза пияницата. — Моята половинка ме докара до там… А после избягах. — И като помълча, добави: — Не те съветвам да отиваш в психиатрията. Там е… не е за приказване. И хич да не си откачен, ще откачиш.

Венци го отмина и продължи по улицата към училищната сграда.

Най-сетне стигна до училището. Влезе в двора, спря, пред най-близкия прозорец, стъпи на един камък и побутна с ръка крилото — то хлътна навътре, очевидно чистачката беше забравила да постави райбера. Тогава гимназистът се огледа още веднъж и като не вида нищо подозрително, повдигна левия си крак, стъпи на рамката и тупна в коридора на училището.

Вътре беше тъмно. Изправи се на крака и като свикна с тъмнината, тръгна по дългия коридор. Вървеше и мислеше. Никога не бе предполагал, че училището можеше да му послужи за квартира. Но къде другаде можеше да отиде? Петьо навярно отдавна е заспал. Боби и Живко също. Защо да ги събужда? И кой знае как щяха да погледнат родителите им на неговото пристигане в този късен час. Лошото беше, че чувствуваше ужасен глад. Червата му къркореха. А в класните стаи, освен тебешири, нищо друго не можеше да намери. Но тебеширите не се ядяха…

Венци не забеляза кога беше стигнал училищната лавка.

— Лавката! — радостно възкликна той. — Как не се сетих по-рано за нея.

Но и тя се оказа затворена. Какво можеше да стори? Момчето надникна през стъклото и видя наредени шоколадчета и вафлички, които примамваха очите му. Други закуски не бяха останали. Но и тези му стигаха, за да залъже глада си. Ала как да се добере до тях?

След известно колебание гимназистът удари с лакът стъклото и то се разби. Малките стъклени парчета се разпиляха по мозайката. Венци провря ръка и измъкна пет малки шоколадчета и четири вафлички. Седна на едно стъпало и лакомо започна да яде.

Когато ги изяде, усети жажда. Отиде в умивалнята и пи вода до насита. После отново се върна при лавката…

„А сега трябва да се разплатя“ — помисли си Венци. Но с какво, когато последните си пари бе дал за билета и в джобовете си имаше само пет стотинки? Впрочем, и те бяха изпаднали при пътуването му. Едва сега Венци си даде сметка, че за първи път през живота си извършваше кражба — вярно, шоколадчетата и вафличките, които изяде, струваха някакви си стотинки. И все пак… Това си е чиста кражба!

И изведнъж му хрумна една идея. Ще остави бележка, както е правел вуйчо му като партизанин. И на него някога му се е налагало да краде храна, за да не умре от глад, но оставял бележка и след Девети на всички хора се издължил.

Венци бръкна в джоба на сакото си, извади бележник и химикалка и като се опря на лавката, написа с печатни букви:

ЛЕЛКО,

ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ СЧУПИХ СТЪКЛОТО — БЯХ МНОГО ГЛАДЕН. ВЗЕХ СИ ПЕТ ШОКОЛАДЧЕТА И ЧЕТИРИ ВАФЛИ. ДЪЛЖА ТИ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТ СТОТИНКИ, КОИТО ЩЕ ТИ ВЪРНА ЗАЕДНО С ПАРИТЕ ЗА СЧУПЕНОТО СТЪКЛО!

ЕДИН ГЛАДЕН

Когато дописа последната дума, Венци прочете написаното, поправи една правописна грешка, после откъсна листчето от бележника и го постави върху лавката, а върху него — едно шоколадче, за да не го отвее струята при отваряне на входната врата. Огледа се наоколо, смете с крак стъклените парчета в ъгъла, за да не се пореже някой, и влезе в първата класна стая.

Пред чиновете видя голяма маса, покрита с червено сукно — очевидно в класа е имало тържество. Венци смъкна сукното и като се уви в него, легна до катедрата върху голите дъски. И понеже беше много уморен, бързо заспа.