Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Победители на страха (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Максим Асенов

Бомба със закъснител

 

Втора книга от трилогията „Победители на страха“

 

Първо издание

 

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Красимира Димчевска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор: Виолета Славчева

 

Код 11 9537312311/6257-9-83

 

Националност българска. Дадена за набор 7.XI.1982. Подписана за печат на 18.I.1983. Излязла от печат на 25.II.1983. Изд. коли 11,34. Печатни коли 12. Формат 32/84/108. Тираж 44 115. Усл. изд. коли 10,28. Цена 0,70 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, София, бул. „Г. Трайков“ 2а, 1983

ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава
Превъплъщенията на страха

Бай Боян вървеше самичък по улицата като замаян и мислеше за скандала, който го направи за смях на целия квартал…

Кога се случи това? Преди повече от двадесет години, когато, беше още аджамия — само с три години по-голям от Венци. Беше заровил спомена дълбоко в най-закътаното ъгълче на душата си, а върху него натрупа цели пластове от нови преживявания и вярваше, че го е погребал завинаги. Но ето че той припламна, когато най не е очаквал. Ах, този Лисички! Този Лисички! Защо му трябваше да го хвали? Господи, какъв срам! Какъв позор! И откъде се взе този зевзек Горчев — негов сънаборник от онези години? Не стига, че тогава му направи мръсен номер, а и сега го превърна в посмешище. И защо? Защото веднъж го беше наказал като ефрейтор, че не си беше подредил шкафчето.

Всъщност какво се беше случило? На пръв поглед, нищо особено — най-обикновено заспиване по обективни причини на блокадната линия, но то му коства твърде скъпо… Не беше спал предишната нощ, а на следващата ги вдигнаха по тревога. Имаше право на почивка, но старшината се заяде и го вдигна от леглото. Този път тревогата не била учебна, а бойна. И той стана и тръгна заедно с останалите войници. А му се спеше, та две не виждаше… И когато ги разставиха на блокадната линия, той легна на сухата земя, покрита с ланска шума, и впери очи в гъстата тайнствена гора, в която се намирали диверсантите. Луната грееше отгоре и широките букови листа хвърляха странни сенки, които шаваха като живи същества. И бълбукането на близкото поточе, и шумоленето на листата, и упойващият дъх на билките, и най-вече приспивната песен на щурците, които сякаш му нашепваха: „Спи! Спи! Спи!“, го накараха да прилепи до шумата натежалата си от умора глава. Някаква непреодолима сила, въпреки вътрешната му съпротива, започна да слепва клепките му. Той не помнеше кога и как е заспал. Дълбок, непробуден сън. Вероятно толкова много е бил уморен, че не е усетил трите червени ракети, разцъфнали в небето. Не е чул и как някой извикал: „Отбой!“.

Когато се събуди, войниците бяха изчезнали. Разтърка очи, огледа се наоколо — нямаше никой. Извика тихо — никакъв отговор. Повтори — пак същото. Заобикаляше го страшно, зловещо мълчание и безкрайна, гъста гора. Протегна ръка към мястото, където трябваше да се намира пушката му, но и тя беше изчезнала. Кепето му също го нямаше. И тогава дойде голямата уплаха. „Бандитите! — проблесна светкавична мисъл в главата му. — Сигурно те са ги откраднали. Добре, че са ме оставили жив…“ И той скочи на крака и като изпищя: „Майчице-е-е-е-е!“, хукна да бяга.

Налетя право на полка, строен в каре на полянката. Пред строя стоеше командирът. Вече се беше разсъмнало. Току-що изгрялото слънце проблясваше в сърмените пагони на полковника. Звездичките искряха като истински. Акцията беше приключила успешно. Командирът изказваше служебна благодарност на войниците, сержантите и офицерите. Спомена имената на онези, които щеше да предложи за правителствени отличия.

Щом го съгледа, полковникът спря речта си.

— Къде ти е пушката, ефрейтор Павлов? — стрелна го с кафеникавите си очи той.

— Сигурно бандитите са му я откраднали — шеговито подхвърли Горчев.

— А кепето?

— И него също!

— Защо, Павлов? — гледаше го в упор полковникът.

Но Боян нищо не можеше да му каже. От страх и срам не смееше да вдигне очи.

— Заспал ли беше?

— Тъй вярно! — тихо отвърна ефрейторът.

— А гащите, не ти ли взеха и гащите! — не можа да сдържи усмивката си командирът. — Виж се каква картинка си!

Полкът сякаш само това беше чакал. Веднага избухна в смях. Гръмогласен войнишки смях се понесе над поляната…

Това се случи преди повече от двадесет години, но Боян още помни този смях. И дълго ще го носи в себе си. И смехът, и унижението, което изживя тогава. В затвора не го вкараха, защото по-късно се оказа, че докато е спал, Горчев му е задигнал пушката и кепето. Отърва се от затвора, но не и от позора, от присмеха на войниците… Този смях по-късно негови земляци пренесоха и в селото. Подир него вървяха малчуганите и иронично подмятаха:

— Къде ти е пушката, ефрейтор Павлов?

— А гащите? Не ти ли смъкнаха и гащите?

Това го принуди да напусне родното си село и да се пресели чак на другия край на България, в този крайдунавски град. Но се оказа, че смехът го намери и тук, след двадесет години…

Унесен в нерадостни мисли, бай Боян не виждаше нито забързаните хора, нито профучаващите край него коли. Не разбра и кога се беше отбил по алеята към ресторант „Синигера“.

По-късно бе намерил медал за боева заслуга в едно купе на влака, когато се връщаше от Кърджали — изглежда, някой граничар го бе изтървал в бързината. Боян Павлов го беше положил на дланта си и гледаше как блести като малка луна. Затова и не забеляза как непознат побелял селянин влезе в купето, натоварен с една шарена торба и голяма хубава кошница. Старецът намести торбата и кошницата на багажника, огледа се и зърна медала върху дланта на Боян.

— От Кърджали ли идеш?

— А-ха! — сепна се наскоро уволненият войник и му стана неудобно, че държи чужд предмет в ръката си.

— Гледам, медал си получил…

— А-ха!

— За какво ти го дадоха? Сигурно си хванал някой диверсант?

— А-ха!

— Браво! Браво! — поздрави го дядото, който се оказа участник в две войни. — То се вижда, че си добър момък. А как стана тази работа?

— Коя?

— С диверсанта.

Боян Павлов се поколеба да си признае ли истината, но селянинът го гледаше така доверчиво, че реши да измисли нещо. И той разказа същата история, само че обърната наопаки… Така страхът му се превърна в подвиг, откраднатата пушка — в заловен диверсант, а унизителният смях — в нестихващо войнишко „ура“. Той разказваше толкова естествено и правдоподобно, че бившият фронтовак нито за минута не се усъмни в достоверността на разказа.

Същата история Боян Павлов разказа на още няколко души, като им показа и медала, а те от своя страна — на други. И слушайки я вече от трети и четвърти лица, той сам започна да вярва, че всичко се е случило точно така. Неусетно някогашното му унижение се превърна в триумф. Хората го гледаха с подчертано уважение. И всичко може би щеше да върви добре, ако не беше това пусто заседание на другарския съд и този зевзек Горчев, който още не можеше да му прости някогашното дребно наказание.

Бай Боян вървеше като замаян, както в онзи паметен ден — проклет да бъде! — и не усети кога стигна до ресторанта. Не разбра и как е влязъл вътре, как е седнал на най-отдалечената маса в ъгъла, кога е пристигнал сервитьорът, как си е поръчал сто грама гроздова и салата.

Ресторантът беше хубав и просторен, със сепаренца, с подиум за оркестъра и дансинг за танцуване; стените му бяха обшити с опушени ламперии от първокласен чам и му придаваха някакъв особен уют, лампите приличаха на свещи, поставени в старинни свещници, направени от ковано желязо.

Но той нищо не виждаше. Не забелязваше и посетителите, които прииждаха на групи и постепенно напълниха ресторанта. Само няколко маси все още стояха празни — на две от тях имаше табелки с надпис: „Резерве“. С една дума, запазени, вероятно за важни хора. Бащата на Венци отпиваше на малки глътки от гроздовата, а в главата му — все човека с мустаците и в ушите му кънтеше все този унизителен смях. Вглъбен в себе си, бай Боян нищо не виждаше: нито влизащите и излизащи посетители, нито оркестъра, нито певицата, която си дереше гърлото, нито танцуващите млади хора… Всичко се въртеше пред очите му като на виенско колело, което ту се извисява към небето, ту слиза надолу и главата му се замайва. Като малък беше се въртял на виенско колело. Но зашеметяването от него беше друго — и страшно, и приятно, а най-важното, весело… А сега… сега му се струваше, че всички хора го гледат подозрително. И когато на някоя маса избухнеше спонтанен смях, струваше му се, че на него се смеят.

Вече пиеше трета гроздова и не забеляза кога влезе Горчев. Той седна на една от съседните маси и гледаше към бай Боян с иронична усмивка, която не успяваха да скрият дори вирнатите му мустаци.

По едно време до масата на бай Боян се приближи сервитьорът и му поднесе бутилка карловски мискет:

— Една бутилка за героя! — намигна му той.

— Каква бутилка? — сепна се бащата на Венци.

— Карловски мискет — учтиво отвърна сервитьорът. — Онзи другар ти я изпраща.

И той посочи Горчев, който иронично се подсмихваше.

Това вече беше много. Боян Павлов позеленя, но преди да успее да каже нещо, сервитьорът остави бутилката на масата пред него и бързо се отдалечи.

Бай Боян гаврътна до дъно остатъка от гроздовата и се начумери. Докога ще му се надсмива този тарикат? Не стига, че някога му бе задигнал пушката, с което жестоко го унизи пред полка, а и сега продължаваше да го преследва! Какво искаше от него? Дива злоба се надигна в гърдите му. Замаян от изпития алкохол, той взе бутилката, напълни една чаша и бавно тръгна към масата на Горчев.

— Наздраве, Горчев! — чукна той пълната си чаша в чашата на своя противник.

— Наздраве, Павлов! — вдигна чашата към устните си и Горчев. — За твоето геройство!

baj_bojan_strada.png

И изведнъж усети как Боян замахна с десницата си и с все сила плисна виното в лицето му. Горчев затвори очи — не беше очаквал такава реакция от наборлията и вдигна ръка, за да избърше виното, което беше заляло не само лицето, но и бялата му риза.

От съседните маси наскачаха любопитни сеирджии.

— Какво става? — провикна се някой.

— Цирк без пари!

— Нищо особено! — спокойно отвърна бай Боян. — Просто си връщам заема на този човек.

В ресторанта избухна смях. Той много приличаше на унизителния смях в полка и на смеха, който беше разтърсил преди няколко часа кварталния клуб.