Максим Асенов
Бомба със закъснител (15)

Четиринадесета глава
Доказателство ли е самопризнанието

Венци започна изпълнението на някаква своя чудновата програма. Като го наблюдаваха какво прави, приятелите му твърдяха, че бил изпаднал под влиянието на йогите, запознал се с тяхното учение и сам решил да става йога. Други пък казваха, че бил настроен против цивилизацията — това било твърде модно на запад — и, издигал лозунга „Назад към пещерите!“.

Понякога съучениците му го виждаха, изправен на някоя детска люлка, да се люлее с все сила… „Та той се е вдетинил — шегуваха се те, — съвсем се е вдетинил…“ Но скоро коригираха прибързаните си заключения. Венци не се люлееше като дете, а някак странно, особено, сякаш нарочно търсеше нещастието. Когато люлката стигаше най-високата си точка, гимназистът скачаше внезапно и политаше като парашутист във въздуха, а те притваряха очи, ужасени и изтръпнали, че може да се пребие, и не виждаха как прави голяма парабола и тупва в прахоляка. Обикновено падаше на ръцете си. По дланите му се появяваха капчици кръв, но той стоически понасяше болките и доволно обелваше зъби пред приятелите си.

— Нарочно ли направи това, или без да искаш? — питаше го някой.

Но Венци само се усмихваше загадъчно.

— Той е смахнат! — каза веднъж Боби.

— Не изглежда такъв! — защити го Живко. — Някаква цел преследва, но каква, още не ми е ясно…

А един ден двамата с Петьо се спряха до стар изоставен кладенец с геранило. Венци се наведе над кладенеца и впери очи в тъмното дъно, после повдигна очи към приятеля си.

— Петьо, искаш ли да се хванеш за кофата и да увиснеш над кладенеца, а аз ще се хвана за дебелия край на геранилото?

— Защо? — недоумяващо го погледна дребосъкът. — Може да падна в кладенеца.

— И какво от това? — усмихна се Венци. — Страх ли те е?

Петьо не отговори веднага. Стори му се странно, че му задава такъв въпрос. Дори го хвана яд.

— А не може ли обратното да направим — каза той. — Ти да увиснеш над кладенеца, а аз да държа дебелия край на геранилото.

— Добре! — съгласи се Венци. — Да опитаме.

— Ама ти наистина ли? — не повярва дребосъкът.

Без да каже дума, Венци се хвана за кофата и изкомандува:

— Сега ти хвани дебелия край на геранилото. Аз ще увисна над кладенеца и ще броя до три: кажа ли три, пусни го веднага.

Петьо го гледаше изумен:

— Ама ти с всичкия ли си?

— Като ти казвам, изпълнявай! — Строго му заповяда Венци. — Хвани дебелия край.

На Петьо не му оставаше нищо друго, освен да изпълни заповедта на този самохвалко. То бива, но всяка хвалба си има граници. И без да му мисли много, хвана дебелия край на геранилото и увисна на него:

— Готово!

Венци стъпи на дъсчената ограда на кладенеца и започна да брои.

— Едно… Две… Три…

И отмести краката си от оградата, като здраво се държеше за кофата. Петьо пусна геранилото и Венци полетя заедно с кофата към дъното на кладенеца.

— Майчице-е-е! — Дребосъкът изпищя и се спуска към герана. Надвеси се над дъсчената ограда с плахо и разтуптяно сърце. — Ако се удави, мен ще ме обвинят за смъртта му.

За беда, по пътеката се зададе някакъв човек:

— Хей, момче! — провикна се той. — Какво направи? Защо удави приятеля си?

И непознатият дотича запъхтян.

Но след малко, успял да се изкатери по хлъзгавите и зеленясали камъни, Венци се показа мокър и посинял. Щастлива усмивка бе озарила лицето му.

— Здрав ли си? — попита възрастният.

— Нищо ми няма.

— Друг път не се занимавайте с такива опасни игри! — скастри ги човекът. — Със смъртта шега не бива! — После се обърна към Петьо: — А ти, изглежда, не обичаш много приятеля си.

Петьо почервеня и нищо не можа да отговори от смущение.

Зает със себе си, Венци не обърна внимание на последните думи на човека, но Петьо ги запомни за цял живот. Ако Венци наистина се беше удавил, случайният свидетел можеше с пълно право да го обвини в убийство. Ах, този Венци, този Венци… След случката двамата едва не се скараха.

Но Венци не мирясваше. Приятелите му никак не се изненадаха, когато научиха за поредната му героична постъпка. Група малчугани в долните класове ритали топка в училищния двор. Едно момче, без да иска, отправило топката в отсрещния прозорец — той издрънчал и счупеното стъкло се посипало върху базалтовите плочки. Виновникът се изплашил и избягал.

Пристигнал заместник директорът на училището, който временно заместваше излязлата в отпуск по болест Козарева:

— Кой счупи стъклото? — изкрещял той, а от очите му хвърчали искри.

Децата мълчали уплашено.

— Питам: кой счупи стъклото? — повторно изкрещял Минчо Пиронков, така се казваше заместник директорът, и се насочил към децата.

А те не смеели дори да се помръднат от уплаха. И тогава…

— Аз! — излязъл пред малчуганите, сякаш искал да ги закрие с тялото си, Венци.

— Гамен! — заместник директорът му зашлевил такава плесница, че камбанки звъннали в ушите му.

Венци го погледнал спокойно, без да трепне, с нескрито презрение в очите. Това още повече вбесило Пиронков и той му ударил още една плесница — този път по другата буза.

— Защо ме биете?

— Защото си гамен!

— А вие сте отвратителен садист и долен страхливец! — отвърнал му Венци. — Всички страхливци са жестоки.

Децата занемели от изненада. Впрочем, те се възхитили от смелата постъпка на чудния батко.

А заместник директорът, както разказваха по-късно малчуганите, просто не можел да повярва на ушите си. Най-после проговорил:

— Ти… ти… ти… се осмеляваш! Осмеляваш се да говориш така на един…

— А вие защо ме ударихте? — не му останал длъжен Венци.

— Аз съм учител! — казал Пиронков. — Заместник директор съм на училище, а сега изпълнявам длъжността директор, ясно ли ти е?

— Какво от това? — отвърнал гимназистът. — Къде е писано, че учителите имат право да бият учениците?

— Ако никъде не е писано, аз ще го запиша на задника ти! — изтървал се Пиронков. — Така да знаеш! Кажи на баща си и на майка си още утре да дойдат в кабинета ми! И двамата? Ясно ли ти е?

— Ясно! — казал нехайно Венци. — Ще им предам.

Заместник директорът се прибрал в училището. Венци намигнал на малчуганите съзаклятнически, а те го гледали с искрено възхищение.

Когато слушаха разказа за новия „подвиг“ на Венци, Боби, Живко и Петьо го обявиха за ненормален. Опарили се веднъж, Боби и Живко бяха станали по-предпазливи — нали народът казва: „Парен каша духа“. Дълбоко в себе си момчетата мъничко му завиждаха, но никой не искаше да се издаде. А най-много му завиждаше Петьо. Той боготвореше Венци и същевременно изпитваше скрита неприязън към него, особено след случката при кладенеца.

Децата наляво и надясно разказваха за „подвига“ на Венци с искрено възхищение.

Но още същия ден Венци заплати тяхното възхищение много скъпо. Учителският съвет бе свикан по спешност на заседание. Временният директор докладва накратко за инцидента и настоя Венци, за проявена дързост и неуважение към учителите, да бъде изключен от гимназията. Ако не беше Донева, която умно защити своя възпитаник, той наистина щеше да изхвърчи като онази топка, с която малчуганите бяха счупили прозореца. Тя смело се противопостави на Пиронков:

— Вие знаехте ли, когато удряхте, че Венци не е счупил стъклото?

Траурното облекло й придаваше вид на светица и думите й звучаха някак по-особено и оказваха по-голямо въздействие върху останалите учители.

— Как така не го е счупил? — изненада се Пиронков. — Та той сам си призна. И то с такъв тон, сякаш беше извършил геройство.

Учителите, които не бяха посветени в случая, мълчаха и поглеждаха ту към заместник директора, ту към Донева. При скандалния случай със Силвия класната на X^г клас единствена се осмели да упрекне Козарева в безпринципност и направи такова пророчество, което се сбъдна.

— Самопризнанието не е никакво доказателство! — усмихна се Донева. — Нима не знаете, че тази теория отдавна е отречена в нашето общество. Нужни са факти и доказателства!

Тази жена, облечена в черна рокля, макар и дребна на ръст, по-дребна дори от учениците си, имаше характер. А съчетанието на тези две ценни качества й придаваше особен чар, който много малко учители притежаваха. И сега се чувствуваше нейното превъзходство над Пиронков, който я превъзхождаше само с по-високия си пост.

Пиронков не знаеше какво да й отвърне.

— А ти откъде знаеш, че не е Венци? — възрази той.

— Знам, видях всичко с очите си — спокойно отвърна Донева.

— Откъде видя? — иронично я попита Пиронков. — От масата в учителската стая ли?

— Другарю Пиронков, аз съм учителка…

— Какво като си учителка! — избухна заместник директорът. — Ти искаш с цената на всичко да спасиш този гамен, защото е от твоя клас… Там имаше свидетели…

— Да, имаше!

— Когато Венци си призна, че е счупил стъклото, те не го опровергаха — победоносно я погледна Минчо Пиронков и отиде до прозореца. — Те още играят там. Да ги повикаме ли?

— Аз мисля, че не е нужно — обади се някой.

— Аз настоявам да ги извикаме — твърдо заяви Донева.

— Добре! — съгласи се заместник директорът. — Сама си вкарваш автогол! — И като отвори прозореца, той се провикна:

— Деца, елате за малко в моя кабинет!

Децата се спогледаха плахо.

— Чухте ли? — повтори Пиронков. — Веднага се качете при мен!

И след малко децата влязоха в кабинета. Когато видяха събрани толкова много учители, те се смутиха.

— Кажете, деца — обърна се към тях заместник директорът, — кой счупи стъклото на прозореца?

— Илия! — изчурулика едно момиченце.

— Кой е Илия? — изненада се Пиронков. — Ти ли си? — обърна се той към най-малкото момче, което гледаше уплашено.

— Аз съм Стефан! — отвърна момчето.

— А къде е Илия?

— Той избяга…

— Тогава защо си изплашен така?

— Ами… топката е моя — примигна малчуганът.

— А Венци защо каза, че той е счупил стъклото?

— Не зная!

— Батко Венци направи това нарочно — пак се обади момичето.

— Защо?

— За да не се карате на нас.

И изведнъж децата се окуражиха и започнаха с възхищение да говорят за големия батко, който ги защитил.

Докато слушаше гласчетата им, лицето на Пиронков все повече и повече позеленяваше и той едва се сдържа да не изкрещи, както и по-рано на двора: „Вън, гамени с гамени!“. Но разбираше, че по този начин щеше да се изложи още повече.

— Свободни сте! — побърза да освободи децата заместник директорът, вбесен от показанията им.

Затова пък, когато децата, си излязоха, той изля злобата си върху Донева:

— Да предположим, че децата казват истината, макар че на нас ни е известно криворазбраното им, чувство за солидарност — с едва сдържан гняв заговори той, — но вашият любимец, колежке Донева, си позволи да ме нарече… разбирате ли? Той обиди един учител, един заместник директор и с това подрони авторитета ми пред децата…

— А вие защо го ударихте? — погледна го Донева.

— И какво от това?

— Как какво? — усмихна се учителката. — Та нима не разбирате: вие сами си подронихте авторитета, ударихте невинен човек, без да се постараете дори да установите истината. Даже Венци да беше виновен вие пак нямахте право да го биете! Днес и в казармата не бият, та какво остава в едно училище…

— Донева, не ми четете морал, Донева! — тупна по масата Пиронков. — Ти и Силвия защищаваше по-рано…

— Аз?

— Да, ти! И видя ли докъде я докара?

— Силвия, не аз, а другарката Козарева я защищаваше — с достойнство му отвърна класната на X^г клас. — Аз държах само да се установи истината. Що се отнася докъде е стигнала Силвия, мисля, че нямате основание да се притеснявате за нея. Тя намери верния път и ще стане по-добър и по-полезен човек от мнозина.

Тогава Минчо Пиронков реши да използува последния си коз. Той намекна за скандалната история в кварталния клуб.

— И какво общо има с това Венци? — настръхна Донева. — За него това е драма, другарю Пиронков, и не е никак деликатно от ваша страна да я намесвате сега. Но щом сте почнали, да продължим. Според мене Венци дълбоко изживява тази драма и може би тъкмо затова е поел чуждата вина върху себе си… Изобщо напоследък с него стават странни неща. Той сякаш непрекъснато проверява себе си. Не е ли това още едно доказателство, че момчето се стреми към нравствено и духовно усъвършенствуване? И ние като негови възпитатели сме длъжни да му помогнем, а не да го тикаме към пропастта. Колко му трябва на един юноша, за да се озлоби?

След острите престрелки, учителският съвет реши сега за сега да не изключва Венцислав Боянов, а само да му намали поведението е две единици — все пак, позволил си е да обиди учител, а това не е шега.

Решението на учителския съвет беше победа за Донева. Макар и с намалено поведение, Венци оставаше в нейния клас, а до края на учебната година — живот и здраве да е — тя ще предложи примерното му поведение да бъде възстановено.

За съжаление това наказание беше началото на бъдещия провал на Венцислав Боянов — доскорошния отличник на X^г клас. Поне в очите на много учители…

Но те не знаеха какво решение зрееше в главата на техния някогашен любимец. И откъде да знаят? Учителите се интересуваха предимно от успеха, а най-малко или почти никак за чувствата и настроенията, за болките и терзанията на своите възпитаници.