Максим Асенов
Бомба със закъснител (16)

Петнадесета глава
Трагедията на дребосъка

Странна еволюция претърпя отношението на Петьо към Венци. Познаваха се от година и половина — откакто станаха гимназисти. По-рано учеха в различни училища и живееха в различни краища на квартала, а в такъв голям квартал като „Иглика“ е невъзможно да познаваш всички свои връстници. Първото впечатление, което Петьо бе съхранил в паметта си за Венци, беше от първия учебен ден, когато и двамата попаднаха в една паралелка, чиято класна и тогава беше Емилия Донева. Докато Петьо дойде от друго училище, то Венци бе учил тук и по-рано и почти всички ученици го познаваха. Те се отнасяха с подчертано уважение към него, той ги респектираше с поведението си и без да се стреми видимо към лидерство, всички го признаваха за некоронован вожд на мъжката половина на класа. Всеки търсеше приятелството му и често го викаха за арбитър при решаването на различни спорове.

През първия учебен ден, когато всеки си търсеше другар, с когото да седне на един чин, поне пет-шест души се скараха кой да седне до Венци. Петьо имаше потиснато самочувствие, заради дребния си ръст и мишето си лице. В предишното училище му бяха прикачили прякора „Мишока“, дразнеха го, слагаха тайно сирене под чина му и когато изваждаше чантата си, побеляла от сиренето, целият клас се заливаше в смях:

— Мишока пак е гризал сиренце!

Това го озлобяваше. Постепенно Петьо се беше отчуждил от класа, в който учеше в прогимназията, съучениците му го смятаха за зъл и саможив. А по-късно когато вкараха баща му в затвора за чужди грехове, както казваше той, учениците съвсем се отдръпнаха от него. Ето защо Петьо реши да избяга от това училище, макар че и там имаше горен курс — предпочете да отиде в училището, което се намираше чак в другия край на този голям квартал, само и само да бъде по-далеч от довчерашните си съученици. Но за зла беда в същото училище и в същата паралелка попадна още един ученик от предишния им клас. И още през първия учебен ден той пъхна бучка сирене под чина му. Без да подозира това, Петьо сложи чантата си, а след малко, когато се наложи да я извади, тя цялата бе изцапана.

И онзи се разкикоти:

— Мишока пак е гризал сирене!

А после започна да църка като истинска мишка:

— Цър-цър-цър…

Понеже се намираше в нова среда, пък и ученикът, който му скрои номера, беше по-силен от него, Петьо не посмя да го замери с чантата си, а се похлупи на чина и от обида и безсилие се разплака.

Тогава за първи път забеляза Венци. Висок и строен, с мургаво и опалено от слънцето лице, с гъста черна коса и сключени вежди, той стана, отиде до присмехулника, хвана го за яката и така силно го разтърси, че оня мигновено се разтрепера.

— Защо се присмиваш на момчето бе, орангутан! — скастри го Венци.

Целият клас занемя. Дори и онези, които се бяха разхихикали на неуместната шега.

Когато видя гневните пламъчета в очите на Венци, старият познайник на Петьо си глътна граматиката, както обичат да се изразяват учениците.

— Ако втори път си позволиш подобна гавра — закани му се високият и черноок гимназист, — ще те изхвърля през прозореца. Ясно ли ти е?

Онзи мълчеше.

— Ясно ли ти е? — повтори още по-силно Венци. — Или искаш да ти светна един, за да ти се изясни съвсем!

— Ясно ми е! — бързо измънка виновникът.

— А сега си седни на чина! — заповяда му Венци. — И запомни: тук плоските шеги не минават.

После си взе чантата и отиде до Петьо:

— Мога ли да седна до теб?

— Да! — все още с разплакано лице му отвърна момчето.

Така започна необикновеното приятелство между двамата. Но те бяха неравностойни и като интелект, и като физика — Венци го превъзхождаше многократно. Петьо също не беше глупав, но униженията и страданията, които беше изживял, бяха изострили чувствителността му до болезненост. Фактът, че такъв ученик като Венци пръв му предложи приятелството си, го изпълни с гордост. Особено му беше благодарен, че го защити от неоснователните нападки заради баща му, попаднал в затвора за чужди грехове. Но по-късно великодушието на Венци като че ли започна да го дразни.

За пръв път почувствува това през миналото лято на бригадата — Петьо бе се хванал на бас с Михаил Бенчев за пет лева да изяде петдесет мравки… На Петьо му трябваха пари, а мравки и друг път беше ял. Просто ей така, от любопитство. Ето защо Петьо никак не се разтревожи, когато Жирафа му предложи за всяка мравка по десет стотинки. И ако не беше Венци, Силвия нямаше да затвори очите си от погнуса. Но този благодетел, който се чувствуваше задължен да оправи света и да защищава слабите, със своята категорична намеса обърна внимание на всички, включително и на Силвия, към която Петьо вече изпитваше нежни чувства. И уж го защити от бруталността на Жирафа, а всъщност го унижи още повече. Венци излезе герой в очите на хубавото момиче, а той, Петьо, стана още по-смешен и жалък.

Колкото и да не вярваше, че Силвия можеше да го обикне някога, Дребосъка все пак не губеше надежда.

Понякога той се виждаше в мечтите си като истински храбрец, който извършва подвиг след подвиг, а момичето го гледа възторжено и влюбено, поднася му цветя и нежно го целува по бузата… И тези мечтания, приличащи по-скоро на бълнувания на болен от маларична треска човек, го правеха неимоверно щастлив, но само за миг, за да се почувствува след това още по-нещастен. Особено губеше надежда, когато застанеше до високия и строен Венци, който се държеше просто и естествено, говореше увлекателно и остроумно и пленяваше всички. В такива мигове му идеше да изкрещи:

— Махни се оттук! Защо си застанал до мен? Не разбираш ли, че така още повече засилваш чувството ми за малоценност?

Казват, че дребните хора били много амбициозни. Някои историци дори твърдят, че дребният ръст на Наполеон е изиграл изключителна роля, за да стане велик пълководец и да придобие световна известност. Трудно е да се докаже това твърдение, но Петьо беше наистина много амбициозен. За разлика от мнозина обаче, той умело прикриваше амбициите си и играеше ролята на смачкан от живота юноша. Отначало ненавиждаше онези, които му се присмиваха, и се привързваше към тези, които го съжаляваха и му съчувствуваха. Но по-късно започна да се озлобява и към вторите.

„Защо съжалението на Венци ме дразни, а на Силвия ме радва?“ — питаше се понякога Петьо. Той разбираше, че момичето го защищава единствено от състрадание, защото имаше добро и отзивчиво сърце, но въпреки това то пораждаше в гърдите му смътна надежда. Защо?…

Трудно му беше да си отговори на този въпрос. Но в едно беше сигурен: колкото повече обикваше Силвия, толкова повече започваше да ненавижда Венци. Особено след случката при кладенеца. Тази безразсъдна постъпка сякаш беше необходима на Венци, за да го унижи още повече. Та нали Петьо си призна, че го е страх да се хване за кофата и му предложи да си разменят ролите? Венци прие и това за малко не му отне живота. А упрекът на случайния свидетел направи силно впечатление на момчето. Едва тогава Дребосъка се запита обича ли наистина Венци, или го мрази? Изглежда, не го обичаше. С всеки изминат ден Петьо се улавяше в неприязън към покровителя си. Тази неприязън беше някаква смесица от завист и омраза.

Мразеше го и същевременно продължаваше да общува с него. Нещо повече. Колкото по-силно ставаше озлоблението му към този умен и красив, смел и великодушен ученик, толкова повече общуваше с него, сякаш невидима пъпна връв свързваше ненавистта и привързаността му към Венцислав Боянов. Може би затова изпита злорадство, когато стана свидетел на унижението на Боян Павлов. Никога не се бе смял така искрено, от сърце. Но странно, щом видя разстроеното лице на Венци, той се сепна. Погълнат от собствените си трагични преживявания, Венци нищо не бе забелязал. И слава богу! — каза си Петьо, защото този човек все още му беше необходим.

Един ден Дребосъка стоеше самичък у дома и решаваше някаква кръстословица, когато на входната врата се позвъни. „Кой ли може да бъде? — помисли си той и се отправи към вратата. — Вероятно е Боби, а може и Живко да е. Нищо чудно и Венци да е решил да дойде за съвет във връзка с инцидента в училището…“

Но какво беше учудването му, когато на входа зърна замисленото лице на класната. Отначало трепна, помисли, че е научила за случката край кладенеца и е дошла да говори с майка му за неговото поведение. Но Донева се усмихна приветливо и сърцето му се отпусна: „Значи не идва да се оплаква!“.

— Заповядайте, другарко Донева! — учтиво я покани Петьо.

— Аз… само за малко — каза учителката, като че се оправдаваше за внезапното си посещение. — Дойдох да си поговорим по един въпрос…

Петьо трепна, отново обзет от недобро предчувствие:

— Влезте!

Донева не изчака нова покана, прекрачи прага, а Петьо отвори вратата на хола, който в момента беше най-подреден, и й предложи стол. Тя огледа хола — наредбата беше бедна: обикновено канапе, голяма груба маса и няколко стола. Нямаше нито дебели килими, нито фотьойли, нито барче, каквито бе виждала в апартаментите на много ученици, а и стените бяха голи — без нито една картина. И се упрекна, че увлечена в тревогите около мъжа си, не е имала възможност да дойде поне веднъж в дома на този беден, изтерзан ученик.

Учителката, седна на предложения й стол и сама покани Петьо, който стоеше прав, сякаш се чувствуваше провинен в нещо:

— Седни и ти!

— Ей сега! — отвърна Дребосъка и изтича до съседната стая, а след малко се върна с кутия най-обикновени бонбони. — Заповядайте! Почерпете се!

— Мерси! — Донева протегна ръка и си взе един бонбон, налапа го и едва не се намръщи. Бонбонът беше от рода на марципаните — като кал се размаза в устата й.

Петьо също си взе бонбон и с удоволствие го изяде — това не убегна от наблюдателния поглед на гостенката. Момчето остави отворената кутия на масата и седна на един стол срещу класната. И зачака.

— Научих, че скоро ще пуснат баща ти от затвора — първа наруши мълчанието Донева.

— Да, след около един месец — отвърна Петьо. — Пускат го предсрочно.

— Всички знаем, че пострада невинен. Това сигурно ти е причинило много страдания…

— Така си е…

— Ти не бива да се озлобяваш срещу ония, които проявяват неразбиране — предпазливо продължи класната. — Съучениците ти са малки и не разбират колко ти е тежко…

— Аз не им се сърдя — тихо отвърна Дребосъка. — Отдавна свикнах. И все пак…

Настъпи кратко неловко мълчание. Очевидно Донева не беше дошла току-така, но Дребосъка още не можеше да се досети каква е истинската цел на неочакваното й посещение.

— Мисля — наруши мълчанието учителката, — че най-добре те разбираха Венци и Силвия.

— Да! — сепна се Петьо и сякаш се натъжи. „Какво искаше да каже с това?“

— Сега те също изживяват сериозни затруднения — продължи мисълта си Донева. — Силвия избяга, а Венци тежко понесе позора на баща си в кварталния клуб… И ти би могъл да помогнеш…

— И на двамата ли?

— Не! Имам пред вид само Венци. Доколкото зная, той е направил не малко за теб и сега сте много добри приятели… — Донева спря за миг и го погледна право в очите. — Ти сигурно си научил за станалия инцидент в училището!

— Боби ми каза. А какво реши учителският съвет?

— Намалиха му поведението с две единици — с въздишка отрони класната. — Въпреки моята защита, Пиронков настояваше за изключването му…

— Значи, не го изключиха? — обади се Петьо. — А ние се опасявахме, че ще го изгонят от училище.

— Засега успях да се наложа — каза Донева. — Но Пиронков е отмъстителен и при първото провинение на Венцислав Боянов ще се възползува от случая. Впрочем, той вече се закани. А Венци напоследък е станал особен. Сам предизвиква…

— Какво имате предвид? — наивно я погледна Дребосъка, въпреки че знаеше за какво загатва.

Донева не отговори веднага. Тя изгледа изпитателно момчето, стори й се някак особено, забеляза известна неискреност в поведението му и мислено се упрекна: „Дали не бъркам, че му се доверявам?“. Но вече беше започнала и реши да отиде до край.

— Бях при майка му и тя също ми се оплака от Венци.

— Защо? Какво друго е направил?

— Нищо лошо, но е станал много странен, затворил се е, нищо не споделя с нея, а по-рано й се доверявал… Водил си дневник.

— Дневник? — възкликна изненадан Петьо. — Да не е решил да става писател?

Класната се усмихна горчиво на наивния му въпрос:

— Не всички, които си водят дневници, стават писатели — каза тя. — По-важното е, че в него си записват най-съкровените мисли и планове…

Дребосъка слушаше с нарастващ интерес. Странно!

— За първи път чувам това — сподели гласно той. — Леля Лена чела ли го е?

— Да! — отвърна класната. — И това най-много я тревожи… Тя замълча и отново погледна в очите на Петьо. — С теб не е ли споделял за някои свои намерения?

— Споделял е разни неща — неопределено отговори ученикът.

— За разочарованията си от хората и цивилизацията например? — уточни Донева. — За това, че човечеството върви към гибел…

— Ах, да! — засмя се Дребосъкът. — Говорил е понякога за тези неща. Напоследък много чете научна фантастика и гледа приключенски филми. Дори когато гледахме филма „Трапера“, той с такъв възторг говори за главния герой, че даже започнахме да му викаме Трапера…

— Ясно! — замислено реагира учителката. — Но мисля, че това не е само временно увлечение.

Донева спря и отново изгледа изпитателно малкия си събеседник. Направи й впечатление, че той я слуша много внимателно. Значи се отнася сериозно към думите й. Изглеждаше загрижен за приятеля си и това я окуражи.

— Ако Силвия беше тук, тя щеше да му помогне…

— Силвия! — едва не подскочи Петьо. — Защо пък Силвия?

— Защото много го цени и уважава — усмихна се класната. — И дори нещо повече. Струва ми се, че не е безразлична към него…

— Откъде знаете? — поруменя Дребосъка.

— Зная. Нали затова съм ви класна, да зная колкото може повече за своите ученици. Но сега Силвия не е тук и единствената ми надежда е в теб. — Донева спря за малко. — След Силвия, ти си най-добрият му приятел и вярвам, че няма да ти бъде безразлична съдбата на Венци.

Петьо слушаше с присвито сърце и с големи усилия успяваше да прикрие обзелото го вълнение. Той и по-рано се досещаше, че Силвия не е безразлична към Венци, но това, което чу от класната, го зашемети.

След като я изслуша, той обеща да направи всичко, което е по силите му, за да помогне на приятеля си, и я изпрати до вратата. Тя му стисна с благодарност ръката и уверено каза:

— Вярвам в теб! Ти си добро момче, сам си изстрадал много и не се съмнявам, че ще съумееш да помогнеш на Венци да изживее кризата, в която е изпаднал.

— Разбира се, другарко Донева! — загрижено я увери Петьо. — Винаги можете да разчитате на мен.

Класната се сбогува с ученика и заситни по стълбището.