Максим Асенов
Бомба със закъснител (12)

Единадесета глава
Другарският съд

— Ето ги и подсъдимите!

Мнозина се надигнаха от столовете, за да видят малките хулигани, които бяха надраскали колата на професора.

Боби и Живко вървяха с наведени глави. И двамата бяха почти еднакво високи — само че Живко беше русокос, а Боби имаше гарваново черна коса и изглеждаше по-суров и мъжествен…

— Та това са Боби и Живко! — възкликна някой.

— Какво като са Боби и Живко!

— Те са добри момчета. Аз ги познавам — в един блок живеем.

— Аз спя с жена си на едно легло, че пак не я познавам — подхвърли шеговито някой.

В салона избухна смях.

— Тихо! — бай Боян се надигна зад покритата с червено сукно маса. — Тихо!

Но хората сякаш не го чуваха. Те бяха жадни за зрелище.

Тогава председателят на другарския съд размаха съдийския звънец и силен звън се разнесе в салона.

Звънът респектира хората и те млъкнаха.

— Тихо! — бай Боян остави звънеца и забеляза по-спокойно. — Не сме се събрали вицове да си разправяме…

От лявата му страна седеше Брадата, включен наскоро в другарския съд, а от дясната — невзрачно старче, спечено като чироз и с окапала коса. Членовете на другарския съд бяха призвани да бдят за морала на живущите в квартал „Иглика“. Обикновено те се занимаваха с поведението на онези граждани, които бяха компрометирани и застрашаваха духовният климат в квартала. През ръцете им бяха минали десетки, ако не и стотици дела на семейства пред разпадане, на закоравели алкохолици и на изпуснати деца и юноши, зарегистрирани към Детската педагогическа стая…

По-рано председателят на другарския съд беше един пенсионер, бивш интербригадист от испанската гражданска война, политзатворник и партизанин, дългогодишен инспектор и прокурор, който бе натрупал ценен опит и със своята улегналост и добър педагогически подход бе помогнал на не едно семейство. А имаше хлапаци и лекомислени момчета, извършили по някоя и друга кражба, които благодарение на неговата намеса бяха отървали затвора или ТВУ. Мнозина от тях го канеха да им кумува, когато се заженеха, излезе му и прякор — „кума“.

Но след неговата смърт като че ли никой не желаеше да се нагърби с тази отговорна и твърде неприятна работа, от която не можеш да спечелиш нищо освен главоболия. Тогава именно се спряха на бащата на Венци.

Бай Боян, който работеше като електротехник в едно предприятие, прие с радост направеното му предложение. За него това беше една възможност да си създаде по-голям престиж сред съкварталците, които до този момент почти не го забелязваха. А сега започнаха да идват жени и да се оплакват от мъжете си, които се връщали почти всяка вечер пияни в къщи и ги пребивали, от бой. Идваха и мъже да се оплакват от неверните си съпруги, и отчаяни родители, които не бяха в състояние да се справят сами с четиринадесет-петнадесетгодишните си деца, вече пропушили първите цигари и кривнали от правия път.

На бай Боян всичко това му беше интересно — той виждаше калта на квартала, ставаше свидетел на остри разпри между съпрузи, между настръхнали бащи и деца, братя и сестри, които взаимно се оплюваха, щедро хвърляха кал един върху друг, и изпитваше задоволство, че неговото семейство е цвете в сравнение с останалите… След такива заседания той обикновено се връщаше у дома уморен, но доволен и споделяше с Лена впечатленията си. Тя го изслушваше внимателно и като добър педагог — нали самата беше учителка — понякога си позволяваше да му направи някоя и друга уместна забележка. Обикновено тя биваше права, но мъжът й държеше на своето от чисто мъжко честолюбие. А веднъж, когато й разказа една много заплетена история, тя, вслушвайки се внимателно в интонацията на гласа му, с някаква горчивина забеляза:

— Странно!

— Какво! — погледна я с недоумение бай Боян. — Кое е странното? Та жената е мръсница, разбираш ли, а и мъжът й не се оказа стока.

— Странното е друго — замислено повтори Лена.

— Кое?

— Струва ми се, че ти е приятно да се ровиш в чуждите мръсотии — отвърна жена му, а след известно мълчание, добави: — Изглежда, че чуждите нещастия те радват…

— Глупости! Говориш глупости! — засегна се мъжът й и обиден напусна хола.

И сега бай Боян огледа салона — искаше да види дали Венци наистина е дошъл, но след като не го забеляза сред пъстрата публика, реши да пристъпи към деловата работа… Той се наведе към членовете на другарския съд и нещо им пошушна, а те му отвърнаха с кимане, което означаваше, че са напълно съгласни с него.

После отново вдигна глава и пак огледа салона. Погледът му попадна на седналите недалече от съдийската маса Боби и Живко и недоволна гримаса се изписа на лицето му:

— А вие защо седите? — строго ги запита той.

Двете момчета станаха от столовете и повдигнаха рамене.

— Защото всички са седнали! — отвърна Боби. — Забранено ли е?

— На вас не се полага да сядате! — назидателно каза бай Боян. — Вие сте подсъдими.

Гимназистите останаха прави и наведоха глави.

Всички бяха вперили очи в членовете на другарския съд и чакаха с нетърпение да започне интересното дело…

Публиката беше разнородна — имаше представители на всички поколения, но най-голям беше броят на пенсионерите, окупирали първите редове. На последните няколко реда бяха насядали само младежи и девойки, предимно гимназисти. Сред тях беше и Светла, която живееше само с майка си, защото баща й отдавна бе напуснал семейството и се бе запилял в един далечен крайморски град с някакво момиче, цели двадесет години по-младо от него. Кой знае защо, тя изглеждаше неспокойна и твърде много се вълнуваше. От време на време поглеждаше към Боби и правеше опити да привлече вниманието му — очевидно искаше да го окуражи. Но той, вглъбен в нерадостните си мисли, не я забелязваше.

В дъното на салона имаше малко прозорче — нещо като пощенско гише, само че по-голямо. През него надничаха, прилепени една до друга, три рошави глави. Венци, Петьо и Ванко. Странно, защо тримата приятели не бяха в салона, а стояха в преддверието на кварталния клуб, където зееше отворено електрическо табло. Виждаха се много бушони.

— Този бушон трябва да отвъртим! — посочи с пръст Венци.

— Сега ли? — посегна към бушона Ванко.

— Не сега! — дръпна ръката му Венци.

— А кога?

— После! В най-критичния момент, преди да бъде произнесена присъдата. Или в момента, когато баща ми стане и започне да я чете.

— Защо бе, Трапер? — недоволно го попита Ванко.

— Защото могат да ги оправдаят…

— Жалко!

— За какво? Че ще ги оправдаят ли? — усмихна се Венци.

— Не, бе! — засегна се Ванко. — Жалко за зрелището. Каква паника ще настъпи, представяш ли си, а?

— Тихо! — извика им Петьо, който отново бе проврял главата си през прозорчето. — Делото започна. Венци, ама баща ти е страшен. Говори като по ноти…

Ванко и Венци също провряха главите си през прозорчето.

И наистина, застанал зад съдийската маса, бай Боян говореше твърде патетично:

— Престъплението, което разглеждаме сега, е от особен характер — продължаваше председателят на другарския съд. — Представете си ново Пежо, току-що купено, и изведнъж се намират двама безотговорни хашлаци, които от излишък на енергия, защото съвременните млади хора наистина безделничат, решават да я обезобразят. Да нашариш такава кола със стотици запетайки, издълбани върху бялата боя, това е повече от безобразие. Такава безотговорна постъпка не може да бъде оправдана с нищо, освен с някакво животинско озлобление към личната собственост и съвременната техника. И ако не беше великодушието на професор Добрев, те щяха да отидат в затвора или най-малкото в ТВУ. Представяте ли си какво е било удивлението на следователя, когато професорът се е застъпил за тях? Потърпевшият, на когото са нанесли щети, идва да ходатайствува за престъпниците! Следователят се трогнал от неговото благородство, но понеже законите са си закони и не могат да се погазват, независимо от проявената хуманност на Добрев, решава да избере най-безболезнения вариант — предава ги на нас, т.е. на другарския съд. Това е високо доверие към цялата квартална общественост…

Бай Боян, който се беше разпалил, спря за малко да си поеме дъх, обърса с кърпичка избилата по челото му пот и пак продължи:

— Вие чухте колко брутално е тяхното провинение — посочи с ръка Боби и Живко. — И ако не ги заставим да осъзнаят вината си, те могат да отидат твърде далеч. Днес посегнали на кола, утре ще подпалят нечия къща, а други ден могат и човек да убият…

— Не преувеличавате ли малко? — обади се някой от залата.

Въпросът беше неочакван и сепна бай Боян. Той спря и огледа претъпкания салон. Странно, кой ли се обади. Гласът му се стори познат.

Този миг именно използува Светла, която през цялото време нервно хапеше устните си, и се надигна:

— А знаят ли членовете на другарския съд защо Боби и Живко са надраскали колата със запетайки?

— Откъде ще знаем — усмихна се бай Боян и разпери ръце. — На този въпрос могат да отговорят само виновниците.

— Но какво общо има това с делото? — надигна се спеченото като чироз старче. — Нима вината им щеше да бъде по-малка, ако вместо запетайки бяха изрисували риби върху колата?

Хората в салона се разсмяха на остроумния отговор.

— Можеха и акули да изрисуват — обади се някой.

— А защо не са изрисували? — добави друг.

— Защото акулите можеха да изядат целия другарски съд, барабар с председателя — гневно отвърна Светла.

В салона отново избухна смях.

В този миг зад съдийската маса се надигна Брадата. Досега той беше мълчал. Твърде много му потръгна напоследък. Не само че го направиха асистент в местния институт, но започна да развива и активна обществена дейност. Ако научат за това приятелите му, ще помислят, че е решил да прави кариера… А истината беше съвсем друга. Той се чувствуваше гузен пред Силвия и се опасяваше, че нейното име може да бъде намесено в процеса. И сега реши да предотврати тази опасност, като отклони вниманието на хората в друга посока:

— Повдигнатият въпрос е наистина интересен — започна бавно Чунтов. — В българския език са известни дванадесет препинателни знаци — цифрата измисли в момента, без да е уверен, че е точна. — Изглежда, че злосторниците не познават другите знаци. От направените проучвания е установено, че най-често изпускания знак е запетайката…

— Но аз не това имам пред вид — опита се да го прекъсне Светла.

— Много добре те разбирам — усмихна й се Брадата. — Запетайката, макар и незначителен и често подценяван препинателен знак, може да се окаже понякога фатална…

— Точно за това ми е думата! — поласкана, се съгласи Светла. — Една такава запетайка стана причина да намалят поведението на Боби и Живко…

— Случват се и по-страшни неща — разпери ръце Чунтов. — Навярно сте чували, че поради небрежно пропускане на една такава запетайка от някаква си съдебна секретарка, един човек го окачили на бесилото, без да е виновен…

Думите му развеселиха хората и те се разшумяха. Разприказваха се. Постигнал целта си, Брадата седна. Но хората продължаваха да шумят.

— Тихо! — мъчеше се да ги надвика председателят на другарския съд. — Запетайката си е запетайка, а законите — закони. Ред трябва да има.

Шумът стихна. Бай Боян се обърна нервно, към последните редици, където седяха предимно младежи, и ги упрекна:

— Млади сте, та морето ви се струва до колене. Всичко ви се поднася на тепсия — апартаментите ви апартаменти, обзаведени с хладилници и телевизори, колите ви на разположение… А какво беше едно време…

— Аз не знам какво е било едно време — прекъсна го Светла, — но зная какво е сега. Много от възрастните обичат да се хвалят с миналото си, а сега са се превърнали в отрепки.

— Кого имаш пред вид? — трепна бай Боян.

— Баща си!

— Какво е направил той? — обърна се към нея председателят.

— Избяга с една мацка! — отвърна момичето. — От бащинските си задължения избяга.

— Баща ти е изключение — обади се Лисички.

— А изключенията не ви ли интересуват? — стрелна го със святкащи очи гимназистката. — Или ние, изключенията, трябва да умираме.

В салона настъпи гробна тишина.

— Това не е предвидено в днешния ред — надигна се старчето. — Ние се отклоняваме от вярната посока. А що се отнася до обвиненията на момичето, хвърлени на ангро едва ли не срещу всички родители, аз мога да кажа, че тя не е права. Има бащи и бащи. Не бива от отделните криви дървета да не виждаме могъщата и стройна гора. Да вземем за пример нашия председател. Всички знаят неговото минало. Знаят, че е раняван, че е награждаван, че…

— Кога? — прекъсна го някой.

Бай Боян трепна. Това беше същият глас, който се обади най-напред. Струваше му се познат отнякъде. Кой можеше да бъде този човек? И какво искаше да каже?

— Когато е бил войник — отвърна с гордост старчето. — Както знаете, някога не беше като сега. Бяха тревожни времена. Тогава Боян Павлов с пушка в ръка е пазил завоеванията на народната власт — дори има белег на гърдите си, армаганче от враговете. Така ли е, Бояне? Разкажи на тези младоци какво си преживял, когато са те ранили…

— Сега не е време за спомени — смутено отвърна председателят.

— Прав си, сега не е време за спомени — за трети път се обади същият глас и от средните редици се надигна висок и строен мъж с вирнати мустаци, който се обърна към Боян: — Ако може, покажи си белега на гърдите…

Бай Боян пребледня. Всички впериха очи в него. Той не можа да издържи тези питащи погледи и наведе глава.

— Ако имаш белег на гърдите си — продължи мустакатият, — той може да бъде само от юмруците, с които се удряш по тях.

В салона избухна страшен, унищожителен смях, Боян се хвана с две ръце за масата и бавно се свлече на стола. А смехът кънтеше толкова силно, че дори прозорците дрънчаха.

Смях извираше и от гърлата на Ванко и Петьо, които бяха проврели глави през прозорчето и без да искат, станаха свидетели на неочаквания обрат на делото. Председателят на съда се беше превърнал в подсъдим. Той изглеждаше толкова смешен, че дори не можеше да събуди жал у околните.

Само Венци не се смееше. Лицето му се беше сгърчило от болезнена гримаса и за да не видят приятелите му, че плаче, той бързо измъкна главата си и хукна, подгонен от нестихващия смях. За първи път виждаше баща си толкова унизен и жалък. Не искаше да гледа по-нататък позора му.

Ванко забеляза как Венци изхвърча навън и сконфузен, че и той се беше смял заедно с другите, когато приятелят му е страдал, също измъкна главата си от рамката. После протегна ръка към електрическото табло и с хъс отвъртя бушона.

Осветлението угасна и в салона настъпи непрогледен мрак. Смехът изведнъж секна. Настана суматоха. Мнозина започнаха да се вайкат, а някои да псуват по адрес на това проклето електричество, което ще угасне тъкмо тогава, когато най-много им е необходимо…