Максим Асенов
Бомба със закъснител (17)

Шестнадесета глава
Двойната игра

Останал сам, Петьо забрави за недовършената, кръстословица и дълго мисли за разговора си с Донева. Дали не прекали с някоя своя дума? Уж се стараеше всичко да отмерва до милиграмче… Но кой знае… Ами ако това е клопка от нейна страна? Ако е надникнала в подлата му душичка и иска да го изпита? Едва ли. Класната не е такава. Чисто и просто е загрижена за Венци и иска да го предпази от Пиронков. Щом си помисли за заместник директора, изведнъж го озари смела идея. Пиронков е подляр… Защо да не отиде при него и да му разкаже за разговора си с класната?

Дребосъка толкова се развълнува, че започна да се разхожда из хола. Но след като размисли малко, прецени, че такъв ход не е безопасен. Онзи хитрец можеше така да го оплете в мрежата на интригите си, че трудно ще се измъкне от тях. По-добре ще постъпи, ако уведоми Венци за разговора си с класната — така ще му засвидетелствува своето приятелство. Ама защо пък? Какво ще спечели от това? Ще го направи само по-предпазлив, а възможно е по някакъв начин и да й загатне за това. Тогава тя съвсем ще се разочарова от Дребосъка. Не! И този ход не е много уместен. Може би най-хитро, най-готино ще бъде, ако каже на Венци, че го е посетил лично самият заместник директор. Да, точно така… за да го използува като оръдие. Разбира се, пак от голяма загриженост и най-чисти педагогически съображения… Така той още повече ще настрои „приятеля“ си срещу онова говедо. И какъвто е лапнишаран, може да извърши някоя още по-необмислена постъпка, която, ако стигне до ушите на Силвия, съвсем ще смъкне ореола, създаден около името му.

Опиянен от хрумналата му идея, Петьо се облече набързо и изскочи навън. Беше светло. По улиците бързаха хора, профучаваха коли. Как му се искаше да спре някое такси, за да стигне по-бързо при своя приятел, но откъде да намери пари, за да плати на шофьора? Затова отиде на спирката. Разгеле, автобусът пристигна веднага и след десет минути беше при Венци. За щастие го свари самичък у дома…

Щом видя малкия си приятел, застанал смутено на стълбището, Венци искрено се зарадва и веднага го покани:

— Влез, Петьо! Влез! Какво те носи насам?

— Сега ще ти кажа — задъхан му отвърна Дребосъка. — Ох, дъх не ми остана… Толкова съм бързал.

— Защо? Какво се е случило? — тревожно го попита Венци, докато се разполагаха в стаята.

Петьо огледа спретната стаичка с добре подредена библиотека, хвърли поглед и към бюрото, където видя и календарчето, и малкото буренце, в което ученикът слагаше химикалките и моливите си, и най-важното — ДНЕВНИКА. За първи път виждаше този дневник. С мъка отлепи погледа си от него.

— Над главата ти е надвиснала голяма опасност! — бързо и тревожно изрече гостенинът.

— Каква опасност?

Венци се досети, че става дума за днешния инцидент, но все пак реши да изчака. Петьо го погледна в очите:

— Ти знаеш ли — каза му той с такъв тон, сякаш правеше някакво откритие, — че заместник директорът не те обича?

— Знам! — засмя се Венци. — Нищо ново не ми казваш.

— Не се смей! — намръщи се Петьо.

— Защо?

— Пиронков иска да те шпионирам — мрачно му каза Дребосъка.

— Кой да ме шпионира? — още не можеше да загрее Венци, изглежда, го слушаше разсеяно.

— Аз!

— Ти? — погледна го недоверчиво Венци.

— Да, аз!

— Мен ли да шпионираш?

— Да, теб!

— Ама той е ненормален! — отново се разсмя Венци. — Нима не знае, че ние сме приятели?

— Знае! — потвърди Петьо.

— Ами тогава?

— Тъкмо на това разчита — предпазливо започна да му обяснява Дребосъка. — Той не ми каза направо да те шпионирам, а дойде да сподели, че бил много загрижен за теб — бил си много буен и си можел да направиш някоя беля, пък той не искал да те сполети съдбата на Силвия. И аз като твой приятел трябвало да му помогна, за да те предпазим от погрешни стъпки…

— Странно! — замисли се Венци. — Много странно!

„Май че се хвана на въдицата“ — помисли си Петьо и добави:

— Бъди предпазлив!

— А ти прие ли? — ненадейно го попита Венци.

Този въпрос Петьо не бе очаквал, затуй отначало се смути, но след малко се окопити.

— Не! — категорично му отвърна той. — Как ще приема? Та нали сме приятели?

— Сбъркал си! — леко го упрекна Венци. — Трябваше да приемеш.

— Да приема?

— Да!

— Аз?

— Да, ти! Какво чудно има в това?

— Венци! — засегна се Петьо, готов всеки момент да му обърне гръб. — Ти чуваш ли се какво приказваш? Нима един приятел може…

— Знам, че си ми приятел! И ти вярвам! — прекъсна го Венци. — А самият факт, че сега ме предупреждаваш, още повече ме убеждава, че си искрен и верен приятел.

— Ти толкова добрини си ми правил… — гласът на Петьо стана жален, сякаш беше готов всеки миг да се разплаче. — Толкова добрини, а аз да те шпионирам… Та това би било толкова гнусно, толкова кално… Аз да не съм Жирафа.

— Не си, вярвам ти! — настояваше на своето Венци. — Но трябваше да приемеш…

— Защо? — започна да мига Дребосъка.

Венци не му отвърна. Очевидно обмисляше нещо.

— Кажи, защо е трябвало да приема?

— Ей така — бавно отвърна Венци. — Само проформа…

— Не те разбирам…

— Много просто — обясни му приятелят. — Трябвало е да приемеш, за да го заблудиш… за да имаш достъп до него… Да знаеш какво мисли за мен…

— Вярно, бе!

— Виждаш ли?

— Това щеше да ти бъде от полза…

— Най-сетне откри Америка! — усмихна се Венци. — Изглежда реотана ти не е вносен. Трябва да го смениш с японски.

— Прав си! — с огорчение каза Петьо, като не обърна внимание на приятелската шега. — Но не се сетих. Не ми дойде на ум тази възможност. А сега вече е късно…

— Защо? Още не е късно.

— Но аз вече му отказах!

— Толкова по-добре.

— Пак не разбирам.

— Ех, ти! — потупа го по рамото Венци. — Наистина трябва да си вземеш корекомски реотан. Много си недосетлив.

— Ами какво мога да направя?

— Сега ти ще отидеш при него.

— Аз при Пиронков! Защо?

— За да му кажеш, че си размислил. Не си приел веднага, защото си мислил, че това е клопка от негова страна — започна да му обяснява Венци. — „Извинявайте, другарю Пиронков, ще му кажеш, но аз размислих… Не приех веднага, защото си помислих, че това е капан. Но сетне, като си припомних много неща от поведението на Венци, се убедих, че вие сте прав… Венци наистина е много буен и трябва да му се помага… Аз много съм му задължен и се боя за него… Особено сега, нали се досещате, след това, което стана с баща му… Разбирам, че вие му мислите доброто. Готов съм да ви помогна…“

— И той ще ми повярва ли? — наивно попита Петьо.

— Дори да не ти повярва, ще си помисли, че искаш да си разчистиш някакви лични сметки с мен — загадъчно се усмихна Венци. — Разбра ли ме?

Петьо изтръпна от истината, която Венци изрече, без да подозира предателството.

— Какви лични сметки?

— Нали знаеш, мръсниците винаги предполагат, че всички хора са мръсници — каза Венци. — Уважаемият Пиронков не те познава истински, както аз те познавам!

„Не бъди толкова сигурен!“ — горчиво си помисли Петьо, но замълча. След малко се обади:

— Не знам. Тези неща са много сложни и са трудносмилаеми за моя мозък, който има само две гънки и една, получена при удар — и се засмя.

Венци също се засмя на шегата му:

— Остроумен си, дяволе!

— И все пак не съм уверен дали Пиронков ще приеме, след като веднъж съм му отказал… Ами ако това наистина е само провокация от негова страна? Ако ме хване за яката и ме изхвърли като мръсно коте? Ако изкрещи: „Вън! Аз само те изпитвах, а ти се хвана на въдицата“? Тогава?

— Едва ли — твърде уверено му отвърна Венци. — Пиронков не е такъв човек, че да не се възползува от открилата се възможност. Той също е вярващ…

— Вярващ?! — изненада се Петьо. — Това за първи път го чувам.

— Да, вярващ! — повтори Венци. — Само че вярва не в някакъв бог, не в човешките добродетели, а в човешкия егоизъм!

— Добре, приемам — въздъхна Петьо. — За теб съм готов на всякакви рискове.

Венци прие съгласието на Петьо естествено, с доверчивостта на чистите хора.

После се чукна по челото:

— Ама че съм домакин и аз. Забравих да те почерпя…

— Няма нужда, няма нужда — скромно се възпротиви Петьо.

— Не! — заповеднически го прекъсна Венци. — Мама е приготвила чудесни сладки. Ще ги опитаме заедно. И по едно кафе.

И тръгна към кухнята. След малко се върна и постави чинийките със специалитета на майка му, сетне донеси две коли и две чаши. Накрая се върна и за кафето. Напълни чашите и каза:

— Заповядай! Да пием за нашето приятелство!

— За нашето приятелство! — повтори Петьо.

И двамата надигнаха чашите. После Венци забеляза дневника, който привличаше погледа на Дребосъка, и се усмихна:

— Дневник! — каза извинително той. — Напоследък ме е обхванала манията да си записвам всички мисли и хрумвания, които идват в тъпата ми глава…

Взе дневника, отвори чекмеджето на бюрото си и го мушна вътре. Но когато отваряше чекмеджето, Петьо забеляза вътре едно писмо. По почерка позна, че е от Силвия. И сърцето му се сви болезнено…