Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 6

Широко отворени, неохранявани стоят вратите ни,

през тях минава пъстро диво множество.

Мъже от Волга и от степите татарски.

От Жълтото море безлики силуети, малайзийци, скити, тевтонци, келти и славяни,

побягнали от бедността и присмеха на Стария свят,

донасят непознатите си богове и ритуали,

тигрови страсти, които нокти острят тук,

по улици и по площади какъв е този странен ропот,

заплаха за ушите ни,

гласове, каквито помни Вавилонската кула.

Томас Бейли Олдрич[1] „Неохраняваните врати“, 1882 г.

Шадоу се возеше на най-голямата въртележка на света, вкопчен в тигъра с орловата глава. След миг червените и белите светлини се издължиха, потрепериха и угаснаха и той запада през океан от звезди, а механичният валс се смени със силен ритмичен тътен и плясък, сякаш блъскаха чинели или вълни се разбиваха о брега на далечен океан.

Единствената светлина беше звездната. Тя обаче осветяваше всичко със студена яснота. Звярът под Шадоу се протягаше и стъпваше тихо и той усещаше под лявата си ръка топлата му козина, а под дясната — перата му.

— Приятно е да го яздиш, нали?

Гласът дойде някъде отзад, в ушите и съзнанието му.

Шадоу се обърна бавно; потокът от образи се движеше: застинали мигове, всеки уловен за стотна от секундата; и най-дребното му движение продължаваше сякаш безкрайно. Образите, които достигаха до съзнанието му, бяха лишени от смисъл: той сякаш гледаше света през многостенните като скъпоценни камъни очи на водно конче, но всяка стена съзираше нещо съвсем различно и Шадоу не успяваше да обедини нещата, които виждаше или мислеше, че вижда, в цяло, което да има смисъл.

Наблюдаваше господин Нанси, възрастен негър с тънък мустак, карирано спортно сако и ръкавици, яхнал лъва от въртележката, който ту се издигаше, ту отново се снишаваше, и в същото време, на същото място гледаше паяк сякаш от скъпоценен камък с размерите на кон, с очи като изумрудена мъглявина, който стъпваше самодоволно и се бе вторачил в него; пак в същото време виждаше и изключително висок мъж с кожа с цвят на тиково дърво, с три чифта ръце и с лице, изрисувано с червени черти, които, нахлупил шапка с бухлато щраусово перо, яздеше разлютен златист лъв и се бе вкопчил с две от шестте си ръце в гривата на звяра; гледаше и облечено в дрипи негърче с отекъл ляв крак, по който пъплеха черни мухи, и накрая зад всички тези неща наблюдаваше кафяво паяче, скрило се под спаружен жълтеникав лист.

Гледаше всички тези неща и знаеше, че са едно и също.

— Ако не си затвориш устата — предупредиха многото неща, които бяха господин Нанси, — нещо ще ти влети в нея.

Шадоу затвори уста и преглътна трудно.

На хълма на километър и половина — два от тях имаше дървено жилище. Те яздеха в тръс към него; копитата и лапите на животните под тях се движеха безшумно по сухия пясък край морето.

Чернобог препускаше на своя кентавър. Потупа го по човешката ръка.

— Нищо от това всъщност не се случва — каза той на Шадоу. Май беше малко отчаян. — То е в главата ти. По-добре не мисли за него.

Вярно, Шадоу виждаше беловлас възрастен преселник от Източна Европа в износен дъждобран и с метален зъб. Но виждаше и нещо ниско и черно, по-тъмно от тъмата наоколо, с очи като два пламтящи въглена, виждаше и княз с дълга развята черна коса и дълги черни мустаци, с окървавени ръце и лице, гол, ако не се брои мечата кожа през рамото му: той яздеше някакво същество — получовек, полузвяр, с лице и тяло, синеещи се от татуирани спирали и вихрушки.

— Кой си ти? — попита Шадоу. — Какво си?

Съществата под тях вървяха по брега. По нощния плаж неумолимо се плискаха и се разбиваха вълни.

Уензди насочи към Шадоу своя вълк, сега огромен, сив като въглища звяр със зелени очи. Съществото под Шадоу се дръпна и се завъртя на едно място, а той го погали по врата и му каза да не се страхува. То изсвистя войнствено с тигровата си опашка. На Шадоу му хрумна, че има друг вълк, който прилича като две капки вода на вълка, яхнат от Уензди, и върви само на миг зад тях през пясъчните дюни.

— Познаваш ли ме, Шадоу? — попита Уензди. Яздеше вълка с високо вдигната глава. Дясното му око блещукаше и святкаше, лявото беше помръкнало. Беше с наметало с качулка, голяма като на монасите, и лицето му бе вперено от здрача в Шадоу. — Обещах да ти кажа имената си. Ето как ме наричат. Войскаря, Мрачния, Ездача, Третия. Аз съм Едноокия. Наричат ме Високия и Прорицателя. Аз съм Гримнир[2], Качулатия. Аз съм Всеотецът, а също Гондлир — онзи, който носи жезъла. Имам точно толкова имена, колкото са ветровете, точно толкова названия, колкото са начините да умреш. Моите гарвани се казват Хугин и Мунин — Мислещия и Помнещия, вълците ми се наричат Фреки и Гери, моят кон е бесилото.

Върху раменете на Уензди кацнаха два гарвана, прозрачни като птича кожа, забиха клюнове вътре в главата му, сякаш за да опитат ума му, и с плясък на криле отново литнаха по широкия свят.

„В какво да вярвам?“, помисли Шадоу и гласът се върна при него някъде от дълбините на света, за да прокънти гръмовно:

Вярвай във всичко.

— Один? — рече Шадоу и вятърът отнесе думите от устата му.

— Один — пророни Уензди и шумът на вълните, които се разбиваха в брега от черепи, не бе достатъчно силен, за да заглуши шепота му. — Один — каза Уензди, за да усети вкуса на думата в устата си. — Один — каза Уензди с победоносен вик, който отекна от единия до другия хоризонт.

Името му набъбна, разрасна се и изпълни света като тътена на кръвта, бумтяща в ушите на Шадоу.

А после, точно като в сън, вече не яздеха към далечния хълм. Бяха там, а съществата, които бяха яздили, бяха вързани под навеса край жилището.

То беше огромно, но първобитно. Покривът беше сламен, стените — дървени. В средата на жилището гореше огън и от Дима очите на Шадоу засмъдяха.

— Трябваше да го направим в моя, а не в неговия ум — промърмори господин Нанси на Шадоу. — Там щеше да е по-топло.

— В неговия ум ли сме?

— Може да се каже. Това е Валяскялв. Старото му жилище.

Шадоу с облекчение забеляза, че Нанси отново е старец с жълти ръкавици, въпреки че сянката му трептеше, гънеше се и се променяше в пламъците на огъня и онова, в което се превръщаше, не бе съвсем човек.

Покрай стените имаше дървени пейки; десетина души седяха на тях или стояха отстрани, без да общуват помежду си. Бяха пъстро множество, в което имаше мургава жена на зряла възраст в червено сари, няколко бедно облечени бизнесмени и други, които стояха прекалено близо до огъня и Шадоу не можеше да ги види добре.

— Къде са? — прошепна яростно Уензди на Нанси. — Е? Къде са? Трябваше да бъдем десетки. Стотици!

— Нали ти си ги канил — напомни Нанси. — Според мен е чудо, че си докарал и толкова. Как мислиш, дали да не разкажа за начало една приказка?

Уензди поклати глава.

— И дума да не става.

— Не ми се виждат приятелски настроени — отбеляза Нанси. — Ако искаш да привлечеш някого на своя страна, разкажи му приказка, това е добър начин. А и нямаш бард, който да им попее.

— Никакви приказки — отсече Уензди. — Поне сега. По-късно ще има време и за приказки. Сега не.

— Никакви приказки. Добре. Ще бъда нещо като подгряващ изпълнител. — И господин Нанси се приближи с непринудена усмивка до огъня. — Знам какво си мислите всички — заяви той. — Мислите си, какви ги върши Компо[3] Ананси[4], дето е излязъл да говори пред всички, когато тук ви е повикал Всеотецът, точно както е повикал и мен? Ами знаете ли, понякога хората имат нужда някои неща да им се припомнят. Когато влязох, се огледах и се запитах: къде ли са всички останали? После обаче си казах: ние сме малко, а те — много, ние сме слаби, а те са силни, но това не означава, че с нас е свършено. Знаете ли, веднъж видях при дупката с водата Тигъра: имаше най-големите топки сред всички зверове, най-острите нокти и два предни зъба, дълги като ножове и остри като ками. И му рекох: така и така, братко Тигре, ти иди да се окъпеш, пък аз ще ти пазя топките. Много се гордееше с тях. И така, влезе той в дупката да поплува, а аз си сложих неговите топки и оставих своите, малки като на паяк. И после знаете ли какво направих? Плюх си на петите и беж да ме няма. Не спрях, докато не стигнах най-близкия град. И там видях Старата маймуна. Изглеждаш страшно добре, Ананси, рече ми Старата маймуна. А аз й викам: знаеш ли какво пеят всички в града? Какво, попита ме тя. Пеят най-смешната песен, която съм чувал, отвръщам й.

Впуснах се в танц и запях:

Тигрови топки, ами да,

тигрови топки похапнах,

сега вече никой не ще ме спре

и при голямата черна стена не ще се озова,

защото изядох мощта тигрова,

защото изядох тигровите топки.

— Старата маймуна щеше да се пръсне от смях — държеше се за корема, потропваше с крака и се тресеше, после и тя запя: „Тигрови топки, ами да, тигрови топки похапнах“, и си щракаше с пръсти, и се въртеше като пумпал. Бре, че хубава песен, вика ми, ще я изпея на всичките си приятели. Добре, изпей я, викам й, и отново се запътвам към дупката с водата. И що да видя: Тигърът обикаля, пляска с опашка, ушите му щръкнали, наежил се, не е за разправяне, трака с огромните си зъби като саби срещу всяко насекомо, а очите му бляскат като оранжев огън. Изглежда зъл, страшен и голям, а между краката му се полюшват мънички топки — по-малки, черни и спаружени не сте виждали. Ей, Ананси, рече ми Тигърът, когато ме видя. Нали уж щеше да ми пазиш топките, докато се къпя? Когато излязох от водата, не видях на брега нищо освен тези малки черни спаружени паякови топчици, които сега са ми между краката и които не стават за нищо. Отвърнах му, че съм си отварял очите на четири, но маймуните са дошли и са изяли топките, а когато съм им се скарал, са ми откъснали малките топки. И съм се засрамил толкова много, че съм избягал. Ти, Ананси, си лъжец, вика ми Тигърът. Ще ти изям черния дроб. После обаче чу как маймуните се задават от техния си град и идват към дупката с водата. Десетина щастливи маймуни, които подскачат по пътеката, щракат с пръсти и пеят колкото им глас държи:

Тигрови топки, ами да,

тигрови топки похапнах,

сега вече никой не ще ме спре

и при голямата черна стена не ще се озова,

защото изядох мощта тигрова,

защото изядох тигровите топки.

— А Тигърът като ревна, като заръмжа… подгони маймуните, те хукнаха с писъци към гората и се покатериха на най-високите дървета. А аз се почесвам по новите си хубави големи топки и ми е едно такова хубаво, че висят между кльощавите ми крака, и си отивам вкъщи. И до ден днешен Тигърът гони маймуните. И така, запомнете всички: това, че сте малки, съвсем не означава, че не притежавате сила.

Господин Нанси се усмихна, поклони се и точно като професионалист разпери ръце, докато всички му ръкопляскаха и се смееха, после се обърна и се върна на мястото, където стояха Шадоу и Чернобог.

— Нали ти казах: никакви приказки — рече Уензди.

— На това приказка ли му викаш? — отвърна Нанси. — Само се прокашлях. Подгрях ги за теб. А сега ти ще ги смажеш.

Уензди — едър старец със стъклено око, облечен в кафяв костюм и износено палто на „Армани“, — излезе в светлината на огъня. Застана там и загледа хората по дървените пейки — мълча по-дълго, отколкото според Шадоу човек може да мълчи, без да се притесни. Накрая каза:

— Познавате ме. Всички ме познавате. Някои от вас нямат причина да ме обичат, но и да не ме обичате, пак ме познавате.

Хората по пейките се размърдаха, зашумолиха.

— Тук съм по-отдавна от повечето измежду вас. И аз като вас съм се досетил, че можем да караме и с онова, което имаме. Не е достатъчно, за да сме щастливи, но е достатъчно, за да продължим. Но вече може би не е така. Задава се буря, буря, която не сме сътворили ние. — Той замълча. После пристъпи напред и кръстоса ръце на гърдите си. — Когато дойдоха в Америка, хората пренесоха със себе си и нас. Пренесоха мен, Локи[5] и Тор, Ананси и Бога Лъв, гномовете, коболдите[6] и банши[7], Кубера[8], Фрау Холе[9] и Астарот[10], пренесоха вас. Ние дойдохме тук заедно с ума на тези хора и пуснахме корени. Заедно с преселниците прекосихме океана и пристигнахме в новата земя. Тя е обширна. Не след дълго хората ни изоставиха, спомняха си за нас само като за същества от някогашната си родина, като за нещо, което не е дошло заедно с тях в новата. Онези, които истински вярваха в нас, отдавна умряха или престанаха да вярват и ние — уплашени, изгубени, онеправдани, — вече разполагаме само с оскъдни остатъци от преклонение и вяра. И трябва да се задоволяваме с това. Ето какво стана с нас, когато бяхме изтласкани до ръба на нещата, където никой не ни наблюдава внимателно. Защо да не си го признаем, днес имаме малко влияние. Тормозим ги, взимаме от тях, оправяме се, както можем, станахме продажни, развратничим и пиянстваме прекалено много, крадем, мамим, съществуваме из пукнатините в периферията на обществото. Стари богове тук, в тези нови земи без богове.

Уензди замълча. Огледа замислено, с достойнство един по един слушателите си. Те също го гледаха безизразно, лицата им бяха непроницаеми, като маски. Уензди се прокашля и се изплю право в огъня. Той лумна и се разгоря, като озари жилището.

— И така, както всички сте имали премного възможности да се убедите сами, в Америка се налагат нови богове, които приобщават все повече вярващи: боговете на кредитните карти и на бързите магистрали, на интернет и телефона, на радиото, болниците и телевизията, боговете на пластмасата, на клаксона и неона. Горди богове, тлъсти глупави същества, които се надуват от собствената си новост и важност. Те знаят за нас и ни мразят, ние им вдъхваме страх — заяви Один. — Заблуждавате се, ако споделяте друго мнение. Стига да могат, те ще ни унищожат. Време е да се сплотим. Време е да преминем към действие.

Старицата в червеното сари излезе в светлината на огъня. Върху челото й блестеше малък тъмносин скъпоценен камък.

— И си ни повикал тук, за да ни говориш тези небивалици? — възкликна тя.

После изсумтя, сумтене, в което се долавяше и развеселеност, и раздразнение. Уензди свъси вежди.

— Да, повиках ви тук. Но това, Мама-джи, не са небивалици. Дори малките деца го виждат.

— Значи аз съм малко дете, така ли? — Тя му размаха пръст. — Бях старица в Калихат[11] още преди и да са сънували за теб, глупако. Значи съм малко дете. Добре тогава, дете съм, защото не виждам никакъв смисъл в глупавите ти приказки.

И отново за миг — двойно видение: Шадоу виждаше старицата със сбръчкано от годините и от неодобрението лице, ала зад нея съзираше и нещо огромно, гола жена с кожа, черна като ново кожено яке, и с устни и език, яркочервени като артериална кръв. Около врата й висяха черепи, в многото си ръце държеше ножове, мечове и отсечени глави[12].

— Не съм казвал, че си малко дете, Мама-джи — уточни Уензди, само мир да има. — Но ми се струва очевидно…

— Единственото, което според мен е очевидно — отсече старицата и засочи с пръст (а зад нея, през нея, над нея като отглас засочи друг пръст, черен, с остър нокът), — е, че търсиш слава. От много време живеем в мир и сговор в тази страна. Някои от нас са по-добре от други, съгласна съм. Лично аз не мога да се оплача. В родната Индия има мое въплъщение, което е значително по-добре, но какво пък! Аз не завиждам. Наблюдавала съм възхода на новите богове, наблюдавала съм и падението им. — Тя отпусна ръка. Шадоу видя, че другите я гледат, а в очите им са се изписали различни неща: уважение, развеселеност, притеснение. — Тук се прекланяха пред железниците, и то до съвсем скоро. А сега железните богове са забравени точно както търсачите на изумруди…

— Говори направо, Мама-джи — подкани Уензди.

— Да говоря направо ли? — Тя изду ноздри и стисна устни. — Очевидно съм само дете и аз, аз ви казвам да изчакаме. Да не предприемаме нищо. Не сме сигурни, че ни мислят злото.

— Пак ли ще ни посъветваш да чакаме, ако някоя нощ дойдат при теб и те убият или похитят?

Тя бе преизпълнена с презрение, но и развеселена: личеше по устните и веждите й, по извивката на носа.

— Ако се опитат — заяви старицата, — ще установят, че е трудно да ме заловят и още по-трудно да ме убият.

Набитият младеж на пейката зад нея се прокашля тихо, за да привлече вниманието, и каза с тътнещ глас:

— Всеотче, моите хора се чувстват добре. Възползваме се по най-добрия начин от онова, с което разполагаме. Ако тази твоя война се обърне срещу нас, нищо чудно да изгубим всичко.

— Вече сте изгубили всичко — каза Уензди. — Предлагам ви възможност да си върнете поне нещо.

Докато той говореше, огънят припламна, извиси се и озари лицата на насъбралите се.

„Всъщност не вярвам — помисли си Шадоу. — Изобщо не вярвам на всичко това. Може би още съм на петнайсет години. Мама още е жива и аз не съм срещнал Лора. Всичко, което се случва, е просто особено ярък сън“. Но не можеше да повярва и в това. Единственото, на което се опираме във вярата си, са сетивата ни, оръдията, които използваме, за да възприемаме света: зрението, допирът, паметта. Ако те ни излъжат, не можем да вярваме на нищо. А дори и да не вярваме, пак можем да пътуваме единствено по пътя, който ни сочат сетивата: и трябва да извървим този път докрай.

После огънят угасна и в жилището на Один — Валяскялв, се спусна мрак.

— Сега какво? — прошепна Шадоу.

— Сега ще се върнем в залата с въртележката — промърмори господин Нанси. — И старият Едноок ще ни черпи вечеря, ще даде някой и друг подкуп, ще целуне някои новородени и никой вече няма да изрече тая шантава дума.

— Каква шантава дума?

Богове. Какво все пак си правил, момче, когато са раздавали ума?

— Някой разказваше приказка за откраднатите топки на тигъра и се наложи да спра, за да чуя края.

Господин Нанси се засмя.

— Но не беше решено нищо. Не беше постигнато съгласие.

— Той ги обработва бавно. Ще ги убеди един по един. Ще видиш. Накрая ще склонят.

Шадоу усети, че отнякъде духа вятър, който разрошва косата му, докосва го по лицето, блъска го.

Стояха в помещението с най-голямата въртележка на света и слушаха „Кайзер-валс“[13].

В другия край на помещението имаше неколцина души, на вид туристи, които разговаряха с Уензди — бяха точно толкова, колкото смътните сенки в жилището му.

— Насам — избоботи Уензди и ги поведе през единствения изход, направен така, че да прилича на зейналата паст на огромно чудовище с остри зъби, готови да ги разкъсат на парчета.

Вървеше сред тях като политик, който убеждава, насърчава, усмихва се, учтиво не се съгласява, търси консенсус.

— Това наистина ли го имаше? — попита Шадоу.

— Кое, глупчо такъв? — рече господин Нанси.

— Жилището. Огъня. Топките на тигъра. Въртележката, на която се возихме.

— Какви ги приказваш? Забранено е да се возиш на въртележката. Не видя ли табелите? А сега млъквай.

Пастта на чудовището извеждаше в залата с органите и това озадачи Шадоу — не бяха ли минали вече оттук? И втория път залата му се видя не по-малко странна. Уензди поведе всички нагоре по някакво стълбище, покрай макети в естествен ръст на четиримата конници от апокалипсиса, увиснали от тавана, после по знаците се отправиха към изхода.

Шадоу и Нанси вървяха най-отзад. Излязоха от Къщата върху скалата и на връщане към паркинга минаха покрай магазина за сувенири.

— Жалко, че трябваше да си тръгнем преди края — отбеляза господин Нанси. — Надявах се да видим най-големия изкуствен оркестър по света.

— Аз го видях — намеси се Чернобог. — Нищо особено.

Ресторантът беше на десет минути по пътя. Уензди беше казал на всички гости, че ги кани на вечеря, и бе организирал превозването на онези, които нямаха транспорт.

Шадоу се запита как изобщо са стигнали до Къщата върху скалата, щом нямат превозни средства, и как ще си отидат, но не каза нищо. Това му се стори най-умното, което можеше да каже.

Трябваше да прекара до ресторанта цял автомобил, пълен с гости на Уензди; жената с червеното сари седна отпред до него. Отзад имаше двама мъже: набитият, странен на вид младеж, чието име Шадоу така и не беше разбрал добре, но което май звучеше като Елвис, и друг мъж — с тъмен костюм, когото той не помнеше.

Беше стоял до него, докато той се беше качвал в автомобила, беше му отворил и затворил вратата, а не помнеше нищо, свързано с него. Както седеше зад волана, се обърна, погледна го и се опита да разгледа добре лицето, косата и дрехите му, за да е сигурен, че ако го срещне пак, ще го познае, после пак се извърна, за да включи двигателя, и установи, че вече е забравил как изглежда мъжът. Беше оставил у Шадоу впечатление за богатство, но нищо повече.

„Уморен съм“, каза си той. Погледна надясно и хвърли едно око на индийката. Забеляза тъничката сребърна верижка с черепи по нея около врата й, гривната, от която висяха глави и ръце, подрънкващи като камбанки, ако жената се размърдаше, тъмно-синия скъпоценен камък върху челото й. Жената дъхтеше на подправки; на кардамон, индийско орехче и цветя. Косата й беше прошарена, тя забеляза, че Шадоу я гледа, и се усмихна.

— Наричайте ме Мама-джи — рече му.

— А аз, Мама-джи, се казвам Шадоу — отвърна той.

— И какво мислите, господин Шадоу, за намеренията на своя работодател?

Той намали скоростта, защото покрай тях профуча голям черен камион, който ги изпревари и ги заля с киша.

— Аз не питам, той не ми казва — отговори Шадоу.

— Според мен иска да даде последен отпор. Иска всички да погинем в блясъка на славата. Това иска. И ако сме достатъчно стари или достатъчно глупави, може би някои ще се съгласим.

— Не ми е работа да задавам въпроси, Мама-джи — натърти Шадоу.

Колата се огласи от звънтящия смях на индийката.

Мъжът отзад — не странният на вид младеж, а другият, каза нещо и Шадоу му отговори; само след миг обаче, и да го убиеха, не можеше да повтори какво е казал.

Странният на вид младеж не беше казал нищо, но сега си затананика под нос с плътен напевен бас, от който автомобилът закънтя, задумка и зажужа.

Странният на вид младеж беше среден на ръст, но с необичайно телосложение: Шадоу беше чувал за мъже, които в гърдите са широки като бъчва, но нямаше образ, който да приложи към метафората. Този мъж беше с гърди, широки като бъчва, с крака като… точно така, с крака като дънери и с ръце като лопати. Беше облечен в черна канадка с качулка, в няколко пуловера, в дебел панталон и съвсем неуместно за през зимата и за такива дрехи бе обул бели маратонки със същия размер и вид като кутии за обувки. Пръстите му приличаха на кебапчета и отгоре бяха плоски и четвъртити.

— Ама че тананикане — отбеляза Шадоу иззад волана.

— Извинявайте — отвърна странният младеж с плътен, много плътен и притеснен глас.

И спря да си тананика.

— Не, беше ми приятно — увери го Шадоу. — Не спирайте.

Странният младеж се подвоуми, после пак си затананика със същия плътен кънтящ глас. Този път тананикането беше примесено и с думи.

— Долу, долу, долу — пееше младежът толкова плътно, че стъклата се тресяха. — Долу, долу, долу, долу, долу, долу, долу.

По стрехите на всички къщи и сгради, покрай които минаваха, имаше коледни светлинки. Бяха какви ли не, като се почне от ненатрапчивите златни лампички, от които се сипеха искри, и се стигне до огромните снежни човеци, плюшени мечки и многоцветни звезди.

Шадоу спря пред ресторанта, голяма постройка с вид на плевня, и свали пътниците си пред входа. Закара колата в дъното на паркинга. Искаше да се върне сам в ресторанта, та от студа да му се поизбистри главата.

Остави автомобила до черен камион. Запита се дали не е същият, който ги бе изпреварил. Затвори вратата на колата и продължи да стои на паркинга; от устата му излизаше пара. Представи си как в ресторанта Уензди настанява всичките си гости на голяма маса по дължината на цялото помещение. Запита се дали наистина е возил отпред в автомобила Кали, запита се и какво е возил отзад…

— Ей, мой човек, намира ли ти се огънче? — попита почти познат глас и Шадоу се обърна, за да се извини, че няма, ала цевта на пистолета го удари над лявото око и той залитна.

Докато падаше, протегна ръка, за да се подпре. Някой натика нещо меко в устата му, да не би да изкрещи, и я залепи с тиксо: с плавни, обиграни движения, както касапин изкормва пиле.

Шадоу се опита да извика, за да предупреди Уензди, да предупреди всички, но от устата му излезе само тихо мучене.

— Плячката е вътре — заяви почти познатият глас. — Всички по местата си ли са? — Накъсан глас, който почти не се чу през пукота по радиостанцията. — Влизаме и ги обкръжаваме.

— Какво да правим с едрия? — попита друг глас.

— Опаковайте го и го разкарайте оттук — нареди първият глас.

Надянаха на главата на Шадоу качулка като чувал, стегнаха му краката и ръцете с лепенки, натовариха го в каросерията на камиона и го откараха.

Стаичката, където го заключиха, беше без прозорци. Вътре имаше пластмасов стол, лека сгъваема маса и кофа с капак, която му служеше за нещо като тоалетна. На пода се виждаше и двуметрово парче жълт дунапрен, върху който беше метнато тънко одеяло със старо кафяво леке в средата: Шадоу не знаеше от какво е, от кръв, от лайна или от храна, а и не искаше да узнае. Високо на стената имаше гола крушка под метална мрежа, но Шадоу не откри електрически ключ. Крушката светеше непрекъснато. От вътрешната страна на вратата нямаше дръжка.

Той беше гладен.

Първото, което бе направил, след като го бяха натикали в стаята, а после бяха махнали лепенките от глезените и китките му, бе да огледа внимателно помещението. Почука по стените. Кънтяха на кухо, сякаш са от метал. В горния край на стаята имаше малка вентилационна решетка. Вратата беше здраво заключена.

Над лявата му вежда бавно се стичаше кръв. Болеше го глава.

Подът беше гол. Шадоу почука и по него. Беше от същия метал, както и стените.

Той махна капака на кофата, изпика се и пак я покри. Ако се вярваше на часовника му, от похищението му пред ресторанта бяха минали само четири часа.

Портфейла му го нямаше, но му бяха оставили монетите.

Той седна на стола при квадратната масичка, на каквато играят карти. Беше покрита с прогорено от цигари зелено сукно. Шадоу започна да се упражнява да плъзга монетите по масата. После взе две монети от по двайсет и пет цента и направи така наречения Безсмислен фокус.

Скри едната монета в дясната си длан и показа другата, която бе хванал между показалеца и палеца на лявата си ръка. После уж взе монетата от дясната си ръка, макар че всъщност я пусна в лявата си шепа. Отвори дясната и показа монетата, която през цялото време беше там.

Важното при фокусите с монети бе, че те поглъщаха изцяло вниманието на Шадоу, по-точно, той не можеше да ги прави, ако беше ядосан или разстроен, затова се успокояваше, пречистваше съзнанието си от всички тревоги и страхове, докато се упражняваше с тези зрителни измами, дори с безполезните, защото хвърляше огромни усилия и майсторлък, за да създаде впечатлението, че е преместил монетата от двайсет и пет цента от едната ръка в другата, нещо, което, ако го правиш наистина, не изисква никакъв майсторлък.

Започна да упражнява още по-безсмислен фокус, при който монета от петдесет цента се превръща в ръката ти в един цент; сега обаче използваше двете монети от по двайсет и пет цента. По време на фокуса ту криеше всяка от монетите, ту пак я показваше: започна с това, че едната се виждаше, а другата не. Вдигна ръка към устата си, духна върху монетата, която се виждаше, и междувременно я плъзна, така че да я скрие в ше-пата си, а с двата пръста извади втората монета и я показа.

 

Впечатлението бе, че показва монетата от двайсет и пет цента в ръката си вдига я към устата си, духва върху нея и пак я сваля, а всъщност през цялото време показваше една и съща монета от двайсет и пет цента. Направи фокуса отново и отново, и отново. Запита се дали ще го убият и ръката му затрепери — съвсем леко, и едната монета падна от върха на пръста му върху мръсзелено сукно на масата за карти.

После, просто защото вече не можеше да прави фокуса, той прибра монетите, извади долара с главата на Свободата, който му беше дала Зора Полуночная, стисна го здраво и зачака.

В три след полунощ по неговия часовник агентите се върнаха, за да го разпитат. Двама мъже в черни костюми, с черна коса и лъскави черни обувки. Агенти. Единият беше с квадратно лице, широкоплещест и с буйна коса: изглеждаше така, сякаш в гимназията е играл американски футбол, и бе с ниско изгризани нокти; вторият беше започнал да оплешивява, бе с очила с кръгли сребърни рамки и старателно поддържани нокти. Макар и изобщо да не си приличаха, Шадоу подозираше, че на някакво равнище, вероятно клетъчно, двамата са като близнаци. Застанаха от двете страни на масичката и го погледнаха.

— Откога, господине, работите за Карго[14]? — попита единият.

— Не знам какво е това — отвърна Шадоу.

— Представя се като Уензди. Като Мрачния. Като Всеотеца. Един старец. Били сте забелязани заедно, господине.

— Работя за него от, има-няма, два дни.

— Не ни лъжете, господине — сопна се агентът с очилата.

— Добре — отговори Шадоу. — Няма. Но дните пак си остават два.

Мъжагата с квадратното лице посегна и изви ухото на Шадоу, като го стисна. Болката беше силна.

— Предупредихме ви да не ни лъжете, господине — рече той благо.

След това му пусна ухото.

И двамата агенти бяха със сака, издути от оръжието. Шадоу не се и опита да отговаря. Все едно беше в затвора. „Излежавай си присъдата — помисли си. — Не им казвай нищо, което те вече не знаят. Не задавай въпроси“.

— Хванали сте се, господине, с опасни типове — заяви агентът с очилата. — Ще направите добро на родината, ако се явите като свидетел на обвинението.

И се усмихна състрадателно: „Аз съм доброто ченге“, казваше усмивката.

— Разбрах — рече Шадоу.

— И ако не ни съдействате, господине — отбеляза агентът четвъртитото лице, — ще видите какви ставаме, когато не сме доволни.

И удари с отворена длан Шадоу по корема, и му изкара въздуха. Шадоу си помисли, че това е не изтезание, а просто уточнение в разговора: „Аз съм лошото ченге“. Задави се.

— Иска ми се да останете доволни — каза веднага щом бе в състояние да говори.

— Единственото, което желаем, господине, е да ни съдействате.

— Мога ли да попитам… — простена Шадоу („Не задавай въпроси“, помисли той, но вече бе твърде късно, думите бяха изречени). — Мога ли да попитам на кого съдействам?

— Искате да ви се представим ли? — подвикна агентът с четвъртитото лице. — Вие сте превъртели.

— Не, прав е — намеси се очилатият агент. — Така вероятно ще му е по-лесно да общува с нас. — Той погледна Шадоу и му се усмихна така, сякаш рекламираше паста за зъби. — Приятно ми е. Аз съм господин Стоун[15]. А колегата се казва господин Уд[16].

— Всъщност — рече Шадоу — питах от кои служби сте. От ЦРУ? От ФБР?

Стоун поклати глава.

— Ха! Вече не е толкова лесно, господине. Нещата не са толкова прости.

— Частният сектор — отбеляза Уд, — общественият сектор. Знаете. Напоследък те често се преплитат.

— Но мога да ви уверя — допълни Стоун с поредната зъбеста усмивка, — че ние сме от добрите. Гладен ли сте, господине? — Той бръкна в джоба на сакото си и извади блокче „Сникърс“. — Вземете. Подарък.

— Благодаря — отвърна Шадоу.

Махна обвивката на блокчето и го изяде.

— Сигурно искате да пийнете нещо. Кафе? Бира?

— Вода, ако може — отговори Шадоу.

Стоун отиде до вратата и почука по нея. Каза нещо на надзирателя от другата страна, който кимна и след малко се върна с пластмасова чаша, пълна със студена вода.

— ЦРУ — каза Уд. — Поклати тъжно глава. — Какви тъпанари! Ей Стоун. Чух нов виц за ЦРУ. И така, как можем да сме сигурни, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?

— Не знам — каза Стоун. — Как можем да сме сигурни?

— Кенеди е мъртъв, нали? — рече Уд.

И двамата се засмяха.

— Сега по-добре ли се чувствате, господине? — поинтересува се Стоун.

— Вероятно.

— Тогава защо не ни кажете какво се случи тази вечер, господине?

— Разглеждахме забележителности. Ходихме в Къщата върху скалата. После отидохме да хапнем. Останалото го знаете.

Стоун въздъхна тежко. Уд поклати глава, сякаш е разочарован, и изрита Шадоу по капачката на коляното. Болката беше непоносима. После Уд фрасна с юмрук Шадоу в кръста, точно над десния бъбрек, и заби кокалчетата на пръстите си, и Шадоу усети болка, още по-остра и от болката в коляното.

„По-едър съм и от двамата — помисли си. — Мога да ги надвия.“ Но те бяха въоръжени и дори и той да успееше — някак да ги убие или да ги обезвреди, щеше да остане заключен в килията заедно с тях. (Затова пък щеше да има пистолет. Два пистолета.) („Не!“)

Уд не посягаше към лицето му. Никакви следи. Нищо, което да остане: само юмруци и ритници по тялото и коленете. Шадоу го болеше; стискаше долара със Свободата в шепата си и чакаше всичко да приключи.

След прекалено много време боят свърши.

— Ще се видим, господине, след два-три часа — заяви Стоун. — На Уди наистина му беше неприятно да го прави, да знаете. Ние сме разумни хора. Както вече казах, ние сме от добрите. Вие сте на страната на лошите. Междувременно защо не се опитате да поспите?

— И не е зле да започнете да гледате сериозно на нас — посъветва го Уд.

— Уди е прав, господине — съгласи се Стоун. — Помислете. Вратата се затръшна след тях.

Шадоу се запита дали ще изключат осветлението, но те не го направиха и крушката продължи да свети ослепително, като студено око. Шадоу допълзя по пода до жълтия дунапрен, качи се на него, зави се с тънкото одеяло, затвори очи и не се вкопчи в нищо, вкопчи се в сънищата.

Мина време.

Шадоу отново беше на петнайсет години, майка му умираше и искаше да му каже нещо много важно, а той не я разбираше, Размърда се насън, прониза го болка, прехвърли го от полузаспало в полубудно състояние и той се смръщи.

Потрепери под тънкото одеяло. Сложи дясната си ръка върху очите си, за да затули светлината на електрическата крушка. Запита се дали Уензди и другите още са на свобода, дали още са живи. Надяваше се да са живи.

Сребърният долар в лявата му ръка беше студен. Шадоу го усещаше там, както и по време на побоя. Учуди се някак между другото, че монетата не се е стоплила. Сега, когато беше в нещо като просъница и сякаш бълнуваше, монетата, представата за Свободата, луната и Зора Полуночная някак се преплетоха, сляха се в лъч сребърна светлина, който заблестя от дълбините чак до небесата, и Шадоу яхна сребърния лъч и се понесе нагоре, далеч от болката в тялото и главата и от страха, далеч от болката и — какво блаженство — обратно в сънищата…

Чуваше някъде далеч шум, ала бе твърде късно да мисли за него: сега принадлежеше на съня.

Мисъл в просъница: надяваше се, че при него не идват хора, които да го събудят, да го удрят и да му крещят. После с удоволствие забеляза, че наистина е заспал и вече не му е студено.

В съня му или извън него някой някъде викаше: „Помощ“, високо.

Шадоу се претърколи насън върху дунапрена и докато се въртеше, откри нови места, които го боляха.

Някой го дърпаше за рамото. Шадоу понечи да помоли да не го будят, да го оставят да спи на спокойствие, но думите му прозвучаха като сумтене.

— Пале! — каза Лора. — Трябва да се събудиш. Моля те, скъпи, събуди се.

За миг му олекна. Беше сънувал странен сън, за затвори, за престъпници и размъкнати богове, а сега Лора го будеше, за да му каже, че е време за работа и че може би преди работа ще има време за едно кафе и за целувка или за нещо повече от целувка, и той протегна ръка, за да я докосне. Плътта й беше студена като лед и лепкава. Шадоу отвори очи.

— Откъде се е взела цялата тази кръв? — попита той.

— От други хора — отговори тя. — Не е моя. Аз съм пълна с формалдехид, примесен с глицерин и ланолин.

— Какви други хора? — рече Шадоу.

— Надзирателите — отвърна Лора. — Не се притеснявай. Убих ги. Хайде, размърдай се. Май не им оставих никакъв шанс да вдигнат тревога. Вземи ето оттам яке, че ще ти замръзне задникът.

— Убила си ги ли?

Тя сви рамене и се усмихна плахо. Ръцете й изглеждаха така, сякаш е рисувала с пръсти, създавала е картина, състояща се само от оттенъците на червеното, по лицето и дрехите й (същия син костюм, с който я бяха погребали) имаше пръски и петна, покрай които Шадоу се сети за Джаксън Полък[17], защото бе порено да се сети за Джаксън Полък, отколкото да приеме другата възможност.

— По-лесно е да убиваш хора, когато самият ти си мъртъв — обясни му тя. — Не ти прави особено впечатление. Вече не страдаш чак толкова от предразсъдъци.

— На мен ми прави впечатление — натърти Шадоу.

— Какво, смяташ да стоиш тук, докато дойдат надзирателите от сутрешната смяна ли? — попита Лора. — Твоя работа. Мислех, предпочиташ да се махнеш.

— Ще решат, че съм го направил аз — каза глупаво той.

— Може би — съгласи се Лора. — Облечи си нещо, скъпи. Ще замръзнеш.

Той излезе в коридора. В дъното беше служебното помещение на охраната. В помещението имаше четирима мъртъвци: трима надзиратели и мъжа, представил се като Стоун. Приятеля му го нямаше. Ако се съдеше от кървавите дири по пода, два от труповете бяха довлечени в стаята.

Якето на Шадоу висеше на закачалката. Потрфейлът още беше във вътрешния джоб, явно не го беше пипал никой. Лора отвори два кашона, пълни с вафли и шоколадови блокчета.

Сега, когато ги виждаше добре, Шадоу забеляза, че надзирателите са облечени в тъмни камуфлажни униформи, но на тях няма обозначителни знаци, нищо, от което да личи къде работят. Човек можеше да ги помисли и за неделни ловци, излезли да стрелят по патици и облечени по съответния начин.

Лора протегна студена длан и стисна ръката на Шадоу. На врата си носеше на златна верижка златната монета, която й беше оставил.

— Хубава е — каза Шадоу.

— Благодаря — усмихна се тя красиво.

— Ами другите? — попита той. — Уензди и останалите? Те къде са?

Лора му подаде няколко вафли и той ги натика в джобовете си.

— Тук нямаше никой друг. Много празни килии и една, в която беше ти. А, да, един от мъжете се беше пъхнал в ей онази килия и се самозадоволяваше със списание. Много се стресна.

— Убила си го, докато се е самозадоволявал?

Лора сви рамене.

— Вероятно — отговори тя притеснена. — Тревожех се да не те наранят. Някой трябва да бди над теб; казах ти, че ще го правя аз, нали? Хайде, вземи и това.

Подаде му тънки химически ръкавици и терлици — счупваш печата, те се нагряват и часове си остават топли. Шадоу ги прибра в джоба си.

— Да бдиш над мен ли? Да, каза ми — потвърди той.

Лора го помилва с пръст над лявата вежда и каза:

— Пострадал си.

— Няма ми нищо — отвърна Шадоу.

Дръпна една метална врата в стената. Тя се отвори бавно. От земята го деляха метър и двайсет сантиметра и той скочи на нещо като чакъл. Хвана Лора през кръста и свали и нея, както го беше правил навремето, с лекота, без да се замисля…

Луната се показа иззад плътен облак. Беше ниско над хоризонта, готова да залезе, но светлината, която хвърляше върху снега, беше достатъчна, за да виждаш.

Бяха слезли от, както се оказа, боядисан в черно метален вагон на дълъг товарен влак, спрян или изоставен насред гората, на страничен коловоз. Вагоните се точеха, докъдето поглед стига, до дърветата и нататък. Шадоу бе слязъл от влак. Трябваше да се сети.

— Как, интересно, ме намери тук? — попита той мъртвата си жена.

Развеселена, тя бавно поклати глава.

— Ти блестиш като фар сред тъмния свят — каза му Лора. — Не беше чак толкова трудно. А сега върви. Бързай, стигни възможно най-далеч. Не използвай кредитните карти и всичко ще е наред.

— Къде да отида?

Лора прокара ръка през сплъстената си коса и я вдигна от очите си.

— Пътят е натам — показа му тя. — Направи каквото можеш. Ако се налага, открадни кола. Върви на юг.

— Лора — каза Шадоу и се поколеба. — Знаеш ли какво става? Знаеш ли кои са тези хора? Кого си убила?

— Да — отговори тя. — Мисля, че знам.

— Задължен съм ти — рече Шадоу. — Ако не беше ти, още щях да съм там вътре, в килията. Съмнявам се, че са ми мислели доброто.

— И аз — потвърди Лора. Отдалечиха се от празните вагони. Шадоу си спомни с учудване за всички влакове, които бе виждал, за металните вагони с плътни стени без прозорци, проточили се на километри и проправящи си със свирката самотен път в нощта. Стисна долара със Свободата в джоба си и се сети за Зора Полуночная и как тя го бе погледнала в лунната светлина. „Попитахте ли я какво иска? Това е най-умното нещо, което можеш да попиташ мъртвите. Понякога ти казват“.

— Лора… Какво искаш? — попита той.

— Наистина ли държиш да знаеш?

— Да. Моля те.

Тя го погледна с мъртвите си сини очи.

— Искам отново да съм жива — отговори му. — Да не съм в този полуживот. Искам да съм жива наистина. Искам да усетя отново как сърцето бие в гърдите ми. Искам да почувствам как кръвта се движи вътре в мен — топла и солена, и истинска. Странно, мислиш си, че не можеш да я усетиш, но повярвай ми, ще разбереш, когато тя спре да тече. — Лора разтърка очите си с ръце, които се червенееха, и си изцапа лицето. — Тежко е. Знаеш ли, Пале, защо мъртвите излизат само нощем? Защото в тъмното по-лесно могат да минат за живи. А аз не искам да минавам за жива. Аз искам да съм жива.

— Не разбирам какво искаш от мен.

— Да направиш така, че това да стане, скъпи. Ще измислиш как. Сигурна съм.

— Добре — обеща той. — Ще опитам. А ако измисля, как да те намеря?

Но Лора си беше тръгнала и в гората не бе останало нищо освен нежносивия цвят по небето, който показваше на Шадоу къде се пада изток, и в хапещия декемврийски вятър самотен писък, който можеше да е врясъкът на последната нощна птица или викът на първата изгревна птица.

Шадоу се обърна на юг и закрачи.

Бележки

[1] Томас Бейли Олдрич (1836–1907), американски поет и писател — Б.пр.

[2] Букв. — „скрит зад маска“. — Б.пр.

[3] Букв. „жрец“. — Б.пр.

[4] Митологичен герой на западноафриканските народи, с него се свързва появата на слънцето и произходът на приказките. Едно от въплъщенията на бога на небето Няме. — Б.пр.

[5] В скандинавската митология бог, който понякога враждува с останалите богове, присмива им се и проявява хитрост и коварство, описван е и като брат на Один. — Б.пр.

[6] В германската митология домашни духове, свързвани с култа към дърветата и обикновено настроени доброжелателно към хората; живеят или в пещери, или в изоставени шахти. — Б.пр.

[7] В ирландската митология свръхестествено същество в облика на красива жена, прокобница, която, ако се яви на някого, той ще умре. — Б.пр.

[8] В индуистката митология бог на богатството, наричан още Вайшварана. — Б.пр.

[9] Наричана още Холда, Берта; в германската митология стара вещица, понякога и добра жена в бели одежди, която в коледната нощ носи подаръци на праведните и наказва лошите. — Б.пр.

[10] Астарот, Астарта — в западносемитската митология олицетворение на планетата Венера, богиня на любовта и на плодородието. — Б.пр.

[11] Храм в прослава на Кали, откъдето идва и името на град Калкута. — Б.пр.

[12] Така в индуизма обикновено е изобразявана Кали — една от аватарите на Деви, — която олицетворява страшните й, пагубни проявления, владетелка на света, оставяща след себе си само смърт и разруха. — Б.пр.

[13] Един от най-прочутите валсове на Йохан Щраус-син. — Б.пр.

[14] Букв. „товар“ (англ.). По островите в югозападната част на Тихия океан се среща религиозен култ, чиито привърженици вярват, че в началото на хилядолетието духовете на мъртвите ще се завърнат и ще донесат голям товар най-различни стоки. — Б.пр.

[15] Букв. „камък“ (англ.) — Б.пр.

[16] Букв. „дърво“ (англ.) — Б.пр.

[17] Джаксън Полък (1912–1956), американски художник авангардист. — Б.пр.