Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 11

Трима могат да опазят тайна, ако двама от тях са мъртви.

Бен Франклин[1], „Алманах на бедния Ричард“

Минаха три студени дни. Дори по обяд термометърът не показваше повече от минус осемнайсет градуса. Шадоу недоумяваше как хората са оцелявали в такова време в дните преди електричеството, преди топлите маски за лице и лекото топло бельо, преди лесното придвижване.

Беше във видеотеката, където имаше и солариум и се продаваха стръв и рибарски принадлежности, и разглеждаше ръчно изработените рибарски мухи на Хинзелман. Бяха по-интересни, отколкото беше очаквал: живописна имитация на живот, измайсторена от пера и конец, с кукичка, скрита отдолу.

Той попита Хинзелман.

— Истината ли? — рече старецът.

— Истината — помоли Шадоу.

— Е, понякога не са оцелявали и са умирали — отговори възрастният мъж. — Пропускащите комини, огнищата и печките с лоша вентилация са погубвали точно толкова хора, колкото и студът. Но това е било тежко време, цяло лято и есен хората подготвяли зимнина и събирали дърва за огрев. Най-страшна е била лудостта. Чух по радиото, казаха, че било свързано със слънчевата светлина, през зимата нямало достатъчно. Баща ми разправяше, че хората просто превъртали — викали му зимна лудост. В Лейксайд винаги е било по-лесно, но някои от другите градове наоколо са преживявали много тежко зимата. Когато бях малък, още се твърдеше, че ако до февруари слугинчето не се е опитало да те убие, значи му липсва твърд характер. Книгите са били като златния прах, навремето, когато в града още не е имало библиотека, хората са ценели всяко четиво. Когато дядо ми получел книга, пратена от брат му в Бавария, всички германци тук се събирали в кметството, та да го послушат как я чете, а финландците, ирландците и останалите са молели германците да им разправят какво пише в книгата. На трийсетина километра южно оттук, в Джибуей, видели как една жена се разхожда посред зима както я е майка родила и притиска до гърдите си мъртво пеленаче — не давала да й го вземат. — Той поклати замислено глава и затвори с щракване вратичката на шкафа. — Лоша работа. Искате ли карта за видеотеката? Накрая и тук ще отворят филиал на „Блокбъстър“[2] и не след дълго ние ще останем съвсем без работа. Но поне засега изборът ни е доста богат.

Шадоу напомни на Хинзелман, че няма телевизор, няма и видео. Беше му приятно в компанията на стареца: спомените, разкрасените разкази, таласъмската му усмивка. Нещата между тях нямаше да вървят чак толкова гладко, ако Шадоу си признаеше, че настръхва от телевизията от мига, когато тя е започнала да му говори.

Хинзелман порови в едно чекмедже и извади ламаринена кутия — от вида й личеше, че е коледна, от онези, в които има шоколадови бонбони и сладки: на капака в усмивка грееше Дядо Коледа, хванал поднос с бутилки кока-кола. Хинзелман махна металния капак на кутията, където се оказа, че има бележник и кочани с непопълнени билети, и каза:

— Колко да впиша на ваше име?

— Какво колко?

— Билетите за играта. Днес изтикваме колата върху леда, затова започнахме да продаваме билети. Всеки струва по пет долара, десет билета са четирийсет долара, двайсет — седемдесет и пет. С един билет си купувате пет минути. Не можем, разбира се, да обещаем, че колата ще потъне точно във вашите пет минути, но който е най-близко до тях, ще спечели пет стотачки, а ако автомобилът потъне във вашите пет минути, тогава ще грабнете цяла хилядарка. Колкото по-рано си купите билети, толкова по-голям е изборът. Искате ли да видите рекламата?

— Разбира се.

Хинзелман му подаде пресниман на ксерокс лист. Автомобилът бил стар, с махнати двигател и резервоар, и щял да стои цяла зима върху замръзналото езеро. По някое време през пролетта ледът щял да започне да се топи и когато изтънеел и вече не издържал на тежестта на колата, тя щяла да падне в езерото. Най-ранно автомобилът бил потъвал във водата на двайсет и седми февруари („Беше през зимата на деветдесет и осма. То това изобщо не може да се нарече зима“), а най-късно — на първи май („Беше през петдесета. Оная година ни се струваше, че единственият начин зимата да свърши е да й забием кол в сърцето“). Най-вероятното време, когато колата щяла да хлътне във водата, било началото на април, обикновено в ранния следобед.

Всички ранни следобеди през април вече бяха продадени и бяха отбелязани в бележника на Хинзелман със страници на редове. Шадоу си купи половин час от сутринта на двайсет и трети март, от девет до девет и половина. Даде на стареца трийсет долара.

— Щеше да е прекрасно, ако всички в града купуваха толкова бързо като вас — отбеляза Хинзелман.

— Така ви благодаря, че ме закарахте онази първа нощ, когато пристигнах в града.

— Не, Майк — възрази Хинзелман. — Това е за децата. — За миг се замисли, върху старото му сбръчкано лице нямаше и следа от дяволитост. — Елате днес следобед, можете да помогнете, докато бутаме колата.

Даде на Шадоу шест сини картончета, върху които със старовремския му почерк бяха написани дата и час, после си отбеляза подробностите и в тефтера.

— Чували ли сте някога, Хинзелман, за орлови камъни? — попита Шадоу.

— Северно от Райнландър ли? Не, това там е Игъл Ривър[3]. Не мога да кажа, че съм чувал.

— А за птици гръмовержци?

— На Пета улица имаше галерия с рисувани птици гръмовержци, но я затвориха. Не ви помогнах особено, нали?

— Не.

— Знаете ли, защо не проверите в библиотеката? Хората там са отзивчиви, макар че тази седмица може би са погълнати от разпродажбата на библиотечни книги. Показах ви къде е, нали?

Шадоу кимна и се сбогува. Подразни се, че сам не се е сетил за библиотеката. Качи се на моравия си автомобил и подкара на юг по главната улица, като заобиколи езерото и излезе в най-южната му точка, при сградата с вид на замък, където се помещаваше градската библиотека. Влезе вътре. Имаше знак, който сочеше към сутерена, на него пишеше: „РАЗПРОДАЖБА НА БИБЛИОТЕЧНИ КНИГИ“. Самата библиотека беше на приземния етаж. Шадоу изтръска снега от ботушите си.

Някаква грозновата жена с нацупени алени устни го попита натъртено какво обича.

— Сигурно трябва да си извадя читателска карта — обясни той. — Интересуват ме птиците гръмовержци.

Вярванията и преданията на коренното население на Америка бяха сместени само върху един от рафтовете в куличката като на замък. Шадоу извади няколко книги и седна на широкия като пейка перваз. За няколко минути научи, че птиците гръмовержци са грамадни митични птици, които живеели по върховете на планините, носели светкавиците и пляскали с криле, за да изгърмят гръмотевиците. Прочете още, че според някои племена тъкмо птиците гръмовержци били сътворили света. След още половин час четене не узна нищо повече и не откри в показалците на никоя от книгите да се споменава за орлови камъни.

Тъкмо прибираше върху рафта последните книги, когато усети, че някой го гледа. Че някой дребен и вглъбен наднича иззад тежките лавици. Точно когато се извърна, лицето изчезна. Той застана с гръб към момчето, сетне надзърна крадешком да види дали то още го наблюдава.

В джоба му беше монетата със Свободата. Шадоу я извади и я хвана в дясната си ръка така, че малчуганът да я вижда добре. Скри я между пръстите на лявата си ръка и показа, че и двете му длани са празни, после вдигна лявата ръка към устата си и се изкашля веднъж, като пусна монетата от лявата в дясната си ръка.

Момчето го наблюдаваше с широко отворени очи, после хукна някъде и след малко се върна: дърпаше Маргрит Олсен, която погледна Шадоу, без да се усмихва, подозрително, и каза:

— Здравейте, господин Айнсел. Лейън твърди, че сте му направили фокус.

— Малко жонгльорство, уважаема госпожо. Така и не съм ви благодарил за съвета как да стопля жилището. Сега е горещо като в пещ.

— Чудесно.

Леденото й изражение не бе започнало да се разтопява.

— Хубава библиотека — допълни Шадоу.

— Сградата е красива. Но на града му трябва нещо по-функционално и не толкова красиво. Ще ходите ли на разпродажбата на библиотечни книги долу?

— Не смятах да го правя.

— А не е зле да отидете. За благородна кауза е.

— На всяка цена ще се отбия.

— Отидете във вестибюла и оттам слезте долу. Радвам се, че ви видях, господин Айнсел.

— Наричайте ме Майк — подкани той.

Тя не отговори нищо, само хвана Лейън за ръка и го поведе към детския отдел.

— Но, мамо — чу Шадоу как малчуганът обяснява на майка си. — Не беше жонгълъжорство. Наистина. Видях как монетата изчезва и после му пада от носа. С очите си видях.

От стената го гледаше маслен портрет на Ейбрахам Линкълн. Шадоу слезе по стълбището от мрамор и дъб в сутерена на библиотеката и влезе през една врата в просторно помещение, запълнено с маси, отрупани с какви ли не книги, наслагани безразборно, как да е: евтини издания с меки корици и томове с твърди подвързии, белетристика и обществена литература, периодични издания и енциклопедии, всичките наслагани едни до други по масите, някои с гръбчетата напред, други на обратно.

Шадоу отиде бавно в дъното на помещението, при маса с наредени по нея стари книги с кожени подвързии; върху гръбчето на всяка с бяло беше написан каталожният номер.

— От сутринта вие сте първият, който идва насам — каза мъжът, който седеше до купчина празни кашони и чували и малък метален касов апарат. — Повечето хора взимат само трилъри, детски книжки и любовните романи на „Арлекин“, Джени Къртън, Даниел Стийл, неща от този род. — Мъжът четеше „Убийството на Роджър Акройд“ от Агата Кристи. — Всичко по масите е петдесет цента книгата или по три книги за долар.

Шадоу му благодари и продължи да разглежда. Намери екземпляр на „История“ на Херодот с опърпана кафява кожена подвързия. Сети се за екземпляра с меки корици, който беше оставил затвора. Имаше книга със заглавието „Озадачаващи фокуси за домашни увеселения“, където вероятно имаше и фокуси с монети. Той занесе двете книги при мъжа с касата.

— Вземете още една, пак ще платите един долар — обясни му той. — Ако си изберете още една книга, ще ни направите услуга. Трябва да освободим рафтовете.

Шадоу се върна при старите книги в кожени подвързии. Реши да освободи библиотеката от книгата, която е най-малко вероятно да купи някой друг, и установи, че не може да избере между „Често срещани болести на пикочните пътища с илюстрации от лекар“ и „Протоколи от заседанията на общинския съвет в Лейксайд, 1872–1884 г“. Погледна илюстрациите в медицинската книга и реши, че някъде в града все има тийнейджър, който ще използва книгата, за да стряска приятелите си. Занесе „Протоколите“ на мъжа при вратата, който прибра единия долар и сложи книгите в амбалажен плик на „Най-вкусната храна“ на Дейв.

Шадоу си тръгна от библиотеката. Виждаше ясно езерото чак до другия край. Виждаше дори жилищния блок, който приличаше на куклена къща, веднага след моста. А върху леда недалеч от моста имаше мъже, четирима-петима, които тикаха тъмнозелена кола към средата на бялото езеро.

— Двайсет и трети март — каза тихо Шадоу на езерото. — От девет до девет и половина сутринта.

Запита се дали езерото и автомобилът го чуват и дали — дори и да го чуват — ще му обърнат някакво внимание. Съмняваше се.

Хапещият вятър го брулеше в лицето.

Когато се прибра, пред блока го чакаше полицаят Чад Мълиган. Щом Шадоу зърна полицейския автомобил, сърцето му заби лудешки, после обаче се поуспокои — шефът на управлението попълваше на предната седалка някакви документи.

Шадоу отиде при автомобила, както носеше книжния плик с книгите.

Мълиган смъкна прозореца и попита:

— Разпродажбата на библиотечни книги, а?

— Да.

— Преди две-три години купих цял кашон книги на Робърт Лъдлъм. Все се каня да ги прочета. Братовчед ми се кълне в тоя тип. Напоследък си мисля, че ако ме стоварят на самотен остров заедно с кашона книги на Робърт Лъдлъм, може би ще си наваксам с четенето.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господин полицай?

— Не. Просто реших да намина и да видя как сте се настанили. Нали помните оная китайска поговорка: ако си спасил живота на някого, носиш отговорност за него. Не че миналата седмица съм ви спасил живота. Но все пак реших да проверя. Как е моравото автомобилче на Гънтърови, върви ли?

— Върви, върви, и то добре — отвърна Шадоу.

— Радвам се да го чуя.

— В библиотеката видях съседката — допълни Шадоу. — Госпожа Олсен. Чудех се дали…

— Какво я е халосало по главата ли?

— Ако предпочитате, може да се каже и така.

— Дълго е за разправяне. Искате ли да се повозим, ще ви разкажа.

Шадоу се позамисли, после каза:

— Защо не.

Седна до полицая. Мълиган подкара към северния край на града. После угаси фаровете и спря на банкета.

— Дарън Олсен се запознал с Мардж в Университета на Уисконсин и я доведе в Лейксайд. Завършила е журналистика. Той учеше… да го вземат мътните, какво ли… точно така, хотелиерство, нещо от този род. Когато пристигнаха, направо не можехме да повярваме на очите си. Беше преди колко, преди тринайсет-четиринайсет години. Мардж беше толкова красива… с тази черна коса… — Мълиган замълча. — Дарън беше управител на мотел „Америка“ в Камдън, на трийсетина километра западно оттук. Но явно никой не искаше да спира в Камдън и накрая затвориха мотела. Имаха с Мардж две момчета. По онова време Санди беше на единайсет години. Малкият… казваше се Лейън, нали? Та малкият си беше още пеленаче. Дарън Олсен не беше от най-смелите. В гимназията беше добър на американски футбол, но това бе последното, с което някога е блестял. Така и не се престраши да каже на Мардж, че си е изгубил работата. Месец, може би два, рано всяка сутрин се качваше на колата и се прибираше късно вечерта, все се оплакваше какъв тежък ден е имал в мотела.

— А какво е правел? — попита Шадоу.

— Хм. И аз не знам със сигурност. Предполагам, че е ходел в Айрънуд, може би в Грийн Бей. Сигурно си е търсел работа. Много скоро се пропи, отцепваше се до козирката, няма да се учудя и ако от дъжд на вятър се е срещал с някое работещо момиче, колкото да получи мимолетно удоволствие. Не е изключено и да е играл комар. Знам със сигурност само, че за два месеца и половина опразни общата семейна сметка. Беше въпрос на време Марджи да разбере… Падна ли ми сега в ръчичките!

Той изкара рязко колата на пътя, наду сирената, включи буркана и уплаши до смърт някакъв човечец в автомобил с регистрационни номера на Айова, който тъкмо се бе спуснал от хълма със сто и десет километра в час.

След като нарушителят айовец беше глобен, Мълиган отново се върна към разказа си.

— Докъде бях стигнал? А, да. И така, Марджи го изритва и подава молба за развод, който се превърна в ожесточена съдебна битка. Нали в „Пипъл“ описват така разводите? Ожесточена съдебна битка. Присъдиха децата на нея. Дарън получи правото да ги вижда от време на време и почти нищо друго. Тогава Лейън си беше съвсем невръстен. Санди бе по-голям, добро дете, от момчетата, които боготворят бащите си. Не даваше на Марджи и дума да издума срещу Дарън. Загубиха къщата — имаха хубав дом на Даниълс Роуд. Тя се премести в блока. Дарън напусна града. Връщаше се веднъж на половин година, колкото да създава неприятности. Това продължи няколко години. Идваше си, харчеше щедро за децата, разплакваше Марджи. Повечето от нас искахме той да не се връща повече. След като се пенсионираха, майка му и баща му се преместиха във Флорида, твърдяха, че няма да преживеят още една зима в Уисконсин. И така, миналата година Дарън се върна, каза, че искал да заведе момчетата във Флорида за Коледа. Марджи не искаше и да чуе, каза му да си обира крушите и да не й се мярка пред очите. Нещата загрубяха, наложи се в един момент да отида там. Битов скандал. Когато пристигнах, Дарън стоеше в предния двор и крещеше какви ли не обиди, момчетата едвам се държаха, Марджи плачеше. Казах му, че ако продължава така, ще прекара нощта в участъка. По едно време ми се стори, че ще ме удари, но беше достатъчно трезвен, за да ми посегне. Закарах го на паркинга за каравани южно от града, казах му да се стегне. Че е наранил достатъчно Марджи… На другия ден той напусна града. След половин месец Санди изчезна. Не се качил на училищния автобус. Казал на най-добрия си приятел, че скоро ще се види с баща си и той ще му направи страхотен подарък в замяна на това, че не е прекарал Коледата във Флорида. Оттогава не го е виждал никой. Най-строги са присъдите за отвличане на деца, извършено от родители без родителски права. Но е трудно да намериш дете, което не иска да бъде намирано, нали разбирате?

Шадоу потвърди, че разбира. Беше разбрал и още нещо. Чад Мълиган беше влюбен в Маргрит Олсен. Запита се дали полицаят се досеща колко очевидно е това.

Мълиган пак излезе със запален буркан на пътя и спря някакви тийнейджъри, които караха със стотина километра в час. Но тях не ги глоби, „само ги посплашил“.

Вечерта Шадоу седеше до масата в кухнята и се опитваше да разбере как да превърне сребърна монета от един долар в монета от един цент. Беше номер, който беше открил в „Озадачаващи фокуси за домашни забавления“, но обяснението беше вбесяващо и мъгляво и не му помагаше с нищо. Едва ли не през изречение се срещаха изрази от рода на „после скрийте монетата по обичайния начин“. Какво в този случай означаваше „по обичайния начин“, недоумяваше той. Да я скриеш между пръстите си? Да я пуснеш в ръкава си? Да изкрещиш: „Мале, вижте! Пума!“, и докато вниманието на публиката е насочено другаде, да пуснеш монетата в страничния си джоб?

Той метна във въздуха сребърната монета, хвана я, като припомни луната и жената, която му я бе дала, после опита да направи фокуса. Явно не се получаваше. Шадоу влезе в банята и опита пред огледалото колкото да се убеди, че е прав. Както беше обяснен, фокусът просто не се получаваше. Шадоу въздъхна, пусна монетите в джоба си и седна на канапето. Заметна с евтиното одеяло краката си и разгърна „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд, 1872–1884 г.“. Шрифтът в двете колони беше толкова ситен, че почти не се четеше.

Шадоу разлисти книгата, като се взираше в репродукциите на снимките от онова време, в множеството превъплъщения на Общинския съвет в Лейксайд: дълги бакенбарди, глинени лули, опърпани бомбета, лъснати бомбета, носени заедно с лица, много от които изглеждаха странно познати. Шадоу не се изненада да види, че възпълният секретар на Общинския съвет през 1882 година се е казвал Патрик Мълиган: ако човек го обръснеше и го накараше да отслабне с десетина килограма, щеше да се превърне в мъртъв двойник на Чад Мълиган, който сигурно му се падаше какъв?… Праправнук? Запита се дали на някоя от фотографиите е и дядото на Хинзелман, но както личеше, от него явно не бе ставало общински съветник. На Шадоу му се стори, че докато е отгръщал от снимка на снимка, някъде в текста е мернал името, но когато започна да прелиства отзад напред, не го откри, а от ситния шрифт го заболяха очите.

Остави книгата върху гърдите си и усети, че главата му клюма. Беше глупаво да заспива на канапето, отсъди той трезво. Спалнята беше само на няколко крачки. От друга страна, и спалнята, и леглото пак щяха да си бъдат там и след пет минути, пък и той нямаше да заспива, само щеше да затвори за малко очи…

Мракът тътнеше.

Шадоу стоеше на гола равнина. До него беше мястото, откъдето беше излязъл навремето, откъдето земята го беше изтласкала. От небето още падаха звезди и щом докоснеше червената земя, всяка звезда се превръщаше в мъж или жена. Мъжете бяха с дълга черна коса и високи скули. Всички жени приличаха на Маргрит Олсен. Това бяха звездните хора.

Те го погледнаха с тъмни горди очи.

— Разкажете ми за птиците гръмовержци — рече Шадоу. — Моля ви. Не заради мен. Заради жена ми.

Един по един те му обръщаха гръб и изчезваха заедно с пейзажа веднага щом Шадоу престанеше да вижда лицата им. Но последната жена — беше с тъмносива коса на бели кичури — посочи, преди да се обърне, посочи към небето с цвят на вино:

— Попитай ги сам — рече тя.

Блесна лятна светкавица, която в миг озари всичко от единия до другия край на небосвода.

Недалеч от Шадоу се издигаха високи скали, зъбери и остри върхове от пясъчник и той тръгна да изкачва най-близкия. Беше с цвят на стара слонова кост. Шадоу се вкопчи в нещо като дръжка и усети как тя се врязва в ръката му. „Това е кост — помисли си той. — Не камък. Стара изсъхнала кост“.

Беше сън, а в сънищата нямаме избор: или не съществуват решения, които да вземем, или те са взети много преди сънят да започне. Шадоу продължи да се изкачва. Ръцете го боляха. Костта под голите му нозе стърчеше, ронеше се и се трошеше. Вятърът го блъскаше и той се притисна до острия връх, като продължи да катери кулата.

Забеляза, че е направена само от един вид кост, която се повтаря отново и отново. Всяка от костите беше суха и валчеста. Шадоу си помисли, че може би това са яйца на грамадна птица. Но следващата блеснала светкавица му каза друго: костите бяха с дупки за очите и имаха зъби, които се усмихваха невесело.

Някъде пищяха птици. По лицето на Шадоу се сипеше дъжд.

Той беше на стотици метри от земята и се беше вкопчил отстрани на кулата от черепи, а светкавиците пламтяха в крилете на призрачните птици, които кръжаха над острия връх: огромни, черни, като кондори, с нещо като бяла яка около врата. Бяха грамадни, изящни, ужасни птици и крилете им плющяха с тътен като гръмотевица в нощта.

Те кръжаха над острия връх. Обхватът на крилете им сигурно беше четири и половина — пет метра.

Когато първата птица се спусна към него, в крилете й изпука синя светкавица. Шадоу се сгуши в някаква пролука между черепите и в него се впиха празни очни ями, усмихнаха му се тракащи зъби с цвят на слонова кост; той обаче продължи да се катери, като се оттласкваше с погнуса, ужас и страхопочитание от планината черепи, а всеки остър ръб се врязваше в кожата му.

Към него се спусна друга птица и в ръката му се заби нокът колкото длан. Шадоу се пресегна и се опита да хване перо от крилото й, защото, ако се върнеше в племето си без перо от птица гръмовержец, щеше да бъде опозорен, никога нямаше да бъде мъж, но птицата се дръпна нагоре и той не успя да хване перо. Гръмовержецът отново се понесе с вятъра. Шадоу продължи да се изкачва.

Помисли си, че черепите сигурно са хиляди. Хиляди и хиляди. И не всички бяха човешки. Накрая застана на върха на кулата, а огромните птици, птиците гръмовержци продължаваха да кръжат бавно над него, като потрепваха с криле, за да устоят на поривите на вятъра.

Шадоу чу глас, гласа на мъжа-бизон, донесен от вятъра, мъжът го викаше, казваше му на кого са черепите…

Кулата започна да се срива и най-голямата птица, с очи, ослепително синъо-бели като раздвоена светкавица, се устреми към Шадоу с тътен на гръмотевица, а той запада, срина се надолу по кулата от черепи…

Телефонът иззвъня оглушително. Шадоу дори не знаеше, че са го включили. Отмалял, разтърсен, той вдигна слушалката.

— Какво, да го вземат мътните! — изкрещя Уензди, Шадоу не го беше чувал толкова разгневен. — На какво, мамка му, си играеш там?

— Спях — каза глупаво в слушалката Шадоу.

— Какъв според теб е смисълът да те крия чак в Лейксайд, ако ще ми вдигаш такава олелия? И мъртвите те чуха.

— Сънувах птици гръмовержци — обясни Шадоу. — И кула. Черепи…

Струваше му се много важно да преразкаже съня си.

— Знам какво си сънувал. Всички знаят. Божичко. Какъв е смисълът да те крия, ако ти ще разтръбяваш къде си.

Шадоу не каза нищо.

В другия край на линията настъпи мълчание.

— Сутринта съм при теб — каза накрая Уензди. Гневът като че ли го беше поотпуснал. — Заминаваме за Сан Франциско. Може и да не си слагаш цветя в косата. И затвори.

Шадоу остави телефона на килима и седна сковано. Беше шест сутринта, навън още беше тъмно. Стана разтреперан от канапето. Чуваше вятъра, който пищеше над замръзналото езеро. Чуваше как някой плаче наблизо, на разстояние само една дебела стена. Беше сигурен, че е Маргрит Олсен, стенанията й бяха упорити, сподавени и сърцераздирателни.

Шадоу отиде в тоалетната и се изпика, после влезе в спалнята и затвори вратата, за да заглуши плача на жената. Навън вятърът ревеше и виеше, сякаш също търсеше изгубено дете.

В Сан Франциско бе неестествено топло за януари, толкова топло, че Шадоу усети как по тила го гъделичка пот. Уензди беше облечен в тъмносин костюм и носеше златни очила, с които приличаше на адвокат от развлекателната индустрия.

Вървяха по Хейт Стрийт. Скитниците, мошениците и просяците само ги изпровождаха с поглед, никой не разклащаше мукавена чашка с дребни монети пред тях, никой не им искаше нищо.

Уензди беше стиснал зъби. Шадоу бе видял веднага, че още е ядосан, и не го беше попитал нищо сутринта, когато черният линкълн бе спрял пред блока. По пътя за летището не си бяха разменили и дума. На Шадоу му беше олекнало, че Уензди ще пътува в първа класа, а той — във втора.

Сега беше късен следобед. Шадоу не беше идвал от дете в Сан Франциско и оттогава го беше виждал само като фон на филми, затова бе изумен колко познат му се струва градът, колко живописни и неповторими са дървените къщи, колко стръмни — хълмовете, колко различно е тук в сравнение с навсякъде другаде.

— Почти не мога да повярвам, че Сан Франциско е в същата държава, като Лейксайд — сподели той.

Уензди го изгледа. После каза:

— Не е. Сан Франциско не е в същата държава, като Лейксайд, по същия начин и Ню Орлиънс не е в същата държава, като Ню Йорк, а Маями не е в същата държава, като Минеаполис.

— Така ли? — попита тихо Шадоу.

— Да. Като култура те могат да имат някои общи знаменатели: пари, правителство, развлекателна индустрия, очевидно се намират и на една и съща територия, ала единственото, което създава илюзията за обща държава, са доларът, „Вечерното шоу“ и „Макдоналдс“. — Наближаваха парк в края на пътя. — Бъди мил с дамата, която ще посетим. Но не прекалено мил.

— Ще бъда неотразим — обеща Шадоу. Тръгнаха по тревата.

Докато минаваха, ги изгледа едно момиче, което едва ли имаше и четиринайсет години и беше с коса, боядисана в зелено, оранжево и розово. Седеше до някакъв помияр с канап вместо нашийник и изглеждаше по-гладно от кучето, което изджафка срещу тях и завъртя опашка.

Шадоу даде на момичето банкнота от един долар. То го погледна така, сякаш не е сигурно какво точно е това.

— Купи храна за кучето — каза Шадоу. Момичето кимна и се усмихна.

— Ще ти го кажа направо — рече Уензди. — Трябва да внимаваш много с жената, при която отиваме. Може да те хареса, а това е лошо.

— Гадже ли ти е?

— Не и няма да ми бъде, дори и да ми дадат всички пластмасови играчки на Китай — каза благо Уензди.

Гневът му явно се беше разсеял или може би бе инвестиран в бъдещето. Шадоу подозираше, че именно гневът е движещата сила на Уензди.

На тревата под едно дърво седеше жена, пред нея имаше хартиена покривка, по която бяха наредени пластмасови чинии.

Тя не беше дебела, не, изобщо не бе дебела, всъщност беше сочна, дума, която Шадоу не бе имал причина да употребява никога досега. Косата й бе толкова руса, че чак се белееше, на платиненоруси кичури, каквито би трябвало да принадлежат на отдавна починала кинозвезда от втора величина, устните й бяха с алено червило; жената можеше да е на всякаква възраст, от двайсет и пет до петдесет години.

Когато се запътиха към нея, тя си избираше от яйцата с подправки. Докато Уензди се приближаваше, жената остави яйцето, което беше взела, и си избърса ръката.

— Здравей, мошенико — каза тя, но го изрече с усмивка, а Уензди се поклони ниско, пое ръката й, доближи я до устните си и каза:

— Изглеждаш божествено.

— А как иначе да изглеждам? — попита мило жената. — Но ти си лъжец. Ню Орлиънс беше ужасна грешка, напълнях с колко… поне с петнайсет килограма. Кълна се. Разбрах, че трябва да се махна, когато започнах да се клатя като патица. Вървя и бедрата ми горе се търкат едно в друго, представяте ли си? — Последното бе предназначено за Шадоу. Той не знаеше какво да отговори и усети как по лицето му се плисва руменина. Жената се засмя щастливо. — Изчервява се! Уензди, миличък, довел си ми мъж, който се изчервява. Жестоко! Как се казва?

— Това е Шадоу — представи го Уензди. Явно му беше забавно, че Шадоу се е притеснил. — Шадоу, запознай се с Истър[4].

Той каза нещо, което можеше да мине и за „здрасти“, и жената му се усмихна отново. Шадоу изпита чувството, че се е озовал в светлината на фарове, на ослепителни фарове, каквито бракониерите използват, за да заслепят дивеча, преди да го застрелят. От мястото, където стоеше, долавяше парфюма на жената, опияняваща смесица на жасмин с орлови нокти, на сладко мляко и женска кожа.

— Е, как е? — попита Уензди.

Жената — Истър — се засмя с плътен гърлен глас, радостно, с цяло тяло. Как да не харесаш човек, който се смее така?

— Всичко е наред — отвърна тя. — А как е при теб, стари вълко?

— Надявах се, че мога да разчитам на помощта ти.

— Губиш си времето.

— Поне ме изслушай, преди да ме отпратиш.

— Няма смисъл. Не си прави труда. — Тя погледна Шадоу. — Заповядайте, седнете и хапнете. Ето ви чиния, сложете си. Всичко е вкусно. Яйца, печено пиле, къри с пиле, пилешка салата и ето там заек, всъщност див заек, но студен е много хубав, а в онази купичка там има задушен заек… защо не ви сипя направо аз?

И го направи: взе пластмасова чиния и я напълни догоре с храна, след което му я подаде. После погледна Уензди.

— Ти ще ядеш ли?

— На твое разположение съм, скъпа — отговори той.

— Голям лайнар си — рече му жената. — Направо се чудя как очите ти още не са станали кафяви. — Тя му подаде празна чиния. — Вземи си. — Следобедното слънце зад нея сякаш прогаряше косата й и я превръщаше в платинена аура. — Шадоу — поде тя отново, като отхапваше с апетит от пилешката кълка. — Какво сладко име. Защо те наричат Шадоу?

Той прокара език по устните си, за да ги навлажни, и обясни:

— Когато бях малък, с майка ми живеехме… бяхме, в смисъл майка ми беше нещо като секретарка в няколко американски посолства, местехме се от град на град из цяла Северна Европа. После тя се разболя, наложи се да се пенсионира преждевременно и се върнахме в Щатите. Все не знаех какво да кажа на другите деца, затова просто си намирах някой възрастен и го следвах, без да проронвам дума. Вероятно имах нужда от компания. Не знам. Бях съвсем малък.

— Пораснал си — отбеляза жената.

— Да — рече Шадоу. — Пораснах.

Тя отново се извърна към Уензди, който гребеше лакомо от паница с нещо като студена бамя.

— Това ли е момчето, което разстрои всички?

— Значи, си чула?

— Винаги надавам по едно ухо — отговори тя. После погледна Шадоу. — Не им се изпречвай на пътя. Има прекалено много тайни общества и те не знаят що е вярност и любов. Търговски, независими, държавни, всички са един дол дренки. Има всякакви, от безобидни до крайно опасни. Ей, стари вълко, завчера чух един виц, който ще ти хареса. Как ще разбереш, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?

— Чувал съм го — каза Уензди.

— Жалко. — Жената пак насочи вниманието си към Шадоу. — Но агентите от Шпионския сериал, на които си се натъкнал, те са друго. Има ги, защото всички знаят, че трябва да ги има. — Тя изпи на един дъх напитката в мукавената чаша — приличаше на бяло вино, и се изправи. — Шадоу е хубаво име — заяви жената. — Пие ми се мокачино. Елате.

И тръгна нанякъде.

— Ами храната? — попита Уензди. — Не можеш просто да я оставиш тук.

Жената му се усмихна и посочи момичето, което седеше до кучето, после разпери ръце, сякаш за да обхване Хейт Стрийт и света.

— Нека се нахранят — рече тя и продължи, а Уензди и Шадоу я последваха. — Не забравяй — каза жената на Уензди, докато вървяха, — аз съм богата. Справям се прекрасно. За какво ми е да ти помагам?

— Ти си една от нас — напомни той. — И ти си забравена, необичана и непомнена, както всички останали. Пределно ясно е на чия страна трябва да застанеш.

Стигнаха кафене с маси и на тротоара, влязоха вътре, седнаха. Имаше само една келнерка, която носеше обицата върху веждата си като кастов знак, и жена зад барплота, която правеше кафето. Сервитьорката се устреми към тях със заучена усмивка, настани ги, взе поръчката.

Истър отпусна тънки пръсти върху квадратната сива ръка на Уензди.

— Казах ти вече — натърти тя. — Справям се прекрасно. На моя празник още ядат яйца и заек, сладкиши и плът, които олицетворяват прераждането и съвкуплението. Носят цветя по шапките си и си подаряват цветя. Правят го в моя прослава. От година на година все повече и повече. В моя прослава, стари вълко.

— И ти дебелееш и забогатяваш от тяхното преклонение и любов — каза той язвително.

— Не злобей.

Изведнъж жената заговори много уморено. Отпи от мокачиното.

— Сериозен въпрос, скъпа. Със сигурност ще се съглася, че милиони и милиони си разменят подаръци в твоя прослава, че още спазват обредите на твоя празник, дори търсят скрити яйца. Но колцина от тях знаят коя си? А? Извинявайте, госпожице.

Това го каза на келнерката. Тя попита:

— Още едно еспресо ли искате?

— Не, миличка. Питах се дали ще ни помогнете да решим малкия спор, който подхванахме. Ние с приятелката ми не сме на едно мнение какво означава думата „Истър“. Случайно да знаете?

Момичето го погледна така, сякаш е започнал да бълва зелени жаби. После отговори:

— Не знам, нищо не разбирам от християнство. Езичница съм.

Жената зад плота също се намеси:

— Според мен това е някаква латинска дума, която може би означава „Христос воскресе“.

— Така ли? — възкликна Уензди.

— Да, разбира се — каза жената. — Понеже слънцето изгрява на изток[5].

— Възкръсналият син. Разбира се, съвсем логично предположение. — Жената се усмихна и отново се зае с кафемелачката. Уензди погледна към келнерката. — Мисля все пак да изпия още едно еспресо, ако нямате нищо против. Ще ми кажете ли пред какво се прекланяте като езичница?

— Пред какво се прекланям ли?

— Да. Предполагам, че имате доста голямо поле на действие. В чест на кого сте направили домашен олтар? На кого се кланяте? На кого се молите по изгрев и залез?

Устните й описаха най-различни форми, без да изричат нищо, после момичето каза:

— На женското начало. То вдъхва сили. Знаете ли?

— Чувал съм. И това ваше женско начало… има ли си име?

— Богинята е вътре във всеки от нас — отговори момичето с обицата върху веждата и се изчерви. — Тя не се нуждае от име.

— О! — възкликна Уензди с широка маймунска усмивка. — А устройвате ли в нейна чест вакханалии? Пиете ли по пълнолуние, на алени свещи в сребърни свещници, кърваво вино? Влизате ли гола в морската пяна, докато пеете химни в прослава на безименната си богиня, а вълните лижат краката ви и се блъскат в бедрата ви като езиците на хиляди леопарди?

— Вие ми се подигравате — каза момичето. — Не правя нищо от това, което изброявате. — Тя си пое дълбоко въздух. Шадоу подозираше, че брои до десет. — Още кафе ще желаете ли? Второ мокачино за вас, госпожо?

Усмивката й бе почти същата, както онази, с която ги бе посрещнала на влизане.

Те поклатиха глава и сервитьорката се обърна, за да посрещне друг посетител.

— Ето ви една, която „няма вяра и няма да има и забавление“ — каза Уензди. — Гилбърт Кийт Честертън. Истинска езичница. И така. Ще излезем ли на улицата, скъпа ми Истър, за да повторим упражнението? И да разберем колко от минувачите знаят, че техният великденски празник носи името на Еостер[6], на Зората. Чакай да помисля… точно така. Ще питаме сто души. За всеки, които знае истината, ти ще отрязваш по един от пръстите на ръцете ми, а щом те свършат, и на краката, а за всеки двайсет, които не я знаят, ти ще се любиш една нощ с мен. По-вероятно е да спечелиш ти, разбира се, все пак сме в Сан Франциско. По тези стръмни улици гъмжи от варвари, от езичници и поклонници на черната магия.

Тя впери зелени очи в Уензди. Шадоу реши, че на цвят те са точно като листо през пролетта, през което минава слънце. Жената не каза нищо.

Бихме могли да опитаме — продължи Уензди. — Но накрая аз пак ще имам десет пръста на ръцете, десет пръста на краката и пет вечери с теб в леглото. Затова хич не ми разправяй, че те почитали и празнували деня в твоя прослава. Изричат името ти, то обаче не значи нищо за тях. Нищичко.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам — пророни жената. — Не съм глупачка.

— Да — рече Уензди. — Не си. „Той прекали“, помисли си Шадоу. Уензди погледна засрамен надолу и каза:

— Извинявай. — Шадоу долови в гласа му неподправена искреност. — Имаме нужда от теб. Имаме нужда от енергията ти. Имаме нужда от твоята сила. Когато се разрази бурята, ще се сражаваш ли рамо до рамо с нас?

Тя се поколеба. Около лявата й китка бе татуирано венче сини незабравки.

— Да — отвърна след малко жената. — По всяка вероятност да.

„Предполагам, че онова, което казват, е истина — помисли Шадоу. — Ако умееш да се преструваш на искрен, значи умееш всичко“. После изпита угризения на съвестта, че си го е помислил.

Уензди целуна един от пръстите си и го допря до бузата на Истър. Повика келнерката и плати кафетата, като преброи внимателно парите, сгъна ги заедно с касовата бележка и й ги подаде.

Докато тя се отдалечаваше, Шадоу повика:

— Госпожице! Извинявайте. Изпуснахте това.

И вдигна от пода банкнота от десет долара.

— Не, не съм я изпускала — отвърна момичето и погледна сгънатите банкноти в ръката си.

— Видях я как пада, госпожице — настоя любезно Шадоу. — Защо не ги преброите?

Тя преброи парите в ръката си, погледна озадачено и каза:

— Божичко! Прав сте. Извинявайте.

Взе от Шадоу банкнотата от десет долара и се отдалечи.

Истър излезе с тях на тротоара. Светлината тъкмо бе започнала да помръква. Тя кимна на Уензди, после докосна Шадоу по ръката и рече:

— Какво сънувахте нощес?

— Птици гръмовержци — отвърна той. — Планина от черепи.

Жената кимна.

— А знаете ли чии бяха черепите?

— Чу се глас — отговори Шадоу. — В съня ми. Той ми каза. Тя кимна и зачака. Шадоу продължи:

— Гласът каза, че били мои. Стари мои черепи. Хиляди и хиляди.

Истър погледна Уензди и заяви:

— Според мен той е пазител.

Озари го с лъчезарна усмивка. Сетне потупа Шадоу по ръката и продължи по тротоара. Той я изпрати с поглед, като се опитваше — и не успяваше — да не мисли за бедрата й, които се търкат едно в друго, докато върви.

В таксито, на път за летището, Уензди се обърна към Шадоу:

— Каква беше тая история с десетте долара? — Ти й плати по-малко. Ако парите не й излизат, й ги взимат от заплатата.

— На теб какво ти влиза в работата?

Уензди изглеждаше наистина подразнен. Шадоу се позамисли, после каза:

— Не бих искал някой да постъпи по този начин с мен. Момомичето не ти е направило нищо.

— Така ли? — Уензди се взря някъде в пространството и каза: — Когато била седемгодишна, заключила в килера малко котенце. Дни наред слушала как то мяука. Когато престанало, го извадила от килера, сложила го в кутия от обувки и го заровила в задния двор. Искала да погребе нещо. Където и да се хване на работа, краде. Обикновено на дребно. Миналата година отишла да види баба си в старческия дом, където са я затворили. Взела от нощното й шкафче старинен златен ръчен часовник, после претършувала още няколко стаи и отмъкнала малки суми и лични вещи на хора в златните си години и в залеза на своя живот. Когато се прибрала, не знаела какво да прави с откраднатото, уплашила се, че ще дойдат да я търсят, и изхвърлила на боклука всичко освен парите.

— Добих представа — каза Шадоу.

— Освен това има безсимптомна гонорея — продължи Уензди. — Подозира, че може би се е заразила, но не предприема нищо. Когато гаджето й я обвинило, че му е лепнала заразата, се почувствала обидена и засегната и повече не се срещнала с него.

— Не е нужно — прекъсна го Шадоу. — Казах ти, добих представа. Можеш да го направиш с всеки, нали? Да ми наговориш лоши работи за всеки човек.

— Разбира се — съгласи се Уензди. — Всички правят едно и също. Може и да си мислят, че греховете им са оригинални, но в по-голямата си част те са скучни и повтарящи се.

— И заради това смяташ, че няма нищо лошо да откраднеш от момичето десет долара?

Уензди плати таксито, двамата с Шадоу влязоха в летището и зачакаха да стане време за полета. Още не ги викаха да се качват. Уензди каза:

— Да го вземат мътните, какво друго мога да направя? Не принасят в жертва овни и бикове, за да ме прославят. Не ми пращат душите на убийци и роби, висели по бесилките и изкълвани от гарваните. Те ме сътвориха. Те ме забравиха. А сега им го връщам поне малко. Не е ли справедливо?

— Мама все ми повтаряше: „Животът не е справедлив“ — рече Шадоу.

— Разбира се, че ти го е повтаряла — отвърна Уензди. — Това е едно от нещата, които майките повтарят, както и „Ако приятелите ти скочат от някоя скала, и ти ли ще го направиш?“

— Ти открадна на онова момиче десет долара, аз му ги върнах — отсече вироглаво Шадоу. — Беше редно да го направя. Някой обяви, че пътниците трябва да се качат на самолета.

Уензди се изправи и каза:

— Дано изборът ти винаги е толкова ясен.

Когато Уензди закара Шадоу пред блока, студеният фронт беше поотминал. В Лейксайд пак беше неприлично, но не и невъзможно студено. Докато прекосяваха града, светещите цифри отстрани на банка „Ем анд Ай“ мигаха и показваха ту 3:30 след полунощ, ту — 20°С.

Шефът на полицейския участък Чад Мълиган почука на входната врата в девет и половина сутринта и попита Шадоу дали познава момиче на име Алисън Макгъвърн.

— Струва ми се, че не — отвърна сънено Шадоу.

— Ето я на снимка — рече Мълиган.

Беше фотография, правена в гимназията. Шадоу позна на мига лицето върху нея: момичето с шината със сините ластичета на зъбите, същото, което бе научило от приятелката си какво е приложението на „Алка-Зелцер“ в оралния секс.

— А, да. Пътуваше в същия автобус, когато пристигнах в града.

— Къде бяхте вчера, господин Айнсел?

Шадоу усети как светът се завърта и се отдалечава от него. Знаеше, че няма причини да се чувства виновен („Ти си пуснат под гаранция престъпник, който живее под чуждо име — прошепна спокоен глас в съзнанието му. — Това не е ли достатъчно?“).

— В Сан Франциско — отговори той. — Щата Калифорния. Помагах на вуйчо си да прекара легло с балдахин.

— Пазите ли билетите? Нещо от този род?

— Разбира се. — В задния му джоб бяха двете бордни карти и той ги извади. — Какво се е случило? Чад Мълиган разгледа картите.

— Алисън Макгъвърн е изчезнала. Ходеше да помага в Дружеството за защита на животните в Лейксайд. Хранеше ги, разразхождаше кучета. Отбиваше се там за по няколко часа след училище. Доли Нопф, директорката на дружеството, я връща у тях, след като затворят. А вчера Алисън не се е появила в дружеството.

— Изчезнала е?

— Да. Снощи ни се обадиха майка й и баща й. Глупаво дете, ходело до дружеството на автостоп. То се намира на окръжния път, доста откъснато е. Родителите и все и повтаряли да не го прави, в нашия град обаче не се случват такива неща… хората тук дори не си заключват вратите. Но децата от дума не разбират. Погледнете снимката още веднъж.

Алисън Макгъвърн се усмихваше. На фотографията ластичетата върху зъбите й бяха червени, а не сини.

— Можете ли наистина да потвърдите с ръка на сърце, че не сте я отвлекли, изнасилили, убили?

— Бях в Сан Франциско. А и не бих направил такива дивотии.

— Така си и знаех, приятелю. Ще дойдете ли да помогнете да я потърсим?

— Аз ли?

— Вие: Сутринта пратихме момчетата с кучетата да я издирват, засега нищо. — Той въздъхна. — Ох, Майк. Все пак се надявам, че е отишла в градовете близнаци заедно с някое гадже наркоман.

— Мислите ли, че е възможно?

— Да, мисля. Искате ли да се включите в издирването?

Шадоу си спомни как бе видял момичето в магазина „Всичко за дома и фермата“ на Хенингс, как лицето му за миг се бе озарило от срамежлива синьо-шинеста усмивка, как си бе помислил, че някой ден Алисън ще стане голяма красавица.

— Ще дойда — каза той.

Във фоайето на пожарната чакаха трийсетина мъже и жени. Шадоу мерна Хинзелман, още няколко лица му се сториха познати. Имаше и полицаи, както и мъже и жени в кафявите униформи на шерифството в окръг Лъмбър.

Чад Мълиган им описа как е била облечена Алисън, преди да изчезне (червена грейка, зелени ръкавици, синя вълнена шапка под качулката на грейката) и раздели доброволците на групи от по трима. Шадоу се падна в една група с Хинзелман и с някой си Броган. Напомни им се колко къс е денят, каза им се, че ако, не дай си Боже, открият трупа на Алисън, не бива да пипат нищо, само трябва да повикат помощ по радиостанцията, но ако момичето е живо, трябва да го топлят, докато не им се притекат на помощ.

Оставиха ги на окръжния път.

Хинзелман, Броган и Шадоу тръгнаха покрай замръзнал поток. Преди да поемат, всички тричленни групи бяха получили малка радиостанция.

Облаците бяха паднали ниско и светът беше сив. От ден и половина не бе валял сняг. Върху проблясващата коричка на скърцащите преспи личаха ясни следи.

С тънките си мустаци и побелелите си слепоочия Броган приличаше на полковник от запаса. Той обясни на Шадоу, че бил пенсиониран директор на гимназия.

— И сега преподавам по малко, занимавам се с училищната пиеса, тя винаги е била най-вълнуващото събитие през учебната година… освен това ходя понякога на лов и имам виличка на езеро Пайк, там прекарвам доста време. — Когато издирването започна, Броган каза: — От една страна, се надявам да намерим момичето. От друга, ще бъда много признателен, ако го открием не ние, а някой друг. Нали се досещате какво имам предвид?

Шадоу се досещаше.

Тримата не разговаряха много. Вървяха, търсеха с очи червена грейка, зелени ръкавици, синя шапка, бял труп. От време на време Броган, у когото бе радиостанцията, се свързваше с Чад Мълиган.

По обед се качиха заедно с останалите от издирвателния отряд на реквизиран за случая училищен автобус и хапнаха хот-дог с топла супа. Някой посочи червеноопашат ястреб, кацнал на голо дърво, друг каза, че приличал повече на сокол; птицата обаче отлетя и спорът бе прекратен.

Хинзелман им разказа за рога на дядо си и как веднъж, когато бил сковал голям студ, той се опитал да свири на него, но било толкова мразовито при плевнята, където бил отишъл да се упражнява, че от рога не се чул и звук.

— После дядо се прибрал и оставил рога при печката — да се разтопи. И така, вечерта всички си легнали, и най-неочаквано разтопените звуци започнали да излизат от рога. Направо изкарали ангелите на баба ми.

Следобедът беше безкраен, безплоден и потискащ. Светлината постепенно помръкваше: разстоянията рухнаха и светът стана индигов, а вятърът бе толкова студен, че направо пърлеше кожата на лицето. Когато се стъмни и вече нямаше смисъл да продължават, Мълиган обяви по радиостанцията, че за днес са приключили, после ги взеха и ги върнаха в пожарната.

На съседната пресечка беше пивница „Тук се отбива еленът“ и именно там се озоваха повечето участници в издирването. Бяха изтощени и посърнали, обсъждаха колко студено е било и как след ден-два Алисън по всяка вероятност щяла да се появи отнякъде, без да подозира какви главоболия е създала.

— Не си мислете лошо за града заради това — каза Броган. — Градът ни е хубав.

— Лейксайд е най-хубавият град в Северните гори — рече спретната жена, чието име Шадоу беше забравил, ако изобщо ги бяха запознавали. — Знаете ли колко безработни има в Лейксайд?

— Не — отговори той.

— По-малко от двайсет — каза жената. — В града и около него живеят над пет хиляди души. Може и да не сме богати, но всички работят. Не е като в миньорските селища на североизток, сега повечето са се превърнали в градове призраци. Селскостопанските селища пък бяха убити от все по-ниските цени на млякото и на прасетата. Знаете ли коя е най-често срещаната причина за неестествената смърт сред фермерите в Средния запад?

— Самоубийството ли? — опита се да налучка Шадоу. Жената бе едва ли не разочарована.

— Да. Самоубийството. Посягат на живота си. — Тя поклати глава и продължи: — Наоколо има прекалено много градове, които съществуват само заради ловците и летовниците, градове, които просто им прибират парите и ги изпращат да си ходят заедно с техните трофеи и ухапвания от насекоми. Освен това има селища, които се крепят на компаниите — там всичко е наред, докато „Уолмарт“ не премести другаде своя отдел „Пласмент“ или „3Ем“ не спре да произвежда кутийки за компакт-дискове например, после изведнъж се оказва, че страшно много хора не могат да си плащат ипотеката. Извинявайте, но не разбрах как се казвате.

— Айнсел — представи се Шадоу. — Майк Айнсел. Бирата, която пиеше, беше правена тук, с изворна вода. Беше пивка.

— А аз съм Кали Нопф — рече жената. — Сестра съм на Доли. Лицето й още беше румено от студа. — Та мисълта ми е, че ние в Лейксайд сме късметлии. Имаме от всичко по малко: селско стопанство, лека промишленост, туризъм, занаяти. Добри училища.

Шадоу я погледна озадачено. Думите и кънтяха някак на кухо. Той изпита чувството, че слуша продавач, добър продавач, който вярва в стоката си, но все пак иска да е сигурен, че ще се прибере у дома с всичките си четки и енциклопедии. Жената вероятно го долови по лицето му и каза:

— Извинявайте. Когато обичаш нещо, не спираш да говориш за него. А вие, господин Айнсел, с какво се занимавате?

— Вуйчо ми купува и продава антики из цялата страна. Използва ме да пренасям големите, тежки предмети. Работата е добра, но не е постоянна.

Между краката му се промуши черна котка, талисман на заведението и отърка главица в ботуша му. Скочи до него на пейката и заспа.

— Поне имате възможност да пътувате — отбеляза Броган. — Занимавате ли се с нещо друго?

— Намират ли ви се осем монети от по двайсет и пет цента? — попита Шадоу.

Броган бръкна в джоба си да извади дребни. Намери пет монети от двайсет и пет цента и ги плъзна по масата към Шадоу. Кали Нопф извади още три.

Шадоу нареди монетите на две редици, по четири във всяка. После, почти без да се суети, направи фокуса „Монети през масата“: уж пусна половината през дървото, а всъщност ги премести от лявата в дясната си ръка.

След това взе и осемте монети в дясната си ръка и празна чаша за вода — в лявата, и покри чашата със салфетка: монетите уж изчезнаха една по една от дясната му шепа и тупнаха с ясен звънтеж в чашата под салфетката. Накрая Шадоу отвори дясната си шепа, за да покаже, че е празна, и махна с рязко движение салфетката, за да се види, че монетите са в чашата.

Върна им монетите: три на Кали, пет на Броган, после взе една обратно от ръката на Броган и остави в нея четири. Духна и тя се превърна в монета от един цент, който той върна на мъжа — Броган си преброи монетите от двайсет и пет цента и изумен, установи, че и петте са у него.

— Вие сте истински Худини — прихна радостно Хинзелман. — Ето кой сте.

— Само любител — уточни Шадоу. — Имам да извървя още дълъг път.

Но все пак усети едва загатната гордост. Това беше първата му възрастна публика.

На път за вкъщи се отби до магазина за хранителни стоки, за да купи мляко. Червенокосото момиче на касата му се стори познато, очите му бяха зачервени от плач. Лицето му представляваше една огромна луничка.

— Познавам ви — поде Шадоу. — Вие сте… — Понечи да каже момичето с „Алка-Зелцер“-а, но се усети навреме и вместо това рече: — Вие сте приятелката на Алисън. От автобуса. Надявам се, че всичко при нея ще е наред.

Момичето подсмръкна и кимна.

— Аз също.

Избърса си шумно носа с хартиена кърпичка, която пъхна обратно в ръкава си. На значката й пишеше: „ЗДРАСТИ! аз съм СОФИ! питайте МЕ как МОЖЕТЕ да свалите 10 кг за 30 ДНИ!“

— Цял ден я търся. Засега нищо.

Софи кимна и примига, за да махне сълзите от очите си. Размаха опаковката мляко пред скенера и той им изчурулика цената. Шадоу подаде на момичето два долара.

— Ще се махна от този гаден град — каза най-неочаквано Софи със задавен глас. — Ще замина да живея с мама в Ашланд. Алисън си отиде. Миналата година и Санди Олсен. По-миналата година Джо Мин. Ами ако догодина бъда аз?

— Мислех, че Санди Олсен го е взел баща му.

— Да — каза горчиво момичето. — Сигурна съм, че го е взел той. А Джо Мин замина за Калифорния, Сара Линдкуист се изгуби по време на един преход и така и не я намериха. Както и да е. Искам да отида в Ашланд.

Тя си пое дълбоко въздух и най-неочаквано се усмихна на Шадоу. В усмивката й нямаше нищо неискрено. Той предположи, че го е направила сигурно защото са й казали да се усмихва, когато връща рестото. Момичето му пожела приятен ден, после се извърна към жената с пълната пазарска количка зад него и зае да я разтоварва и да слага нещата пред скенера.

Шадоу си взе млякото и подкара нататък, покрай бензиностанцията и автомобила за играта със залозите върху леда, мина по моста и се прибра.

Пристигане в Америка
1778 година

Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал — написа господин Ибис със съвършения си калиграфски почерк.

Такъв е разказът, останалото са подробности.

Има разкази, които, отворим ли сърцата си за тях, ни пронизват дълбоко. Вижте: ето един свестен човек, свестен според неговите разбирания и според разбиранията на приятелите му, не изневерява на жена си, верен й е, обожава невръстните си деца и ги обгражда с внимание, родолюбец е, върши си работата съвестно, не жали сили. Изтребва безотказно, с добро отношение евреи: държи да свири музика, която да ги разведри, препоръчва им да си помнят личния номер, та след като излязат от банята, да не вземат чужди дрехи. Това успокоява евреите. Те си внушават, че и след банята ще има живот. Нашият човек е началник на отряда, който откарва телата в пещта, и ако има нещо, което все още го тревожи, то е, че допуска изтребването на паразитите в газовите камери да го разстройва. Той знае, че ако е наистина свестен човек, няма да изпитва нищо освен радост, че земята бива прочиствана от напастите.

„Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал.“ Изразено по този начин, изглежда толкова просто. „Никой човек не е остров“, твърди Дън[7] и греши. Ако не бяхме острови, с нас щеше да е свършено, щяхме взаимно да се удавим в трагедиите си. Ние сме откъснати, отделени сме от трагедията на другите чрез островната си същност и чрез повтарящата се форма и вид на разказите. Формата не се променя: има човек, който се ражда, живее и после по един или друг начин умира. Нищо повече. Можете да допълните подробностите, като се осланяте на собствения си опит. Точно толкова изтъркан, както всеки друг разказ, точно толкова неповторим, както всеки друг живот. Животите са снежинки: образуват рисунък, който сме виждали и преди и който прилича на останалите точно толкова, както граховите зърна в шушулката (а взирали ли сте се някога в граховите зърна в шушулката? Питам ви дали наистина сте се взирали? Ако ги разгледате минута-две, е невъзможно да сбъркате едно с друго), но въпреки всичко е неповторим.

Без отделните личности виждаме само числа: хиляда мъртви, сто хиляди мъртви, „жертвите могат да нараснат до един милион“. С разказите за отделните личности статистиката се превръща в човеци, но дори това е лъжа, защото хората продължават да страдат в бройки, които сами по себе си са вцепеняващи и лишени от смисъл. Погледнете, вижте издутото коремче на детето и мухите, които пълзят по ъглите на очите му, вижте крайниците му като на скелет: ще ви олекне ли, ако знаете името му, на колко години е, мечтите, страховете му? Ако го видите отвътре? А дори и да ни олекне, няма ли да се отнесем несправедливо към сестра му, която лежи до него в напечената прах — изкривено, подпухнало подобие на човешка рожба? И ако ни домъчнее за тях, те по-важни ли са за нас от хилядите други деца, застигнати от същия глад, от хилядите невръстни животи, които не след дълго ще се превърнат в храна за гъмжилото от милиарди и милиарди рожби на мухи?

Ние прокарваме черта около тези мигове на болка и си стоим на нашите острови, те не могат да ни наранят. Покрити са с гладък, безопасен седефен пласт, така че да се плъзнат като перли от душите ни, без да ни причинят истинско страдание.

Белетристиката ни позволява да проникнем вътре в тези чужди глави, на тези чужди места и да погледнем през техните очи. Освен това в разказа спираме, преди да умрем, или умираме наужким, без да пострадаме, а в света извън разказа обръщаме страницата или затваряме книгата и продължаваме нататък живота си.

Живот, който като всеки друг живот не е като никой друг.

И простата истина е: Имало едно време едно момиче и вуйчо му го продал.

Така поне казвали по земите, откъдето момичето било родом: никой мъж не може да е сигурен кой е баща на детето, докато за майката, о, за нея можете да сте сигурни. Родството и собствеността се предавали по майчина линия, докато властта оставала в ръцете на мъжете: един мъж имал пълна власт върху децата на сестра си.

По ония земи имало война и тя била малка война, просто сблъсък между мъжете от две враждуващи села. Едва ли не разпра. Едното село спечелило, другото загубило.

Животът като стока, хората като вещи. Хилядолетия наред робството е било част от културата по ония земи. Арабите робовладелци са унищожили и последните останки от великите царства в Източна Африка, докато западноафриканските народи сами се изтребили.

Нямало нищо нередно или необичайно вуйчото да продаде близнаците, макар че близнаците се смятали за вълшебни същества и вуйчото се страхувал от тях, толкова се страхувал, та не им казал, че ще бъдат продадени, да не би те да навредят на сянката му и да го погубят. Били на дванайсет години. Момиченцето се казвало Вутуту, на името на птицата вестител, момченцето — Агасу, на името на мъртъв владетел. Били здрави деца и понеже били близнаци, момче и момиче, им разказвали много за боговете, и понеже били близнаци, те слушали каквото им се разказва и го запомняли.

Вуйчо им бил дебел и мързелив. Ако притежавал повече добитък, вероятно щял да даде част от добитъка си, но той нямал добитък и затова дал децата. Продал близнаците. Стига за него: той няма да се появява повече в повествованието. Ние ще следваме близнаците.

Заедно с още роби, заловени или продадени във войната, те били откарани пеш на двайсетина километра, в малък аванпост. Там били препродадени и заедно с още тринайсет души били купени от шестима мъже с копия и ками, които ги подкарали на запад към морето, и после на километри по крайбрежието. Сега робите били общо петнайсет души и били вързани един за друг за вратовете, ръцете им също били прихванати хлабаво.

Вутуту попитала брат си Агасу какво ги чака.

— Не знам — рекъл той.

Бил момче, което се усмихвало често: зъбите му били бели и съвършени и докато се смеел, ги показвал, а щастливите му усмивки правели и Вутуту щастлива. Сега Агасу не се усмихвал. Вместо това се правел на смел — заради сестра си, стъпвал с изпънати рамене, горд, застрашителен и смешен като пале, което се е наежило.

Мъжът с белези по бузите зад Вутуту рекъл:

— Ще ни пратят при белите дяволи, които ще ни откарат през водата в домовете си.

— И какво ще ни направят там? — попитала Вутуту. Мъжът не отвърнал нищо.

— Какво де? — подканила Вутуту.

Агасу се опитал да надзърне през рамо. Докато вървели, не им разрешавали да говорят и да пеят.

— Възможно е да ни изядат — рекъл мъжът. — Поне така ми казаха. Заради това им трябват толкова много роби. Защото все са гладни.

Както вървяла, Вутуту се разплакала. Агасу казал:

— Не плачи, сестрице. Няма да те изядат. Аз ще те пазя. Ще ни пазят нашите богове.

Но Вутуту продължила да плаче и вървяла със свито сърце, смазана от болка, гняв и страх, каквито изпитва само едно дете: силни и всепоглъщащи. Нямало как да каже на Агасу, че се притеснява не защото белите ще я изядат. Била сигурна, че ще оцелее. Плачела, понеже се страхувала, че ще изядат брат й, и не била убедена, че ще успее да го опази.

Пристигнали във факторията и останали там десет дни. Сутринта на десетия ден ги извели от колибата, където ги били държали като затворници (през последните дни тя била станала много пренаселена, защото от много далеч били пристигнали мъже, които били довели техни си синджири роби). Отвели ги на пристанището и Вутуту видяла кораба, който щял да ги откара.

Първата й мисъл била колко голям е корабът, втората — че е прекалено малък, за да ги побере всичките. Той се крепял с лекота върху водата. Корабната лодка започнала да снове напред-назад и да прекарва пленниците до кораба, където ги оковавали и разпределяли по долната палуба моряци, някои червени като тухла, други с почернели от слънцето лица и със странни остри носове и бради, с които изглеждали като зверове. Мнозина от моряците приличали на хората от племето на Вутуту, точно както и мъжете, които я били довели на крайбрежието.

Мъжете, жените и децата били отделени едни от други и били пратени в различни краища на палубата за роби. Пленниците били твърде много, за да се сместят на кораба, затова някои от мъжете били качени заедно с веригите на откритата палуба, под местата, където екипажът завързвал хамаците. Вутуту била сложена при децата, не при жените, и нея не я оковали, само ги заключили в помещението. Брат й Агасу бил натикан при окованите с вериги мъже, наблъскани като херинги. Под тази палуба воняло, макар че екипажът я бил изтъркал след последния товар. Смрадта се била просмукала в дървото: смрад на страх, на жлъч, на диария и смърт, на треска, лудост и омраза. Вутуту седяла в горещия трюм заедно с другите деца. Усещала как малчуганите от двете й страни са плувнали в пот. От удара на една вълна някакво момченце се свлякло върху Вутуту и се извинило на език, който тя не знаела. Тя опитала да му се усмихне в здрача.

Корабът потеглил. Понесъл се с пълна скорост по водата. Вутуту се замислила за мястото, откъдето били дошли белите мъже (макар че никой от тях не бил истински бял: всички били мургави, с изпръхнала от морето и почерняла от слънцето кожа). Толкова ли не им достигала храна, че да взимат хора чак от нейните земи, които да изядат? Или Вутуту щяла да се превърне в деликатес, в угощение за хора, които са яли толкова много неща, че се облизват само на чернокожа плът в казаните си?

На втория ден, след като отплавал, корабът бил застигнат от буря, но не силна; въпреки това палубите се накланяли и се тресели и миризмата на бълвоч се сляла с вонята на пикоч, на втечнени фекалии и на пот, избила от страх. Върху тях, през решетките на отворите за проветряване по тавана на трюма за роби, се леел пороен дъжд.

Една седмица, след като били поели на път и сушата отдавна се била скрила от поглед, смъкнали оковите на робите. Предупредили ги, че ако проявят неподчинение или създават неприятности, ще бъдат наказани по-строго, отколкото могат да си представят.

Сутрин давали на пленниците зрял боб и сухар, както и вкиснал лимонов сок, толкова горчив, че те се въсели, кашляли и се давели, някои стенели и виели. Но не смеели да изплюят сока: ако ги хванели, ги биели с тояга или ги налагали с бичове.

Вечерта им донесла сушено говеждо. Било неприятно на вкус, по сивата му повърхност се била образувала ципа във всички цветове на дъгата. Това било в началото на пътуването. После месото станало още по-лошо.

Ако имали възможност, Вутуту и Агасу се гушели един до друг и си говорели за майка си, за своя дом и за приятелите си. Понякога Вутуту разказвала на Агасу историите, които им била разправяла, майка им, например за Елегба[8], най-коварния от всички богове, който бил очите и ушите на Великия Маву[9] за света, носел му послания и се връщал с отговорите.

Вечерно време, за да разсеят скуката на пътуването, моряците карали робите да им пеят и да им танцуват танците на родните си земи.

На Вутуту й било провървяло, че я сложили с децата. Те били наблъскани плътно едно до друго и никой не им обръщал внимание; виж, жените невинаги имали такъв късмет. На някои кораби, превозващи роби, жените били изнасилвани отново и отново от екипажа просто защото това си било негласно право на моряците по време на прехода. Този кораб не бил такъв, което не означава, че нямало изнасилвания.

По време на онова пътуване сто мъже, жени и деца измрели и били хвърлени през борда, а някои от пленниците, метнати във водата, още не били издъхнали, ала зеленият мраз на океана охладил сетната им тръпка и те потънали, като се мъчели да изплуват и се давели.

Вутуту и Агасу пътували с холандски кораб, но не го знаели, а той преспокойно можел да е английски, португалски, испански или френски.

Негрите от екипажа на кораба, някои с кожа, по-тъмна и от кожата на Вутуту, казвали на пленниците къде да отидат, какво да правят, кога да танцуват. Една сутрин Вутуту забелязала, че един от чернокожите надзиратели я гледа. Докато се хранела, той дошъл при нея и я зяпнал, без да казва и дума.

— Защо го правите? — попитала го тя. — Защо сте се хванали слуги на белите дяволи?

Той й се ухилил, сякаш въпросът бил най-смешното нещо, което бил чувал. После се навел, така че устните му почти докоснали ухото на Вутуту, и от топлия му дъх на нея изведнъж й призляло.

— Ако беше по-голяма — рекъл й мъжът, — щях да те накарам с члена си да пищиш от радост. Може и да го направя довечера. Видях колко хубаво танцуваш.

Тя го погледнала с кафяви като орех очи и рекла, без да й трепне окото, дори се усмихнала:

— Ако ми го сложиш долу, ще ти го отхапя със зъбите си долу. Аз съм млада вещица и имам долу много остри зъби.

Станало й приятно, докато гледала как лицето му помръква. Мъжът не казал нищо и се отдалечил.

Думите били излезли от устата й, но това не били нейни думи: тя не си ги била помисляла, не ги била създала. Не, дала си сметка, че това са думи на лукавия Елегба. Маву бил сътворил света и после заради коварството на Елегба бил изгубил интерес към него. Именно Елегба с неговите хитрости и твърд като желязо член бил изрекъл тези думи чрез Вутуту, която бил обсебил за миг, и вечерта, преди да заспи, тя му благодарила.

Мнозина от пленниците отказвали да се хранят. Налагали ги с бичове, докато преглътнат храната, макар че боят бил жесток и двама мъже издъхнали от него. След това никой на кораба не си и помислял да си отвоюва свободата с глад. Един мъж и една жена се опитали да се самоубият, като се хвърлили през борда.

Жената успяла. Мъжът бил спасен, бил завързан за една от мачтите и почти цял ден го налагали с камшици, докато гърбът му не се разкървавил, после го оставили там и след като денят се превърнал в нощ. Не му давали храна, не му давали и нищо за пиене освен собствената му пикня. На третия ден той вече бълнувал, главата му се била издула и била омекнала като стар пъпеш. Когато престанал да бълнува, го изхвърлили в океана. След опита за бягство пленниците отново били оковани за пет дни.

Пътуването било дълго и тежко за пленниците, не било приятно и за моряците, макар че те се били научили да вкоравяват сърцата си за работата, която вършат, и се престрували пред самите себе си, че не са нищо повече от животновъди, които откарват добитъка на пазара.

Един хубав мек ден хвърлили котва в Бриджпорт, Барбадос, и пленниците били прекарани от кораба до брега с плоскодънки, пратени от пристанището, после ги отвели на тържището, където с крясъци и сопи били строени в редици. Изсвирила свирка и тържището се изпълнило с мъже, червендалести мъже, които започнали да блъскат, да забучват пръст, да крещят, да подвикват, да определят цени, да мърморят.

Тогава Вутуту и Агасу били разделени. Станало много бързо: някакъв мъжага накарал Агасу да си отвори устата, огледал му зъбите, опипал мускулите на ръцете му, кимнал и двама други издърпали Агасу встрани. Той не се съпротивлявал. Погледнал Вутуту и й извикал: „Бъди смела“. Вутуту кимнала и после очите й се замъглили и се напълнили със сълзи, и тя завила. Заедно с Агасу били близнаци, вълшебни същества, силни. Разделени, вече били две измъчени деца.

След това тя го видяла един-единствен път, но не на живо. Ето какво станало с Агасу. Първо го отвели в плантация за подправки, където всеки ден го биели с камшици за онова, което е направил, и за онова, което не е направил, научили го криво-ляво на английски и му дали името Джак Мастиления — заради тъмната кожа. Когато избягал, тръгнали да го преследват с кучета и го върнали, после му отрязали с длето един от пръстите на краката, та да му е за урок. Той отказвал да се храни, искал да умре от глад, но му избили предните зъби и насила го накарали да поема течна храна, така че Агасу нямал друг избор, освен да я преглътне, ако не искал да се задави.

Дори в ония години предпочитали робите, родени в плен, пред докараните от Африка. Родените в свобода роби се опитвали да избягат или да умрат и и в двата случая това се отразявало зле на печалбите.

Когато бил на шестнайсет години, Джак Мастиления бил продаден заедно с още неколцина роби в захарна плантация, разположена на остров Сен Доменг. Нарекли го Хиацинт, едрия роб със счупените зъби. В плантацията той срещнал старица от своето село — преди пръстите й да се изкривят от артрита, била домашна прислужница, — и тя му казала, че белите нарочно разделят пленниците от едни и същи градове, села и области, за да предотвратят въстания и бунтове. Не им харесвало, когато робите си говорят на техния език.

Хиацинт понаучил френски и усвоил някои от ученията на Римокатолическата църква. Всеки ден от тъмно до тъмно режел захарна тръстика.

Имал няколко деца. Макар че им било забранено, ходел по късна доба заедно с другите роби в гората, за да танцува калинда, да пее песни в прослава на бог Дамбала-Ведо, приел облика на черна змия. Пеел песни и в прослава на Елегба, на Огун[10], на Шанго[11], на Зака[12] и на много други, на всички богове, които пленниците били донесли със себе си на острова, били ги донесли в умовете си и в потайните си сърца.

Робите по захарните плантации на Сен Доменг рядко живеели повече от десет години. Само в свободното време, което им давали: два часа в най-големия пек по пладне и пет часа посред нощ (от единайсет до четири), те можели да отглеждат храната си (господарите не им отпускали храна, предоставяли им малки нивички, които да обработват, за да се прехранват), това били единствените часове, с които те разполагали за сън и мечти. Въпреки това намирали и кога да се събират и да танцуват, да пеят и да се кланят на боговете си. Почвата на Сен Доменг била плодородна и боговете на Дахомей, Конго и Нигерия пуснали там дълбоки дебели корени и избуяли огромни и силни, за да обещаят свобода на онези, които им се кланяли нощем в горите.

Хиацинт бил двайсет и пет годишен, когато по дясната ръка го ухапал паяк. Раната се възпалила и плътта започнала да съхне; не след дълго цялата ръка чак до рамото се подула и станала моравочервена, а от китката надолу миришела. И туптяла и парела.

Дали на младежа долнокачествен ром и нажежили в огъня острието на едно мачете, докато то не блеснало в червено и бяло. Отрязали с трион ръката на Хиацинт чак при рамото и обгорили раната с острието на мачетето. Цяла седмица той се мятал. После се върнал на работа.

Едноръкият роб Хиацинт участвал в бунта на робите от 1791 година.

Не друг, а самият Елегба се вселил в него в горичката, яхнал го, както белите яхват кон, и проговорил чрез него. Хиацинт почти не помнел какво е казал, ала другите, които били с него, му предали, че е обещал да им върне свободата. Хиацинт помнел само, че бил много възбуден, че членът му бил твърд като прът и го болял, и че вдигнал към луната двете си ръце: ръката, която имал, и онази, която бил изгубил.

Заклали прасе и мъжете и жените от плантацията пили от топлата кръв на прасето, като дали обет да са си верни като братя. Заклели се, че са войска на свободата, и отново дали обет за вярност към боговете на всички земи, откъдето били отвлечени като плячка.

— Ако паднем в битката с белите — казали те, — ще се преродим в Африка, в нашите домове, в нашите племена.

По време на въстанието се появил друг Хиацинт и затова сега вече наричали Агасу с прозвището Великия еднорък. Той се сражавал, молел се на боговете, принасял жертви, кроял планове. Виждал как приятелите и любимите му загиват пред очите му и продължавал да се бори.

Цели дванайсет години се сражавали, водили влудяваща кървава битка с плантаторите, с войската, докарана от Франция. Борили се, не се отказвали и колкото и невъзможно да звучи, победили.

На първи януари 1804 година била провъзгласена независимостта на Сен Доменг, който не след дълго щял да бъде познат на света като Република Хаити. Великия еднорък не доживял да види това. Издъхнал на втори август 1802 година, пронизан от щика на френски войник.

Точно когато Великия еднорък (който навремето бил наричан Хиацинт, а преди това Джак Мастиления и който дълбоко в сърцето си останал Агасу) склопил очи, сестра му — той я познавал като Вутуту, но в първата плантация в Каролина я наричали Мери, после, когато я прехвърлили домашна прислужница, станала Дейзи, а накрая, след като я продали на семейство Лавер надолу по реката, в Ню Орлиънс, се превърнала в Сюки, — та сестра му усетила как студеният щик я пронизва между ребрата и се разпищяла и разридала неудържимо. Дъщерите й — близначки — се събудили и завили. Новородените й дъщерички били с цвят на кафе с мляко, за разлика от децата, които била родила, докато работела в плантацията и още била почти момиче, деца, които не била виждала, откакто били навършили петнайсет и десет години. Когато я продали на други господари, средната й дъщеря вече била мъртва от една година.

Откакто била слязла на сушата, Сюки често била налагана с бичове, веднъж дори посипали в раните й сол, друг път я били толкова силно и толкова дълго, че дни наред не можела да седи и не понасяла да я докосват по гърба. Когато била по-млада, няколко пъти я изнасилили и чернокожи, получили заповед да споделят с нея нара й, и бели. Оковавали я във вериги. Но тя не плачела. Откакто я били отделили от брат й, била плакала само веднъж, в Северна Каролина, където видяла как изсипват храната за децата на робите и за кучетата в общо корито и нейните невръстни рожби направо пред очите й започнали да се боричкат с псетата за огризките. Веднъж Сюки станала свидетелка на това, после го гледала всеки ден в онази плантация, но първия път гледката сломила сърцето й.

В началото била хубава. Сетне годините на мъка си казали думата и Сюки вече не била хубава. Лицето й било насечено от бръчки, в кафявите й очи се загнездила прекалено много болка.

Единайсет години преди това, когато била на двайсет и пет, дясната й ръка изсъхнала. Никой от белите не знаел какво да прави. Плътта сякаш се топяла върху костите и сега ръката висяла безжизнено отстрани като на скелет, покрит с кожа, и била почти неподвижна. След това Сюки станала домашна прислужница.

Всички в семейство Кастъртън, на което принадлежала плантацията, били възхитени от умението й да готви и да върти къщната работа, но госпожа Кастъртън се стряскала от изсъхналата ръка, затова Сюки била продадена на семейство Лавер, което преди година било пристигнало от Луизиана: господин Лавер бил дебел веселяк, който не изпитвал и капка отвращение от изсъхналата ръка на робинята Дейзи. Когато след една година те се върнали в Луизиана, Сюки също заминала с тях.

В Ню Орлиънс жените, а и мъжете идвали да купуват от нея церове, амулети за любов и дребни талисмани: черните, разбира се, но белите също. Всички в семейство Лавер си затваряли очите. Вероятно им било приятно, че имат робиня, от която хората се страхуват и която уважават. Но отказвали да й продадат свободата.

Късно вечер Сюки ходела на ръкава в делтата на реката и танцувала калинда и бамбула. Както танцьорите в Сен Доменг и по родните й земи, танцьорите край реката се прекланяли пред черна змия; въпреки това боговете от нейната родина и на другите африкански народи не се вселявали в тях, както се били вселили в брат й и в хората от Сен Доменг. Сюки обаче призовавала боговете и ги молела за едно или за друго.

Слушала, когато белите разказвали за бунта в Сан Доминго (както го наричали) и как той бил обречен на провал… „Представяте ли си! Държава на канибали!“

После й направило впечатление, че белите са спрели да обсъждат това. Не след дълго започнали да се преструват, че никога не е имало място като Сан Доминго, а колкото до Хаити, за него не изричали и дума. Всички американци сякаш били решили, че само с воля и вяра могат да заповядат на доста голям карибски остров да престане да съществува.

Цяло поколение деца от рода Лавер израсли под зоркото око на Сюки. Понеже не можело да произнесе „Сюки“, най-малкото от децата започнало да я нарича Мама Зузу и името й останало. Сега било 1821 година и Сюки била на петдесет и пет. Изглеждала много по-стара.

Знаела повече тайни и от грохналата Саните Деде, която продавала свещи пред катедралата, повече и от Мари Салопе, която твърдяла, че е царицата на вуду: и двете били свободни цветнокожи жени, докато Мама Зузу била робиня и щяла да си умре такава, поне така твърдял господарят й.

Младата жена, която дошла при нея, та да й каже какво е станало с мъжа й, се представяла като Вдовицата Пари. Била млада, с налети гърди, горда. В жилите й течала африканска кръв и европейска кръв, и индианска кръв. Кожата й се червенеела, косата й била лъскавочерна. Очите й били черни и високомерни. Съпругът й Жак Пари вероятно бил мъртъв. Той бил три четвърти бял, както тогава се изчислявали тези неща, бил незаконороден син на някога гордо семейство, едно от многото, избягали от Сан Доминго, и бил роден свободен, точно както и чудно хубавата му млада съпруга.

— Моят Жак. Мъртъв ли е? — попитала Вдовицата Пари. Била фризьорка, ходела от къща на къща и правела прически на изтънчените дами от Ню Орлиънс преди големи светски събития. Мама Зузу погледнала костите, сетне поклатила глава.

— Той е с бяла жена някъде на север оттук — рекла тя. — Бяла жена със златиста коса. Жив е.

Това не било магия. Цял Ню Орлиънс знаел с коя е избягал Жак Пари и каква на цвят е косата й.

Мама Зузу била изненадана, че Вдовицата Пари още не знае как в Колфакс нейният Жак пъха всяка нощ малкото си квартеронско pipi[13] в момиче с розова плът. Всъщност не всяка нощ, а само нощите, когато не бил толкова пиян, че да го използва за нещо по-добро от пикаенето. Вдовицата Пари вероятно знаела. Вероятно имала друга причина да дойде.

Вдовицата Пари идвала по един-два пъти в седмицата при старата робиня. След месец започнала да й носи дарове: панделки, сладкиш с ким, черен петел.

— Мамо Зузу — рекло веднъж момичето, — време е да ме научиш на онова, което знаеш.

— Да — съгласила се старицата, която била наясно накъде духа вятърът.

Освен това Вдовицата Пари била споделила с нея, че се е родила с ципа между пръстите на краката, което означавало, че е имала близначка, която е убила в утробата. Какъв избор имала Мама Зузу?

Обяснила на момичето, че ако носиш две мускатови орехчета, окачени на конец около врата, докато конецът се скъса, ще се излекуваш от шум на сърцето, че ако разрежеш гълъб, който никога не е летял, и го положиш върху главата на болния, той ще се излекува от треска. Показала й как да прави амулет за сбъдване на желания, малка кожена кесийка с тринайсет монети от по един цент, девет зърна памук и четината на черна свиня, и как да разтъркваш кесийката, та желанията ти да се сбъдват.

Вдовицата Пари усвоила всичко, на което я научила Мама Зузу. Но не се интересувала от богове. Никак. Интересувала се от приложна магия. С трепет узнала, че ако топнеш жива жаба в мед и я сложиш в мравуняк, щом костите бъдат почистени и започнат да се белеят, ако се взреш в тях, ще видиш плоска сърцевидна кост и друга с кукичка на нея: костта с кукичката трябва да окачиш на дрехата на онзи, който искаш да те обикне, а сърцевидната трябва да пазиш добре (защото изгубиш ли я, любимият ти ще ти се нахвърли като разярено псе). Ако направиш това, онзи, когото обичаш, непременно става твой. Научила, че ако в пудрата на своя съперница сложиш стрита на прах изсушена змия, съперницата ти ще ослепее, и че можеш да я накараш да се удави, ако вземеш бельото й, обърнеш го откъм опакото и в полунощ го заровиш под тухла.

Мама Зузу показала на Вдовицата Пари Чудодейния корен, малката и голямата мандрагора, показала й змейската кръв[14], валерианата и петопръстника. Показала й как да вари чай за прочистване, отвара, която кара всички да те следват, и вода, с която да призовава Шинго.

Мама Зузу показала на Вдовицата Пари всички тези и още неща. Но старицата била разочарована. Правела всичко възможно, за да предаде тайните истини, дълбокото познание, да разкаже на младата жена за Татко Елегба, за Маву, за Айдо-Хведо[15] и за останалите, ала Вдовицата Пари (сега ще ви кажа името, с което се родила и с което по-късно се прочула: Мари Лаво[16]. Но това не е великата Мари Лаво, за която се чували, това е нейната майка, която накрая е станала Вдовицата Глапион) не се вълнувала от боговете на далечната земя. Ако Сан Доминго бил плодороден чернозем, на който африканските богове били пуснали корени, тази земя с нейната царевица и пъпеши, с раците и памука била ялова и не раждала нищо.

— Тя не иска да знае — оплаквала се Мама Зузу на довереницата си Клемантин, която перяла завесите и покривалата на повечето домове наоколо.

Върху бузата й цъфтели алени белези от изгорено, а едно от децата й било умряло, защото върху него се излял меден казан с вряла вода.

— Тогава не я учи — отсичала Клемантин.

— Уча я, а тя не вижда ценното, единственото, което вижда, е какво може да направи с него. Давам й диаманти, а тя посяга за лъскавите стъкълца. Давам й дамаджана най-пивко бордо, а тя пие вода от реката. Давам й пъдпъдък, а тя иска да яде само плъхове.

— Защо тогава упорстваш? — питала Клемантин.

Мама Зузу свивала тънките си рамене, при което изсъхналата й ръка треперела.

Тя не била в състояние да отговори. Би могла да каже, че обучава младата жена, защото е благодарна, че е жива, както всъщност си било: пред очите й били издъхнали прекалено много хора. Би могла да каже, че сънува как един ден робите ще се вдигнат, както се вдигнали (и били разгромени) в Лаплас, но как дълбоко в себе си е сигурна, че без боговете на Африка, без благоволението на Елегба и Маву те никога няма да победят белите поробители, никога няма да се завърнат в своята родина.

Животът на Мама Зузу бил приключил именно в онази ужасна нощ преди близо двайсет години, когато тя се събудила и усетила студената стомана между ребрата си. Сега била човек, който не живее, а само мрази. Ако някой я попитал за омразата, тя нямало да може да му разкаже за дванайсетгодишното момиче на вмирисания кораб: това вече се било затлачило в паметта й след толкова побои с камшици, след толкова нощи в окови, след толкова много раздели, след толкова скърби. Но можела да разкаже за сина си и как му отсекли палеца, когато господарят разбрал, че момчето знае да чете и да пише. Можела да разкаже за дъщеря си, дванайсетгодишна, а вече бременна в осмия месец от един надзирател, и как изкопали в червената пръст дупка, за да сложат там непразния й корем, а после я били с камшици до кръв. Въпреки старателно изкопаната дупка дъщеря й изгубила детето и живота си една неделна сутрин, когато всички бели били на църква…

Прекалено много скръб.

— Прекланяй се пред тях — заръчала в един след полунощ край реката Мама Зузу на младата Вдовица Пари.

И двете били голи до кръста, били потни от задушната нощ, а всички гънки по кожите им се откроявали на бялата лунна светлина.

Мъжът на Вдовицата Пари Жак (чиято смърт три години по-късно щяла да се отличава с някои твърде любопитни подробности) бил разказвал на Мари някои неща за боговете на Сан Доминго, но тя нехаела. Смятала, че силата идва от обредите, а не от боговете.

Мама Зузу и Вдовицата Пари напявали тихо, виели и газели заедно из мочурището. Те, свободната цветнокожа жена и робинята с изсъхналата ръка, пеели сред черните змии.

— Важно е не само ти да си добре, а враговете ти — зле — рекла Мама Зузу.

Много от думите на обредите, думи, които тя навремето знаела, думи, които брат й също знаел, тези думи се били заличили в паметта й. Тя казала на хубавата Мари Лаво, че думите не са от значение, че са важни само мелодията и тактът… и там, докато пее и гази из черните змии в мочурището, старицата получава странно видение. Вижда такта на песните, такта на калинда, такта на бамбула, всички ритми на екваториална Африка, плъзнали бавно по тази среднощна земя, докато цялата страна не започва да трепери и да се люлее в такта на древните богове, чиито селения Мама Зузу е напуснала. И тя разбира някак в мочурището, че дори това, дори това няма да е достатъчно.

Обръща се към красивата Мари и вижда себе си през очите на Мари: чернокожа старица със сбръчкано лице, с костелива ръка, увиснала вдървено отстрани, с очи като очите на жена, която е гледала как децата й се боричкат в коритото с кучетата за храна… Видяла себе си и тогава за пръв път осъзнала каква погнуса и страх изпитва по-младата жена към нея.

Засмяла се, приклекнала и хванала със здравата си ръка една черна змия, висока като фиданка и дебела като корабно въже.

— Ето — рекла тя. — Ето пред кого ще се кланяме.

Пуснала змията, която не се съпротивлявала, в кошницата, донесена от жълтата Мари.

И тогава, на лунната светлина, за сетен път прогледнала за невидимото и видяла брат си Агасу. Той бил не дванайсетгодишното момче, което Мама Зузу била зърнала за последно на тържището в Бриджпорт, а огромен мъж, плешив и ухилен с щърба усмивка, с гръб, насечен от дълбоки белези. В едната ръка държал мачете. От другата му ръка бил останал само чукан. Мама Зузу се пресегнала със здравата си лява ръка.

— Остани, остани малко — проронила тя. — Ще дойда. Скоро ще бъда при теб. А Мари Пари си помислила, че старицата говори на нея.

Бележки

[1] Бенджамин Франклин (1706–1790), американски държавник, писател, учен и изобретател, един от основателите на САЩ. — Б.пр.

[2] Мощна верига видеотеки. — Б.пр.

[3] Букв. „Орлова река“ (англ.). — Б.пр.

[4] Букв. „Възкресение“ (англ.). — Б.пр.

[5] Игра на думи. „Easter“ означава „Великден“, а „East“ — „изток“ (англ.). — Б.пр.

[6] Първоначално име на богиня и на свързвания с нея празник. — Б.пр.

[7] Джон Дън (1573–1631), английски поет и духовник. — Б.пр.

[8] В митовете на племето йоруба фалическо божество, олицетворение на злото. Изпълнява ролята на пратеник на боговете. — Б.пр.

[9] Праотец и демиург, абстрактно небесно божество, олицетворение на мъдростта. — Б.пр.

[10] В митовете ма племето йоруба бог на желязото и на войната, покровител на воините и на ловците. — Б.пр.

[11] В митовете на племето йоруба бог на гръмотевиците и на светкавиците, а също на лова и грабежите. — Б.пр.

[12] В митовете на племето йоруба добър дух. — Б.пр.

[13] Пишле (изоп. фр.). — Б.пр.

[14] Вид червена смола, която се използва и като багрилно вещество. — Б.пр.

[15] В африканската митология змия-дъга, която се появила първа, преди земята и небето. — Б.пр.

[16] Мари Лаво (ок. 1794–1881) и досега е смятана за царицата на вуду. — Б.пр.