Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Трета част
Мигът на бурята

Глава 14

Хората се лутат в мрак, не знаят какво да правят, имах малък светилник, ала и той угасна. Протягам ръка. Дано ти също протягаш ръка. Просто искам да бъда с теб във мрака.

Грег Браун[1], „В мрака заедно с теб“

Смениха автомобила в пет сутринта на летището в Минеаполис, на паркинга за дълъг престой. Качиха се на последния етаж, където сградата на паркинга е открита за небето.

Шадоу взе оранжевата униформа, белезниците и букаите, сложи ги в плика от амбалажна хартия, където за кратко бяха прибрани личните му вещи, сгъна го и го пусна в кофата за боклук. Бяха чакали десет минути, когато от летището излезе младеж с гърди като бъчва и дойде при тях. Ядеше пакетче пържени картофи, купено от „Бъргър Кинг“. Шадоу го позна веднага: след като си бяха тръгнали от Къщата върху скалата, младежът беше седял отзад в автомобила и си беше тананикал с такъв плътен глас, че колата се бе разтресла. За през зимата си беше пуснал прошарена брада, каквато преди нямаше. Тя го състаряваше.

Мъжът избърса в дънките мазнината по ръцете си и протегна огромна длан на Шадоу.

— Чух за смъртта на Всеотеца — каза той. — Ще си платят, и то от скъпо по-скъпо.

— Уензди баща ли ви беше? — попита Шадоу.

— Той беше баща на всички — отвърна мъжът. Плътният му глас трепна. — Предайте им, предайте на всички, че когато има нужда от нас, ще се явят всичките ми хора.

Чернобог махна люспица тютюн от зъбите си и я изплю в замръзналата киша.

— И колко сте? Десет? Двайсет?

Брадата на младежа с гърди като буре щръкна.

— Десетима от нас не се ли равняват на сто от тях? В битка кой ще устои и на един от моите хора? Но в покрайнините сме повече. Има наши хора и в планините. В Катскилските планини и по тузарските градове на Флорида. Държат секирите наострени. Само да ги повикам, и ще дойдат.

— Направи го, Елвис — прикани господин Нанси.

Поне на Шадоу му се стори, че е казал „Елвис“. Нанси беше сменил униформата на заместник-шериф с дебела кафява жилетка, кадифен панталон и кафяви мокасини.

— Повикай ги. Старият негодник би искал точно това.

— Те го предадоха. Те го убиха. Присмивах се на Уензди, но не съм бил прав. Вече никой от нас не е в безопасност — каза мъжът с име, което звучеше като Елвис. — Но вие можете да разчитате на нас.

Той потупа леко Шадоу по гърба и за малко да го просне на земята. Все едно да те потупа топовно гюле.

Чернобог оглеждаше паркинга. По едно време рече:

— Извинявайте, че питам, но кое е новото ни превозно средство?

Мъжът с гърди като буре посочи.

— Ето го. Чернобог изсумтя.

— Това ли?

Беше микробус Фолксваген, модел 1970 година. На задния прозорец беше сложена голяма лепенка с нарисувана на нея дъга.

— Хубаво превозно средство. Онези очакват да се придвижвате с всичко друго, само не и с това.

Чернобог обиколи микробуса. После се закашля с разтрисаща дробовете кашлица, старческа, като на човек, който пуши и в пет сутринта. Изхрачи се, изплю се, долепи длан до гърдите си и ги разтърка, за да му олекне.

— Да. С всичко друго, само не и с това. А какво ще стане, ако от полицията ни спрат, за да търсят хипари и дрога? А? Не сме тук, за да се возим на магически автобуси. Не бива да бием на очи.

Брадатият отключи микробуса.

— Ченгетата ще ви погледнат, ще видят, че не сте хипари, и ще ви махнат с ръка за довиждане. По-добра дегизировка от това не може да има. И за такова отрицателно време не успях да намеря друго.

Чернобог очевидно смяташе да продължи разпрата, но господин Нанси се намеси благо.

— Ти, Елвис, ни се притече на помощ. Много сме ти признателни. Сега автомобилът трябва да се върне в Чикаго.

— Ще го оставим в Блумингтън — рече брадатият. — Вълците ще се погрижат за него. Не се притеснявайте. — Той се извърна отново към Шадоу. — Още веднъж моите съболезнования, споделям болката ви. Успех. И ако на вас се падне да правите бдението, имате моята възхита и състрадание. — Той му стисна ръката с ръка като боксова ръкавица. Шадоу го заболя. — Предайте на трупа му, когато го видите. Предайте му, че Алвис[2], син на Виндалф, ще отстоява вярата.

В микробуса миришеше на пачули[3], на отдавна използван тамян и на тютюн. По пода и стените беше залепен избелял розов мокет.

— Кой беше този? — попита Шадоу, докато изкарваше микробуса от гаража и сменяше със стържене скоростите.

— Той сам каза: Алвис, син на Виндалф. Цар е на джуджетата. Най-силното, най-могъщото, най-великото от всички джуджета.

— Но той не е джудже — напомни Шадоу. — Висок е колко… сигурно метър и седемдесет — метър и седемдесет и два.

— И това го превръща във великан сред джуджета — каза зад него Чернобог. — Той е най-високото джудже в Америка.

— А какво беше онова за бдението? — попита Шадоу. Двамата мъже не отговориха. Шадоу погледна господин Нанси, който се беше вторачил през прозореца.

— Е? Той спомена за някакво бдение. Чухте го.

Чернобог каза от задната седалка:

— Не ти се налага да го правиш.

— Какво да правя?

— Бдение. Той просто много приказва. Джуджетата са страшно бъбриви. Не мисли за това. По-добре го забрави.

Да пътуваш на юг беше като да пътуваш напред във времето. Снеговете малко по малко се заличаваха и на другата сутрин, когато микробусът навлезе в Кентъки, съвсем изчезнаха. В Кентъки зимата вече беше свършила, задаваше се пролет. Шадоу започна да се пита дали има някакво уравнение, което да го обяснява: вероятно на всеки осемдесет километра на юг той навлизаше още един ден в бъдещето.

Щеше да сподели с някого какво му е хрумнало, ако господин Нанси не спеше на седалката до него, а Чернобог не хъркаше все по-силно отзад.

В този мит времето сякаш бе подвижна конструкция, илюзия, която Шадоу си представяше, докато пътуваше. Усети, че забелязва болезнено остро птиците и животните: виждаше гарвани, които кълвяха отстрани по банкета или направо на пътя на микробуса, животинки, прегазени от автомобилите, из небето на цели ята кръжаха птици, които оставяха едва ли не логичен рисунък, от моравите пред къщите и от оградите ги гледаха котки.

Чернобог изхърка, събуди се и бавно седна.

— Присъни ми се странен сън — каза той. — Сънувах, че наистина съм Белобог. Че откакто свят светува, всички са ни смятали за двама: бог на светлината и бог на мрака, но сега, когато и двамата сме стари, разбирам, че през цялото време ме е имало само мен и че съм им давал подаръци и после съм си ги взимал.

Той откъсна филтъра на цигара „Лъки Страйк“, лапна я и запали.

Шадоу смъкна прозореца и попита:

— Не те ли е страх да не се разболееш от рак на белите дробове?

— Самият аз съм рак — отговори Чернобог. — Не се плаша от себе си.

Обади се и Нанси:

— Такива като нас не хващат рак. Ние не боледуваме от атеросклероза, Паркинсон или сифилис. Трудни сме за убиване.

— Уензди го убиха — напомни Шадоу.

Отби, за да зареди бензин, после спря пред съседния ресторант за ранна закуска. Тъкмо влязоха, и телефонният автомат при входа започна да дрънчи.

Дадоха поръчката на възрастна жена с разтревожена усмивка, която, преди да дойдат, седеше и четеше евтино издание на „Какво искаше да каже сърцето ми“ на Джени Къртън. Жената въздъхна, после отиде при телефона, вдигна слушалката и каза:

— Да. — Погледна пак към заведението и рече: — Да. Доколкото виждам, са те. Изчакайте малко. — Върна се при господин Нанси. — Вас търсят.

— Добре — каза господин Нанси. — Много ви моля, госпожо, постарайте се картофите наистина да са опържени. Дори препържени. — После отиде при телефона. — Същият. И защо решихте, че съм толкова тъп, та да ви повярвам? Мога да го намеря — каза той, — знам къде е. Да — рече. — Разбира се, че го искаме. Знаете, че го искаме. А аз знам, че вие искате да се отървете от него. Не ми пробутвайте тия дивотии.

Затвори и се върна на масата.

— Кой беше? — попита Шадоу.

— Не се представи.

— Какво искат?

— Предложиха примирие, докато ни върнат тялото.

— Лъжат — отсече Чернобог. — Искат да ни примамят да отидем и после ще ни убият. Както постъпиха с Уензди. Не го ли правя и аз постоянно? — допълни той с мрачна гордост.

— На неутрална територия е — каза Нанси. — Наистина неутрална.

Чернобог прихна. Смехът му прозвуча като метално топче, което се търкаля в сух череп.

— И аз навремето говорех така. Елате на неутрална територия, казвах, а през нощта се вдигахме и ги избивахме до крак. Хубави времена бяха.

Господин Нанси сви рамене, сдъвка един от препържените до тъмнокафяво картофи и се усмихна одобрително.

— Хммм. Това вече са картофи — отбеляза той.

— Не бива да вярваме на тези хора — настоя Шадоу.

— Слушай, аз съм по-стар от теб — рече господин Нанси и удари с все сила по дъното на бутилката с кетчуп, от който капна върху изгорелите картофи. — За един следобед мога да бъда с повече жени, отколкото ти за цяла година. Мога да танцувам като ангел, да се бия като притисната до стената мечка, да планирам по-хитро от лисица, да пея по-благозвучно от славей…

— И какво общо има това?… Нанси впи кафяви очи в Шадоу.

— И те бързат да се отърват от тялото толкова, колкото ние бързаме да го приберем.

— Няма такова неутрално място — каза Чернобог.

— Има — възрази господин Нанси. — Центърът.

В най-добрия случай си е сложно да определиш точния център на каквото и да било. При живите същества — например при хората или континентите — сложното е, че този център все ни се изплъзва: къде е центърът на един човек? Къде е центърът на един сън? В случая с континенталните Съединени щати да включваме ли Аляска, когато се опитваме да намерим центъра? Или Хавайските острови?

В началото на двайсети век направили от картон огромен макет на САЩ, долните четирийсет и осем щата, и за да намерят центъра, се опитали да го закрепят върху карфица, докато не открили една-единствена точка, където макетът се задържал.

Както би се досетил почти всеки, точният център на континенталните Съединени щати се оказал на няколко километра от Лебънън, щата Канзас, в свинефермата на Джони Криб. През трийсетте години на миналия век жителите на Лебънън били готови да вдигнат паметник насред свинефермата, но Джони Криб отсякъл, че не иска милиони туристи да му влизат, да му се разхождат из фермата и да му тревожат свинете, затова сложили паметника на географския център на Съединените щати на три километра северно от града. Изградили парк, вдигнали в него каменен монумент, а на монумента закрепили месингова плоча. Асфалтирали пътя до града и край паметника дори построили мотел, понеже били сигурни, че туристите ще започнат да прииждат на цели тълпи. После зачакали. Туристи не дошли. Не дошъл никой.

Сега това е малък тъжен парк с преносим параклис, толкова тесен, че в него не може да се проведе и опело, и с мотел, чиито прозорци приличат на мъртви очи.

— И така — обобщи господин Нанси, докато навлизаха в Хюмънсвил[4] (нас. 1084 души), щата Мисури, — точният център на Щатите представлява малък занемарен парк, пустееща църква, купчина камъни и изоставен мотел.

— Свинеферма — намеси се Чернобог. — Току-що каза, че истинският център на Щатите се намира в свинеферма.

— Не е важно къде се намира — отвърна господин Нанси. — Важно е къде хората мислят, че се намира. И бездруго е въображаем. Затова е от значение. Хората отстояват само въображаеми неща.

— Хората като мен ли? — попита Шадоу. — Или хората като вас?

Нанси не каза нищо. Чернобог издаде звук, който можеше да е смях, но можеше да е и презрително сумтене.

Шадоу се опита да се понамести отзад в микробуса. Беше спал съвсем малко. Имаше лошо предчувствие. По-лошо, отколкото в затвора, по-лошо, отколкото когато Лора беше дошла при него и му беше казала за обира. Това не беше добре. Косата на тила му настръхна, той се почувства зле и на няколко пъти на талази — го плисна страх.

Господин Нанси зави, навлезе в Хюмънсвил и спря пред един супермаркет. Отиде вътре и Шадоу го последва. Чернобог остана да чака на паркинга, за да изпуши една цигара.

Някакъв рус младеж, почти момче, редеше по щандовете овесени ядки.

— Ей! — каза господин Нанси.

— Ей! — отвърна младежът. — Вярно е, нали? Убили са го.

— Да — потвърди господин Нанси. — Убиха го.

Младежът стовари върху рафта няколко кутии „Капън Крънч“.

— Въобразяват си, че могат да ни смажат като хлебарки — рече той. Около китката си носеше потъмняла сребърна гривна. — Не е толкова лесно да ни смажат, нали?

— Не е — съгласи се господин Нанси.

— Аз ще бъда там, господине — рече младежът с блеснали воднистосини очи.

— Знам, че ще бъдеш, Годион[5] — отвърна господин Нанси.

Той купи няколко големи бутилки кока-кола, опаковка тоалетна хартия, в която имаше шест рула, кутия зловещи на вид пурети, банани и пакетче ментова дъвка.

— Свястно момче е. Дошъл е тук през седми век. Уелсец.

Микробусът закриволичи първо на запад, после на север.

Пролетта помръкна, отново се превърна в зима, озовала се в задънена улица. Канзас бе безрадостно сив, с цвета на самотните облаци, празните прозорци и разбитите сърца. Шадоу се беше запалил да търси радиостанции, стараеше се да угоди и на господин Нанси, който обичаше обзорни предавания и танцова музика, и на Чернобог, който предпочиташе класическа музика, колкото по-тягостна, толкова по-добре, каквато излъчваха по по-крайните евангелистки религиозни станции. Лично Шадоу си падаше по старите парчета.

Надвечер по молба на Чернобог спряха в покрайнините на Черилвейл[6] (нас. 2464 души), щата Канзас. Чернобог ги заведе на ливада извън града. В сенките на дърветата още имаше сняг, тревата беше с цвят на пръст.

— Чакайте тук — рече Чернобог.

Отиде сам в средата на ливадата. Известно време стоя там на вятъра от края на февруари. Първо сведе глава, после започна да ръкомаха.

— Сякаш разговаря с някого — отбеляза Шадоу.

— С призраци — уточни господин Нанси. — Преди повече от столетие са му се кланяли тук. Принасяли са му човешки жертви, правили са възлияния с чук. След време хората се досетили защо мнозина от непознатите, минали през града им, не са се веснали повече. Някои от труповете били скрити именно тук.

Чернобог се върна от средата на ливадата. Сега мустаците му изглеждаха по-тъмни, в бялата му коса имаше и черни кичури. Той се усмихна и оголи металния си зъб.

— Сега се чувствам добре. Охх. Някои неща остават, кръвта остава най-дълго.

Върнаха се през ливадата при мястото, където бяха оставили микробуса. Чернобог запали цигара, но не се закашля.

— Правели са го с чук — рече той. — Вотан предпочита бесилките и копията, аз обаче си държа на чука…

Той се пресегна с пожълтял от никотина пръст и чукна силно Шадоу точно по средата на челото.

— Много те моля, не го прави — рече учтиво Шадоу.

— Много те моля, не го прави — повтори подигравателно Чернобог. — Един ден, приятелю, ще взема чука и ще те ударя доста по-силно, забрави ли?

— Не съм забравил — отговори Шадоу. — Но ако ме чукнеш още веднъж по главата, ще ти счупя ръката.

Чернобог изсумтя презрително. После каза:

— Те, тукашните хора, трябва да са благодарни. Тук се съсредоточи огромна сила. Цели трийсет години, след като принудиха хората ми да се скрият, тази земя, същата тази земя ни даде най-великата кинозвезда на всички времена. Няма по-велика от нея.

— Джуди Гарланд ли? — попита Шадоу. Чернобог поклати рязко глава.

— Говори ти за Луиз Брукс[7] — поясни господин Нанси.

Шадоу реши да не пита коя е Луиз Брукс. Вместо това рече:

— Вижте, когато Уензди е отишъл да разговаря с тях, пак е имало примирие.

— Да.

— И сега ще отидем да вземем от тях тялото на Уензди пак защото сме сключили примирие.

— Да.

— Знаем, че те ме искат мъртъв, искат да ме отстранят от пътя си.

— Те искат всички ние да сме мъртви — отвърна Нанси.

— Едно не разбирам: защо смятаме, че този път ще играят честно? Нали излъгаха Уензди?

— Точно заради това се срещаме в центъра — каза Чернобог. После се свъси. — Той… Каква беше думата? Обратното на свещен?

— Нечестив — напомни му Шадоу, без да се замисля.

— Не — рече Чернобог. — Когато едно място е по-малко свещено от всяко друго. С отрицателна святост. Места, където не можеш да построиш храм. Места, където хората не ходят или ако отидат, бързат да си тръгнат. Места, където боговете стъпват само ако са принудени.

— Не знам — отговори Шадоу. — Струва ми се, че няма такава дума.

— Цяла Америка носи малко от това — продължи Чернобог.

— Точно по тази причина не сме добре дошли тук. Но центърът — продължи той. — В центъра е най-лошо. Той е като минирано поле. Там всички стъпваме прекалено предпазливо и просто не можем да нарушим примирието. — Бяха стигнали при микробуса. Чернобог потупа Шадоу по ръката над лакътя. — Не се притеснявай — рече му с мрачна убеденост. — Никой няма да те убие. Никой освен мен.

Същия ден вечерта, малко преди да се е мръкнало напълно, Шадоу намери центъра на Щатите. Беше на полегато възвишение северозападно от Лебънън. Той заобиколи малкия хълмист парк, мина покрай преносимия параклис и каменния паметник и видя със свито сърце строения през петдесетте години едноетажен мотел в края на парка. Отпред беше спрян мощен черен джип марка „Хъмви“, който сякаш бе отразен в криво огледало — беше тумбест, безсмислен и грозен като бронирана кола. Вътре в сградата не светеше.

Спряха отстрани на мотела и докато спираха, от сградата излезе мъж в шофьорска униформа и фуражка. Фаровете на микробуса го осветиха. Той вдигна учтиво ръка към фуражката си, качи се на джипа и подкара нанякъде.

— Голям автомобил, малка пишка — каза господин Нанси.

— Как мислите, дали тук имат легла? — попита Шадоу. — Не съм спал в легло вече не помня колко дни. Този мотел изглежда така, сякаш чака да го съборят.

— Собственост е на някакви ловци от Тексас — обясни господин Нанси. — Идват тук веднъж в годината. Убий ме, но не мога да ти кажа какво толкова ловуват. Само пречат мотелът да бъде разрушен.

Слязоха от микробуса. Пред мотела ги чакаше жена, която Шадоу не познаваше. Беше с безупречен грим и безупречна прическа. Заприлича му на всички водещи, които е виждал сутрин по телевизията — задължително седяха в студио, което изобщо не приличаше на всекидневна.

— Радвам се да ви видя — каза жената. — Вие очевидно сте Чернобог. Слушала съм много за вас. А вие пък сте Ананси, който вечно прави някакви лудории, нали? Ах, стар шегобиецо. А вие, вие със сигурност сте Шадоу. Накарахте ни да ви търсим под дърво и камък, нали? — Една ръка пое неговата ръка, стисна я силно; тя го погледна право в очите. — Аз съм Медия. Радвам се да се запознаем. Надявам се тази вечер да уредим нещата по възможно най-благоприятния начин.

Вратата на главния вход се отвори.

— Кой знае защо, Тото, не вярвам, че още сме в Канзас — заяви дебелото хлапе, което Шадоу бе видял за последно в лимузината.

— В Канзас сме — рече господин Нанси. — Струва ми се, че днес прекосихме почти целия щат. Колко равно е всичко наоколо.

— В мотела няма осветление, няма ток, няма топла вода — каза дебелото хлапе. — И не се обиждайте, но вие наистина се нуждаете от топла вода. Смърдите така, сякаш цяла седмица не сте слизали от този микробус.

— Според мен е съвсем излишно да стигаме чак дотам — рече мило жената. — Тук всички сме приятели. Влезте. Ще ви покажем стаите. Ние взехме първите четири. Покойният ви приятел е в петата. Всички стаи след петата са празни, можете да избирате. Опасявам се, че това тук не е „Фор Сизънс“[8], но всъщност кое ли е?

Тя им отвори вратата към фоайето. В него миришеше на мухъл, на влага, прах и разложение.

Във фоайето, в почти непрогледния мрак седеше мъж.

— Гладни ли сте? — попита той.

— Никога не отказвам да хапна — отвърна господин Нанси.

— Шофьорът отиде да вземе хамбургери — каза мъжът. — Ще се върне скоро. — Той погледна нагоре. Беше прекалено тъмно, за да види лицата, но рече: — Едър мъж. Вие сте Шадоу, нали? Тъпанарят, който уби Уди и Стоун.

— Не — отговори Шадоу. — Друг ги уби. И аз знам кой си ти. — Наистина знаеше. Беше прекарал известно време в главата на този мъж. — Ти си Таун. Преспа ли вече с вдовицата на Уд?

Господин Таун падна от стола. На кино е забавно, в истинския живот беше просто недодялано. Той се изправи бързо и пристъпи към Шадоу. Шадоу го погледна отгоре и рече:

— Не започвай нещо, което не си готов да довършиш.

Господин Нанси хвана леко Шадоу над лакътя.

— Примирие, забрави ли? — натърти той. — Ние сме в центъра.

Господин Таун се обърна, пресегна се през плота и взе три ключа.

— Вие сте в дъното на коридора — обясни той. — Дръжте.

Връчи ключовете на господин Нанси и се отдалечи в сумрака на коридора. Чуха как една от мотелските врати се отваря, чуха и как се затръшва.

Господин Нанси подаде един от ключовете на Шадоу, другия на Чернобог.

— В микробуса има ли фенер? — попита Шадоу.

— Не — отговори господин Нанси. — Но какво, като е тъмно. Не бива да се страхуваш от тъмното.

— Не се страхувам — каза Шадоу. — Страхувам се от хората в тъмното.

— Хубаво е да е тъмно — намеси се Чернобог. Явно не му беше трудно да види къде стъпва и ги поведе по тъмния коридор, после пъхна ключовете в ключалките, без да ги търси. — Аз ще съм в десета стая — съобщи той. После каза: — Медия. Май съм чувал за нея. Нали тя уби децата си?

— Това е друга жена — рече господин Нанси. — Но е извършила същото.

Господин Нанси беше в осма стая, а Шадоу бе срещу тях двамата, в девета. Вътре миришеше на влага, на прах, на запустение. Имаше легло и дюшек отгоре, но не и чаршафи. От здрача навън през прозореца се процеждаше малко светлина. Шадоу седна на дюшека, изу си обувките и се опъна. През последните няколко дни бе седял прекалено дълго зад волана. Може би заспа.

 

Вървеше.

Дрехите му се вееха от студения вятър. Снежинките бяха почти колкото кристалчета прах и се носеха на вихрушка заедно с вятъра.

Имаше дървета, които през зимата бяха без листа. От двете му страни имаше високи хълмове. Беше късен зимен следобед: небето и снегът бяха придобили един и същ наситен оттенък на моравото. Някъде отпред — на тази светлина бе невъзможно да определи разстоянията — мигаха пламъците, жълти и оранжеви, на огромен огън. Пред Шадоу по снега бавно вървеше сив вълк. Шадоу спря. Вълкът също спря, обърна се и зачака. Едното му око проблесна в жълтеникавозелено. Шадоу сви рамене и продължи към пламъците; вълкът закрета пред него.

Огромният огън гореше в средата на малка гора. Сигурно имаше стотина дървета, насадени в две редици. По дърветата висяха сенки. В края на редиците имаше постройка, която приличаше малко на преобърната лодка. Беше от дърво, по стените й имаше дървени същества и дървени лица: змейове, грифони, тролове и глигани… и всички танцуваха в трепкащата светлина на огъня.

Той беше толкова висок, че Шадоу едвам се приближи. Вълкът тръгна да обикаля бавно около пукащите пламъци.

Вместо вълка от другата страна на огъня излезе мъж. Подпираше се на дълга тояга.

 

— Намираш се в Упсала в Швеция — каза мъжът с позна дрезгав глас. — Преди около хилядолетие.

— Уензди? — попита Шадоу.

Мъжът продължи да говори, сякаш Шадоу го нямаше.

— Първо всяка година, после, когато се настани тлента и те станаха немарливи, веднъж на девет години принасяха тук жертви. Жертвата на деветте дни. Всеки ден в продължение на девет дни обесваха на дърветата в горичката девет звяра. Един от тези зверове задължително беше човек.

Той се дръпна от светлината на огъня, тръгна към дърветата и Шадоу го последва. Докато вървеше към дърветата, сенките по тях се проясниха: крака, очи, езици, глави. Шадоу поклати глава: имаше нещо тягостно, тъжно и същевременно нереално — дотолкова, че да е смешно, — в това да видиш бик, който виси, обесен на дърво. Мина покрай обесен елен, вълкодав, кафява мечка, дорест кон с бяла грива, малко по-голям от пони. Кучето още беше живо: през няколко секунди риташе и се гърчеше и увесено на въжето, издаваше тих измъчен стон.

Мъжът, след когото вървеше Шадоу, вдигна тоягата — чак сега, докато крачеше, Шадоу забеляза, че това всъщност е копие, — и разпра с него корема на кучето с един-единствен разрез надолу. Върху снега изпадаха вътрешности, над които се виеше пара.

— Посвещавам тази смърт на Один — каза тържествено мъжът. — Това е само жест — добави той, като се извърна отново към Шадоу. — Но жестовете са всичко. Смъртта на едно куче олицетворява смъртта на всички кучета. Жертваха в моя прослава деветима мъже, те обаче въплъщаваха всички мъже, всичката кръв, цялата мощ. Но това не беше достатъчно. Един ден кръвта спря да се лее. Вяра без кръв ни води само дотук. Трябва да се лее кръв.

— Видях те как умираш — каза Шадоу.

— При боговете важна е не смъртта — заяви сянката и сега вече Шадоу беше сигурен, че това е Уензди, никой друг не влагаше в думите такава оскърбителна, такава дълбоко цинична радост. — Важна е възможността да възкръснеш. А когато се лее кръв…

Той махна с ръка към животните, към хората, увиснали по дърветата.

Шадоу не можеше да каже дали мъртвите човеци, покрай които минаваха, са повече или по-малко ужасяващи от животните: ако не друго, човеците поне са знаели каква участ ги очаква. От тях се носеше силната миризма на пиене, от което се подразбираше, че им е било разрешено да притъпят болката по пътя към бесилото, докато животните просто са били линчувани, били са теглени живи и ужасени. Лицата на мъжете бяха съвсем младички: никой от тях не изглеждаше на повече от двайсет.

— Кой съм аз? — попита Шадоу.

— Ти ли? — рече мъжът. — Ти си възможност. Бил си част от велика традиция. Макар че и двамата сме дотолкова съпричастни към делото, че сме готови да умрем за него. Нали?

— Кой си ти? — попита Шадоу.

— Най-твърдата част просто оцелява — каза мъжът.

Огънят — а Шадоу осъзна със странен ужас, че това наистина е жертвен огън: от пламъците се подаваха и стърчаха ребра, гледаха огнеоки черепи, бълващи в нощта цветове като трасиращи куршуми, зелено, жълто, синьо — пламтеше ярко, трепкаше и пукаше.

— Три дни на дървото, три дни в подземния свят, три дни да намеря пътя обратно.

Пламъците пращяха и горяха прекалено ярко, та Шадоу да погледне право в тях. Той се взря в мрака отвъд дърветата.

 

Чукане на вратата… сега през прозореца проникваше лунна светлина. Шадоу трепна и седна.

— Вечерята — каза гласът на Медия.

Шадоу си обу обувките, отиде при вратата, излезе в коридора. Някой беше намерил свещи и фоайето бе озарено от мъждива жълта светлина. Влезе шофьорът на джипа „Хъмви“ — носеше мукавен поднос и хартиен плик. Беше облечен с дълго черно палто, на главата беше с шофьорска фуражка с козирка.

— Извинявайте, че се забавих — каза той пресипнало. — Взех за всички еднакво: два хамбургера, голяма порция пържени картофи, голяма кола и ябълков сладкиш. Аз ще хапна в автомобила.

Остави покупките, после излезе навън. Фоайето се изпълни с миризмата на храна от заведение за бързо хранене. Шадоу взе плика и раздаде храната, салфетките, пакетчетата кетчуп.

Започнаха да ядат, без да казват нищо; свещите примигваха и разтопеният восък сълзеше.

Шадоу усети, че Таун се е вторачил в него. Обърна леко стола, така че да е с гръб към стената. Медия ядеше хамбургера със салфетка, закрепена точно под устните, за да маха трохите.

— О. Страхотно. Тия хамбургери са почти студени — каза дебелото хлапе.

Още беше с тъмни очила, което според Шадоу беше безсмислено и глупаво: в помещението все пак беше тъмно.

— Съжалявам — отвърна Таун. — Най-близкият „Макдоналдс“ е в Небраска.

Изядоха изстиналите хамбургери и студените пържени картофи. Дебелото хлапе понечи да отхапе от парчето ябълков сладкиш и пълнежът потече по брадичката му. Най-неочаквано сладкишът се оказа още горещ.

— Ау! — каза той. Избърса го с длан и облиза пръсти, за да ги почисти. — Пари! — рече дебелото хлапе. — Тия сладкиши са като бомба със закъснител, само чакат да гръмнат.

На Шадоу му идеше да го удари. Идеше му да го удари още откакто след погребението на Лора неговите приятелчета го бяха натъпкали в лимузината.

— Не може ли просто да вземем тялото на Уензди и да се махаме оттук? — попита той.

— В полунощ — отговориха едновременно господин Нанси и дебелото хлапе.

— Тези неща трябва да се правят според правилата — уточни Чернобог.

— Да — каза Шадоу. — Но никой не ми казва какви са тези правила. Постоянно ми говорите за тях, а аз дори не знам каква игра играете бе, хора.

— Как каква! — рече бодро-бодро Медия. — Игра, при която всеки се отървава от всичко излишно.

— Според мен всичко това е пълна дивотия — каза Таун. — Но щом правилата им ги правят щастливи, службите, за които работя, също са щастливи и така всички са щастливи. — Той се оригна от кока-колата. — Всички да са на линия в полунощ. Взимате тялото и се разкарвате. А ние ви махаме мило за довиждане. А после вече ще ви погнем като плъхове, каквито всъщност сте си.

— Ей — рече дебелото хлапе на Шадоу. — Покрай това се сетих. Казах ти да предадеш на шефа си, че е история. Предаде ли му?

— Предадох му — отговори Шадоу. — И знаеш ли какво ми каза той? „Ако случайно видиш пак това сополиво копеленце, му предай да не забравя, че днешното бъдеще е утрешно минало“.

Уензди не беше казвал нищо такова. Но тези хора явно харесваха изтърканите фрази. Тъмните очила отразяваха трепкащите пламъчета на свещите и Шадоу ги виждаше като очи.

Дебелото хлапе каза:

— Тук е ужасно влажно. Няма ток. Няма обхват за безжичните. А ако се налага да говориш по стационарен телефон, вече си се върнал в каменната ера.

Изсмука през сламката колата до дъно и пусна чашата на масата. Шадоу се пресегна и прибра боклуците на дебелото хлапе в книжния плик. После каза:

— Ще отида да видя центъра на Щатите.

Стана и излезе в нощта. Господин Нанси го последва. Тръгнаха заедно през малкия парк, не промълвиха и дума, докато не стигнаха при каменния паметник. Вятърът ги блъскаше, духаше на пориви, ту от една, ту от друга посока.

— И така — каза той. — Сега какво?

В тъмното небе беше увиснал блед полумесец.

— Сега се върни в стаята си — отговори Нанси. — Заключи вратата. Опитай се да поспиш. В полунощ ни предават тялото. И после се омитаме оттук. Центърът не е спокойно място за никого.

— Щом казваш.

Господин Нанси всмукна от дима на пуретата.

— Това не биваше да се случва изобщо — каза той. — Не биваше. Хора като нас, ние… — Той замахна с пуретата, все едно ловеше като с въдица думата, после сякаш промуши с нея нещо пред себе си. — Ние сме неповторими, различни. Не сме от най-общителните. Дори аз. Дори Бакхус. Поне задълго. Движим се сами или на малки групи. Не се сработваме добре с другите. Обичаме да ни обожават и да ни почитат, да се прекланят пред нас… аз например обичам да разказват приказки за мен, приказки, от които се вижда колко съм умен. Знам, недостатък е, но съм си такъв. Обичаме да сме велики. Сега, в тези окаяни дни, сме дребни и незначителни. Новите богове се въздигат и падат, въздигат се и падат отново. Но това не е държава, която дълго търпи богове. Брахма създава, Вишну съхранява, Шива разрушава и теренът е разчистен, та Брахма да твори наново.

— И какво значи това? — попита Шадоу. — Че сега вече схватката е приключила, така ли? Че битката се е състояла?

Господин Нанси изсумтя презрително.

— Ти да не си се побъркал? Те убиха Уензди. Убиха го и почнаха да се перчат с това. Разгласиха го. Показаха го по всички канали на онези, които имат очи да видят. Не, Шадоу. Битката едва е започнала.

Той се наведе, заби пуретата в подножието на каменния паметник и я остави там като жертвоприношение.

— Преди се шегуваше — заяви Шадоу. — Сега вече не.

— Напоследък е трудно да намериш шеги. Уензди е мъртъв. Влизаш ли вътре?

— След малко.

Нанси тръгна към мотела. Шадоу протегна ръка и докосна камъните на паметника. Прокара едрите си пръсти по студената месингова табела. После се обърна, отиде в мъничкия бял параклис и влезе през отвора без врата в мрака. Седна на най-близката скамейка, затвори очи, сведе глава и се замисли за Лора и за Уензди, и за това какво е да си жив.

Зад него се чу изтракване, някой тътрузеше обувка по пръстта. Шадоу изправи гръб и се обърна. Точно при входа стоеше някой, тъмна сянка на фона на звездите. Върху нещо метално проблесна лунна светлина.

— Ще ме застреляте ли? — попита Шадоу.

— Господи… де да можех — отговори Таун. — За самозащита е, нищо повече. И какво, молиш се, а? Успяха ли да ти втълпят, че са богове? Те не са никакви богове.

— Не се молех — възрази Шадоу. — Просто мислех.

— Мен ако питаш, са мутанти — продължи Таун. — Еволюционен експеримент. Малко дарбица да хипнотизират, малко фокуси-мокуси и могат да накарат хората да повярват в какво ли не. Нищо, за което да пишеш вкъщи. Толкоз. В края на краищата умират като хората.

— Винаги са умирали — рече Шадоу. Изправи се и Таун отстъпи крачка назад. Шадоу излезе от параклисчето, а господин Таун продължи да се държи на разстояние. — Ей — каза Шадоу. — Знаеш ли коя е била Луиз Брукс?

— Приятелка ли ти е?

— Не. Кинозвезда от едно градче на юг оттук.

Таун се замисли.

— Може би си е сменила името и е станала Лиз Тейлър или Шарън Стоун, или не знам какво — предположи той отзивчиво.

— Може би.

Шадоу тръгна към мотела. Таун не изоставаше от него.

— Трябваше сега да лежиш отново в затвора — каза господин Таун. — И да си чакаш реда да ти изпълнят смъртната присъда.

— Не съм убил колегите ти — отсече Шадоу. — Но ще споделя с теб какво ми каза един навремето, още докато бях зад решетките. Нещо, което никога не забравям.

— И какво е то?

— В цялата Библия има един-единствен човек, на когото Исус е обещал лично да го прати в рая. Не на Петър, не на Павел, не на тези там. Този човек е бил осъден разбойник, изпълнявали са смъртната му присъда. Затова не замахвай срещу хората, които си чакат реда да им изпълнят смъртните присъди. Те може би знаят нещо, което ти не знаеш.

Шофьорът стоеше до джипа „Хъмви“.

— Добър вечер, господа — поздрави той, докато минаваха покрай него.

— Добър вечер — отвърна, господин Таун. После каза на Шадоу: — Лично мен всичко това изобщо не ме вълнува. Правя каквото нареди господин Уърлд. Така е по-лесно.

Шадоу отиде по коридора в девета стая.

Отключи, влезе и каза:

— Извинявайте. Мислех, че това е моята стая.

— Вашата е — потвърди Медия. — Аз ви чакам.

Шадоу видя на лунната светлина косата й и бледото й лице. Жената седеше на леглото сковано като стара мома.

— Ще намеря друга стая.

— Няма да се заседявам — рече тя. — Реших, че сигурно е редно да ви направя едно предложение.

— Добре. Направете ми предложение.

— Отпуснете се — подкани Медия. В гласа й се долавяше усмивка. — Стоите като глътнал бастун. Вижте какво, Уензди е мъртъв. Не дължите на никого нищо. Елате при нас. Време е да се присъедините към отбора на победителите.

Шадоу не каза нищо.

— Можем, Шадоу, да ви направим прочут. Можем да ви дадем власт над убежденията, думите, облеклото, мечтите на хората. Искате ли да бъдете следващият Кари Грант? Можем да направим така, че това да се случи. Можем да ви превърнем в следващите „Бийтълс“.

— Беше по-приятно, когато ми предложихте да видя циците на Луси — рече Шадоу. — Ако това изобщо бяхте вие.

— А — каза жената.

— Стаята ми трябва. Лека нощ.

— Можем, разбира се — рече тя, сякаш Шадоу не е казал нищо, — да обърнем нещата. Можем да направим живота ви ад. Можете да се превърнете в посмешище, Шадоу. Или всички да ви запомнят като чудовище. Да ви запомнят завинаги, но като Мансън[9], като Хитлер… това харесва ли ви?

— Извинявайте, госпожо, но съм малко уморен — каза Шадоу. — Ще ви бъда признателен, ако си тръгнете.

— Предложих ви целия свят — отговори жената. — Докато издъхвате в някоя канавка, ще си спомните за това.

— Ще го имам предвид — рече той.

Парфюмът на жената продължи да се усеща и след като тя си тръгна. Шадоу легна на голия дюшек и се замисли за Лора, но както и да си я спомнеше: Лора, която мята фризби, Лора, която яде компот без лъжица, Лора, която се превива от смях или му показва еротичното бельо, което си е купила, докато е била на конференция на туристическите агенции в Анахайм, — тя неизменно се преобразяваше в съзнанието му в Лора, която е захапала члена на Роби, а един камион ги блъсва от пътя и ги запраща в небитието. После чу думите й и от тях както винаги го заболя:

„Ти не си мъртъв — каза с тихия си глас Лора в главата му. — Но не съм сигурна и че си жив“.

Почука се. Шадоу стана и отвори вратата. Беше дебелото хлапе.

— Тия хамбургери — каза то. — Ама че гадост. Можеш ли да повярваш? Осемдесет километра до „Макдоналдс“. Не си и представях, че на света има нещо, което да отстои на цели осемдесет километра от „Макдоналдс“.

— Тази стая се превръща в нещо като Централна гара — отбеляза Шадоу. — И така, предполагам, си тук, за да ми предложиш свободата на интернет, ако премина на ваша страна. Прав ли съм?

Дебелото хлапе трепереше.

— Не. Ти вече си труп — каза то. — Ти… ти си скапан ръкопис с илюстрации, написан с готически шрифт. И да опиташ, не можеш да се превърнеш в хипертекст. Аз… аз съм синаптичен, докато ти си синоптичен…

Шадоу усети, че младежът мирише странно. Навремето в затвора, в килията отсреща имаше един тип, Шадоу така и не беше разбрал как се казва. Веднъж посред бял ден се бе съблякъл чисто гол и бе започнал да разправя на всички, че бил пратен да ги отведе, да отведе наистина добрите като него със сребърен космически кораб, който щял да ги откара на съвършено място. Това бе последният път, когато Шадоу го беше видял. Дебелото хлапе миришеше като онзи човек.

— Има ли някаква причина да дойдеш тук?

— Просто исках да си поговорим — отвърна дебелото хлапе. В гласа му имаше хленч. — В моята стая е страшно. Нищо повече. Направо си е страшно. Осемдесет километра до най-близкия „Макдоналдс“, можеш ли да повярваш? Дали да не остана тук, при теб?

— Ами приятелите ти от лимузината? Дето ме удариха? Защо не помолиш тях да постоят с теб?

— Тук не пускат деца. Това е мъртва зона.

— До полунощ има доста време, а до развиделяване — още повече — каза Шадоу. — Може би се нуждаеш от почивка. За себе си знам, че се нуждая.

Известно време дебелото хлапе мълча, после кимна и излезе.

Шадоу затвори вратата и заключи. Легна отново на дюшека.

След малко започна шумът. Трябваше да мине известно време, докато Шадоу разбере какво става, после отключи вратата и излезе отвън в коридора. Беше дебелото хлапе, което се бе прибрало в стаята си. Чуваха се звуци, сякаш то мята нещо огромно по стените на стаята. От тях Шадоу се досети, че се мята самото хлапе.

— Аз съм! — хлипаше то. Или може би: — Насън!

Шадоу така и не разбра.

— Тихо! — чу се рев откъм стаята на Чернобог по-нататък по коридора.

Шадоу отиде във фоайето и излезе от мотела. Беше уморен. Шофьорът още стоеше до джипа — тъмна сянка с фуражка с козирка.

— Сън ли не ви лови, господине? — попита той.

— Да — потвърди Шадоу.

— Една цигара, господине?

— Не, благодаря.

— Нали нямате нищо против аз да запаля една?

— Пушете си.

Шофьорът щракна със запалка за еднократна употреба „Бик“ и именно в жълтата светлина на пламъка Шадоу видя лицето на мъжа, всъщност го виждаше за пръв път, и го позна, и започна да разбира.

Шадоу познаваше това дълго лице. Знаеше, че под черната шофьорска фуражка има ниско подстригана оранжева коса. Знаеше, че когато устните му се усмихват, се набръчкват на цяла плетеница от груби белези.

— Добре изглеждаш, момчето ми — каза шофьорът.

— Ти ли си, Тъжния?

Шадоу се взря предпазливо в някогашния си съкилийник.

Затворническите приятелства са хубаво нещо: благодарение на тях оцеляваш на лоши места и в тежки времена. Ала затворническото приятелство приключва при портала на затвора и един приятел оттам, появил се отново в живота ти, е в най-добрия случай нееднозначна благословия.

— Божичко. Лайсмит Тъжния — възкликна Шадоу, после се чу какво казва и проумя. — Локи — рече той. — Локи Лъжеца.

— Бавен си — рече Локи, — но накрая все пак загряваш.

И устните му се извиха в нашарена с белези усмивка, а в сенките на очите му затанцува жарава.

Седнаха в стаята на Шадоу в изоставения мотел, седнаха на леглото, в двата края на дюшека. Звуците, долитащи откъм стаята на дебелото хлапе, бяха почти заглъхнали.

— Извади късмет, че лежахме заедно в затвора — отбеляза Локи. — Без мен нямаше да оцелееш през първата година.

— Ако си искал, си могъл да се измъкнеш от затвора, нали?

— По-лесно е човек да си излежи присъдата. — Той замълча и добави: — Трябва да разбереш това с боговете. То не е магия.

Това е да бъдеш, но не такъв, какъвто си, а какъвто хората вярват, че си. То е да бъдеш самият себе си, но в сгъстен, увеличен като с лупа вид, да бъдеш своята същност. Това е да станеш гръм, мощта на препуснал жребец или мъдрост. Взимаш цялата вяра и ставаш по-голям, по-готин, нещо повече от човек. Кристализираш. — Той замълча. — После един ден те забравят, престават да вярват в теб, не ти принасят жертви, нехаят, а ти се озоваваш на ъгъла на Бродуей и Четирийсет и трета улица и играеш там монте[10] с три карти.

— Защо беше в килията ми?

— Съвпадение. Чисто съвпадение.

— А сега си шофьор в противниковия лагер.

— Щом предпочиташ да ги наричаш така. Зависи от коя страна стоиш. Както ги виждам аз нещата, съм шофьор в отбора на победителите.

— Но вие с Уензди, вие сте били от една и съща страна на барикадите, и двамата сте…

— От северния пантеон. И двамата сме от северния пантеон. Това ли се опитваш да кажеш?

— Да.

— Е, и?

Шадоу се поколеба.

— Сигурно сте били приятели. Навремето.

— Не. Никога не сме били приятели. Не съжалявам, че е мъртъв. Просто ни възпираше нас, останалите. Сега, когато вече го няма, другите ще се видят принудени да погледнат истината в очите: или се променят, или умират, или се развиват, или погиват. Него го няма. Войната приключи.

Шадоу го погледна озадачен.

— Не си толкова глупав — каза той. — Винаги си бил много умен. Смъртта на Уензди няма да сложи край на нищо. Тя просто принуди онези, които изчакваха, да застанат на страната на едните или на другите.

— Смесваш метафорите, Шадоу. Лош навик.

— Все едно — рече Шадоу. — Пак си е истина. Божичко. Смъртта му направи за един миг онова, което той се опитваше да постигне през последните няколко месеца. Сплоти ги. Даде им нещо, в което да вярват.

— Възможно е — сви рамене Локи. — Доколкото знам, от тази страна на барикадата смятат, че щом са премахнали от пътя си размирника, са отстранили и размириците. Но това изобщо не ме засяга. Аз съм шофьор.

— Кажи ми тогава защо всички се занимават с мен? — попита Шадоу. — Държат се така, сякаш съм важен. Защо е толкова важно какво правя точно аз?

— Убий ме, не знам. Беше важен за нас, защото беше важен за Уензди. А защо точно… предполагам, че това е поредната малка житейска загадка.

— Писна ми от загадки.

— Така ли? Аз пък мисля, че те придават вкус на света. Както солта в задушеното.

— Значи си техен шофьор. Всичките ли ги возиш?

— Който има нужда — отговори Локи. — Вадя си хляба. Той доближи ръчния си часовник до лицето си и натисна едно копченце: циферблатът грейна в меко синьо, което озари лицето му и то стана някак уплашено, плашещо.

— До полунощ остават пет минути. Време е — каза Локи. — Идваш ли?

Шадоу си пое дълбоко дъх и отговори:

— Идвам.

Вървяха по тъмния мотелски коридор, докато не стигнаха пета стая.

Локи извади от джоба си кибрит и запали една от клечките, като я драсна в нокътя си. Тутакси блесна пламък и Шадоу го заболяха очите. Фитилът на първата свещ примига и се разгоря. На втората също. Локи драсна още една клечка и продължи да пали почти стопените свещи: бяха наслагани по перваза, по горната табла на леглото и по мивката в ъгъла на стаята.

От стената, където обикновено стоеше, леглото бе изтикано в средата на мотелската стая, така че между него и стените от двете страни имаше няколко крачки разстояние. Леглото бе покрито с чаршафи, със стари мотелски чаршафи на дупки и петна. Върху тях лежеше Уензди, съвсем неподвижен.

Беше със светлия костюм, в който бе облечен и когато го застреляха. Дясната страна на лицето му бе непокътната, съвършена, недокосната от кръвта. Лявата представляваше ръбеста пихтия, лявото му рамо и костюмът отпред бяха изпъстрени с тъмни петна. Ръцете му бяха от двете страни на тялото. Изражението върху онова, което беше останало от лицето му, бе всичко друго, но не и умиротворено: върху него се четеше обида, силна обида, кръвна обида, изпълнена с омраза, гняв, крайно безумие. На някакво равнище то изглеждаше и удовлетворено.

Шадоу си представи как обиграните ръце на господин Чакал премахват тази омраза и мъка, как правят от восък и грим ново лице на Уензди, придавайки му окончателно спокойствие и достойнство, каквито дори смъртта му беше отказала.

Въпреки всичко тялото не изглеждаше по-малко след смъртта. И още миришеше леко на „Джак Даниълс“.

Вятърът откъм равнините се засилваше, Шадоу го чуваше как вие из стария мотел на въображаемия център на Щатите. Свещите върху перваза капеха и трепкаха.

Шадоу чу стъпки в коридора. Някой почука на една от вратите, извика: „Побързай, ако обичаш, време е“, и те започваха да влизат един по един със сведени глави.

Пръв дойде Таун, следван от Медия, господин Нанси и Чернобог. Последно се появи дебелото хлапе — имаше по лицето си току-що избили синини, устните му мърдаха, сякаш то си повтаряше някакви думи, макар да не издаваше и звук. Шадоу усети, че му е мъчно за него.

Без да казват и дума, те се наредиха около тялото, на една ръка разстояние един от друг. Обстановката в стаята беше набожна — силно набожна по начин, какъвто Шадоу не бе изживявал. Не се чуваше и звук, ако не се брояха воят на вятъра и пукотът на свещите.

— Дошли сме всички тук, на това безбожно място — подхвана Локи, — за да предадем тялото на това лице на онези, които ще се разделят с него както подобава, според обредите. Ако някой иска да каже нещо, нека го направи сега.

— Аз няма да говоря — рече Таун. — Не го познавах отблизо. А и цялата тази работа ми е неприятна.

Чернобог каза:

— Тези действия ще имат последици. Знаете ли? Това може да бъде само началото.

Дебелото хлапе се закиска пискливо като момиче и каза:

— Добре. Добре. Разбрах. После изрецитира с равен глас:

— Кръжи и кръжи във все по-широк кръг соколът, соколаря не чува, всичко се разпада, центърът поддава…[11]

После най-неочаквано млъкна, сбърчи чело и добави:

— Мамка му. Навремето го знаех до края.

Разтърка слепоочията си, направи кисела физиономия и замълча.

Всички загледаха Шадоу. Сега вече вятърът пищеше. Шадоу не знаеше какво да каже. Каза:

— Всичко това е жалко. Половината от вас сте го убили или имате пръст в убийството му. Сега ни предавате тялото му. Страхотно. Той беше стар скандалджия и негодник, но аз пих от медовината му и все още работя за него. Това е всичко.

Медия каза:

— Според мен е важно да помним, че в свят, където всеки ден умират хора, на всеки миг мъка, който изживяваме, когато хората напускат този свят, съответства миг на радост, когато на този свят идва новородено. Първият му писък е… магия, нали? Сигурно е трудно да го приемем, но радостта и мъката вървят ръка за ръка, както млякото и курабийките. Ето колко добре си пасват те. Според мен всички трябва да отделим миг, за да помислим върху това.

Господин Нанси се прокашля и подхвана:

— И така. Длъжен съм да го кажа, защото друг няма да го направи. Ние сме в центъра на страната: на земя, която няма време за богове, и тук, в центъра, тя има по-малко време за нас, отколкото навсякъде другаде. Това е ничия земя, място на примирие, а ние тук спазваме примирията. Нямаме друг избор. И така. Вие ни предавате тялото на нашия приятел. Ние го приемаме. Ще си платите за това, убийство за убийство, кръв за кръв.

Таун каза:

— Все тая. Можете да си спестите много време и усилия, като се приберете у дома и си пръснете черепа. Така ще прескочим посредниците.

— Мамка ви — каза Чернобог. — Мамка ви и на вас, и на майка ви, и на скапания кон, който ви докара. Дори няма да загинете в битка. Никой воин не ще вкуси от кръвта ви. Никой, който е жив, не ще отнеме живота ви. Ще умрете като жалки мижитурки. Ще умрете с целувка върху устните и лъжа в сърцето.

— Остави това, старче — каза Таун.

— И прилив, помътнен от кръв, приижда[12] — рече дебелото хлапе. — Струва ми се, че по-нататък е така.

Вятърът ревеше.

— Добре — рече Локи. — Ваш е. Приключихме. Махнете го старото копеле оттук.

Той направи движение с пръсти и Таун, Медия и дебелото хлапе напуснаха стаята. Локи се усмихна на Шадоу.

— Не наричай никого щастлив[13], момчето ми. После излезе и Локи.

— Сега какво? — попита Шадоу.

— Сега ще го увием — отговори Ананси. — И ще го изнесем оттук.

Увиха тялото в мотелските чаршафи, увиха го добре с импровизираната плащаница, за да не се вижда тяло и да го изнесат. Двамата старци застанаха в двата края на тялото, но Шадоу каза:

— Чакайте да проверя нещо.

Приклекна, плъзна ръце около трупа в белите чаршафи, изтегли го нагоре за рамото. Изтласка се, докато се изправи — общо взето, лесно.

— Добре — рече. — Хванах го. Дайте да го сложим отзад в микробуса.

Чернобог понечи да възрази, но затвори уста. Плю си на палеца и показалеца и тръгна да гаси с пръсти свещите. Докато излизаше от все по-тъмната стая, Шадоу ги чуваше как съскат.

Уензди беше тежък, но ако не се препънеше, Шадоу щеше да се справи. Нямаше друг избор. Докато вървеше по коридора, думите на Уензди кънтяха в главата му и той усещаше на гръкляна си кисело-сладкия вкус на медовина. „Охраняваш ме. Разкарваш ме с колата. Вършиш дребни поръчки. В краен случай, но само в краен случай нараняваш хора, които трябва да бъдат наранени. Ако умра, което е малко вероятно, ми устройваш бдение…“

Господин Нанси му отвори вратата на фоайето, после избърза напред и отвори и задната врата на микробуса. Останалите четирима вече стояха при джипа и ги наблюдаваха, сякаш изгаряха от нетърпение да се махнат оттук. Локи отново си нахлупи шофьорската фуражка. Шадоу вървеше; студеният вятър го блъскаше и вееше чаршафите.

Шадоу положи възможно най-внимателно Уензди отзад в микробуса.

Някой го потупа по рамото. Той се обърна. Таун стоеше с протегната ръка. Държеше нещо.

— Вземи — каза господин Таун. — Господин Уърлд заръча да ти го предам.

Беше стъклено око. По средата имаше пукнатина с дебелината на косъм, отпред бе паднало малко късче.

— Намерихме го, докато чистехме в седалището на масоните. Пази го, за да ти носи късмет. Бог ми е свидетел, ще имаш нужда.

Шадоу стисна окото в шепата си. Искаше му се да каже нещо остроумно и хапливо, но Таун вече се беше върнал при джипа и се качваше в него, а Шадоу така и не се сещаше какво умно да каже.

Поеха на изток. Изгревът ги завари в Принстън, щата Мисури. Шадоу още не беше спал.

— Искаш ли да те оставим някъде? — попита Нанси. — На място щях да си намеря документи за самоличност и да отпраша към Канада. Или към Мексико.

— Оставам с вас, момчета — каза Шадоу. — Уензди би искал това.

— Ти вече не работиш за него. Той е мъртъв. Щом оставим тялото, можеш да си вървиш.

— И да правя какво?

— Да се снишиш, докато бушува войната — отговори Нанси. Даде мигач и зави наляво.

— Скрий се за известно време — добави Чернобог. — После, когато всичко приключи, ще се върнеш при мен и аз ще сложа край.

— Къде откарвате тялото? — попита Шадоу.

— Във Вирджиния. Там има едно дърво — уточни Нанси.

— Световно дърво[14] — отбеляза с мрачно задоволство Чернобог. — И ние си имахме такова в моя край на света. Само че нашето растеше под, а не над земята.

— Ще положим тялото в основата на дървото — продължи Нанси. — Ще го оставим там. Теб ще те пуснем да си вървиш. А ние ще поемем на юг. Води се битка. Лее се кръв. Мнозина умират. Светът се променя, малко.

— Не ме ли искате във вашата битка? Доста едър съм. Добър съм в боя.

Нанси извърна глава към Шадоу и се усмихна — първата истинска усмивка, която Шадоу бе виждал върху лицето му, откакто той го беше измъкнал от предварителния арест на окръг Лъмбър.

— Като цяло битката ще се води на място, където не можеш да отидеш и което не можеш да докоснеш.

— В сърцето и ума на хората — рече Чернобог. — Както на голямата въртележка.

— О — каза Шадоу. — Зад кулисите. Схванах. Като пустинята с костите.

Господин Нанси вдигна глава.

— Изненадваш ме всеки път, щом реша, че нямаш ум и на пиле. Да, точно там ще се състои истинската битка. Всичко останало ще бъде само гръм и мълния.

— Разкажете ми за бдението — помоли Шадоу.

— Някой трябва да остане при тялото. Така е по традиция. Ще намерим кой.

— Той искаше аз да му направя бдение.

— Не — отсече Чернобог. — Това ще те погуби. Лоша, лоша, лоша идея.

— Така ли? Ще ме погуби? Това, че стоя при тялото?

— Аз не искам такова нещо на моето погребение — каза господин Нанси. — Когато умра, искам да ме заровят на някое топло място. И после, когато върху гроба ми минават красиви жени, ще ги сграбчвам за глезена, както в онзи филм.

— Не съм го гледал — каза Чернобог.

— Как да не си го гледал, гледал си го. В самия край е. Филм за гимназисти. Всички деца отиват на абитуриентски бал и…

Чернобог поклати глава, а Шадоу каза:

— Филмът, господин Чернобог, се казва „Кари“. Добре де, нека някой от двама ви ми разкаже за бдението.

— Ти му кажи — рече Нанси. — Аз шофирам.

— Не съм чувал за никакъв филм със заглавие „Кари“. Ти му кажи.

Нанси каза:

— Човекът, останал на бдението, бива завързван за дървото. Точно като Уензди[15]. После виси там девет дни и девет нощи. Без храна, без вода. Съвсем сам. Накрая срязват въжетата, за да го свалят, и ако той е жив… е, и това се случва — Уензди ще е получил своето бдение.

— Алвис вероятно ще ни прати някой от хората си — каза Чернобог. — Едно джудже може и да оцелее.

— Ще го направя аз — настоя Шадоу.

— Не — рече господин Нанси.

— Да — каза Шадоу.

Двамата старци замълчаха. После Нанси рече:

— Защо?

— Защото това е нещо, което ще направи жив човек — обясни Шадоу.

— Ти си побъркан — каза Чернобог.

— Може би. Но ще направя бдение на Уензди.

Когато спряха да заредят бензин, Чернобог оповести, че му е призляло и иска да се вози отпред. Шадоу нямаше нищо против да се премести отзад в микробуса. Там можеше да се протегне повече и да поспи.

Продължиха в мълчание. Шадоу усещаше, че е взел решение, голямо и странно.

— Ей, Чернобог — каза след малко господин Нанси. — Видя ли го техничарчето в мотела? Не се чувстваше щастливо. Беше си играло с нещо, което на свой ред си бе поиграло с него. Това им е най-лошото на новите хлапета — въобразяват си, че знаят всичко. Можеш да ги научиш на нещо само по трудния начин.

— Да — каза Чернобог.

Шадоу се беше опънал на седалката отзад. Чувстваше се така, сякаш е двама души или повече от двама. Дълбоко в себе си се радваше: беше предприел нещо. Беше се размърдал. Това нямаше да има значение, ако не искаше да живее; той обаче искаше да живее и точно там беше въпросът. Надяваше се да излезе жив от всичко това, но искаше и да умре, ако такава бе цената, за да е жив. За миг си помисли, че всичко това е смешно, най-смешното нещо на света, и се запита дали Лора ще оцени шегата.

Имаше и друга част от него — може би, както помисли Шадоу, това бе Майк Айнсел, който беше изчезнал сякаш вдън земя с едно натискане на копчето в полицейското управление на Лейксайд, — която още се опитваше да проумее всичко, опитваше се да види цялата картина.

— Скрити индианци — каза той на глас.

— Какво? — долетя подразненият грак на Чернобог от предната седалка.

— Картинките, които оцветявахме като деца. „Виждате ли скритите индианци на тази картинка? На нея има десет индианци, можете ли да ги намерите?“ В началото гледаш и виждаш само водопад, скали и дървета, после се досещаш, че ако обърнеш картинката на една страна, ето тази сянка тук е индианец…

Той се прозина.

— Спи — каза Чернобог.

— Но цялата картина — рече Шадоу. После заспа и сънува скрити индианци.

Дървото беше във Вирджиния. Намираше се далеч от всичко, в края на стара ферма. За да стигнат във фермата, трябваше да пътуват близо час на юг от Блаксбърг, да минат по пътища с имена като Пениуинкъл Бранч[16] и Рустър Спър[17]. На два пъти се наложи да се връщат и господин Нанси и Чернобог си изпуснаха нервите и започнаха да си подвикват и да подвикват на Шадоу.

Спряха да питат за пътя в малък универсален магазин в подножието на хълм, където шосето се раздвояваше. От дъното на магазина се показа старец, който ги зяпна: беше облечен в дочен гащеризон „Ошкош БиГош“[18] и нищо друго, нямаше дори обувки. Чернобог си избра от тавата на щанда пушено свинско краче и излезе навън да го изяде, докато мъжът в гащеризона рисуваше на господин Нанси карти върху салфетки, като отбелязваше завоите и местата, по които да се ориентират.

Отново поеха на път, караше господин Нанси и след десет минути пристигнаха. На табелата върху портата пишеше ЯСЕН[19].

Шадоу слезе от микробуса и отвори портата. Микробусът мина през нея и заподскача по ливадата. Шадоу затвори портата. Тръгна малко след микробуса, за да се поразтъпче, като притичваше, ако микробусът се отдалечеше много — беше му приятно да се раздвижи.

Откакто бяха поели от Канзас, беше загубил всякаква представа за времето. Колко бяха пътували, два дни? Три дни? Шадоу не знаеше.

Тялото отзад в микробуса явно не бе започнало да се разлага. Долавяше се лекият дъх на „Джак Даниълс“, примесен с още някаква миризма, може би на кисел мед. Но не миришеше неприятно. От време на време той вадеше от джоба си стъкленото око и го гледаше: пукнатината беше много дълбока и както предположи Шадоу, бе останала от удара на куршума, но ако не се броеше вдлъбнатинката отстрани на ириса, повърхността не бе наранена. Шадоу плъзгаше окото по дланите си, стискаше го, търкаляше го, побутваше го с пръсти. То бе призрачен сувенир, който обаче — странно — го успокояваше, и той подозираша че Уензди щеше да се развесели много, ако знаеше, че накрая окото ще се озове в джоба му.

Къщата във фермата беше тъмна и залостена. Тревата по ливадите, които изглеждаха запуснати, беше избуяла. Отзад покривът на плевнята беше хлътнал и беше покрит с черен найлон. Прехвърлиха се през една рътлина и Шадоу видя дървото.

Беше сребристосиво и бе по-високо от къщата. Беше най-красивото дърво, което бе виждал: призрачно и същевременно съвсем истинско, с почти съвършена симетрия. Освен това веднага му се стори познато и той се запита дали не го е сънувал, после си спомни, че не, че многократно го е виждал и преди него или негово изображение. Беше сребърната игла за вратовръзка на Уензди.

Микробусът заподскача и се заклати по ливадата и спря на пет-шест метра от дървото.

До него стояха три жени[20]. От пръв поглед Шадоу реши, че са Зорите, но не, бяха непознати. Изглеждаха уморени и отегчени, сякаш стояха там отдавна. Всяка държеше дървена стълба. Най-едрата от жените носеше и кафяв чувал. Приличаха на матрьошки: една висока — на ръст беше колкото Шадоу, ако не и по-едра, — една средна на ръст и третата, толкова дребна и сгърбена, че в началото Шадоу я сбърка с дете. Приличаха си много, със сигурност бяха сестри.

Най-дребната направи реверанс. Другите две само гледаха. Пушеха заедно една цигара и след като я изпушиха до филтъра, първата я загаси в един корен.

Чернобог отвори задната врата на микробуса, най-едрата от жените го изтика и леко, сякаш е чувал с брашно, вдигна тялото на Уензди и го отнесе при дървото. Положи го отпред, на около три метра от ствола. Заедно със сестрите си махна чаршафите. На дневна светлина Уензди изглеждаше по-зле, отколкото на свещите в мотелската стая, и след като го зърна за миг, Шадоу извърна очи. Жените му оправиха дрехите, почистиха костюма, после го сложиха в ъгъла на чаршафа и пак го повиха. Сетне трите дойдоха при Шадоу.

Ти ли? — попита най-едрата.

Си онзи, който ще оплаче Всеотеца? — попита средната.

Ти ли избра да направиш бдението? — попита най-дребната.

Шадоу кимна. След време нямаше да може да си спомни дали наистина е чул гласовете им. Не бе изключено просто да е разбрал от израженията и очите им какво искат да му кажат.

Господин Нанси, който бе отишъл до тоалетната пред къщата, се връщаше при дървото. Пушеше пурета. Изглеждаше угрижен.

— Шадоу — извика той. — Наистина не се налага да го правиш. Можем да намерим някой по-подходящ.

— Ще го направя — рече непринудено Шадоу.

— А ако умреш? — попита господин Нанси. — Ако това те погуби?

— Ами да ме погуби — отвърна Шадоу. Господин Нанси метна ядно пуретата на ливадата.

— Казах, че имаш ум колкото пиле, и още имаш ум колкото пиле. Толкова ли не разбираш, когато ти дават вратичка за отстъпление?

— Съжалявам — рече Шадоу.

Не каза нищо повече. Нанси се върна при микробуса. При Шадоу дойде Чернобог. Не изглеждаше доволен.

— Може и да оживееш — каза му той. — Гледай да не пострадаш — заради мен. — После почука леко с кокалчето на показалеца си Шадоу по челото и рече: — Тряс!

Стисна го за рамото, потупа го по ръката и отиде при господин Нанси.

Най-едрата жена, която май се казваше Урта или Урдар[21] — Шадоу все не можеше да го повтори така, че тя да остане доволна, — му показа с пантомима да си свали дрехите.

— Всичките ли?

Едрата жена сви рамене. Шадоу се съблече и остана само по долни гащи и тениска. Жените подпряха трите стълби на дървото. Посочиха му едната: беше изрисувана на ръка с цветчета и листа, които се виеха и се преплитаха нагоре по подпорите.

Шадоу изкачи деветте стъпала. После, подканен от жените, стъпи на един нисък клон.

Средната жена изсипа съдържанието на чувала върху тревата на ливадата. Вътре имаше преплетени на кълбо тънки върви, кафяви от времето и мръсотията, и жената се зае да ги подрежда по дължина и да ги слага внимателно на земята, отстрани на тялото на Уензди.

Трите жени се качиха всяка на стълбата си и започнаха да връзват вървите със сложни красиви възли, после ги омотаха първо около дървото, после и около Шадоу. Най-невъзмутимо, сякаш са акушерки, милосърдни сестри или жени, които мият мъртъвци, свалиха тениската и гащите на Шадоу, сетне го овързаха, но не стегнато, затова пък здраво и безвъзвратно. Той бе изумен колко добре въжетата и възлите поемат тежестта му. Вървите го обхванаха под мишниците, между чатала, около кръста, глезените и гърдите и го привързаха към дървото.

Последното въже бе завързано хлабаво около врата му. Първоначално му беше неудобно, но тежестта му бе добре разпределена и никоя от вървите не се впиваше в плътта му.

Ходилата му бяха на метър и половина от земята. Дървото беше огромно, без листа, черните му клони се открояваха на фона на сивото небе, кората му беше гладка и сребристо-сива.

Жените махнаха стълбите. За миг Шадоу изпита паника, когато цялата му тежест бе поета от въжетата и той хлътна няколко сантиметра надолу. Но пак не издаде и звук.

Жените положиха тялото, увито в плащаницата на мотелските чаршафи, в основата на дървото.

После оставиха Шадоу сам.

Бележки

[1] Съвременен американски певец, композитор и поет. Песните му са странна смесица от госпъл, блус, кънтри, рок и джаз. — Б.пр.

[2] Букв. „всезнайко“. В скандинавската митология мъдър цверг (джудже), който се жени за дъщерята на Тор. — Б.пр.

[3] Източноиндийско растение с мирис на мента, от което се правят благовония. — Б.пр.

[4] Букв. „Човешки град“ (англ.). — Б.пр.

[5] Герой от уелските предания. — Б.пр.

[6] Букв. „Черешова долина“ (англ.). — Б.пр.

[7] Луиз Брукс (1906–1985), американска актриса, известна най-вече с ролята си на Лулу в „Кутията на Пандора“ на режисьора Г. Пабст. — Б.пр.

[8] Верига луксозни хотели и ресторанти. — Б.пр.

[9] Става въпрос за Чарлс Мансън, който през 1968 г убива по особено жесток начин актрисата Шарън Тейт, бременна в осмия месец — Б.пр.

[10] Хазартна игра. — Б.пр.

[11] Цитат от „Второто пришествие“ на ирландския поет У. Б. Йейтс. — Б.пр.

[12] Продължение на цитата от стихотворението на Йейтс. — Б.пр.

[13] Според „История“ на Херодот думи на атинския законодател и държавник Солон (ок. 640 — ок. 558 г. пр.Хр.), който е казал: „Не наричай никого щастлив: докато не умре, той в най-добрия случай е късметлия“. — Б.пр.

[14] Става дума за дървото Игдрасил (букв. „конят на Иг, или на Один“), гигантски ясен, който според скандинавската митология е структурна основа на всемира, дърво на живота и на съдбата, съединяващо различните светове: небе, земя, подземен свят, които са общо девет на брой. — Б.пр.

[15] Один сам се принася в жертва, когато, пронизан със собственото си копие виси девет дни на световното дърво, а после утолява жаждата си със свещен мед. — Б.пр.

[16] Букв. „Крив клон“ (англ.). — Б.пр.

[17] Букв. „Петльов шип“ (англ.). — Б.пр.

[18] Утвърдена американска фирма, основана през 1895 г. и навремето произвеждала главно работно облекло. — Б.пр.

[19] Освен „ясен, самодивско дърво“ английската дума „ash“ означава и „прах, пепел, тленни останки“ (англ.). — Б.пр.

[20] Норните от скандинавската митология: Урд („орис, минало“), Верданди („израстване“) и Скулд („дълг“), които определят съдбата на човека при раждането, като предат нишката на живота му. Живеят при извора в основата на световното дърво. — Б.пр.

[21] Разновидности на името „Урд“. — Б.пр.