Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 17

На този континент всичко е широкомащабно. Реките са пълноводни, климатът суров като горещина и студ, гледките са великолепни, гръмотевиците и светкавиците зрелищни. От безредиците, присъщи на страната, тръпне всеки. Тук са широкомащабни и собствените ни груби грешки, лошо поведение, нашите загуби, безчестия, крушения.

Лорд Карлайл в писмо до Джордж Селуин, 1778 г.

Най-забележителното място в югоизточната част на Съединените щати е рекламирано по стотици стари покриви из Джорджия и Тенеси чак до Кентъки. По криволичния път в гората шофьорът често подминава порутен тухлен обор, на чийто покрив пише:

ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД, ОСМОТО ЧУДО НА СВЕТА,

а върху покрива на запустелия краварник наблизо ще съгледа написано с бели печатни букви:

ОТ КАМЕННИЯ ГРАД, ТОВА ЧУДО НА СВЕТА, ЩЕ ВИДИТЕ СЕДЕМ ЩАТА.

Шофьорът е подведен да смята, че Каменният град е едва ли не зад следващия завой, а не на цял ден път с автомобил, в Лукаутската планина, влакънце върху границата на щата в Джорджия, точно на югозапад от Чатануга, щата Тенеси.

Лукаутската планина не е кой знае каква планина. Наподобява невъзможно висок и внушителен хълм. Когато белите идват по тези места, тук живеело индианското племе чикамога, произлязло от племето на чероките, и то нарича планината Чатотонуги, в превод „планина, която се издига до една точка“.

През трийсетте години на XVIII век Законът за изселване на индианците, прокаран от президента Андрю Джаксън, прогонва от земите им племената чокто, чикамота, чероки и чикасо, а войската принуждава всеки, когото успява да залови, да отиде пеш по Пътя на сълзите в новите Индиански територии, които някой ден ще се превърнат в щата Оклахома: акт на нехаен геноцид. По пътя измират хиляди мъже, жени и деца. Когато си победил, си победил и никой не може да ти го оспори.

Който владее Лукаутската планина, владее и земята, така поне гласи преданието. В края на краищата това е било свещено място и оброчище. По време на Гражданската война, войната между щатите, там се е водила битка: Битката над облаците, така поне било през първия ден, после силите на северняците направили невъзможното, щурмували без заповед Мисионерския хребет и го превзели. Северът спечелил Лукаутската планина и спечелил войната.

Под Лукаутската планина има проходи и пещери, някои много стари. Днес повечето са засипани, макар че един местен предприемач е открил подземен водопад, който е нарекъл Рубинения. До него се стига с ескалатор. Той е туристическа забележителност, въпреки че най-голямата туристическа забележителност се намира навръх Лукаутската планина. Това е Каменният град.

Той се появява върху склона на планината като алпинеум: посетителите тръгват по пътека, която ги превежда през скали, над скали, между скали. Те хвърлят царевица на животните в клетките, минават по висящ мост и срещу четвърт долар надзъртат през телескоп към гледка, обещаваща им седем щата в редките слънчеви дни, когато въздухът е съвършено чист. Оттам като в спускане в някакъв странен ад пътеката отвежда посетителите, милиони и милиони всяка година, долу в пещери, където те разглеждат осветени отзад кукли, наредени на диорами като приспивни песни и приказки. Когато си тръгват, посетителите са озадачени: не са сигурни защо са дошли, какво са видели, дали са прекарали добре.

Те дойдоха в Лукаутската планина от всички кътчета на Съединените щати. Не бяха туристи. Дойдоха с автомобили, дойдоха със самолети, автобуси, влакове и пеш. Някои долетяха — летяха ниско, летяха само в нощния мрак. Други пристигнаха по техни си подземни пътища. Мнозина пътуваха на автостоп, след като измолваха притеснените мотоциклетисти и шофьори на камиони да ги хвърлят дотук. Които имаха автомобили и камиони, виждаха онези, които нямаха, да вървят пеш покрай пътищата, застигаха ги по крайпътни заведения за бързо хранене и след като ги познаеха, им предлагаха да ги докарат.

Пристигаха прашни и изнурени в подножието на Лукаутската планина. Взираха се към върха на обраслия с дървета склон и виждаха или си въобразяваха, че виждат, пътеките, градините и водопада на Каменния град.

Започнаха да пристигат рано една сутрин. Друга вълна се появи по здрач. И няколко дни поред не преставаха да прииждат.

Спря очукана камионетка, която стовари изтощени от пътя самодиви и русалки с размазан грим, бримки по чорапите и уморени лица с натежали клепачи.

В малка горичка в подножието на хълма възрастен вампир предложи цигара „Марлборо“ на голо маймуноподобно същество, покрито със сплъстена оранжева козина. То я прие с благодарност и двамата запушиха един до друг, без да продумват.

Малко по-нататък спря тойота „Превия“ и от нея слязоха седем китайци, мъже и жени. Изглеждаха най-вече чисти и бяха облечени в тъмни костюми, каквито в някои страни носят дребните държавни чиновници. Един от тях държеше тефтер и се зае да проверява инвентара, докато останалите разтоварваха от багажника големи чанти за голф стикове: в чантите имаше богато украсени мечове с лакирани дръжки, резбовани жезли и огледала. Оръжията бяха раздадени и отметнати в списъка, като срещу всяко бе сложен подпис.

От ръждив автомобил слезе прочут навремето комедиант, за когото се смяташе, че е починал през двайсетте години на XX век. Той веднага смъкна дрехите си: краката му бяха крака на козел, късата му опашка — също.

Пристигнаха четирима мексиканци, грейнали в усмивки до уши, с черна и много лъскава коса; почнаха да отпиват един по един от бутилка, която дотогава бяха крили в плик от амбалажна хартия и която съдържаше тръпчива смес от какао на прах, ликьор и кръв.

През полето към тях се зададе дребен мъж с тъмна брада, прашно черно бомбе, къдрави бакенбарди и опърпан молитвен шал с ресни. Вървеше на няколко метра пред своя спътник, който беше два пъти по-висок и беше с бозавия цвят на хубава полска глина: думата, изписана върху челото му, означаваше „истина“.

Продължаваха да се стичат. Пристигна такси, от което се изсипаха няколко ракшаси, злите духове на полуостров Индостан — те започнаха да кръжат напред-назад и без да казват и дума, да оглеждат хората в подножието на хълма, докато не откриха Мама-джи, която бе затворила очи и мърдаше устни в молитва. Тя бе единственото тук, което познаваха; въпреки това се поколебаха дали да отидат при нея: още помнеха старите битки. Мама-джи прокарваше ръце по наниза черепи около врата си. Малко по малко кафявата й кожа стана черна, стъкленочерна като гагат, като обсидиан: устните й се вдигнаха и дългите й бели зъби бяха много остри. Тя отвори всичките си очи, повика при себе си ракшасите и ги поздрави, както би поздравила собствените си деца.

Бурите от последните няколко дни на север и на изток не бяха допринесли с нищо, за да се разсее тягостното напрежение във въздуха. Местните синоптици бяха започнали да предупреждават, че на някои места може да се зароди торнадо, за области с високо атмосферно налягане, което не спадало. Денем беше топло, но нощите бяха студени.

Пристигащите сами се обединяваха на групички, понякога по народност, понякога по расова принадлежност, нрав или животински вид. Изглеждаха неспокойни. Изглеждаха уморени.

Някои разговаряха. От време на време се чуваше смях, но той бе приглушен и бързо заглъхваше. Раздаваха се стекове от по шест бутилки бира.

През ливадите дойдоха няколко местни мъже и жени с тела, които се движеха необичайно: когато говореха, гласовете им бяха гласове на лоа[1], които се бяха вселили в тях. Един висок чернокож мъж приказваше с гласа на Татко Легба[2], който отваря портите, докато Барон Самди, повелител на смъртта във вуду, беше обсебил младичко момиче от племето чатануга вероятно защото то си имаше копринен цилиндър, закачливо килнат върху черната му коса. Момичето говореше с плътния глас на Барона, пушеше пура с огромни размери и направляваше трима от гедеите[3], лоа на мъртвите. Гедеите се бяха вселили в телата на трима братя на средна възраст. Те носеха ловджийски пушки и разказваха удивително мръснишки вицове — никой не искаше да се смее на тях освен самите братя, което те правеха с цяло гърло.

Две жени от племето чикамота с трудно определима възраст, облечени в омаслявени дънки и износени кожени якета, се разхождаха напред-назад и наблюдаваха дошлите и подготовката за битката. Случваше се да сочат нещо и да клатят глава. Не възнамеряваха да участват в задаващия се сблъсък.

Луната се напълни и изгря от изток, до пълнолунието оставаше само един ден. Докато се извисяваше наситено червено-оранжева над планините, изглеждаше колкото половината небе.

Докато прекосяваше небето, сякаш започна да се свива и да избледнява и накрая увисна високо като светилник.

Там, на лунната светлина в полите на Лукаутската планина, нямаха брой онези, които чакаха.

 

Лора беше жадна.

Понякога живите горяха в съзнанието й с нетрепкащ пламък, като свещи, друг път лумваха като факли. Така тя лесно ги заобикаляше, лесно и ги намираше — според случая. Там, на дървото, Шадоу гореше много странно, със собствена светлина.

Веднъж, докато се бяха разхождали, хванати за ръце, тя го беше укорила, че не е жив. Тогава се бе надявала да види как припламва неудържимо чувство. Да види нещо, каквото и да било.

Помнеше как е вървяла до него, колко силно й се е искало той да разбере какво се опитва да му каже.

Но когато умираше на дървото, Шадоу бе напълно жив. Лора беше наблюдавала как животът в него помръква, а самият Шадоу е съсредоточен и истински. И я беше помолил да остане с него, да остане цяла нощ. Беше й простил… може би й беше простил. Все едно. Беше се променил, това бе всичко, което Лора знаеше.

Шадоу й беше казал да отиде в къщата във фермата и че там ще й дадат вода. В сградата не светеше, Лора не долавяше вътре да има някого. Но Шадоу й беше казал, че ще се погрижат за нея. Тя бутна вратата на къщата и тя се отвори, а ръждивите панти възроптаха недоволно.

В левия й бял дроб се размърда нещо, нещо, което забута и се загърчи, и Лора се закашля.

Озова се в тясно антре, почти препречено от високо прашно пиано. Вътре миришеше на стара влага. Лора се промуши покрай пианото, бутна вратата, отвори я и влезе в занемарен хол, пълен с овехтели мебели. Върху полицата над камината светеше газениче. В камината отдолу горяха въглища, макар че отвън Лора не беше видяла и не бе надушила дим. Огънят не прогонваше студа, който Лора усети в стаята, макар че, както тя веднага си призна, този студ може би нямаше нищо общо с помещението.

От смъртта я болеше, макар че болката се състоеше главно от неща, които не бяха там: изпепеляваща жажда, която я изсушаваше до последната клетка, липса на топлина в костите, която беше абсолютна. Понякога Лора се хващаше да се пита дали няма да я стоплят пукащите чисти пламъци на погребален огън или мекото кафяво покривало на пръстта, дали студеното море няма да утоли жаждата й… Забеляза, че стаята не е пуста.

На стария диван седяха три жени, сякаш появили се като комплект експонати на изложба. Диванът беше тапициран с протрит плюш в избеляло кафяво, което навремето, преди сто години, може би е било ярко патешкожълто. Когато Лора влезе, жените започнаха да я следят с поглед, без да казват нищо. Лора не знаеше, че ще бъдат там.

Нещо в носната й кухина се загърчи и падна. Тя бръкна в ръкава си да извади хартиена кърпичка и се изсекна. Намачка я и метна и нея, и съдържанието й в жаравата, после загледа как кърпичката се свива, почернява и се превръща в оранжева дантела. Видя и как личинките се спаружват, стават кафяви и изгарят.

След като го направи, отново се извърна към жените на дивана. Откакто беше влязла, те не се бяха помръднали, не бе трепнало и мускулче, и косъм. Гледаха я вторачено.

— Здравейте. Фермата ваша ли е? — попита Лора. Най-едрата от жените кимна. Ръцете й бяха много червени, лицето й беше безизразно.

— Шадоу… мъжът, който виси на дървото. Той ми е съпруг… каза да съм ви предадяла, че е заръчал да ми дадете вода.

В корема й се размърда нещо голямо. Загърчи се, после се успокои.

Най-дребната жена слезе от дивана — докато седеше, краката й не достигаха пода — и излезе забързано от стаята.

Лора чу как някъде в къщата се отварят и се затварят врати. После чу как някъде навън нещо скърца ли, скърца и се плиска вода.

Дребната жена се върна доста бързо. Носеше кафява делва с вода. Остави я внимателно на масата и се върна на дивана. Изтегли се нагоре, като потрепери и се изви, и отново седна до сестрите си.

— Благодаря ви.

Лора отиде до масата, затърси с поглед стъклена чаша, но не видя нищо такова.

Взе делвата. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Водата вътре беше съвършено бистра.

Лора надигна делвата и започна да пие.

Водата бе по-студена, отколкото си бе представяла, че може да бъде студена вода. От нея езикът, зъбите и глътката й се вледениха. Лора обаче продължи да пие, нямаше сили да спре, и усети как ледената вода се стича в стомаха, в утробата, в сърцето, в жилите й.

Водата се вля в нея. Беше като течен лед.

Лора забеляза, че делвата е празна, и изненадана, я остави на масата.

Жените я наблюдаваха безстрастно. Откакто беше умряла, Лора не беше мислила с метафори: нещата или ги имаше, или ги нямаше. Но сега, докато гледаше жените на канапето, тя усети, че в съзнанието й са изникнали журита, учени, които наблюдават опитна животинка.

Започна да трепери силно, с гърчове. Посегна към масата, за да се подпре, но масата се плъзгаше и се накланяше, едва ли не се дърпаше от ръката й. Докато се хващаше за нея, Лора почна да повръща. Изхвърли жлъчна течност и формалин, стоножки и личинки. После усети, че се изпразва, че пикае: от тялото й със сила се изхвърляше нещо мокро и лепкаво. Ако можеше, щеше да изпищи; точно тогава обаче прашното дюшеме се надигна, за да я посрещне, толкова бързо и силно, че ако тя дишаше, дъските щяха да й изкарат въздуха.

Времето се носеше над нея и през нея, въртеше се като прашен дявол. Едновременно изникнаха хиляди спомени: как навремето, седмица преди Коледа, се е изгубила в един универсален магазин, а баща й е изчезнал сякаш вдън земя, как седи на бара в „Чи-Чи“, поръчва си ягодово дайкири, оглежда мъжа, с когото други са й уредили среща, едрия вглъбен мъж-дете, и се пита как ли се целува той, после как седи в автомобила, докато той се преобръща и се тресе ужасяващо, а Роби й крещи, докато накрая металната мантинела не спира колата, но не и съдържанието й…

Водата на времето, която извира от извора на съдбата, Извора на Урд, не е вода на живота. Не съвсем. Но тя напоява корените на световното дърво. И няма друга вода като нея.

Когато се събуди в празната стая в къщата във фермата, Лора трепереше и дъхът й излизаше на пара в сутрешния въздух. На ръката й имаше драскотина и върху нея влажно петно, яркочервено като прясна кръв.

И Лора знаеше къде трябва да отиде. Беше пила от водата на времето, която идва от извора на съдбата. Видя в съзнанието си планината.

Облиза кръвта по ръката си, изумена от слюнката, и тръгна.

Беше влажен мартенски ден и бе студено за това време на годината, бурите от предишните няколко дни бяха профучали през южните щати, което означаваше, че в Каменния град в Лукаутската планина имаше много малко истински туристи. Коледните светлини бяха махнати, летовниците още не бяха започнали да пристигат.

Въпреки това там имаше хора. Тази сутрин дори спря туристически автобус, от който се изсипаха десетина мъже и жени с безупречен тен и грейнали ведри усмивки. Приличаха на водещи на новините и на човек дори му се струваше, че са на фосфорни точки: докато се движеха, те сякаш се замъгляваха. На предния паркинг в Каменния град беше спрял черен джип „Хъмви“.

Хората от телевизията тръгнаха целеустремено през Каменния град, спряха пред Закрепената скала и започнаха да си говорят с меки разумни гласове.

Те не бяха единствените от тази вълна посетители. Ако онзи ден бяхте минали по пътеките на Каменния град, щяхте да забележите хора, които приличаха на кинозвезди, и хора, които приличаха на извънземни, и неколцина, които в най-добрия случай приличаха на представата за човек и нямаха нищо общо с действителността. Могли сте да ги видите, но най-вероятно е нямало да ги забележите изобщо.

Те пристигнаха в Каменния град с дълги лимузини, малки спортни автомобили и прекалено големи джипове. Мнозина носеха слънчеви очила, каквито носят хората, свикнали да стоят с тъмни очила и вътре, и навън, и не ги махат по своя воля и желание. Имаше тен и костюми, и тъмни очила, и усмивки, и кисели физиономии. Пристигнаха във всякакви размери и форми, на всякакви възрасти и стилове.

Онова, което ги обединяваше, беше видът, много особеният вид. Той казваше: вие ме познавате. Или: би трябвало да ме познавате. Моментално свойско държане, което беше и дистанциране, поглед или отношение: увереността, че светът съществува заради тях, че ги е посрещнал с отворени обятия и те са боготворени.

Дебелото хлапе сновеше между тях, тътрузейки крака като човек, който макар и да няма никакви обноски, е преуспял така, както не е и мечтал. Пешовете на черното му манто плющяха на вятъра.

Нещо, което стоеше при щанда за безалкохолни напитки в Двора на Майка Гъска[4], се изкашля, за да привлече вниманието му. Беше едро, от лицето и пръстите му стърчаха остриета като скалпели. Лицето му беше като на раковоболен.

— Битката ще бъде люта — заяви нещото с лепкав глас.

— Това няма да е битка — възрази дебелото хлапе. — Единственото, пред което сме изправени тук, е някаква тъпа промяна в парадигмата. Наместване на пластовете. Модалности от рода на „битки“ са в стила на онзи тъпанар Лаодзъ.

Нещото с вид на раковоболен примига срещу него.

— Чакам — беше всичко, което каза в отговор.

— Твоя работа — каза дебелото хлапе. — После: — Търся господин Уърлд. Виждал ли си го?

Нещото се почеса с остра като скалпел перка, замисли се и издаде разядена от тумори долна устна. После кимна.

— Там горе — отговори то.

Дебелото хлапе се отдалечи без благодаря в указаната посока. Раковоболното нещо почака, без да казва нищо, докато хлапето се скри от поглед.

Люта битка ще падне — каза то на една жена с лице, размазано от фосфорни точки.

Тя кимна, наведе се към него и попита състрадателно:

— И как се чувстваш ти?

Нещото примига, после започна да й обяснява.

Автомобилът марка „Форд Иксплорър“ на Таун беше оборудван с глобална система за позициониране, екранче, което слушаше сателитите и показваше на колата къде точно се намира; въпреки това обаче се изгуби веднъж южно от Блаксбърг, из провинциалните пътища: шосетата, по които караше Таун, нямаха почти нищо общо с плетениците от черти върху картата на екрана. Накрая той спря на един второстепенен път, смъкна прозореца и попита бялата дебелана, която едвам удържаше хрътката си, изведена на ранна сутрешна разходка, как да стигне до ферма „Ясен“.

Тя кимна, посочи и му рече нещо. Той не разбра какво му е обяснила, но каза хиляди благодарности, вдигна прозореца и подкара, общо взето, в посоката, която му беше указала.

Пътува още четирийсет минути по един, после по втори и трети провинциален път; те обаче не бяха пътят, който търсеше. Прехапа долната си устна.

— Прекалено стар съм за такива дивотии — каза той като отегчена от живота кинозвезда; тези думи му допадаха.

Наближаваше петдесетте. Почти целия си трудов стаж беше изкарал в държавно учреждение, назовавано само с инициалите, и беше спорно дали преди десетина години е напускал държавната служба, за да се прехвърли в частния сектор: в едни дни му се струваше, че го е напускал, в други, че не. При всички положения само глупаците наистина смятаха, че има някаква разлика.

Тъкмо да се откаже да търси фермата, когато прехвърли един баир и видя написаната на ръка табела върху портата. На нея, както му бяха казали, пишеше само „ЯСЕН“. Спря, слезе от автомобила и размота телта, която придържаше портата. Пак се качи в автомобила и влезе вътре.

Помисли си, че това е като да готвиш жаба. Слагаш жабата във вода, после пускаш печката. Докато се усети, че има нещо гнило, жабата вече се е сготвила. Светът, в който работеше Таун, бе прекалено странен. Под краката му нямаше твърда почва, водата в тенджерата вреше неудържимо.

Когато го преместиха в Управлението, всичко му се беше струвало съвсем просто. А сега беше… не, не сложно, реши той, а само необичайно. Днес в два след полунощ Таун беше седял в кабинета на господин Уърлд и му беше казано какво да направи.

— Разбра ли? — попита господин Уърлд и му подаде ножа в тъмния кожен калъф. — Отрежи ми пръчка. Не е нужно да е по-дълга от петдесет-шейсет сантиметра.

— Разбрах — отвърна Таун. После каза: — Защо да го правя, шефе?

— Защото ти казвам аз — отсече господин Уърлд. — Намери дървото. Свърши работата. Ела при мен в Чатануга. Не губи време.

— А онзи тъпанар?

— Шадоу ли? Ако го видиш, не се занимавай с него. Не го докосвай. Дори не му обръщай внимание. Не искам да го превръщаш във великомъченик. В сегашния план на играта няма място за великомъченици.

После се усмихна с обезобразената си от белези усмивка. Лесно се развеселяваше. Господин Таун го беше забелязвал многократно. И в Канзас се бе веселил, докато се беше правил на шофьор.

— Виж какво…

— Без великомъченици, Таун.

И Таун беше кимнал, бе пъхнал ножа в калъфа и бе изтласкал дълбоко в себе си и навън гнева, който го раздираше.

Омразата му към Шадоу се бе превърнала в част от него. Докато заспиваше, виждаше вглъбеното лице на Шадоу, виждаше усмивката му, която не беше усмивка, навика на Шадоу да се усмихва, без да се усмихва, и му идеше да забие пестник в стомаха му. Дори докато заспиваше, той усещаше как стиска зъби, как слепоочията му се напрягат, как глътката му гори.

Подкара през ливадата и подмина една изоставена къща. Качи се на рътлината и видя дървото. Спря малко след него и изключи двигателя. Часовникът върху светлинното табло показваше 6:38 сутринта. Таун остави ключовете в колата и тръгна към дървото.

Беше голямо, сякаш съществуваше според някаква своя си представа за мащаб. Таун не можеше да каже колко е високо, дали петнайсет или шейсет метра. Кората му беше сива като хубав копринен шал.

Малко над земята към дънера със сложна паяжина от въжета беше вързан гол мъж, а под дървото имаше нещо, омотано в чаршаф. Докато минаваше покрай него, Таун разбра какво е. Побутна с обувка чаршафа. Оттам го погледна половината обезобразено лице на Уензди.

Таун стигна при дървото. Заобиколи дебелия дънер, така че да се скрие от невиждащите очи на къщата, смъкна ципа на панталона си и се изпика на дървото. Вдигна ципа. Върна се при къщата, намери дървена сгъваема стълба, занесе я при дървото. Подпря я внимателно на дънера. След това се покатери на нея.

Шадоу висеше безжизнено на вървите, с които беше вързан за дървото. Таун се запита дали е още жив: гърдите му не се вдигаха и спускаха. Мъртъв или почти мъртъв, все тая.

— Здрасти, смотаняк такъв — каза Таун.

Шадоу не помръдна.

Таун се качи на стълбата и извади ножа. Намери малък клон, който, изглежда, отговаряше на изискванията на господин Уърлд, и дялна в основата му с острието на ножа, като го отряза до половината, после го откърши с ръка. Беше дълъг към три педи.

Прибра ножа в калъфа. После тръгна да слиза от стълбата. Когато беше точно срещу Шадоу, спря и му каза:

— Господи, мразя те.

Идеше му да извади пистолета и да го застреля, но знаеше, че не може. Замахна рязко с пръчката към обесника, все едно го пронизва. Беше инстинктивно движение, което съдържаше цялото отчаяние и гняв на Таун. Представи си, че държи копие и го върти в корема на Шадоу.

— Хайде — каза той на глас. — Трябва да тръгвам.

След това си помисли: „Първите признаци на лудост. Говоря си сам“. Слезе още няколко стъпала, после скочи долу. Погледна пръчката, която държеше, и се почувства малко момче, хванало тояга като меч или копие. „Можех да отрежа пръчка от всяко дърво — помисли Таун. — Не се налагаше да е точно от това. Никой нямаше да разбере. — И си каза: — Господин Уърлд все пак щеше да разбере“.

Върна стълбата при къщата. Стори му се, че е видял с крайчеца на окото как нещо мърда, надзърна през прозореца в тъмната стая, пълна със счупени мебели и олющена мазилка, и за миг, в нещо като полусън, изпита чувството, че в тъмния хол седят три жени.

Едната плетеше. Втората гледаше право към него. Третата изглеждаше заспала. Жената, която го гледаше, започна да се усмихва с огромна усмивка, сякаш разцепила лицето й по дължина, усмивка от едното до другото ухо. После вдигна пръст, докосна с него гърлото си и го прокара от единия до другия край.

Ето какво му се стори, че е видял само за миг в онази пуста стая, където, както Таун установи от втори поглед, нямаше нищо освен стара прогнила покъщнина, оплюти от мухите картинки и суха гнилоч. Там нямаше никого.

Таун разтърка очи.

Върна се при кафявия автомобил и се качи в него. Метна пръчката върху бялата кожа на седалката до себе си. Завъртя ключа. Часовникът върху светлинното табло показваше 06:37. Таун се свъси и си погледна ръчния часовник, който му показа с примигване, че е 13:58.

„Страхотно — помисли той. — Бил съм на дървото или осем часа, или минус една минута“. Точно това си помисли, но онова, което всъщност смяташе, бе, че по някакво съвпадение и двата часовника са започнали да изостават или да избързват.

От тялото на Шадоу потече кръв. Раната беше в ребрата му. Кръвта, избила оттам, беше мудна, гъста и черна като меласа.

Върхът на Лукаутската планина беше покрит с облаци.

Истър седеше встрани от множеството в подножието на планината и гледаше изгрева над хълмовете. Около лявата й китка беше татуирано венче сини незабравки и тя прокара разсеяно десния си палец по тях.

Още една нощ бе дошла и си беше отишла, и пак нищо. Продължаваха да пристигат — кога по един, кога по двама. Последната нощ бе донесла доста същества от югозапад, сред тях две момченца всяко с размерите на ябълково дърво и нещо, което Истър само бе зърнала, но което наподобяваше отсечена глава колкото Фолксваген костенурка. Те бяха изчезнали сред дърветата в полите на планината.

Никой не ги безпокоеше. Никой от външния свят сякаш не бе и забелязал, че те са тук: Истър си представи как туристите в Каменния град ги наблюдават за по двайсет и пет цента през телескопа, как наблюдават безредния бивак на неща и хора в подножието на планината и не виждат друго освен дървета, храсти и скали.

Усети в мразовития изгревен вятър миризмата на огън, на готвено, на прегорял бекон. Някой в другия край на лагера засвири на хармоника и Истър неволно се усмихна и потрепери. В раницата носеше книга с меки корици и чакаше небето да изсветлее достатъчно, за да почете.

В небето, точно под облаците, имаше две точки: малка и по-голяма. Сутрешният вятър довя и дъждец — Истър го усети върху лицето си.

От лагера излезе босо момиче и тръгна към нея. Спря при едно дърво, запретна поли и приклекна. След като се облекчи, Истър го повика. Момичето се приближи.

— Добро утро, госпожо — поздрави то. — Битката ще започне скоро.

Връхчето на езика й докосна алените й устни. Момичето беше завързало с кожена каишка върху рамото си черно крило на врана, около врата си носеше на верижка крак на врана. Ръцете й бяха целите на сини татуировки: черти, сложни плетеници и възли.

— Откъде знаеш?

Момичето се усмихна.

— Аз съм Маха, една от мориганите[5]. Ако се задава война, я надушвам във въздуха. Аз съм богиня на войната и заявявам: днес ще се пролее кръв.

— О — каза Истър. — Добре. Така да бъде.

Гледаше по-малката точка в небето, която се устреми надолу към тях и падна като камък.

— И ние ще ги победим, ние ще ги изтребим до крак — рече момичето. — И ще вземем главите им за трофеи, а враните ще изкълват очите и телата им.

Точката се беше превърнала в птица с разперени криле и се носеше из ветровитата утрин над тях. Истър наведе глава на една страна.

— Това някакво тайно познание на богинята на войната ли е? — попита тя. — Това кой ще победи? Кой чия глава ще вземе?

— Не — отговори момичето. — Предусещам битката, но нищо повече. Ние обаче ще победим. Нали? Длъжни сме. Видях какво направиха с Всеотеца. Или те, или ние.

— Да — рече Истър. — Всъщност така излиза.

Момичето се усмихна отново в сумрака и пое обратно към лагера. Истър свали ръка и докосна един зелен кълн, който стърчеше от пръстта като острие на нож. След като го докосна, той порасна, отвори се, загъна се и се преобрази, докато под ръката на Истър не се появи главицата на зелено лале. Щом слънцето се извисеше, цветето щеше да се отвори.

Истър погледна ястреба и попита:

— Какво искаш?

Ястребът кръжеше бавно на пет метра над главата й, после се плъзна надолу и кацна на земята до нея. Погледна я с безумни очи.

— Здравей, красавецо — рече Истър. — Как изглеждаш, а?

Ястребът заподскача плахо към нея и после вече не беше ястреб, а младеж. Погледна я, после погледна надолу към тревата.

— Ти? — каза той.

Замести поглед към всичко наоколо, към тревата, към небето, към храстите. Само не към Истър.

— Аз — каза тя. — Какво аз?

— Ти.

Младежът замълча. Явно се опитваше да се съсредоточи, по лицето му се замяркаха и заплаваха странни изражения.

„Прекалено дълго е бил птица — помисли Истър. — Забравил е да бъде мъж“.

Зачака търпеливо. Накрая младежът каза:

— Ще дойдеш ли с мен?

— Може би. Къде искаш да дойда?

— При мъжа на дървото. Той има нужда от теб. Призрак, ранен в ребрата. Потече кръв, после спря. Мисля, че е мъртъв.

— Започва война. Не мога да избягам.

Голият мъж не каза нищо, само запристъпва от крак на крак, сякаш не беше сигурен в тежестта си и бе свикнал да си почива във въздуха или върху разлюлян клон, но не и върху твърда земя. След това каза:

— Ако той си е отишъл безвъзвратно, значи всичко е приключило.

— Но битката…

— Ако той е погубен, вече е все едно кой ще победи.

Младежът очевидно имаше нужда от одеяло, от чаша сладко кафе, от някого, който да го отведе някъде, където той да си трепери и да бъбри несвързано, докато си възвърне здравия разсъдък. Държеше сковано ръце до хълбоците си.

— Къде е това? Наблизо ли?

Младежът погледна лалето и поклати глава.

— Далеч.

— Тук имат нужда от мен — рече Истър. — Не мога да си тръгна току-така. Как според теб ще стигна дотам? Знаеш, че не мога да летя като теб.

— Да — каза Хор. — Не можеш.

После вдигна вглъбено очи и посочи другата точка, която кръжеше над тях и която, докато се снижаваше от притъмнелите облаци, ставаше все по-голяма.

Той може.

Още няколко часа безсмислено шофиране и Таун вече бе намразил глобалната система за позициониране почти толкова, колкото мразеше и Шадоу. Но в омразата му нямаше страст. Смяташе, че доста трудно е намерил пътя за фермата и големия сребърен ясен, но ето че се беше оказало много по-трудно да се върне. Накъдето и да тръгнеше, в която и посока да поемеше по тесните провинциални шосета — по криволичещите пътища на Вирджиния, за които бе сигурен, че са се появили като пътеки, откъдето е минавал дивечът и добитъкът, — накрая отново се озоваваше при фермата и при написаната на ръка табела „ЯСЕН“.

Беше налудничаво, нали? Таун просто трябваше да се върне по същия път, като завива наляво там, където на идване е завивал надясно, и надясно там, където на идване е завивал наляво.

Но последния път бе направил именно това, а ето че сега отново беше тук, при фермата. Задаваха се черни буреносни облаци, бързо се мръкваше, сякаш бе нощ, а не сутрин, а на Таун му предстоеше дълъг път: с тази скорост бе изключено да се добере по обед до Чатануга.

Клетъчният телефон му пращаше само едно съобщение: няма връзка. Картата в жабката на автомобила показваше главните пътища, междущатските шосета и истинските магистрали, но за нея не съществуваше нищо друго.

А и Таун нямаше кого да попита. Къщите бяха далеч от пътищата, не се виждаха гостоприемни светлини. Стрелката за горивото клонеше към нула. Таун чу тътена на далечна гръмотевица, върху предното стъкло падна една-единствена тежка капка.

Затова, щом видя жената, която вървеше край пътя, Таун се усмихна.

— Слава Богу — каза той и спря до нея. Смъкна прозореца. — Госпожо! Извинявайте. Май съм се загубил. Как да стигна до осемдесет и първо шосе?

Жената го погледна през отворения десен прозорец и каза:

— Знаете ли? Май не мога да ви обясня. Но ако искате, мога да ви покажа.

Беше бледа, мократа й коса беше дълга и черна.

— Качвайте се — подкани я Таун. Дори не се поколеба. — Първо трябва да напълним бензин.

— Благодаря — каза жената. — Тъкмо търсех кой да ме закара. — Тя се качи в автомобила. Очите й бяха изумително сини. — Тук, на седалката, има някаква пръчка — рече озадачена.

— Метнете я отзад. Къде отивате? — попита Таун. — Ако ми помогнете, госпожо, да стигна до някоя бензиностанция и да изляза на шосето, ще ви откарам чак до входната ви врата.

— Благодаря — каза тя. — Но се опасявам, че отивам по-далеч от вас. Ще ви бъда признателна, ако ме откарате до шосето. Може би ще ме качат на някой камион.

Усмихна се с крива решителна усмивка. И от тази усмивка Таун се размекна.

— Госпожо — каза той, — с мен ще пътувате по-добре, отколкото с който и да е камион.

Усети парфюма й. Опияняващ и тежък, с наситената миризма на магнолия или люляк, но той нямаше нищо против.

— Отивам в Джорджия — отговори жената. — Далече е.

— А аз отивам в Чатануга. Ще ви закарам, докъдето мога.

— Хм — рече жената. — Как се казвате?

— Викат ми Мак — отговори господин Таун.

Когато разговаряше с жените по баровете, обикновено добавяше и: „А който ме познава наистина добре, ми вика Големия Мак“. Това можеше да почака. Предстоеше им дълъг път, разполагаха с много часове, за да се опознаят.

— А вие?

— Лора — каза му тя.

— Е, Лора, сигурен съм, че ще станем големи приятели — рече той.

Дебелото хлапе намери господин Уърлд в Залата с дъгата — оградена със стени част от пътеката със стъкла по прозорците, които бяха покрити с найлони, зелени, червени и жълти. Уърлд сновеше припряно от прозорец на прозорец и гледаше навън към света, който бе ту златист свят, ту червен свят, ту зелен свят. Косата му беше червеникавооранжева и бе подстригана съвсем ниско. Беше облечен в шлифер.

Дебелото хлапе се изкашля. Господин Уърлд вдигна очи.

— Извинявайте. Господин Уърлд?

— Да. Всичко по план ли върви?

Устата на дебелото хлапе беше пресъхнала. То облиза устни и каза:

— Уредих всичко. Нямам потвърждение за вертолетите.

— Ще дойдат, когато имаме нужда от тях.

— Хубаво — рече дебелото хлапе. — Хубаво.

Продължи да стои, без да казва нищо, без да си тръгва. На челото му имаше синина.

След малко господин Уърлд попита:

— Има ли още нещо?

Мълчание. Хлапето преглътна и кимна.

— Има — отговори то. — Още нещо.

— Ще се отпуснеш ли, ако го обсъдим насаме?

Хлапето кимна отново.

Господин Уърлд отиде с него в командния пункт: усойна пещера с диорама на казан за варене на алкохол и пияни елфи. Отвън имаше табела, че залата е в ремонт и влизането е забранено. Двамата седнаха на пластмасови столове.

— Кажи сега какво има — подхвана господин Уърлд.

— Да. Добре. Точно така, две неща. Първо. Какво още чакаме? И второ. Второто е по-трудно. Вижте сега. Оръжието е у нас. Нали така? Държим огневата мощ. А те какво? Те разполагат с някакви пикливи мечове и ками, с чукове и каменни секири. И други от този сорт, с крикове. Докато ние имаме умни бомби.

— Които няма да използваме — натърти другият мъж.

— Знам. Вече ми казахте. Знам. И е изпълнимо. Но. Вижте, откакто я очистих оная кучка в Лос Анжелис, съм…

Той замълча и се свъси; явно не му се искаше да продължи.

— Притеснен ли?

— Да. Точно така. Притеснен. Да. Като в дом за подрастващи в затруднено положение. За притеснени подрастващи. Ами да. Да.

— И какво точно те притеснява?

— Ако се бием, ще победим.

— И това те притеснява? Лично аз смятам, че е повод за ликуване и възторг.

— Но. Те така и така ще измрат. Те са прелетни гълъби и тигри на изчезване. Нали? Кой го е грижа? А така ще стане кървава баня.

— А!

Господин Уърлд кимна.

Значи го слушаше. Това беше добре. Дебелото хлапе каза:

— Вижте, не само аз съм на това мнение. Поразпитах екипа от Радио Модърн, всички също смятат, че въпросът трябва да се реши по мирен път, неуловимите пък предпочитат да оставим пазарните сили да си кажат тежката дума. Аз съм. Знаете. Гласът на разума тук.

— Наистина. За съжаление има данни, с които не разполагаш.

Усмивката, която последва, беше крива, цялата в белези.

Хлапето примига и каза:

— Господин Уърлд? Какво ви е на устните?

Уърлд въздъхна.

— Истината е, че навремето един ми ги заши — отговори той. — Много отдавна.

— Ау — рече дебелото хлапе. — Тежка омерта.

— Да. Искаш ли да знаеш какво чакаме? Защо не нанесохме удара нощес?

Дебелото хлапе кимна. Беше плувнало в пот, но студена.

— Още не сме нанесли удара, защото чакам една пръчка.

— Пръчка ли?

— Точно така. Пръчка. И знаеш ли какво ще направя с пръчката?

Клатене на глава.

— Добре. Хванах се. Какво?

— Мога да ти кажа — отговори мрачно господин Уърлд. — Но после ще се наложи да те убия.

Той намигна и напрежението в стаята се разсея. Дебелото хлапе се изкиска с плътен гъгнещ смях, някъде в носа и в долния край на гърлото.

— Добре — рече то. — Хихихи. Добре. Хииии. Вдянах. „Планет Текникъл“[6] получи съобщението. Високо и ясно. Ixnay получи Estionsquay[7].

Господин Уърлд поклати глава. Отпусна ръка върху рамото на дебелото хлапе.

— Ей — каза той. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

— Добре тогава, виждам, че сме приятели. Ето го отговора: ще взема пръчката и ще я метна по войската, когато тръгне да напредва. Докато я хвърлям, тя ще се превърне в копие. А после, докато копието описва дъга над битката, ще изкрещя: „Посвещавам тази битка на Один“.

— Хм — каза дебелото хлапе. — Защо?

— Власт — отговори господин Уърлд. Почеса се по брадичката. — И храна. Съчетание между двете. Разбираш ли, изходът от битката не е важен. Важен е хаосът, както и касапницата.

— Не разбирам.

— Дай да ти покажа. Ще бъде ето така — каза господин Уърлд. — Гледай!

Извади от джоба на непромокаемия шлифер ловджийски нож с дървена дръжка и с едно-единствено плавно движение заби острието в меката плът под брадичката на дебелото хлапе, после натисна силно нагоре, към мозъка му.

— Посвещавам тази смърт на Один — каза той, след като острието хлътна навътре.

По ръката му потече нещо, което всъщност не беше кръв, и иззад очите на дебелото хлапе се чу съскане като от пламък. Във въздуха замириса на изгоряла изолация на кабел.

Ръката на дебелото хлапе замърда и се загърчи, после то се свлече. Върху лицето му се изписа учудване и мъка.

— Погледнете го — каза свойски господин Уърлд на въздуха. — Изглежда така, сякаш е чул как ред от нули и единици се е превърнал в ято пъстроцветни птици, което е отлетяло.

Откъм безлюдния каменен коридор не се чу отговор.

Господин Уърлд метна на рамо тялото, сякаш бе съвсем леко, отвори диорамата с елфите и остави тялото до казана, като го покри с дългото му черно манто. Реши да се отърве от него вечерта и се усмихна с нашарената си от белези усмивка: щеше да е съвсем лесно да скрие на бойното поле един труп. Никой нямаше да забележи. Никой нямаше да обърне внимание.

За кратко се възцари тишина. А после дрезгав глас, който не беше на господин Уърлд, се изкашля в мрака и каза:

— Добро начало.

Бележки

[1] Във вуду митологията душите на мъртвите. — Б.пр.

[2] Съкратено от „Елегба“. — Б.пр.

[3] От „Геде“, другото име на Барон Самди (Симби). — Б.пр.

[4] Въображаем автор на детски стихотворения и песни, първият сборник излиза в Лондон през 1760 г. — Б.пр.

[5] В ирландската митология мориганите са три богини на войната и на разрушението, изобразявани най-често като врани. — Б.пр.

[6] Доставчик на компютърно оборудване и софтуер. — Б.пр.

[7] Изоначен латински. Безсмислена реплика от нашумелия американски сериал „Розуел. Трудно приземяване“, с която се пародира увлечението да се говори с латински фрази. — Б.пр.