Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 15

Обеси ме, да, обеси ме и аз ще съм мъртъв, ще си ида оттук

обеси ме, да, обеси ме и аз ще съм мъртъв, ще си ида оттук

Не ме е страх от бесилото, страшно ми е да си ида

за толкова дълго,

толкова дълго в гроб да лежа.

Стара песен

Първия ден, докато висеше на дървото, Шадоу изпитваше само неудобство, което лека-полека прерастваше в болка и страх, а понякога и в нещо средно между отегчение и равнодушие.

Той висеше.

Вятърът се бе укротил.

След няколко часа пред зрението му започнаха да избухват мержелеещи се цветове, гроздове алено и златно, които туптяха и пулсираха със свой си живот.

Малко по малко болката в ръцете и краката му стана непоносима. Ако Шадоу ги отпуснеше, ако оставеше тялото си да увисне и да се залюлее, ако се дръпнеше напред, въжето около врата му поемаше тежестта и светът започваше да трепти и да плава. Затова той отново се изтласкваше назад, при дънера на дървото. Чувстваше как сърцето в гърдите му се задъхва, как изтласква кръвта по цялото му тяло и думка до пръсване…

Пред очите му изникваха и се пръсваха изумруди, сапфири и рубини. Шадоу дишаше повърхностно. Усещаше с гърба си колко грапава е кората на дървото. От хладния следобед го втресе и той настръхна целият.

„Лесно е — каза някой в дъното на съзнанието му. — Има начин. Намери го, или ще умреш“.

Шадоу се зарадва на тази мисъл и започна да я повтаря отново и отново в дъното на съзнанието си отчасти като мантра, отчасти като приспивна песен, която тътнеше заедно с бумтежа на сърцето му.

Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш. Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш. Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш. Лесно е, има начин, намери го, или ще умреш.

Времето минаваше. Напевът не секваше. Шадоу го чуваше. Някой повтаряше думите и спираше само когато устата на Шадоу пресъхнеше и езикът му ставаше сух като кожа. Шадоу се оттласна с крака нагоре, по-далеч от дървото, за да се закрепи така, че дробовете му да се изпълнят с въздух.

Дишаше дълбоко, докато вече не можеше да се задържи в това положение, после пак се отпускаше на вървите и увисваше.

Сетне започна тракането — гневно присмехулно тракане — и Шадоу затвори уста, притеснен, че го издава той; звукът обаче не утихна. „Значи е светът, който ми се присмива“, помисли Шадоу. Главата му клюмна на една страна. До него по ствола на дървото притича нещо и спря до главата му. Изцърка силно в ухото му една-единствена дума, която приличаше много на „рататоск“[1]. Шадоу се опита да я повтори, но езикът му залепна за небцето. Той се обърна бавно и се взря в сиво-кафявото лице и острите уши на една катерица.

Чак сега разбра, че отблизо катериците изобщо не са толкова сладки, както отдалеч. Тази тук приличаше на плъх и беше опасна, а не мила и трогателна. Зъбите й изглеждаха остри. Шадоу се надяваше животното да не го възприеме като заплаха или като източник на храна. Мислеше, че катериците не са месоядни… но всъщност бе мислил за много неща едно, а се бе оказало, че те са точно обратното…

Заспа.

През следващите часове болката го буди няколко пъти. Изтръгна го от мрачен сън, където някакви мъртви деца възкръсваха и идваха при него с очи като издути олющени перли, за да го укорят, че ги е подвел. По лицето му запълзя паяк. Той тръсна глава и го махна или уплаши, а после пак се върна към сънищата си, където към него, яхнал огромна мишка, се носеше мъж с глава на слон, с увиснал корем, един от бивните му беше счупен[2]. Той изви хобот към Шадоу и каза:

— Ако ме беше призовал, преди да поемеш на това пътуване, вероятно щеше да избегнеш някои неприятности.

После слонът взе мишката — по някакъв невъобразим за Шадоу начин тя се бе смалила, без да променя изобщо размера си, — и започна да я мести от ръка на ръка на ръка, като обвиваше около нея пръсти, а мъничката твар подскачаше от длан на длан и Шадоу изобщо не се учуди, когато накрая богът с глава на слон отвори и четирите си ръце, за да покаже, че са съвсем празни. С много плавно движение той тръсна една по една ръцете си и погледна с непроницаемо лице Шадоу.

— В хобота е — каза Шадоу на човека-слон.

Беше видял как мърдащата опашка се скрива там. Мъжът-слон кимна с огромна глава и рече:

— Да. В хобота е. Ще забравиш много неща. Ще раздадеш много неща. Ще изгубиш много неща. Но не губи това.

После заваля дъжд, Шадоу бе изтръгнат от дълбокия сън и се събуди, разтреперан и мокър. Треперенето се засили и го уплаши: той трепереше по-силно, отколкото си беше представял, че е възможно, тресеше се с гърчове, които ставаха все помощни. Наложи си да спре, но продължи да трепери, а зъбите му тракаха и крайниците му се гънеха и тресяха, напълно извън властта му. Освен това Шадоу изпитваше истинска болка, дълбока, като от нож, която покри тялото му с малки рани, невидими и непоносими.

Шадоу отвори уста, за да отпие от леещия се дъжд — той навлажняваше напуканите му устни и сухия му език и мокреше въжетата, с които беше прихванат за дървото. Блесна светкавица, толкова ярка, че Шадоу я усети като удар по очите си, и преобрази света в наситена панорама от изображения и остатъчни изображения. После гръмотевицата, пукот, трясък и тътен, и докато гръмотевицата отекваше, дъждът се усили. В дъжда и нощта треперенето се поуспокои, остриетата на ножовете бяха прибрани. Шадоу вече не усещаше студ, или по-скоро, усещаше само студ, ала сега студът се бе превърнал в част от самия него.

Висеше на дървото, а светкавиците бляскаха и се раздвояваха по небето, а гръмотевиците прерастваха във вездесъщ тътен, прекъсван от време на време от трясъци и бучене, сякаш някъде далеч в нощта избухваха бомби. Вятърът блъскаше Шадоу, опитваше се да го отскубне от дървото, да му смъкне кожата, да го прореже до кости, и Шадоу разбра със сърцето си, че истинската буря действително е започнала.

Тогава в него се надигна странна радост и той започна да се смее, докато дъждът миеше голата му кожа, докато светкавиците блестяха и гръмотевиците тътнеха толкова силно, че Шадоу почти не чуваше смеха си. Ликуваше.

Беше жив. Никога досега не се беше чувствал така. Никога.

Помисли си, че ако наистина умре, ако умре точно сега, тук, на това дърво, ще си струва да изживее този единствен, съвършен, безумен миг.

— Ей! — извика той на бурята. — Ей! Аз съм. Тук съм!

Събра между голото си рамо и дънера на дървото малко вода, обърна глава и започна да пие, да лочи и да смуче, докато пиеше още и още, се смееше, смееше се от радост и възторг, а не от безумство, докато вече не можеше да се смее, докато дробовете му не се изтощиха и той не можеше вече да се помръдне.

В основата на дървото, на земята дъждът бе направил чаршафа полупрозрачен, беше го вдигнал и изтикал, така че сега Шадоу виждаше мъртвата ръка на Уензди, восъчна и бледа, и очертанията на главата му, и си спомни за Торинската плащаница[3], спомни си отвореното момиче върху масата на Чакал в Кайро и после, сякаш напук на студа, забеляза, че му е топло и Удобно, че кората на дървото е гладка, и отново заспа — този път, дори и да сънува нещо, не го запомни.

На другата сутрин го болеше не само на някои места, не само там, където вървите се впиваха в плътта му или кората на дървото жулеше кожата му. Сега болката беше навсякъде.

Шадоу беше и гладен, с празни гърчове в стомаха. Главата му бумтеше. Понякога му се струваше, че е спрял да диша, че сърцето му вече не бие. Тогава затаяваше дъх, докато не чуеше как сърцето му блъска като океан в ушите му, и се виждаше принуден да всмуче от въздуха като гмуркач, който излиза от дълбините.

Имаше чувството, че дървото се е разпростряло от ада до рая, че той виси тук, откакто свят светува. Над дървото закръжи ястреб, кацна на един счупен клон недалеч от него, после полетя с вятъра на запад.

С напредването на деня бурята, която призори беше поутихнала, започна да се завръща. От единия до другия край на небето бяха плъзнали сиви размътени облаци, заръмя. Тялото в плющящия от вятъра захабен мотелски чаршаф под дървото сякаш се бе смалило, беше се събрало вътре в себе си като паста, оставена на дъжда.

Шадоу ту пламваше, ту премръзваше.

Когато отново започна да гърми, му се стори, че чува барабани, тъпани, които бият заедно с бумтежа на сърцето му, вътре в главата му и извън нея, все едно.

Възприемаше болката в цветове: в червеното на неонова табела на кръчма, в зеленото на светофар в дъждовна нощ, в синьото на празния видеоекран.

Катерицата скочи от кората на дънера върху рамото му и заби в кожата му остри нокти.

— Рататоск! — изцвърча тя. Докосна с муцунка Шадоу по устните. — Рататоск.

И пак рипна на дървото.

Кожата му пламтеше, сякаш в нея се бяха забили иглички, цялото му тяло изтръпна. Усещането беше непоносимо.

Животът му бе положен под него, върху плащаницата от мотелски чаршаф, беше положен в буквалния смисъл на думата, като предметите в дадаистичен пикник, като в сюрреалистична картина: Шадоу виждаше озадачения поглед на майка си, американското посолство в Норвегия, очите на Лора в деня на сватбата им…

Засмя се със спечени устни.

— Какво е толкова смешно, Пале? — попита Лора.

— Денят на сватбата ни — отговори той. — Ти подкупи органиста, за да изсвири не „Сватбения марш“, а мелодийката от „Скуби Ду“, докато вървиш към мен и олтара. Помниш ли?

— Разбира се, че помня, скъпи. „И аз щях да го направя, ако тия хлапета не ми се бъркаха“.

— Обичах те толкова много — каза Шадоу.

Усети устните й върху своите, бяха топли, влажни и живи, а не студени и мъртви, и така разбра, че това е поредната халюцинация.

— Ти не си тук, нали? — попита я той.

— Не — отвърна тя. — Но ти ме викаш за последен път. И аз идвам.

Сега му беше по-трудно да диша. Въжетата, прорязали плътта му, бяха отвлечено понятие, като свободната воля и вечността.

— Спи, Пале — каза Лора, макар той да си помисли, че вероятно е чул собствения си глас, и заспа.

Слънцето беше калаено петаче върху оловното небе. Лека-полека Шадоу осъзна, че е буден и че му е студено. Ала онази част от него, която разбираше това, изглеждаше много далеч. Сякаш от разстояние той усещаше, че устата и гърлото му пламтят, че са напукани и го болят. Понякога посред бял ден виждаше падащи звезди, друг път — огромни птици колкото камионетки, които летяха към него. Нищо не го достигаше, нищо не го докосваше.

— Рататоск. Рататоск.

Цвърченето се беше превърнало в мъмрене. Катерицата тупна тежко, с остри нокти върху рамото му и се взря в лицето му. Шадоу се запита дали не халюцинира: животинчето държеше в предните си лапички орехова черупка като чашка от куклена къщичка. Притисна черупката до устните на Шадоу. Той усети водата и неволно я всмукна, отпи от малката чаша. Накваси напуканите си устни, сухия си език. Намокри и устата си и глътна останалото, което не беше много.

Катерицата скочи пак на дървото и притича надолу, към корените, а после, след няколко секунди, минути или часа, Шадоу не можеше да прецени (помисли си, че всички часовници в съзнанието му са счупени и чарковете, колелцата и пружинките им просто са струпани на разбъркана купчина долу в спаружената трева), се върна с чашката от орехова черука, като се покатери предпазливо, и Шадоу изпи водата, която му донесе.

Кално-железният й вкус изпълни устата му и охлади пресъхналото му гърло. Разсея умората и безумството.

След третата орехова черупка Шадоу вече не беше жаден. Тогава започна да се съпротивлява, да дърпа въжетата, да се мята с цяло тяло, да се опитва да слезе долу, да се отскубне, да се махне оттук. Простена.

Възлите бяха здрави. Въжетата бяха яки, устояха и скоро Шадоу отново остана без сили.

В своето бълнуване се превърна в дървото. Корените му проникваха надълбоко в глинестата почва, надълбоко във времето, в скритите извори. Шадоу усети извора на жената Урд, което означава Минало. Тя беше огромна, истинска великанка, жена — подземна планина, а водите, които пазеше, бяха води на времето. Други корени отиваха на други места. Някои бяха тайни. Сега, когато беше жаден, Шадоу черпеше вода от своите корени, притегляше ги навътре в тялото на своето битие.

Имаше сто ръце, завършващи със сто хиляди пръста, и всичките му пръсти се протягаха нагоре и достигаха небето. Бремето на небето тежеше върху раменете му.

Не че му стана по-удобно, но болката измъчваше тялото, което висеше от дървото, а не самото дърво. Сега, в своето безумство Шадоу беше много повече от мъжа на дървото. Той беше дървото, беше вятърът, който блъскаше голите клони на световното дърво, беше сивото небе и тътнещите облаци, беше катерицата Рататоск, която тичаше от най-дълбоките корени до най-високите клони, беше лудоокият ястреб, който бе кацнал на един счупен клон на върха на дървото и наблюдаваше света, беше жената вътре в сърцето на дървото.

Звездите се въртяха и Шадоу прокара стотиците си ръце по блещукащите звезди, взе ги в дланите си, угаси ги, скри ги…

В болката и безумството миг на просветление: Шадоу усети, че излиза на повърхността. Знаеше, че няма да е за дълго. Сутрешното слънце го заслепяваше. Той затвори очи, искаше му се да ги затули.

Оставаше му малко път. Той знаеше и това.

Когато отвори очи, видя, че заедно с него на дървото седи младеж.

Беше мургав. Челото му беше високо и черната му коса беше много къдрава. Седеше на клон високо над главата на Шадоу. След като извърна глава, Шадоу го видя ясно. Мъжът беше луд. Шадоу го разбра веднага.

— Гол си — сподели лудият с рязък глас. — Аз също съм гол.

— Виждам — изграчи Шадоу.

Лудият го погледна, после кимна и изви глава надолу и настрани, сякаш се опитваше да разхлаби схванат мускул на врата си. Накрая каза:

— Знаеш ли кой съм?

— Не — отговори Шадоу.

— Аз знам кой си ти. Наблюдавах те в Кайро. Наблюдавах те след това. Сестра ми си пада по теб.

— Ти си… — Името му убягваше. „Яде мърша, убити по пътя животни“. Да. — Ти си Хор.

Лудият кимна.

— Хор — каза той. — Аз съм соколът на утрото, ястребът на следобеда. Аз съм слънцето, както и ти. И знам истинското име на Ра. Каза ми го майка ми.

— Браво на теб — рече учтиво Шадоу.

Без да изрича и дума, лудият се вторачи съсредоточено в земята долу. После падна от дървото.

На земята като камък падна ястреб, който тръсна пера, във внезапен устрем замахна тежко с криле и се върна на дървото с мъничък заек в клюна. Кацна на клон по-близо до Шадоу.

— Гладен ли си? — попита лудият.

— Не — каза Шадоу. — Сигурно би трябвало да съм гладен, а не съм.

— А аз съм — рече лудият.

Изяде бързо заека, като го разкъса, засмука, раздра. След като приключи с оглозганите кости и козината, ги пусна на земята. Премести се на клона, докато не клекна само на ръка разстояние от Шадоу. После се взря нахално в него, огледа го внимателно и предпазливо от глава до пети. По брадичката и гърдите му имаше кръв от заека и той я избърса с ръка.

Шадоу почувства, че трябва да каже нещо.

— Ей — каза той.

— Ей — рече лудият.

Изправи се на клона, обърна гръб на Шадоу и пусна струя тъмна урина, която запада на дъга долу на ливадата. Стичаше се дълго. След като се изпика, лудият пак приклекна на клона.

— Как ти викат? — попита Хор.

— Шадоу — каза Шадоу. Лудият кимна.

— Ти си сянката. Аз съм светлината — рече той. — Всичко, което съществува, хвърля сянка. — После каза: — Скоро ще влязат в бой. Видях ги как започват да се стичат.

После лудият каза:

— Ти умираш. Нали?

Но Шадоу вече не можеше да говори. Един ястреб излетя и закръжи бавно нагоре, яхнал повея, който да го отведе при утрото.

Лунна светлина.

Тялото на Шадоу се разтърси от кашлица, болезнена и изтощителна: прониза го в гърдите и в гърлото. Той се задави и се опита да си поеме въздух.

— Ей, Пале — извика глас, който познаваше. Той погледна надолу.

Бялата лунна светлина проникваше през клоните на дървото, беше ясно като ден и в лунната светлина долу под Шадоу стоеше жена с бледо овално лице. Вятърът забрули клоните.

— Здравей, Пале — каза жената.

Шадоу се опита да отговори, но се закашля и кашля дълго.

— Лоша кашлица — рече жената. Той изграчи:

— Здрасти, Лора.

Тя погледна нагоре към него с мъртви очи и се усмихна.

— Как ме намери? — попита Шадоу.

Известно време тя мълча в лунната светлина. После каза:

— Ти си най-близкото до живота, което имам. Ти си единственото, което оставих, единственото, което не е помръкнало, сплескано и сиво. Дори да ми завържат очите и да ме пуснат в най-дълбокия океан, ще знам как да те намеря. Дори да ме заровят на сто и петдесет километра под земята, ще знам къде си.

Той погледна надолу към жената в лунната светлина и очите му запариха от избилите сълзи.

— Ще среща въжетата и ще те сваля — каза тя след малко. — Посвещавам прекалено много време на това да те спасявам, нали? Шадоу се закашля отново. После каза:

— Не, остави ме. Длъжен съм да го направя. Тя го погледна и поклати глава.

— Ти си ненормален. Умираш там горе. Или ще осакатееш, ако вече не си осакатял.

— Може би — каза той. — Но съм жив.

— Да — каза след малко жената. — Предполагам, че си жив.

— Ти ми каза — рече Шадоу. — На гробището.

— Изглежда толкова отдавна, Пале — каза тя. После добави: — Тук се чувствам по-добре. Не боли толкова много. Знаеш ли какво имам предвид? Но съм много жадна.

Вятърът повя нагоре и Шадоу усети миризмата на Лора: смрад на разложено месо, на бълвоч и тлен, всепроникваща и неприятна.

— Изгубих си работата — поде пак жената. — Работех нощна смяна, но ми казаха, че хората се оплаквали. Обясних им, че съм болна, а те отговориха, че това не ги интересувало. Умирам от жажда.

— Жените — каза й Шадоу. — Те имат вода. В къщата.

— Пале… Говореше уплашено.

— Предай им… предай им, че съм казал да ти дадат вода…

Бялото лице се взря в него.

— Трябва да вървя — каза му тя.

После се задави, смръщи се и изплю върху тревата нещо бяло. Щом опря земята, то се издигна нагоре, загъна се и изчезна.

На Шадоу му беше почти невъзможно да диша. Усещаше тежест в гърдите; главата му клюмаше.

— Остани — каза той задъхано, почти през шепот, не беше сигурен дали тя го чува. — Моля те, не си отивай. — Шадоу се закашля. — Остани за през нощта.

— Ще остана малко — отвърна тя. А после като майка на дете каза: — Докато съм тук, нищо няма да те нарани. Знаеш ли го?

Шадоу закашля отново. Затвори очи — стори му се, че е само за миг, но когато ги отвори, луната се беше скрила и той беше сам.

Тътен и бумтеж в главата му, отвъд главоболието, отвъд всяка болка. Всичко се разпадна на пеперудки, които закръжиха като многобагрена прашна буря и после се изпариха в нощта.

Белият чаршаф, омотан около тялото под дървото, плющеше шумно на сутрешния вятър.

Бумтенето поутихна. Всичко забави ход. Не бе останало нищо, което да накара Шадоу да продължи да диша. Сърцето в гърдите му спря да бие.

Мракът, в който навлезе този път, беше непрогледен, озарен от една-единствена звезда, и беше безвъзвратен.

Бележки

[1] В скандинавската митология катерицата Рататоск постоянно снове между „върха“ и „корена“ на световното дърво Игдрасил. — Б.пр.

[2] Така е изобразяван Ганеша, едно от най-разпространените божества в Индия, покровител на прагматичния разум, отстраняващ препятствията. Язди мишка, която може да се провре и през най-малката дупчица и прегризва изпречилите се на пътя му прегради. — Б.пр.

[3] Плащаница, на която ясно личат очертанията на разпънат на кръст мъж. Смята се, че Христос е бил повит в нея, след като е бил свален от кръста. — Б.пр.