Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 12

Америка е инвестирала своята религия, а също нравствеността си в сигурни ценни книжа, които носят печалба. Тя е възприела непристъпната позиция на нация, която е благословена, защото заслужава да бъде благословена, и каквото и друго богословие да са изповядвали или отхвърляли преди, синовете й застават безусловно зад това национално верую.

Агнес Реплиър[1], „Времена и насоки“

Шадоу караше на запад, през Уисконсин и Минесота, после навлезе в Северна Дакота, където покритите със сняг хълмове приличаха на огромни заспали бизони, и километри наред с Уензди не виждаха нищо освен нищо, при това много нищо. Сетне поеха на юг, през Южна Дакота, и се отправиха към района с индианските резервати.

Уензди бе сменил линкълна, който на Шадоу му бе приятно да управлява, с тромава допотопна каравана марка „Уинъбейго“[2], из която се носеше просмукалата се във всичко безпогрешна миризма на котарак и която изобщо не му беше приятно да управлява.

Уензди изсумтя, когато подминаха първата табела за планината Ръшмор[3], докъдето оставаха стотици километри.

— Ето ти едно свято място — рече той. Шадоу мислеше, че Уензди спи. Каза:

— Знам, че за индианците е било свято.

— Това е свято място — повтори Уензди. — Както го разбират американците, които държат на всяка цена да посочат на хората причина да идват и да се кланят. Днес никой няма просто да се вдигне и да отиде да види една планина. Затова са се появили и огромните президентски ликове на господин Гътзън Борглъм[4]. — След като те са изсечени, е получено разрешение и сега огромни множества се стичат с колите си, за да разглеждат нещо, което вече са виждали по хиляди пощенски картички.

— Навремето познавах един тип. Преди години вдигаше тежести във фитнесзала „Фермата за мускули“. Та той разправяше, че индианците от племето дакота, младежите, се качвали на планината и образували жива верига на самия ръб на пропастта, точно над главите, колкото последният мъж в редицата да се изпикае върху носа на президента.

Уензди се запревива от смях.

— О, жестоко! Направо жестоко. Гневът им към конкретен президент ли е бил насочен?

Шадоу сви рамене.

— Онзи не ми каза.

Под гумите на караваната изчезваха километри и километри. На Шадоу вече му се струваше, че стои на едно място, докато американският пейзаж се носи покрай тях все със сто и десет километра в час. Краищата на нещата бяха обгърнати от зимна мъгла.

Пътуваха втори ден и по пладне почти бяха пристигнали. Шадоу, който бе погълнат от мислите си, каза:

— Миналата седмица в Лейксайд изчезна едно момиче. Докато ние с теб бяхме в Сан Франциско.

— Хм? — не прояви особен интерес Уензди.

— Казва се Алисън Макгъвърн. Това не е първото дете там, което изчезва. Имало е и други. Случва се винаги през зимата.

Уензди сбърчи чело.

— Каква трагедия, а? Личицата върху опаковките с мляко… макар че не помня кога за последен път съм виждал дете върху опаковка за мляко… и по стените на заведенията за бързо хранене по магистралите. „Виждали ли сте ме?“, се пита по тях. Дълбоко екзистенциален въпрос и в най-добри времена. „Виждали ли сте ме?“ Завий на следващата отбивка.

На Шадоу му се стори, че чува как над тях прелита хеликоптер, но облаците бяха съвсем ниско и не се виждаше нищо.

— Защо избра Лейксайд? — попита той.

— Казах ти. Хубаво спокойно градче, подходящо да те скрия там. В него си далеч от епицентъра, радарите не те ловят.

— Защо?

— Защото така. А сега карай вляво — каза Уензди. Шадоу се премести вляво.

— Има нещо гнило — рече Уензди. — Мамка му. Ами сега! Намали скоростта, но не спирай.

— Ще обясниш ли?

— Неприятности. Знаеш ли друг път?

— Не. За пръв път съм в Южна Дакота — отговори Шадоу. — И не знам къде отиваме.

От другата срана на хълма блесна нещо червено, размазано на петно от мъглата.

— Препречили са пътя — рече Уензди.

Бръкна дълбоко в един от джобовете на костюма си, после в друг и затърси нещо.

— Мога да спра и да се върна обратно.

— Не можем да се върнем. Следват ни и отзад — възрази Уензди. — Намали скоростта до петнайсетина-двайсет километра в час.

Шадоу погледна в огледалото. Зад тях, на около километър, имаше фарове.

— Сигурен ли си?

Уензди прихна.

— Сигурен съм, както съм сигурен, че яйцата са яйца — натърти той. — Точно както е казал фермерът, който отглеждал пуйки, когато от първото яйце се излюпила костенурка. А, готово!

Извади от дъното на джоба си парченце бял тебешир. Започна да драска нещо по светлинното табло на караваната, да си отбелязва нещо, сякаш решава задача или, както си помисли Шадоу, сякаш е скитник, който пише дълги послания на другите скитници на техния си скитнически език: тук зло куче, опасен град, свястна жена, затвор с лек режим, където може да се пренощува…

— Добре — каза Уензди. — А сега увеличи скоростта на петдесет километра. И не падай под нея.

Един от автомобилите отзад включи буркана и сирената и полетя след тях.

— Не намалявай — повтори Уензди. — Искат да ни принудят да караме по-бавно преди загражденията.

Излязоха на билото на хълма. Загражденията бяха на по-малко от половин километър. Напреки на пътя бяха спрели дванайсет автомобила, отстрани имаше полицейски коли и няколко големи черни джипа.

— Готово — оповести Уензди и прибра тебешира.

Сега светлинното табло на караваната беше покрито с драсканици като руни.

Колата със сирената беше точно зад тях. Вече се движеше по-бавно, с тяхната скорост, и един глас извика през рупора:

— Отбийте встрани!

Шадоу погледна Уензди.

— Завий надясно — каза му той. — Отбий от пътя.

— Не мога. Ще паднем в пропастта.

— Няма. Завий надясно. Хайде!

Шадоу завъртя надолу с дясна ръка волана, караваната се разклати и се разтресе. За миг на Шадоу му се стори, че е бил прав, че караваната ще се преобърне в пропастта, после светът зад предното стъкло се разтвори и затрепка като отражение в чисто езеро, когато вятърът е нагънал повърхността.

Бяха изчезнали облаци, мъгла, сняг, ден.

Сега над главите им имаше звезди, които висяха като замръзнали копия от светлина, пронизали нощното небе.

— Остави караваната тук — каза Уензди. — Можем да изминем останалия път и пеш.

Шадоу изключи двигателя. Отиде в задната част на караваната, сложи си якето, ботушите и ръкавиците. После слезе от автомобила и каза:

— Добре. Да вървим.

Уензди го погледна развеселен и може би подразнен. Или горд.

— Защо не възразяваш? — попита той. — Защо не възкликваш, че това е невъзможно? Защо, да те вземат мътните, ми се подчиняваш и го приемаш толкова спокойно?

— Защото не ми плащаш, за да ти задавам въпроси — отвърна Шадоу. И после каза, осъзнал истината още докато изричаше думите: — Всъщност след Лора не ме учудва нищо.

— Откакто тя се върна от мъртвите ли?

— Откакто научих, че се е чукала с Роби. Ето от какво ме боли. Всичко останало е на повърхността. Сега къде отиваме?

Уензди посочи и тръгнаха. Под краката им имаше някаква скала, лъскава и вулканична, тук-там стъкловидна. Беше студено, но не и мразовито като през зимата. Заслизаха предпазливо, на една страна по склона. Имаше слабо очертана пътека и поеха по нея. Шадоу погледна подножието на хълма.

— Какво е това, да му се не види? — попита той, но Уензди допря пръст до устните си и поклати рязко глава.

Тишина.

Приличаше на механичен паяк от синкав метал, проблясваше със светещи диоди и беше с размерите на трактор. Беше застанал в подножието на хълма. Зад него имаше какви ли не кости, край всяка от които примигваше пламък, малко по-голям, отколкото на свещ.

Уензди показа със знак на Шадоу да не се доближава до тези неща. Шадоу отстъпи още една крачка встрани на лъснатата като стъкло пътека, което беше грешка, защото глезенът му се подви и той падна, затъркаля се по нанадолнището, захлъзга се и заподскача като топка. Хвана се за един камък и острият обсидиан разцепи кожената му ръкавица, сякаш е от хартия.

Шадоу спря в подножието на баира, между механичния паяк и костите.

Подпря се с ръка, за да се оттласне и да стане, но усети, че е напипал нещо като бедрена кост и че…

… че стои в дневната светлина, пуши цигара и си гледа часовника. Бе заобиколен от автомобили, някои празни, други не. Съжали, че е изпил оная последна чаша кафе, защото сега му се пикаеше много и това вече го притесняваше.

При него дойде един от местните полицаи, мъжага със скреж по рунтавите като на морж мустаци. Той вече бе забравил как се казва мъжът.

— Не знам как сме ги изтървали — казва озадачен Местния полицай, сякаш се извинява.

— Било е зрителна измама — отвръща той. — Получава се при странни климатични условия. Заради мъглата. Било е мираж. Подкарали са по друг път. А ние сме смятали, че са тръгнали по този.

Местния полицай изглежда разочарован.

— О! Помислих си да не е някоя небивалица като в „Досиетата X“ — отвръща той.

— Опасявам се, че не е чак толкова вълнуващо.

От време на време страда от хемороиди и задникът тъкмо е започнал да го сърби, знак за поредния пристъп. Иска му се отново да е в експресния влак. Или наблизо да има дърво, зад което да застане: пикае му се все повече. Той хвърля цигарата и я смачква с крак.

Местния полицай отива при една от патрулните коли и казва нещо на шофьора. И двамата клатят глави.

Той вади телефона, докосва менюто и след няколко страници открива адреса, отбелязан като „Химическото чистене“, нещо, което навремето, докато го е вписвал, го е развеселило много, препратка към „Мъжът от ЪНКЪЛ“[5], но сега, докато го гледа, си дава сметка, че изобщо не е оттам, че всъщност става дума за шивашко ателие, и си спомня за „Бъдете умни“[6], въпреки това му се вижда странно и е леко притеснен, задето толкова години не се е сетил, че това е комедия от детството му и някой е търсел обущофон…

Женски глас по телефона.

— Да.

— Обажда се господин Таун, търся господин Уърлд[7].

— Изчакайте, ако обичате. Ще проверя дали е тук. Мълчание. Таун кръстосва крака, повдига си колана върху шкембето — наистина трябва да ги сваля тия пет килограма отгоре, — за да не му притиска пикочния мехур. После учтив глас казва:

— Здравей, господин Таун.

— Изгубихме ги — съобщава той.

Усеща как на гърлото му засяда разочарование: за Бога, точно тези копелдаци, точно тези мръсници и негодници са убили Уди и Стоун. Свестни мъже. Много свестни. Таун смята да преспи на всяка цена с госпожа Уд, но знае, че Уд е умрял съвсем наскоро и още е много рано. Затова я кани през седмица-две на вечеря, инвестиция в бъдещето, тя е толкова признателна за вниманието…

— Как?

— Не знам. Сложихме заграждения на пътя, няма къде да са отишли, но въпреки това ги няма.

— Поредната малка житейска загадка. Не се притеснявай. Успокои ли местните?

— Казах им, че е било зрителна измама. — Хванаха ли се?

— Вероятно.

В гласа на господин Уърлд има нещо много познато: странно, защо ли му хрумва точно това, той е пряко подчинен на Уърлд от цели две години, разговаря с него всеки ден, разбира се, че ще има нещо познато в гласа му.

— Сигурно вече са далеч.

— Да пратим ли хора, които да ги пресрещнат при индианския резерват?

— Не си струва. Прекалено много юридически спънки, а за една сутрин използвах достатъчно връзки. Разполагаме с много време. Връщайте се. Тук съм затънал до гуша, опитвам се да организирам заседанието, на което ще разработим стратегията.

— Проблеми ли?

— Хванали са се гуша за гуша. Предложих им да се съберем тук. Техничарите настояват да сме отидели в Остин или може би в Сан Хосе, играчите държат на Холивуд, а недосегаемите искат да е на Уолстрийт. Всеки дърпа чергата към себе си. Никой не иска да отстъпи.

— Аз да направя ли нещо?

— Засега не. На някои ще им се озъбя, други ще изчеткам. Знаеш как е.

— Да, шефе.

— Продължавай, Таун. Връзката прекъсва.

Таун си мисли, че е трябвало да доведе отряд за бързо реагиране, който да пресрещне тъпата каравана, или да минира пътя, или да разположи наоколо тактическо ядрено оръжие, тогава ония калтаци са щели да разберат, че играта наистина е загрубяла. Както господин Уърлд се изрази веднъж, „ние пишем бъдещето с огнени букви“, а господин Таун си мисли, че майко мила, ако не се изпикае още сега, ще си остане без бъбрек, той ще се пръсне, точно както навремето, когато Таун беше малък, казваше и баща му, ако поемеха на дълъг път, на магистралата баща му все повтаряше: „Кътниците ми вече плават“, господин Таун чуваше и сега този глас, отсечения северняшки акцент: „Трябва бързо да пусна една вода. Кътниците ми вече плават“…

… в този миг Шадоу усети как някаква ръка отваря неговата, как издърпва пръст по пръст и ги отскубва от бедрената кост, която стискат. На Шадоу вече не му се пикаеше, оказа се, че му се е пикаело на друг. Той стоеше под звездите в равнината със скали като стъкло.

Уензди пак му направи знак да мълчи. После тръгна и Шадоу го последва.

Откъм механичния паяк се чу скърцане и Уензди застина. Шадоу спря и зачака заедно с него. Отстрани на паяка примигаха снопове зелена светлина, зашариха нагоре. Шадоу се опита да не диша прекалено шумно.

Замисли се за онова, което се бе случило току-що. Сякаш бе надзърнал през прозорец в нечий ум. После си каза: „Господин Уърлд. Именно аз помислих, че гласът му ми звучи познато. Това беше моя мисъл, а не мисъл на Таун. Ето защо ми се стори толкова странно“. Опита се да се сети на кого е гласът, да го вмести в категорията, към която спада, но тя му се изплъзваше. „Ще си спомня — рече си Шадоу. — Рано или късно ще си спомня“.

Зелените светлини станаха сини, после червени, после помръкнаха до мътночервено и паякът клекна на металните си задни крачка. Уензди продължи напред: самотна сянка под звездите с широкопола шапка и износено тъмно наметало, което от време на време се гънеше от вятъра, идващ отникъде, и почукваше със сопата по стъкловидните камъни долу. Когато металният паяк се смали до далечно пламъче в звездната светлина в другия край на равнината, Уензди каза:

— Сега вече би трябвало да е безопасно да говорим.

— Къде сме?

— Зад кулисите — отговори Уензди.

— Моля?

— Представяй си, че сме зад кулисите. Като в театър. Току-що ни извадих от публиката и сега вървим зад сцената. По пряк път.

— Когато докоснах онзи камък, се озовах в ума на някакъв тип на име Таун. Той е от Шпионския сериал. Мрази ни.

— Да.

— Има шеф на име господин Уърлд. Напомня ми някого, но не знам на кого. Надзъртах в главата на Таун… или може би бях вътре в главата му. Не съм сигурен.

— Знаят ли накъде сме се запътили?

— Струва ми се, че засега се отказаха да ни търсят. Не искат да ни преследват в резервата. В резерват ли отиваме?

— Може би.

Уензди се облегна за малко на сопата, след това продължи да върви.

— Какъв беше онзи паяк?

— Проявление на модела. Издирвателно устройство.

— Опасни ли са?

— Стани на моите години и тогава вече можеш да очакваш най-лошото.

Шадоу се усмихна.

— И колко стар трябва да стана?

— Стар като езика ми — рече Уензди. — И няколко месеца по-стар от зъбите ми.

— Държиш картите прекалено близо до гърдите си — отбеляза Шадоу. — Дори не съм сигурен дали изобщо са карти.

Уензди само изсумтя.

Всеки следващ хълм ставаше още по-труден за изкачване. Шадоу започна да усеща, че му се вие свят. Звездите туптяха, сякаш следваха пулса в слепоочията и гърдите му. В подножието на следващия хълм той се препъна, отвори уста да каже нещо и най-неочаквано повърна.

Уензди бръкна във вътрешния си джоб и извади малка манерка.

— Пийни — подкани той. — Само една глътка. Течността беше остра и се изпари в устата му като добро бренди, макар че нямаше вкус на алкохол. Уензди взе манерката и си я прибра.

— Не е хубаво публиката да установи, че се разхожда зад кулисите. Затова ти е зле. Трябва да се махнем оттук.

Забързаха, Уензди крачеше с равномерна стъпка, Шадоу се препъваше от време на време, но се чувстваше по-добре от напитката, която бе оставила в устата му вкуса на портокалови кори, на масло от розмарин, на мента и карамфил.

Уензди го хвана за ръката.

— Ето там — каза той и посочи два еднакви хълма от замръзнал стъкловиден камък вляво. — Мини между тези две могили. Върви до мен.

Продължиха нататък; студеният въздух и ярката дневна светлина удариха едновременно Шадоу в лицето.

Стояха по средата на склона на полегат хълм. Мъглата се беше вдигнала, денят беше слънчев и мразовит, небето бе съвършено синьо. В подножието на хълма имаше чакълест път, по който като детска количка подскачаше червен автомобил комби. Повеят на вятъра донесе от една постройка наблизо дим от запалени дърва. Сякаш преди трийсет години някой бе взел сглобяема къща и я бе оставил върху склона на баира. Къщата беше ремонтирана, потягана и на места пристроявана. Когато отидоха при нея, вратата се отвори, някакъв мъж на средна възраст с пронизващи очи и уста като рана от нож ги погледна отгоре и каза:

— Да, чух, че на гости ми идвали двама бледолики. Двама бледолики с каравана марка „Уинъбейго“. Чух и че се били изгубили, както бледоликите се губят винаги, ако не са си наслагали навсякъде пътни знаци. А сега ги вижте тези два окаяни звяра пред вратата. Знаете ли, че сте на земите на племето лакота?

Косата му беше сива и дълга.

— Откога и ти, стари мошенико, си от племето лакота? — каза Уензди.

Беше облечен в яке и носеше ушанка, а на Шадоу вече му се струваше невероятно, че допреди няколко мига, под звездите, Уензди е бил с широкопола шапка и опърпано наметало.

— Е, Уиски Джак[8]. Аз умирам от глад, а приятелят ми тук току-що си повърна закуската. Няма ли да ни поканиш?

Уиски Джак се почеса под мишницата. Беше облечен в дънки и тениска, сива като косата му. Бе обут в мокасини и сякаш не забелязваше студа. После рече:

— Тук ми харесва. Влезте, бледолики, които сте си изгубили своя „Уинъбейго“.

И вътре във въздуха се стелеше дим от запалени дърва, имаше и още един мъж, който седеше при масата. Беше облечен в еленови кожи и беше бос. Лицето му беше с цвят на дървесна кора.

Уензди явно се зарадва.

— Е, както гледам, това, че се забавихме, само ни помогна. Уиски Джак и Джони Ябълката[9]. С един камък два ореха обрулихме.

Мъжът при масата — Джони Ябълката — изгледа Уензди, свали ръка към чатала си, пипна се и рече:

— И този път грешиш. Току-що проверих, и двата ми ореха са си на мястото, където и трябва да бъдат. — Той погледна Шадоу и вдигна ръка с дланта нагоре. — Казвам се Джон Чапман. Каквото и да говори шефът ви за мен, не му обръщайте внимание. Той е гадняр. Винаги си е бил гадняр. И винаги ще си остане гадняр. Някои хора са си гадняри, и толкоз.

— Майк Айнсел — представи се Шадоу.

Чапман прокара ръка по четинестата си брадичка.

— Айнсел — повтори той. — Това не е име. Но в краен случай ще мине. Как ви наричат?

— Шадоу.

— Тогава ще ви викам Шадоу. Ей, Уиски Джак… — На Шадоу обаче му се стори, че не е казал точно „Уиски Джак“. — Как е храната?

Уиски Джак взе дървен черпак и вдигна капака на черната чугунена тенджера, която къкреше в единия край на печката.

— Готова е.

Извади четири пластмасови купички и ги напълни от тенджерата, после ги сложи на масата. Отвори вратата, излезе на снега и извади от пряспата четирилитрова пластмасова туба. Внесе я вътре, напълни четири чаши с мътна жълтеникавокафява течност и ги сложи до всяка купичка. Накрая намери четири лъжици и седна на масата при другите.

Уензди вдигна подозрително чашата и отбеляза:

— Прилича на пикня.

— Още ли я пиете тая гадост? — попита Уиски Джак. — Вие, бледоликите, сте побъркани. Това е по-хубаво. — После каза на Шадоу: — Месото е главно на дива патица. Ябълковото вино го донесе Джон.

— Пивко е — похвали се Джон Чапман. — Никога не съм си падал по твърдия алкохол. От него мъжете превъртат.

Задушеното беше много вкусно, ябълковото вино бе много пивко. Шадоу си наложи да не бърза, да дъвче храната, а не направо да я гълта, но беше по-гладен, отколкото предполагаше. Сипа си втора купичка от задушеното и си наля втора чаша ябълково вино.

— Госпожа Румър[10] разправя, че обикаляш и разговаряш с кого ли не, предлагаш какво ли не. Твърди, че насъскваш старците за война — каза Джон Чапман.

Шадоу и Уиски Джак измиха купичките и приборите и прехвърлиха каквото е останало от задушеното в пластмасови кутийки. Уиски Джак ги изнесе в преспите пред входната врата и сложи отгоре каса от прясно мляко, за да ги намери по-лесно.

— Смятам, че това предава точно и смислено събитията — заяви Уензди.

— Те ще победят — отсече убедено Уиски Джак. — Вече са победили. Вие вече сте загубили. Като бледоликите и моя народ. Побеждаваха главно те. А ако загубеха, подписваха мирни договори. После нарушаваха мирните договори. Тоест, пак побеждаваха. Няма да се бия за поредната изгубена кауза.

— Няма смисъл да гледаш мен — каза Джон Чапман, — защото и да се бия на твоя страна, а аз няма да го направя, пак няма да ти бъда от полза. Ония презрени копелдаци ме отписаха и направо ме забравиха. — Той замълча. После каза: — Пол Бъниан[11]. — Чапман поклати бавно глава и повтори: — Пол Бъниан.

Шадоу не бе чувал някой да изрича така осъдително две тъй безобидни думи.

— Пол Бъниан ли? — попита той. — Какво е направил?

— Само е заемал място с главата си — отговори Уиски Джак. Взе си от Уензди цигара и двамата запушиха.

— Това е като малоумниците, които смятат, че колибритата се притесняват да не надебелеят и зъбите им да не се развалят, може би искат просто да спестят на клетите птички злините, които си навличаме със захарта — обясни Уензди. — Затова пълнят хранилките на колибритата с оная гадост „Нутрасуийт“. Птиците идват на хранилките и я пият. После умират, защото храната им не съдържа калории, въпреки че малките им коремчета са пълни. Ето какво е Пол Бъниан. Никой не е разказвал никакви приказки за Пол Бъниан. Никой не е вярвал никога в Пол Бъниан. Той се е появил през 1910 година в една нюйоркска рекламна агенция и е напълнил стомаха на нацията, утолил е глада й за митове с празни калории.

— На мен пък Пол Бъниан ми харесва — възрази Уиски Джак.

— Преди няколко години ходих в Американския търговски център[12] и се повозих на влакчето на ужасите. Гледаш най-отгоре нашия приятел Пол Бъниан и после се спускаш право надолу. Пльок! На мен ми е симпатичен. Чудо голямо, като не е съществувал — значи не е сякъл никога дървета. Все пак е за предпочитане да посадиш някое дърво. Това е по-добре.

— Хубаво го каза — одобри Джони Чапман.

Уензди пусна кръгче тютюнев дим, то увисна във въздуха и бавно се разнесе на валма и тънки ленти.

— Да го вземат мътните, Уиски Джак, не това е най-важното и ти го знаеш.

— Няма да ти помогна — рече Уиски Джак. — След като ти натрият носа, можеш да се върнеш и ако още съм тук, пак ще те нагостя. Ще получиш най-добрата храна в околността.

Уензди каза:

— Всички други възможности са по-неприемливи.

— Нямаш и представа какви са възможностите — отвърна Уиски Джак. След това погледна Шадоу и рече: — Ти си тръгнал да търсиш нещо.

Гласът му беше пресипнал от дима на запалените дърва и от цигарите.

— Работя — каза Шадоу. Уиски Джак поклати глава.

— И ти търсиш нещо — възрази той. — Имаш дълг, който искаш да върнеш.

Шадоу си спомни сините устни на Лора и кръвта по ръцете й и кимна.

— Слушай. Лисицата била първа тук, а неин брат бил Вълкът. Лисицата рекла, хората ще живеят вечно. И да умрат, няма да умрат задълго. Вълкът казал, не, хората ще умират, хората трябва да умират, всички живи твари трябва да умират, иначе ще плъзнат по земята и ще я покрият, и ще изядат всичката есетра и елените, и бизоните, ще изядат всички тикви и всичката царевица. И така, един ден Вълкът умрял и казал на лисицата, хайде, побързай, съживи ме. А Лисицата отвърнала: не, мъртвите трябва да си останат мъртви. Ти ме убеди. И се разридала, докато го казвала. Но го казала и това било окончателно. Сега Вълкът управлява света на мъртвите, а Лисицата си е вечно жива под слънцето и луната и още скърби за брат си. Уензди каза:

— Щом няма да участвате, ваша работа. Ние ще тръгваме. Лицето на Уиски Джак беше безизразно.

— Говоря на този младеж — рече той. — На теб не може да ти се помогне. А на него може. — Уиски Джак отново се извърна към Шадоу и го подкани: — Разкажи ми съня си. Шадоу каза:

— Катерех се по кула от черепи. Около нея кръжаха огромни птици. Имаха в крилете си светкавици. Нападаха ме. Кулата се срути.

— Всички сънуват — каза Уензди. — Може ли да тръгваме?

— Не всички сънуват вакинян[13], птицата гръмовержец — възрази Уиски Джак. — Ние също усетихме ехото.

Казах ли ви аз — възкликна Уензди. — Господи!

— В Западна Вирджиния има гнездо на птици гръмовержци — рече някак между другото Чапман. — Най-малко две-три самки и един стар самец. Има една двойка и в земите между Кентъки и Тенеси, навремето, са ги наричали щат Франклин[14], но клетият Бен така и не е получил свой щат. Е, да, и в най-добри времена птиците гръмовержци не са били много.

Уиски Джак се пресегна с ръка с цвят на червена глина и докосна леко Шадоу по лицето.

— Да — каза той. — Вярно е. Ако уловиш птица гръмовержец, ще си върнеш жената. Но тя принадлежи на вълка, на селенията на мъртвите, и не може да стъпва по земята.

— Откъде знаете? — попита Шадоу.

Устните на Уиски Джак не помръднаха.

— Какво ти каза бизонът?

— Да вярвам.

— Добър съвет. Ще го послушаш ли?

— Може би.

Разговаряха без думи, без устни, без звук. Шадоу се запита дали за другите двама мъже в стаята те стоят, без да се помръдват, точно един удар на сърцето, или стотна от удара на сърцето.

— Щом намериш своето племе, върни се при мен — рече Уиски Джак. — Мога да ти помогна.

— Непременно.

Уиски Джак отпусна ръка. После се обърна към Уензди.

— Ще го докараш ли твоя хо чънк?

— Кого?

— Хо чънк. Индианците от племето уинъбейго наричат така себе си.

Уензди поклати глава.

— Прекалено опасно е. Ако отидем да приберем караваната, можем да си навлечем неприятности. Вероятно я издирват.

— Крадена ли е? Уензди се засегна.

— Изобщо не е крадена. Документите са в жабката.

— А ключовете?

— У мен са — намеси се Шадоу.

— Племенникът ми — Хари, по прякор Синята сойка, има буик от осемдесет и първа. Дайте ми ключовете от караваната. И вземете неговата кола.

Уензди се наежи.

— Какво искаш в замяна? Уиски Джак сви рамене.

— Знаеш ли колко трудно ще е да докараме караваната от мястото, където си я зарязал? Правя ти услуга. Ти решавай. На мен ми е все едно.

И затвори устата си като рана от нож. Уензди изглеждаше ядосан, а когато гневът се превърна в разкаяние, каза:

— Шадоу, дай на човека ключовете от караваната. Той ги сложи в ръката на Уиски Джак.

— Ще заведеш ли, Джони, тези хора да потърсят Хари Синята сойка? — попита Уиски Джак. — Предай му, че съм казал да им даде колата си.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Джон Чапман.

Стана и отиде до вратата, взе чувалчето от зебло, оставено до нея, отвори я и излезе. Шадоу и Уензди го последваха. Уиски Джак зачака на вратата.

— Ей — каза той на Уензди. — И не се връщай тук. Не си добре дошъл.

Уензди вдигна среден пръст и каза вежливо:

— Това виждаш ли го?

Заслизаха през снега, като газеха из преспите. Чапман вървеше отпред, босите му ходила се червенееха на фона на снега с вледенена коричка отгоре.

— Не ви ли е студено? — попита Шадоу.

— Жена ми беше от племето чокто — отвърна Чапман.

— И ви е научила на магии, благодарение на които не ви е студено ли?

— Не. Мислеше ме за луд — отговори Чапман. — Все ми повтаряше: „Защо, Джони, не вземеш да си обуеш ботуши?“

Хълмът стана по-стръмен и тримата бяха принудени да прекратят разговорите. Препъваха се и се хлъзгаха по снега, хващаха се за стволовете на дърветата по нанадолнището, за да се закрепят и да не паднат. Когато склонът стана малко по-полегат, Чапман каза:

— Сега, разбира се, тя е мъртва. Когато умря, сигурно наистина съм луднал леко. Може да се случи на всеки. Може да се случи и на теб. — Той потупа Шадоу по ръката. — Ама че си едър!

— Така разправят — каза Шадоу.

Тримата вървяха предпазливо надолу по склона близо половин час, излязоха на чакълестия път, който криволичеше в подножието му, и тръгнаха по него към няколкото постройки, които бяха видели от билото.

Един автомобил забави и спря. Жената, която го караше, се пресегна, смъкна предния десен прозорец и каза:

— Ей, приятели, искате ли да ви закарам?

— Много мило, драга госпожо — отвърна Уензди. — Търсим някой си господин Хари Синята сойка.

— Сигурно е в кръчмата — каза жената. Шадоу предположи, че е на четирийсет — четирийсет и няколко. — Качвайте се. Те се качиха. Уензди седна отпред, Джон Чапман и Шадоу — отзад. Краката на Шадоу бяха много дълги и му беше неудобно, но той все пак се опита да се намести. Автомобилът се разтресе и продължи по чакълестия път.

— И откъде идвате вие тримата? — попита шофьорката.

— Ходихме на гости на един приятел — обясни Уензди.

— Живее оттатък хълма — допълни Шадоу.

— Кой хълм? — полюбопитства жената.

Шадоу погледна през мръсния заден прозорец към хълма. Там обаче нямаше висок хълм, нямаше нищо освен облаци над равнините.

— Уиски Джак — рече той.

— А! — възкликна жената. — Тук му викаме Инктоми. Мисля, че е същият. Дядо ми е разказвал много хубави приказки за него. Е, най-хубавите си бяха, разбира се, мръснишки. — Автомобилът подскочи на бабуна по пътя и жената изруга. — Добре ли сте вие там, отзад?

— Да, госпожо — потвърди Джони Чапман. Държеше се с две ръце за облегалката.

— Такива са пътищата по индианските резервати — рече жената. — Човек свиква.

— Всичките ли? — попита Шадоу.

— Общо взето, да — потвърди тя. — Поне тези тук са такива. И не ме питайте къде отиват парите от казината, защото кой нормален човек ще се забие чак тук, за да ходи на казино? Поне ние не виждаме нищо от тези пари.

— Жалко.

— Няма нищо жалко. — Жената превключи скоростта, лостът простена и изскърца. — Знаете ли, че бялото население наоколо намалява? Тръгнете ли да обикаляте, ще се натъкнете на градове призраци. И как ще задържите хората по фермите, след като те вече са видели по телевизията света? И вече нямат сметка да обработват тази неплодородна ерозирала земя. Навремето ни отнеха земите, настаниха се на тях, а сега се разотиват. Заминават на юг. Заминават на запад. Ако изчакаме повечко да се изселят в Ню Йорк, в Маями и Лос Анжелис, може би ще си върнем без бой всички територии наоколо.

— Успех — рече Шадоу.

Намериха Хари Синята сойка в кръчмата, на масата за билярд — правеше разни номера, за да смае няколко момичета. На дясната му ръка имаше татуировка на синя сойка, дясното му ухо беше с няколко обици.

— Хо хока, Синя сойке — поздрави Джон Чапман.

— Разкарай ми се от главата, превъртял бос бледолик призрако — отвърна свойски Хари Синята сойка. — Чак ме побиват тръпки от теб.

В дъното на помещението имаше по-възрастни мъже, някои играеха карти, други си говореха. Имаше още мъже, по-млади мъже, горе-долу на годините на Хари Синята сойка, които си чакаха реда за билярда, голям, с цепнато на едно място зелено сукно, прихванато със сребристосива лепенка.

— Праща ме чичо ти — подхвана невъзмутимо Чапман. — Каза да дадеш колата си на тези двамата.

В заведението имаше трийсетина, може би четирийсет души и сега всички гледаха съсредоточено картите, краката или ноктите си, уж изобщо не слушат.

— Той не ми е никакъв чичо.

Из помещението се стелеше тютюнев дим. Чапман се усмихна широко и оголи най-ужасните зъби, които Шадоу беше виждал в човешка уста.

— Това ли да предам на чичо ти? Той твърди, че стои в племето лакота единствено заради теб.

— Уиски Джак твърди много неща — отвърна подразнено Хари Синята сойка.

Но и той не каза „Уиски Джак“. Поне Шадоу го възприе почти както предния път, но не съвсем: като Уисакеджак. Ето какво казваха. А не Уиски Джак. Шадоу рече:

— Да. И едно от нещата, които твърдеше, бе, че заменяме нашата каравана „Уинъбейго“ за вашия буик.

— Не виждам никаква каравана.

— Той ще ти я докара — поясни Джак Чапман. — Знаеш, че ще го направи. Хари Синята сойка се опита да удари красиво една от топките и не успя. Ръката му не беше достатъчно устойчива. — Не съм никакъв племенник на тази стара лисица — заяви Хари Синята сойка. — Защо непрекъснато го повтаря на хората!

— По-добре жива лисица, отколкото мъртъв вълк — намеси се Уензди с глас, толкова плътен, че прозвуча като ръмжене. — Е, ще ни продадеш ли колата си?

Хари Синята сойка потрепери видимо и силно.

— Разбира се — отговори той. — Разбира се. Само се шегувах. Голям шегаджия си падам. — Остави щеката върху билярдната маса и взе дебело яке, което изтегли от почти същите якета, накамарени върху куките при вратата. — Нека първо си прибера боклуците от автомобила.

От време на време хвърляше погледи към Уензди, сякаш се притесняваше да не би старецът да се взриви.

Автомобилът на Хари Синята сойка беше спрян на стотина метра. Докато вървяха към него, подминаха малка белосана католическа църква и мъж с яка на свещеник, който ги изгледа от прага. Смучеше цигара така, сякаш не му е приятно да я пуши.

— Добър ден, отче! — провикна се Джони Чапман, но мъжът с яката не отговори, само смачка с ток фаса, вдигна го и го пусна в боклукчийската кофа до вратата, после влезе вътре.

Колата на Хари Синята сойка беше без странични огледала. Шадоу не беше виждал по-износени гуми — бяха съвършено гладки. Хари Синята сойка им каза, че колата гълтала много бензин, но стига да я зареждат, ще си върви вечно, освен ако не спре.

Той напълни един черен найлонов плик за отпадъци с боклуците от автомобила (въпросните боклуци включваха няколко недопити бутилки долнопробна бира с капачки на винт, пакетче канабис, увит в станиол и скрит доста нескопосно в пепелника на колата, опашка на скункс, двайсет и пет — трийсет касети с кънтримузика и опърпан пожълтял екземпляр на „Чужденец в чужда земя“[15]).

— Извинявайте, че се правех на интересен — каза Хари Синята сойка на Уензди, докато му подаваше ключовете. — Знаете ли кога ще си получа караваната?

— Питай чичо си. Той се е наел с препродажбата на коли втора употреба — изръмжа Уензди.

— Уисакеджак не ми е чичо — каза Хари Синята сойка.

После взе черния плик за отпадъци, влезе в най-близката къща и затвори вратата след себе си. Оставиха Джони Чапман в Су Форс, пред магазин за хранителни стоки.

Докато пътуваха, Уензди не каза нищо. Беше свъсен като буреносен облак, не беше в настроение още откакто си бяха тръгнали от Уиски Джак.

В едно семейно ресторантче точно преди Сейнт Пол Шадоу взе вестника, който някой беше оставил. Погледна го веднъж, после втори път, после го показа на Уензди.

— Погледни — каза му.

Той въздъхна, извърна очи към вестника и каза:

— Радвам се, че трудовият спор на диспечерите по летищата е бил решен без стачка.

— Не това — каза Шадоу. — Погледни. Тук пише, че е четиринайсети февруари.

— Честит Свети Валентин.

— Какво излиза, тръгнахме кога… на двайсет и първи или двайсет и втори януари. Не съм следил датите, но беше през третата седмица на януари. Събира ни се да сме пътували три дни. Как така е четиринайсети февруари?

— Защото вървяхме пеш близо един месец — поясни Уензди. — Из неплодородните земи. Зад кулисите.

— Много пряк път, няма що — подметна Шадоу. Уензди изтика вестника.

— Проклетият Джони Ябълковото семе[16], вечно говори за тоя Пол Бъниан. В истинския живот Чапман е притежавал четиринайсет ябълкови градини. Обработвал е хиляди акри. Да, напредвал е заедно със западната граница, ала в нито една приказка няма и дума истина за него освен това, че по едно време е превъртял. Но това не е важно. Както навремето е пишело по вестниците, ако истината не е достатъчно голяма, публикуваш легендата. Тази държава има нужда от своите легенди. А дори легендите вече не вярват в това.

— Но ти го виждаш.

— Аз съм минало свършено. На кого му пука за мен?

Шадоу каза едва чуто:

— Ти си бог.

Уензди го погледна изпитателно. Явно искаше да каже нещо, после обаче се отпусна на стола, извърна очи надолу към листа с менюто и пророни:

— И какво от това?

— Хубаво е да бъдеш бог — рече Шадоу.

— Така ли? — попита Уензди и този път не той, а Шадоу извърна поглед.

На бензиностанция на около четирийсет километра от Лейксайд, на стената до тоалетната Шадоу видя правено в домашни условия копие на обява: черно-бяла снимка на Алисън Макгъвърн и отгоре написан на ръка въпрос: „Виждали ли сте ме?“ Същата гимназиална снимка от края на учебната година: самоуверено усмихнато момиче с шини с ластичета на горните зъби, което, щом порасне, иска да се грижи за животните.

Виждали ли сте ме?

Шадоу си купи един „Сникърс“, бутилка вода и брой на „Лейксайд Нюс“. Към материала, обявен над главата на вестника и написан от Маргрит Олсен, нашия репортер в Лейксайд, имаше снимка на момче и по-възрастен мъж, които стояха върху замръзнало езеро, до барачка за риболов върху лед, и държаха между себе си голяма риба. Усмихваха се. „Баща и син улавят рекордно голяма за нашите места северна щука. Повече подробности на вътрешните страници“.

Уензди, който шофираше, каза:

— Прочети ми какво интересно пише във вестника. Шадоу започна да обръща бавно страниците и да търси, но не намери нищо.

Уензди го остави на алеята пред жилищния блок. От алеята го погледна котка с цвят на пушек; побягна, щом той се наведе да я помилва.

Шадоу спря на дървената тераса през жилището и погледна към езерото, осеяно тук-там със зелени и кафяви колиби за ловене на риба върху лед. До много от тях бяха спрени коли. Върху леда, по-близо до моста беше и зелената таратайка, точно както беше снимана и във вестника.

— Двайсет и трети март — каза й насърчително Шадоу. Някъде в девет и петнайсет сутринта. Можеш го.

— Изключено — рече женски глас. — Трети април. Шест вечерта. Така ледът ще се е разтопил през деня. Шадоу се усмихна. Маргрит Олсен беше облечена в скиорска грейка. Стоеше в другия край на терасата и пълнеше хранилките за птици.

— Четох статията ви в „Лейксайд“ за рекордно тежката северна щука.

— Вълнуващо, нали?

— Може би поучително.

— Мислех, че няма да се връщате при нас — каза жената. — Нямаше ви доста време.

Сложи в поставката последното кубче мас и започна да пълни от пластмасова бутилка от мляко мрежичката със семе от магарешки бодил. На елата отсреща нетърпеливо църкаха няколко кадънки с масленозелени зимни пера.

— Във вестника не видях нищо за Алисън Макгъвърн.

— Нямаше нищо за съобщаване. Още се води безследно изчезнала. Плъзна слух, че някой я бил видял в Детройт, но тревогата се оказа фалшива.

— Клетото дете.

Маргрит Олсен завъртя капачето на четирилитровата бутилка.

— Надявам се да е мъртва — каза тя безизразно. Шадоу беше стъписан.

— Защо?

— Защото другото е по-страшно.

Кадънките подскачаха трескаво от клон на клон из елата: изгаряха от нетърпение хората да си тръгнат.

„Не мислиш за Алисън — рече си Шадоу. — Мислиш за сина си. Мислиш за Санди“.

Спомни си как някой бе казал: „Мъчно ми е за Санди“. Кой ли?

— Беше ми приятно да си поговорим — рече той.

— Да — отвърна жената. — На мен също.

Февруари отмина в низ от къси сиви дни. Някои дни валеше сняг, повечето не валеше. Стопли се и в хубаво време температурата се качваше над нулата. Шадоу стоя в жилището, докато то не му заприлича на затворническа килия, и тогава, в дните, когато Уензди нямаше нужда от него и не го викаше да пътуват, започна да се разхожда.

Разхождаше се почти цял ден, правеше дълги обиколки извън града. Вървеше сам, докато не излезеше при националния парк на север и на запад, или при царевичните ниви и пасищата на юг. Вървеше по пътеки из пущинака, вървеше покрай старата железопътна линия, вървеше по черните пътища. Два три пъти дори вървя покрай заледеното езеро, от север на юг. Случваше се да срещне местни хора, зимни туристи и някой, излязъл да потича за здраве, и им махаше и ги поздравяваше. Най-често не виждаше никого, само гарвани и сипки, няколко пъти зърна и ястреб — хранеха се с някой убит на пътя опосум или миеща мечка. Веднъж видя и един орел, който грабна сребърна риба от средата на Уайт Пайн Ривър, където водата по края беше замръзнала, но в средата бързеят препускаше устремно. Рибата се загърчи и задърпа в ноктите на орела, като проблясваше на обедното слънце, а Шадоу си я представи как се отскубва и плува по небето и се усмихна мрачно.

Установи, че ако върви, не му се налага да мисли, а тъкмо това му харесваше: когато мислеше, съзнанието му отиваше на места, където той нямаше власт, места, където се чувстваше притеснен. Най-доброто нещо бе изтощението. Когато беше изтощен, мислите му не го отвеждаха при Лора, при странните сънища или при неща, които нямаше как да съществуват и бяха невъзможни. След разходката се прибираше и спеше без затруднение и без сънища.

В бръснарница „Джордж“ на площада завари шефа на полицейския участък Чад Мълиган. Шадоу винаги бе хранил големи надежди за подстригванията, но те никога не оправдаваха надеждите му. След всяко подстригване си изглеждаше, общо взето, същия, само че с по-къса коса. Чад, който седеше в бръснарницата на стола до него, бе учудващо притеснен за вида си. След като го подстригаха, той погледна мрачно отражението си, сякаш се канеше да го глоби за превишена скорост.

— Изглеждате добре — каза му Шадоу.

— Дали щяхте да мислите така, ако бяхте жена?

— Предполагам.

Прекосиха заедно площада, отидоха в „Мейбъл“ и си поръчаха мляко с какао. Чад каза:

— Ей, Майк. Мислили ли сте някога да постъпите на работа в полицията?

Шадоу сви рамене.

— Не бих казал — отвърна той. — Струва ми се, че човек трябва да знае много неща.

Чад поклати глава.

— Знаете ли кое е основното в работата на полицая? Да не си изпуска нервите, само това. Случва се нещо, някой ти крещи, заплашва те, че ще те убие на място, а ти трябва само да намериш сили да кажеш, така и така, сигурен си, че е станала грешка и ти ще изясниш нещата, ако разбеснелият се излезе спокойно навън. И трябва да умееш да си искрен.

— И после какво, оправяш нещата ли?

— Да, най-често като му слагаш белезници. Всъщност да, стараеш се да изясниш нещата. Обадете се, ако търсите работа. Имаме свободни места. А ни трябва точно момче като вас.

— Ще го имам предвид, ако нещо се обърка с вуйчо ми.

Отпиха от млякото с какао и Мълиган рече:

— Я ми кажете, Майк, какво щяхте да направите, ако имахте братовчедка? Вдовица. И тя започне да ви търси?

— Как да ви търси?

— По телефона. От друг град, далеч оттук. Тя живее в друг щат. — Бузите му поруменяха. — Видях я миналата година на сватбата на един роднина. Но по онова време беше омъжена, в смисъл мъжът й още беше жив и тя беше семейна. Не ми е първа братовчедка. Доста далечна е.

— Увлечен ли сте по нея?

Изчервяване.

— Това не знам.

— Тогава да го кажем по друг начин. Тя увлечена ли е по вас?

— Е, когато се обади, каза едно-друго. Много красива жена е.

— Тогава… как ще постъпите?

— Бих могъл да я поканя тук. Мога, нали? Тя спомена, че й се искало да дойде.

— И двамата сте зрели хора. Лично аз бих казал да не се колебаете.

Чад кимна, изчерви се и кимна отново.

Телефонът в жилището на Шадоу мълчеше, беше изключен, мъртъв. Мина му през ума да помоли да го включат, но кой ли щеше да му се обажда! Късно една нощ вдигна слушалката и заслуша — беше сигурен, че чува как духа вятър и няколко души говорят прекалено тихо, за да ги разбира. Той каза:

— Ало! — И: — Кой е?

Но отговор нямаше, само внезапна тишина и после далечният звук на смях, толкова глух, че Шадоу не беше сигурен дали не му се е счуло.

През следващите седмици пътува още няколко пъти с Уензди.

Чакаше в кухнята на къща в Роуд Айланд и слушаше, докато Уензди седеше в тъмната спалня и спореше с жена, която отказваше да стане от леглото и не разрешаваше на него и на Шадоу да видят лицето й. В хладилника имаше найлонов плик, пълен с щурци, и втори, в който пък имаше трупчета на току-що родени мишки.

В рок клуб в Сиатъл Шадоу видя как, за да надвика шума на състава, Уензди поздравява с крясък млада жена с къса червена коса и сини татуировки на спирали. Разговорът явно мина добре, защото Уензди се върна, ухилен до уши.

Пет дни по-късно Шадоу чакаше във взетата под наем кола Уензди, който излезе свъсен от фоайето на административна сграда в Далас. След като се качи в колата, той затръшна вратата и зачервен от гняв, не каза нищо. После рече:

— Карай. Тъпи албанци! Като че ли някой е опрял до тях. След три дни заминаха със самолет за Боулдър, където отидоха на приятен обяд с пет млади японки, обяд на галантности и любезност, и когато си тръгна, Шадоу не беше сигурен дали са се споразумели и са решили нещо. Уензди обаче изглеждаше доста доволен.

Шадоу вече очакваше с нетърпение да се върне в Лейксайд. Там имаше спокойствие и гостоприемство, които му бяха скъпи.

Когато не пътуваше, всяка сутрин отиваше с колата по моста на градския площад. В „Мейбъл“ си купуваше две пирожки, едната изяждаше направо там и пиеше кафе. Ако някой беше оставил вестник, го четеше, макар че никога не се интересуваше от новините дотолкова, че сам да си купи вестник.

Слагаше в джоба си втората пирожка, увита в книжен плик, и я ядеше на обяд.

Една сутрин, докато четеше „Ю Ес Ей Тудей“, Мейбъл каза:

— Ей, Майк. Къде ще ходите днес?

Небето беше бледосиньо. Сутрешната мъгла бе оставила по клоните скреж.

— Не знам — каза Шадоу. — Може би пак ще тръгна през пущинака.

Съдържателката му наля още кафе.

— Ходили ли сте някога на изток по окръжен път Кю? Натам е доста красиво. Това е тесният път, който започва срещу магазина за килими и мокети на Двайсето авеню.

— Не. Никога.

— Е, доста красиво е — рече жената.

Беше изключително красиво. Шадоу остави колата в края на града и тръгна по пътя, криволичещ провинциален път, който се виеше около хълмовете източно от града. Всеки от хълмовете беше покрит с кленове без листа, с бели като кост брези, тъмни ели и борове.

По едно време с него покрай пътя тръгна и малка тъмна котка. Беше с цвят на кал и бели предни лапки. Шадоу отиде при нея. Тя не побягна.

— Ей, котко — каза без притеснение той.

Котката наклони глава на една страна, погледна го с изумрудени очи и после изсъска — не на него, а на нещо отстрани на пътя, нещо, което той не виждаше.

— Няма страшно — рече Шадоу.

Котката бавно прекоси пътя и изчезна в нивата с неприбрана царевица.

На следващия завой Шадоу излезе при малко гробище. Надгробните камъни бяха почернели от времето, макар че при много имаше наскоро сложени букети. Около гробището нямаше зид или ограда, само по краищата бяха насадени ниски черници, огънати от леда и старостта. Шадоу прекрачи леда и размекнатия сняг, струпани отстрани на пътя. Входът на гробището беше отбелязан с два каменни стълба, макар че между тях нямаше портичка. Шадоу влезе между тях в гробището.

Тръгна да се разхожда из него, като гледаше надгробните камъни. Нямаше надписи, които да са по-късни от 1969 година. Шадоу избръска снега от един здрав на вид гранитен ангел и се облегна на него.

Измъкна книжното пликче от джоба си и извади пирожката. В зимния въздух се понесе леката миризма на пара. И пирожката миришеше много хубаво. Шадоу отхапа.

Нещо зад него изшумоли. Той си помисли за миг, че е котката, после обаче долови парфюм и под парфюма миризмата на тлен.

— Моля те, не ме гледай — каза тя зад него.

— Здравей, Лора — отвърна Шадоу.

Помисли си, че гласът й може би е колеблив, дори малко уплашен. Лора каза:

— Здрасти, Пале.

Той отчупи малко от пирожката.

— Искаш ли?

Сега тя стоеше точно зад него.

— Не — отговори Лора. — Изяж я. Вече не ям храна. Шадоу изяде пирожката. Беше вкусна.

— Искам да те погледна — каза той.

— Няма да ти хареса — отвърна му тя.

— Моля те!

Лора излезе иззад каменния ангел. Шадоу я погледна на дневна светлина. Някои неща бяха различни и някои неща бяха същите. Очите й не се бяха променили, както и кривата обнадежденост на усмивката й. Много очевидно Лора беше много мъртва. Шадоу си дояде пирожката. Дръпна се от ангела и изтръска трохите в хартиения плик, после го сгъна и го прибра в джоба си.

След времето, което беше прекарал в погребалния дом в Кайро, му беше някак по-лесно в присъствието на Лора. Не знаеше какво да й каже.

Студената й ръка затърси неговата и той я стисна леко. Усещаше как сърцето му бие в гърдите. Беше уплашен и онова, което го плашеше, бе нормалността на този миг. Беше му много добре с Лора до него, още малко, и да поиска да стои тук вечно.

— Липсваш ми — призна Шадоу.

— Тук съм — каза Лора.

— Точно тогава ми липсваш най-много. Когато си тук. По-лесно е, когато не си тук, когато си само призрак от миналото или сън от друг живот.

Тя стисна пръстите му.

— Е — каза той. — Какво е да си мъртъв?

— Трудно — рече Лора. — Продължава вечно.

Тя отпусна глава върху рамото му и това за малко да го сломи. Той каза:

— Искаш ли да се поразходим?

— Разбира се.

Лора му се усмихна — притеснена крива усмивка върху мъртво лице. Излязоха от малкото гробище и хванати за ръка, тръгнаха по пътя обратно към града.

— Къде беше? — попита Лора.

— Тук — отвърна Шадоу. — Почти през цялото време.

— От Коледа — каза тя. — Сякаш те изгубих. Понякога знаех къде си — няколко часа, няколко дни. А ти постоянно се местеше. После изчезваше.

— Бях в този град — рече Шадоу. — Лейксайд. Хубав малък град.

— О — каза Лора.

Вече не беше в синия костюм, в който я бяха погребали. Сега беше облечена в няколко пуловера, дълга тъмна пола и високи виненочервени ботуши. Шадоу каза, че са хубави.

Лора понаведе глава. Усмихна се.

— Страхотни са, нали? Намерих ги в един голям магазин за обувки в Чикаго.

— И какво те накара да дойдеш от Чикаго?

— О, не идвам от Чикаго, Пале. Бях тръгнала на юг. Беше ми студено. Човек би си помислил, че студът ще ми е приятен. Но вероятно се дължи на това, че съм мъртва. Не го възприемам като студ. Възприемам го като нищо, а когато си мъртъв, единственото, от което се страхуваш, е нищото. Бях се запътила към Тексас. Смятах да прекарам зимата в Галвестън. Струва ми се, че когато бях малка, ходехме за през зимата в Галвестън.

— Мисля, че не си ходила там — каза Шадоу. — Поне не си го споменавала никога.

— Така ли? Значи може би е някой друг. Не знам. Помня чайките… хвърлях във въздуха хляб на чайките, на стотици чайки, цялото небе се превръщаше в нищо освен чайки и те махаха с криле и хващаха хляба във въздуха. — Тя замълча. — Ако не съм го видяла аз, значи го е видял някой друг.

Иззад завоя се показа кола. Шофьорът им махна. Шадоу също му махна. Струваше му се чудесно, повече от нормално да се разхожда с жена си.

— Приятно е — каза Лора, сякаш прочела мислите му.

— Да — съгласи се Шадоу.

— Когато се получи повикването, се наложи да се върна бързо. Тъкмо бях стигнала Тексас.

— Повикването ли?

Тя го погледна. Златната монета около врата й проблесна.

— Почувствах го като повикване — обясни Лора. — Започнах да мисля за теб. Колко ми се иска да те видя. Беше като глад.

— Значи си знаела, че съм тук.

— Да. — Тя спря. Свъси се, горните й зъби се забиха в синята й долна устна и я захапаха леко. — Знаех. Изведнъж знаех, Помислих си, че ме викаш, но ти не си ме викал, нали?

— Не.

— Не си искал да ме видиш.

— Не че не съм искал. — Той се поколеба. — Да. Не исках да те виждам. Болката е прекалено силна.

Снегът под краката им скърцаше и блестеше като диаманти там, където слънцето се отразяваше в него.

— Сигурно е тежко да не си жив — поде Лора.

— Искаш да кажеш, че ти е тежко да си мъртва ли? Виж, все ще измисля как да те възкреся, за да си наистина жива. Мисля, че съм на прав път…

— Не — прекъсна го тя, — исках да кажа, че съм признателна. Надявам се да е по силите ти. Направих много лоши неща… — Лора поклати глава. — Всъщност говорех за теб.

— Аз съм жив — каза Шадоу. — Не съм мъртъв. Забрави ли?

— Не си мъртъв — повтори тя. — Но не съм сигурна и че си жив. Наистина жив.

„Разговорът нещо куца — помисли Шадоу. — Всъщност всичко куца“.

— Обичам те — каза Лора без страст. — Ти си моето Пале. Но когато наистина си мъртъв, виждаш нещата по-ясно. Все едно там вече няма никого. Нали се сещаш? Ти си като голяма плътна дупка с формата на човек. — Тя се свъси. — Дори когато бяхме заедно. Беше ми приятно да съм с теб. Ти ме обожаваше, беше готов да направиш всичко за мен. Но понякога влизах в стаята и изпитвах чувството, че вътре няма никого. Включвах осветлението или го изключвах и забелязвах, че ти си там, седиш си сам, не четеш, не гледаш телевизия, не правиш нищо. — Тя го прегърна, сякаш за да отнеме жилото от думите си, и каза: — Най-хубавото на Роби беше, че той беше някой. Понякога се държеше гадно, понякога можеше да е забавен и когато се любехме, обичаше наоколо да има огледала, за да гледа как ме чука, но той, Пале, беше жив. Искаше да получава. Изпълваше пространството. — Тя замълча, погледна го, понаведе глава на една страна. — Извинявай. Засегнах ли чувствата ти?

Той не беше сигурен, че гласът му няма да го предаде, затова само поклати глава.

— Добре — каза Лора. — Това е добре.

Бяха наближили мястото, където Шадоу беше оставил колата. Той усети, че трябва да каже нещо: „Обичам те“ или „моля те, не си отивай“, или „съжалявам“. Думи, които употребяваме, за да спасим разговор, който внезапно е залитнал към страшни места. Вместо това рече:

— Не съм мъртъв.

— Може би не си — каза тя. — Но сигурен ли си, че си жив?

— Погледни ме — подкани Шадоу.

— Това не е отговор — каза мъртвата му жена. — Ще разбереш, когато си жив.

— Сега какво? — попита той.

— Е, сега те видях — отвърна Лора. — Отново отивам на юг.

— Пак в Тексас ли?

— Някъде, където е топло. Все едно къде.

— Аз трябва да чакам тук — каза Шадоу. — Докато шефът има нужда от мен.

— Това не е живот — рече Лора.

Тя въздъхна, после се усмихна със същата усмивка, с каквато навремето го беше разнежвала, колкото и често да я виждаше. Всеки път, когато Лора му се усмихнеше, отново и отново бе като първи път.

Шадоу се пресегна да я прегърне, но тя поклати глава и се дръпна, така че той да не я достига. Седна на ръба на една покрита със сняг маса за пикник и изпрати с поглед Шадоу, докато той се отдалечаваше с автомобила.

Интерлюдия

Войната беше започнала, а никой не я виждаше. Бурята се снижаваше, а никой не го знаеше.

В Манхатън падна носеща греда, заради която движението по една от улиците беше затворено за два дни. Гредата уби двама пешеходци: един арабин — таксиметров шофьор — и пътника му.

В Денвър един шофьор на камион беше намерен мъртъв в дома си. Оръдието на убийството — чук с раздвоена глава и с гумена дръжка — бе оставено на пода до трупа. Лицето му беше недокоснато, но тилът му бе напълно размазан и върху огледалото в банята с кафяво червило бяха написани няколко думи с чужда азбука.

В пощенски клон във Финикс, щата Аризона, някакъв тип превъртя, или, както съобщиха във вечерните новини, „му изгоряха бушоните“, и тегли куршума на Тери Евънсън, по прякор Трола, болезнено пълен непохватен мъж, който живеел сам в каравана. В пощенския клон бяха ранени още няколко души, но почина само Евънсън. Мъжът, който бе произвел изстрелите — в началото смятаха, че е недоволен пощальон, — така и не бе заловен и самоличността му остана неустановена.

— Да ви призная — заяви по „Новините в пет“ шефът на Тери Евънсън, по прякор Трола, — ако на някого тук можеха да му изгорят бушоните, то това по всеобщо мнение бе именно Трола. Добър работник, но си падаше особняк. В смисъл човек никога не знае, нали?

По-късно същата вечер, когато репортажът бе излъчен отново, интервюто беше махнато.

В Монтана всички девет членове на една отшелническа комуна бяха намерени мъртви. Репортерите изказаха предположението, че става въпрос за масово самоубийство, но не след дълго се получи съобщение, че смъртта е причинена от отравяне с въглероден окис, дошъл от старата отоплителна система.

В гробището в Кий Уест бе осквернена крипта.

В Айдахо пътнически влак блъсна камион на Колетната служба и уби водача. Сред пътниците нямаше тежко ранени.

На този етап все още се водеше студена война, мнима война, която не можеше да бъде истински спечелена или загубена, Вятърът разклати клоните на дървото. От огъня се разлетяха искри. Бурята се приближаваше.

 

Савската царица — чийто баща, ако се вярва на мълвата, бил зъл дух, — вещица, прозорлива жена и царица, управлявала Сава, когато Сава била най-богатата земя, съществувала някога под слънцето, когато подправките й, скъпоценните камъни и благовонна дървесина били откарвани с кораби и камили до всички кътчета на света, пред която се прекланяли още приживе, пред която най-мъдрите сред всички царе се прекланяли като пред жива богиня, стои в два след полунощ на тротоара на Сънсет Булевард и гледа движещите се автомобили невиждащо, като похотлива пластмасова булка от черно-неонова сватбена торта. Стои така, сякаш тротоарът и нощта, която я обгръща, й принадлежат.

Щом някой я погледне право в лицето, устните й се размърдват, сякаш си говори сама. Когато покрай нея минават мъже с автомобили, тя среща погледите им и се усмихва.

Нощта е тежка.

Седмицата е тежка, тежки са четирите хилядолетия.

Тя се гордее, че не дължи нищо на никого. Другите момичета имат сводници, имат навици, имат деца, имат хора, които им взимат спечеленото. Тя не.

В професията й не е останало нищо свято. Вече.

Преди седмица в Лос Анжелис заваля проливен дъжд, заради него по хлъзгавите улици имаше много катастрофи, той смъкваше калта от хълмовете, буташе къщи в каньони, смиваше света и го отнасяше по канавки и канализация, давеше бездомниците и скитниците, приютили се в бетоненото корито на реката. Когато в Лос Анжелис завали, дъждът винаги заварва хората неподготвени.

Билкис беше прекарала последната седмица у дома. Понеже не можеше да стои на тротоара, се бе гушила в леглото в стаята с цвят на суров черен дроб, бе слушала как дъждът барабани по металната кутия на климатика върху прозореца и бе пускала обяви в интернет. Беше оставила покани в adult-friendfinder.com, LA-escorts.com, Classyhollywoodbabes.com, бе посочила анонимен адрес на електронната си поща. Гордееше се, че е отвоювала нови територии, но пак си беше притеснена — дълго време се бе пазила от всичко, което може да остави следи върху хартия. Не бе пускала и най-малката обява по задните страници на „Ел Ей Уикли“ и предпочиташе сама да си подбира клиентите, да намери с очите, обонянието, допира си онези, които ще я боготворят така, както тя трябва да бъде боготворена, онези, които ще й разрешат да ги отведе до края…

Сега, докато стои и трепери на ъгъла (защото дъждовете от края на февруари са си отишли, но не и студът, който са донесли със себе си), й хрумва, че има навик, точно толкова пагубен, както навиците на проститутките наркоманки, и това я потиска, и устните й отново започват да се движат. Ако сте достатъчно близо до рубиненочервените й устни, ще чуете как Билкис казва:

Но аз ще стана, ще тръгна по града, по улици и стъгди, и ще търся тогова, когото душата ми люби[17] — нашепва тя, нашепва и: — Нощес на леглото си търсих оногова, когото обича душата ми[18]. Нека ме целува той с целувки на устата си[19]. Моят възлюбен принадлежи на мене, аз пък — нему[20].

Билкис се надява, че сега, когато е спряло да вали, клиентите ще се върнат. Почти през цялата година тя обикаля все същите две-три пресечки на Сънсет и се наслаждава на прохладните нощи в Лос Анжелис. Веднъж на месец плаща на ченгето от Управлението на полицията в Лос Анжелис, заменило последния, на когото е плащала и който е изчезнал. Казваше се Джери Лебек и изчезването му бе пълна загадка за полицията. Той се бе вманиачил по Билкис, беше започнал да я преследва пеш. Един следобед тя се събуди, стресната от някакъв шум отвори входната врата на апартамента и видя, че облечен в цивилни дрехи, Джери Лебек е коленичил на износения мокет, клатушка се със сведена глава и я чака да излезе. Шумът, който бе чула, идваше от главата му, която се блъскаше о вратата, докато Лебек се люлееше на колене.

Тя го погали по косата и му каза да влезе, после пъхна дрехите му в черен найлонов чувал за отпадъци и ги метна в боклукчийски контейнер зад един хотел на няколко пресечки от жилището й. Сложи пистолета и портфейла му в пазарски плик. Отгоре изсипа използвано смляно кафе и развалена храна, прегъна горния край на плика и го изхвърли в коша за боклук на една автобусна спирка.

Не пазеше нищо за спомен.

Оранжевото нощно небе блести, озарено от далечни светкавици на запад, някъде над океана, и Билкис знае, че скоро ще завали. Въздиша. Не иска дъждът да я застигне. Решава да се прибере в жилището, да полежи във ваната, да си избръсне краката — има чувството, че непрекъснато си бръсне краката, — и да поспи.

Тръгва по пресечката, тръгва нагоре по хълма, където е оставила колата.

Зад нея блясват фарове и щом я приближават, колата намалява; тя се извръща и се усмихва. Усмивката замръзва, когато Билкис вижда, че колата е дълга бяла лимузина. Мъжете в дълги лимузини искат да се чукат в дълги лимузини, а не в усамотението на храма на Билкис. Но все пак това може да е инвестиция. Нещо за бъдещето.

Затъмненият прозорец се спуска безшумно и Билкис отива усмихната при лимузината.

— Ей, сладур — казва тя. — Търсиш ли нещо?

— Сладка любов — казва глас някъде отзад в лимузината.

Билкис надзърта вътре, доколкото това е възможно, през творения прозорец: познава едно момиче, веднъж то се качило на дълга лимузина заедно с петима пияни футболисти, които я наранили наистина лошо, но сега Билкис вижда само един клиент, който изглежда доста младичък. Не й прилича на хората, които ще боготворят някого, но парите, сухата пара, минала от неговата в нейната ръка, също е сила — навремето са я наричали барака[21] — и Билкис би могла да я използва, а честно казано, напоследък тя се радва и на най-малката помощ.

— Колко? — пита мъжът.

— Зависи какво искаш и колко време го искаш — отвръща тя. — И дали ти е по джоба.

Билкис усеща как от прозореца на лимузината излиза нещо с мирис на дим. Мирише на изгорели жици и на прегрято електрическо табло. Вратата се отваря.

— Мога да платя за всичко, което искам — казва клиентът.

Билкис се навежда и оглежда колата. Вътре няма никого освен клиента, хлапе с подпухнало лице, което едва ли е навършило възраст, когато започваш да пиеш. Никой друг, затова тя се качва.

— Богато хлапе, а? — пита жената.

— По-богато от богато — отвръща мъжът и се приближава по кожената седалка към нея.

Движи се някак спънато. Билкис му се усмихва.

— Хм. Възбуждаш ме, сладур — казва му тя. — Сигурно си от ония с точка ком, за които чета?

Тогава той се изпъчва, издува се като огромна жаба.

— Да. Освен всичко останало. Техничарче съм.

Автомобилът потегля.

— И така — казва мъжът. — Кажи ми, Билкис, колко за един минет?

— Как ме нарече?

— Билкис — повтаря той. И после запява с глас, който не е направен за пеене: — „Ти си нематериално момиче в материален свят“.

В думите му има нещо заучено, сякаш е репетирал тази размяна на реплики пред огледалото.

Тя престава да се усмихва, лицето и се променя, става по-мъдро, с по-остри, ъглести черти.

— Какво искаш?

— Казах ти. Сладка любов.

— Ще ти дам каквото пожелаеш — обещава тя.

Иска да слезе от автомобила. Той се движи много бързо и Билкис си дава сметка, че не може да скочи, но ще го направи, ако не намери друг начин да се измъкне. Каквото и да става тук, то не й харесва.

— Какво искам. Да. — Той замълчава. Езикът му се плъзва по устните. — Искам един чист свят. Искам да притежавам утрешния ден. Искам еволюция, преход, революция. Искам да преместя нашия род и от застоялата вода покрай брега той да се озове в бързея. Вие, хора, сте под земята. Това е грешка. Трябва да застанем в светлината на прожекторите, да блеснем. Отпред в средата. Вие, хората, сте толкова отдавна и толкова надълбоко под земята, че очите ви вече не могат да ви служат.

— Аз се казвам Айше — обяснява тя. — Не разбирам какво говориш. На онзи ъгъл има друго момиче, което се казва Билкис. Можем да се върнем на Сънсет и да ни имаш и двете…

— О Билкис — казва той и въздиша театрално. — Има толкова много вяра наоколо. Не достигат предела на онова, което могат да ни дадат. Пропастта в доверието. — И отново запява фалшиво и носово: — „Ти си аналогово момиче, което живее в дигитален свят“.

Лимузината взима завоя прекалено бързо и мъжът се свлича от другата седалка върху Билкис. Шофьорът на автомобила е скрит зад затъмнено стъкло. Противно на всякакъв разум Билкис изведнъж е убедена, че бялата лимузина не е управлявана от никого, че докато прекосява Бевърли Хилс, се носи, тласкана като Хърби, бръмбара на любовта[22], от собствената си сила. После клиентът се пресяга и почуква по затъмненото стъкло.

Колата намалява скоростта и още преди да е спряла, Билкис е отворила вратата и скача, по-скоро пада върху асфалта. Намира се на път върху хълма. Отляво има стръмен баир, отдясно — отвесна пропаст. Тя хуква надолу по пътя. Лимузината стои и не мърда.

Започва да вали и високите токове на Билкис се хлъзгат и й пречат. Тя се събува с рязко движение и мокра до кости, хуква, като се озърта и търси как да се махне от пътя. Уплашена е.

Вярно, притежава сила, но това е магията на глада, на вагината. Поддържала я е жива по тези земи толкова дълго, ала за всичко останало Билкис се осланя на острото си зрение и ум, на висотата и присъствието си.

Отдясно има висока до коляното мантинела, която да предпазва колите и те да не се преобръщат в пропастта; сега дъждът се стича по пътя и го превръща в река; а ходилата на Билкис са започнали да кървят.

Светлините на Лос Анжелис са се ширнали пред нея — примигваща електрическа карта на въображаемо царство, небесата, разпрострели се направо тук, на земята, — и Билкис знае, че само да се махне от пътя, и ще е в безопасност.

Черна съм, но съм хубава[23] — изрича тя с устни към нощта и дъжда. — Аз съм Саронски нарцис, долински крин[24]. Подкрепете ме с вино, освежете ме с ябълки, защото изнемогвам от любов[25].

В нощното небе пламва в зелено раздвоена светкавица. Билкис се препъва, плъзга се метърдва, охлузва крака и лакътя си и пак се изправя; вижда, че фаровете на автомобила слизат към нея. Лимузината се движи толкова бързо, че Билкис не се чувства в безопасност и се пита накъде да се хвърли, надясно ли, където автомобилът може да я затисне до склона, или наляво, където тя може да се свлече в урвата. Притичва през пътя с намерението да се долепи до влажната пръст, да се покатери, когато дългата бяла лимузина се задава с криволичещи задни гуми по хлъзгавия стръмен път, божичко, сигурно се движи със сто и двайсет километра в час, сякаш се носи над пътя, а Билкис забива ръце в буренака и пръстта — знае, че ще се изкатери и ще се махне оттук, точно тогава обаче мократа пръст поддава и тя пак се свлича на пътя.

Автомобилът я удря толкова силно, че решетката се смачква, и я хвърля във въздуха като парцалена кукла. Тя пада на пътя зад лимузината и от силата на удара срамната й кост и черепът се натрошават. По лицето й тече студена дъждовна вода.

Билкис започва да проклина своя убиец: да го проклина безмълвно, защото не може да движи устни. Проклина го буден и заспал, жив и мъртъв. Проклина го, както може да проклина само някой, чийто баща е зъл дух.

Отваря се врата на автомобил. Някой се приближава до Билкис.

— „Ти беше аналогово момиче — запява отново той фалшиво, — което живее в дигитален свят“. — После казва: — Вие, тъпи мадони. Всички вие, тъпи мадони. И се отдалечава.

Вратата на автомобила се затръшва.

Лимузината прави обратен завой и чак сега прегазва жената — бавно. Костите й пукат под гумите. После автомобилът се връща. Когато накрая изчезва надолу, единственото, което оставя след себе си на пътя, е размазаното червено месо на убитата жертва — почти не личи, че е човек, и скоро дори това ще бъде отнесено от дъжда.

Интерлюдия 2

— Здрасти, Саманта.

— Магс? Ти ли си?

— А кой друг? Лейън ми каза, че докато съм била в банята, се е обадила леля му Сами.

— Поговорихме си. Голям сладур.

— Да. Надявам се да го опазя.

Миг на неудобство и за двете, пукащ шепот по телефонните линии. После:

— Как върви следването, Сами?

— Пуснаха ни една седмица във ваканция. Парното нещо не работи. Как е във вашия край на Северните гори?

— Имам си нов съсед. Прави фокуси с монети. В колонката за писма на читатели в „Лейксайд Нюс“ често избухват разгорещени спорове за общинските земи при старото гробище, на юго-източния бряг на езерото, и на искрено вашата й възложиха да напиша остра уводна статия, в която да обобщи становището на вестника, без да обижда никого и всъщност без да дава и най-малка представа какво е становището ни.

— Звучи забавно.

— Изобщо не е забавно. Миналата седмица изчезна Алисън Макгъвърн, най-голямата дъщеря на Джили и Стан Макгъвърн. Добро момиче. Няколко пъти е идвала да гледа Лейън.

Една уста се отваря да каже нещо и пак се затваря, като оставя неизречено онова, което е искала да каже, и вместо това казва:

— Ужас!

— Да.

— Е… — Това не може да бъде последвано от нищо, което да не причини болка, затова тя пита: — Симпатяга ли е?

— Кой?

— Съседът.

— Казва се Айнсел. Майк Айнсел. Ядва се. Прекалено млад е за мен. Едър такъв… изглежда… как ли да се изразя?

— Гаден? На настроения? Страхотен? Женен?

Кратък смях, после:

— Да. Според мен наистина си изглежда женен. Ако изобщо може да се каже, че женените мъже изглеждат някак, да, той май изглежда така. Но думата, която търсех, е тъжен. Изглежда тъжен.

— И тайнствен?

— Не бих казала. Когато се нанесе, изглеждаше доста безпомощен… не знаеше дори как да си облепи прозорците. И досега има вид на човек, който не знае какво търси тук. Когато е тук де… ту се появява, ту пак изчезва. От време на време съм го срещала да се разхожда навън.

— Да не е обрал банка?

— Ъхъ. Точно това си мисля.

— Ти не си мислеше нищо. Хрумна ми на мен. Слушай, Магс, как си? Добре ли си?

— Да.

— Наистина ли?

— Не.

Дълго мълчание.

— Ще дойда да те видя.

— Недей, Сами.

— След края на седмицата, преди да са пуснали парното и пак да тръгна на лекции. Ще е весело. И този път можеш да ми постелеш на дивана. И покани тайнствения съсед на вечеря.

— Мъж ли ми търсиш, Сам?

— Никакъв мъж не ти търся. След оная тъпа вещица Клодин може би съм готова да се върна за малко към момчетата. Когато по Коледа отивах на автостоп в Ел Пасо, се запознах с един симпатяга, голям особняк.

— Слушай, Сам, престани с този автостоп.

— А как според теб ще стигна до Лейксайд?

— Алисън Макгъвърн също пътуваше на автостоп. Дори в град като този не е безопасно. Ще ти пратя пари с пощенски запис Качи се на автобуса.

— Не се безпокой.

Сами…

— Добре, Магс. Прати ми пари, ако от това ще спиш по-спокойно.

— Знаеш, че наистина ще спя по-спокойно.

— Добре, властна како. Прегърни от мен Лейън и му кажи, че леля Сами пристига и този път да не си крие играчките в леглото й.

— Ще му кажа. Но не обещавам, че ще ме послуша. Кога да те чакам?

— Утре вечер. Не ходи на автогарата… ще помоля Хинзелман да ме хвърли с Теси.

— Закъсняла си. Теси е в нафталин за през зимата. Но Хинзелман пак ще те докара. Симпатична си му. Слушаш му брътвежите.

— Защо не го помолиш той да напише уводната статия вместо теб? Я да видим сега. „За общинските земи при старото гробище. През зимата на не знам си коя и трета година дядо ми улучил елен при старото гробище край езерото. Патроните му били свършили, затова той се целел с костилка от череша, която взел от обяда, приготвен му от баба. Костилката проникнала в черепа на елена и той хукнал да бяга колкото му крака държат. Две години по-късно дядо ми пак отишъл по тези места и що да види: як елен с черешово дръвче между рогата. Този път го застрелял и баба ми напекла толкова много сладкиши с череши, че им стигнали за следващия Четвърти юли…“

И двете се засмяха.

Интерлюдия 3
Джаксънвил, щата Флорида, два часът след полунощ

— На табелата пише, че търсите хора за работа.

— Винаги имаме незаети места.

— Мога да работя само нощна смяна. Това устройва ли ви?

— Разбира се. Ще ви донеса да попълните молба. Работили ли сте някога на бензиностанция?

— Не. Трудно ли е?

— Е, със сигурност не е като да се занимаваш с ракетостроене. Знаете ли, госпожо, извинявайте, но изглеждате зле.

— Знам. Болна съм. Но изглеждам по-зле, отколкото всъщност съм. Не е нещо, от което се мре.

— Добре тогава. Оставете молбата при мен. Сега наистина не достигат хора за нощната смяна. Тук й викаме смяната на зомбитата. Имаш чувството, че няма край. И така… това Ларна ли е?

— Лора.

— Лора. Добре. Надявам се да нямате нищо против да обслужвате разни особняци. Защото те изпъплят нощем.

— Не се и съмнявам. Ще се справя.

Бележки

[1] Агнес Реплиър (1855–1950), американска есеистка. — Б.пр.

[2] Така се казва и индианското племе, живяло в Грийн Бей, щата Уисконсин. — Б.пр.

[3] Там са изсечени главите на четирима американски президенти: Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн и Теодор Рузвелт. — Б.пр.

[4] Скулпторът Гътзън Борглъм започва монумента през 1927 г. и работи върху него 14 години. — Б.пр.

[5] Американски сериал, букв. „Мъжът от Обединеното мрежово командване на правоохранителните органи“. — Б.пр.

[6] Нашумял през 70-те години американски сериал, пародия на филмите за Джеймс Бонд. — Б.пр.

[7] Свят (англ.) — Б.пр.

[8] Изопачено от „wiskatjan“, което на езика на индианците алгонкини означава „сива сойка“. — Б.пр.

[9] Изопачено от „Apple Jack“, букв. „ябълково бренди“. Това е и прозвището на Джон Чапман, герой от американските приказки, който 49 години обикаля страната и засажда ябълки. — Б.пр.

[10] Мълва (англ.). — Б.пр.

[11] Великан дървар, герой от американските приказки, смел пионер, който обикаля със синия си бик Бейб. Смята се, че в началото на XX в. е наложен с пропагандна цел, за да насърчава американците да се заселват в западните територии на страната. — Б.пр.

[12] Уникално съоръжение в Блумингтън, щата Минесота, което обединява огромен универсален магазин с увеселителен парк. — Б.пр.

[13] Букв. „крилатите“. В митовете на индианското племе на сиуксите духове, олицетворяващи огъня, гръмотевиците и мълниите. Имат власт да унищожават злото. — Б.пр.

[14] През 1784 г. част от Северна Каролина се обособява в отделен щат, носил името на Бенджамин Франклин. В края на 80-те години на XVIII в. щатът е преобразуван в Югозападната територия. — Б.пр.

[15] Роман на Робърт Хайнлайн, излязъл през 1961 г. и смятан за бунтарски. — Б.пр.

[16] Другото прозвище на Джон Чапман. — Б.пр.

[17] Цитат от библейската Песен на песните 3:3, 3:1. — Б.пр.

[18] Песен на песните 3:2. — Б.пр.

[19] Песен на песните 1:1. — Б.пр.

[20] Песен на песните 2:16. — Б.пр.

[21] Сила, каквато според северноафриканския ислям притежават малцина избрани. — Б.пр.

[22] Филм на режисьора Робърт Стивънсън от 1968 г., в който се разказва за фолксваген костенурка, придвижващ се сам. — Б.пр.

[23] Песен на песните 1:4. — Б.пр.

[24] Песен на песните 2:1. — Б.пр.

[25] Песен на песните 2:5. — Б.пр.