Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 20

пролет е

и

човекът балон с козите крака

свисти, пука се

в далечината

E. E. Къмингс[1]

Някъде в осем и половина сутринта Шадоу излезе с колата под наем от гората, спусна се по хълма, като караше най-много със седемдесет километра в час, и се върна в град Лейксайд три седмици, след като бе решил, че със сигурност го напуска завинаги.

Мина през града, изненадан колко малко се е променило през последните няколко седмици, които бяха цял един живот, и спря по средата на пътя, водещ към езерото. После слезе от колата.

По замръзналото езеро вече нямаше рибарски колиби и палатки, нямаше автомобили, нямаше мъже, насядали край дупките с въдица и пакет от дванайсет бири. Езерото беше тъмно, вече не бе покрито с плътен бял слой сняг, сега по леда имаше отразяващи светлината петна вода, а водата под леда беше черна, докато самият лед бе прозрачен и се виждаше мракът отдолу. Небето беше сиво, но леденото езеро бе мрачно и пусто.

Почти пусто.

На леда беше останала една кола, оставена върху замръзналото езеро почти под моста, така че задължително да я вижда всеки, който минава с автомобил, всеки, който върви пеш през града. Беше мръснозелена на цвят, бе от колите, каквито хората зарязват по паркингите. Нямаше двигател. Олицетворяваше един облог и чакаше ледът да стане достатъчно мек, податлив и опасен, та езерото да я прибере завинаги.

Пред късия път, водещ към езерото, беше опъната верига имаше и табела, на която се забраняваше да влизат хора или превозни средства. „ТЪНЪК ЛЕД“, пишеше на нея. Отдолу имаше няколко ръчно нарисувани знака, пресечени с черта: ЗАБРАНЕНО ЗА АВТОМОБИЛИ, ЗАБРАНЕНО ЗА ПЕШЕХОДЦИ, ЗАБРАНЕНО ЗА МОТОРНИ ШЕЙНИ. ОПАСНО.

Шадоу не обърна внимание на предупрежденията и заслиза предпазливо по брега. Беше хлъзгав, снегът вече се беше разтопил и бе превърнал пръстта под краката му в кал, а кафявата трева почти не предлагаше сцепление. Шадоу се заплъзга към езерото, после стъпи внимателно на късия дъсчен кей и от него долу на леда.

Водата върху леда, която се състоеше от разтопен лед и разтопен сняг, беше по-дълбока, отколкото изглеждаше отгоре, и ледът под нея бе по-гладък и хлъзгав от всяка ледена пързалка, така че Шадоу трябваше да стъпва много предпазливо, за да не изгуби равновесие. Заджапа през водата, която покриваше обущата му до връзките и се просмукваше вътре. Ледена вода. Където те докоснеше, и те вцепеняваше. Докато пъплеше по замръзналото езеро, имаше странното чувство, че се е отдалечил от самия себе си, сякаш се гледа на киноекран, във филм, където е главният герой, може би детектив.

Вървеше към таратайката с болезнената мисъл, че ледът е твърде размекнат, а водата под леда е студена, колкото може да бъде студена вода, преди да замръзне. Продължаваше да върви, като се хлъзгаше и залиташе. Няколко пъти падна.

Подмина празните бутилки и кутийки от бира, оставени да замърсяват леда, подмина кръглите дупки, пробити за риболова, дупки, които не бяха замръзнали отново и бяха пълни с черна вода.

Таратайката явно беше по-далеч, отколкото изглеждаше от брега. Шадоу чу откъм южната страна на езерото силен пукот, все едно се е прекършила пръчка, последван от звука на нещо огромно, което дрънчи, сякаш вибрира басова струна с размерите на езерото. Ледът пукаше и стенеше като стара врата, която роптае, че я отварят. Шадоу продължи да върви, като внимаваше да не падне.

„Това е самоубийство — прошепна благоразумен глас някъде в дъното на съзнанието му. — Защо не зарежеш всичко?“

— Не — каза той високо. — Трябва да разбера.

И продължи да върви.

Стигна при таратайката и още преди да се е доближил, разбра, че е бил прав. Около автомобила се носеше зловоние, едва доловима отвратителна миризма, която същевременно бе и лош вкус долу в гръкляна на Шадоу. Той обиколи автомобила, надникна вътре. Седалките бяха разкъсани, целите на петна. Колата очевидно беше празна. Той опита да отвори вратите. Бяха заключени. Опита и багажника. Също заключен.

Съжали, че не е взел лост.

Стисна ръката си под ръкавицата в юмрук. Преброи до три, после стовари силно пестник по стъклото на прозореца откъм страната на волана.

Ръката го заболя, но страничното стъкло си остана невредимо.

Хрумна му да се затича — можеше да изрита прозореца и той със сигурност щеше да хлътне навътре, ако Шадоу не се подхлъзнеше и не паднеше върху мокрия лед. Но последното, което искаше, бе да клати таратайката — ледът под нея можеше да се пропука.

Погледна колата. После се пресегна съм радиоантената — беше от онези, които се изтеглят и се прибират навътре; тази тук обаче се бе заклещила в едно положение още преди десетина години, — и след като я поразклати, я откърши в основата. Хвана тънкия й край — навремето бе имала на върха метално капаче, но то отдавна се бе изгубило, — и със силни пръсти го изви на нещо като кука.

Пъхна разгънатата метална антена между гуменото уплътнение и стъклото на предния прозорец, чак до механизма, задействащ вратата. Започна да огъва, да движи, да пъха още по-навътре металната антена, докато не намери механизма, после го дръпна.

Усети как самоделната кука се изплъзва безполезно от ключалката.

Въздъхна. Пак затърси механизма, по-бавно, по-внимателно. Представяше си как ледът недоволства под краката му, докато той мести тежестта си. Бавно… и…

Готово. Шадоу дръпна антената и механизмът за заключване на предната врата изщрака. Той хвана дръжката на вратата, натисна бутона и затегли. Вратата не се отвори.

„Заледена е, нищо повече“, помисли си той. Пак я дръпна, като се хлъзгаше по леда, и най-неочаквано вратата на таратайката се отвори, разпръсквайки лед във всички посоки.

Вътре в колата зловонието беше по-силно, смърдеше на разложение и болест. На Шадоу му се повдигна.

Той бръкна под светлинното табло, напипа черната пластмасова ръчка, с която се отваряше багажникът, и я дръпна силно.

Нещо отзад изпука и вратата на багажника се отвори.

Шадоу тръгна по леда, като се пързаляше и разплискваше водата; внимаваше да е по-далеч от автомобила.

„В багажника е“, помисли той.

Багажникът беше отворен два-три сантиметра. Шадоу се пресегна и го вдигна.

Миризмата беше лоша, но можеше да е и много по-лоша: дъното на багажника беше пълно с три-четири сантиметра полуразтопен лед. Вътре имаше момиче. Беше облечено в алена грейка, която сега бе замърсена, мишата й коса беше дълга, а устата — затворена, затова Шадоу не успя да види сините ластичета по шините на зъбите, но знаеше, че са там. Студът я беше предпазил от разложение, сякаш бе стояла във фризер.

Очите й бяха широко отворени и както личеше, тя бе плакала, преди да умре: сълзите, замръзнали по страните й, още не се бяха разтопили.

— Била си тук през цялото време — каза Шадоу на трупа на Алисън Макгъвърн. — Виждал те е всеки, който е минавал по моста. Виждал те е всеки, който е минавал с автомобил през града. Рибарите са вървели покрай теб всеки ден. И никой не е знаел.

После осъзна колко глупаво е това.

Все някой е знаел. Все някой бе сложил момичето тук.

Шадоу посегна към багажника, за да провери дали може да извади момичето. Докато се облягаше на колата, пренесе тежестта си върху нея. Вероятно това отприщи всичко.

Може би от движенията на Шадоу, а може би не, но в този миг ледът под предните гуми се пропука. Предницата на автомобила хлътна няколко педи в тъмната вода на езерото. През отворената врата откъм волана в колата влезе вода. Водата на езерото се разплиска около глезените на Шадоу, макар че ледът, върху който стоеше, още беше твърд. Той се огледа трескаво, за да види как да се измъкне, после вече бе твърде късно, ледът се надигна под остър ъгъл и го отхвърли към колата и към мъртвото момиче в багажника, задницата на автомобила също хлътна в студената вода на езерото, а заедно с нея и Шадоу. Беше девет и десет минути сутринта на двайсет и трети март.

Преди да потъне, Шадоу си пое дълбоко въздух и стисна очи, но студът на водата в езерото го блъсна като стена и го остави без дъх.

Влачен от автомобила, той се свлече надолу, в мътната ледена вода.

Беше под езерото, долу, в мрака и студа, теглен от тежестта на дрехите, на ръкавиците и обущата, увит и омотан в якето, което сякаш бе станало по-тежко и по-обемисто, отколкото го помнеше.

Опита да се оттласне по-далеч от автомобила, но той го теглеше заедно със себе си, после отекна трясък, който Шадоу чу с цялото си тяло, а не с ушите, левият му крак се изкълчи при глезена, огъна се и ходилото остана като в капан под колата, докато тя падаше на дъното на езерото. Шадоу изпадна в паника.

Отвори очи.

Знаеше, че там, долу, е тъмно, с разума си знаеше, че е прекалено тъмно, за да види нещо, въпреки това виждаше, виждаше всичко. Виждаше бялото лице на Алисън Макгъвърн, което го гледаше от отворения багажник. Виждаше и други автомобили — за облози от отминали години, — прогнили корпуси в тъмнината, полузаровени в тинята на езерото. „Какво ли са извлачвали върху езерото, преди да се появят автомобилите?“, запита се Шадоу.

Знаеше, че във всеки от автомобилите със сигурност има по едно мъртво дете. Много деца… и всяко бе стояло насред леда, пред очите на света, през цялата студена зима. А щом зимата си е отивала, всяко е хлътвало в студената вода на езерото.

Ето къде бяха: Леми Хотола и Джеси Ловат, Санди Олсен, Джо Мин и Сара Линдкуист, както и всички останали. Долу беше тихо и студено…

Шадоу дръпна ходилото си. Беше затиснато здраво, а напрежението в дробовете му ставаше непоносимо. В ушите го пронизваше ужасна остра болка. Той издиша бавно въздуха, който започна да се пени на мехурчета около лицето му.

„След малко — помисли Шадоу, — след малко трябва да си поема дъх. Или ще се задуша“.

Пресегна се надолу, обхвана с две ръце бронята на колата и я забута, като впрегна всичките си сили. Не се случи нищо.

„Това е само обвивката на кола — каза си Шадоу. — Махнали са двигателя. Той е най-тежък в един автомобил. Можеш да я отместиш. Само продължавай да буташ“. Пак забута.

В бавни предсмъртни мъки, като се отместваше със стотна от сантиметъра, колата се хлъзна в тинята и Шадоу издърпа крака си от тинята долу, а после се оттласна и се опита да заплува в студената вода на езерото. Не се и помръдна. „Якето — каза си той. — Заради якето е. Заклещило се е или се е закачило за нещо“. Издърпа ръцете си от якето, затърси с вцепенени пръсти замръзналия цип. После го дръпна с две ръце и усети как якето поддава и се разпаря. Побърза да се освободи от прегръдката му и се оттласна нагоре, по-далеч от автомобила.

Почувства устрем, но не и усещане за изкачване нагоре, нито за потъване надолу, задави се и болката в гърдите и главата му стана непоносима, той просто трябваше да си поеме въздух, да диша в студената вода, да умре. И точно тогава главата му се удари в нещо твърдо.

Лед. Шадоу заблъска по него с юмруци, ала в ръцете му не беше останала сила, нищо, за което да се залови, нищо, което да изтласка. Светът се беше разтворил в ледената чернилка под езерото. Не беше останало нищо освен студ.

„Това е нелепо — помисли Шадоу. После си спомни един стар филм с Тони Къртис[2], който беше гледал като дете. — Трябва да се завъртя по гръб, да натисна леда нагоре, да долепя лице до него и да намеря въздух; ще мога да дишам, там някъде има въздух“, но той само се носеше из водата и замръзваше, вече не можеше да помръдне и мускул, дори и от това да зависеше животът му, както всъщност бе.

Студът стана поносим. Стана топъл. И Шадоу си помисли: „Умирам“. Този път имаше гняв, необуздана ярост, Шадоу ги впрегна и замахна с тях, замята се, насили мускули, готови да не се раздвижат никога повече, размърда ги.

Натисна нагоре с ръка и усети как тя дращи по ръба на леда и излиза нагоре във въздуха. Замята се в опит да се хване и почувства как друга ръка поема неговата и я тегли.

Главата му се удари в леда, който с долния си край му издра лицето, после главата му бе горе във въздуха и Шадоу видя, че се измъква през дупка в леда, и за миг единственото, което беше в състояние да прави, бе да диша и да остави черната вода на езерото да се стича от носа и устата му, сетне примига, ала очите му не видяха друго освен ослепителна дневна светлина, смътни очертания и човек, който го теглеше, дърпаше го да излезе от водата, говореше му нещо от рода, че ще премръзне, затова да излизал, хайде, мой човек, измъквай се, и Шадоу се загърчи и се отръска като огромен тюлен, който е излязъл на брега, трепери, кашля и се тресе.

Пое си дълбоко въздух, както се беше проснал на пукащия се лед — знаеше, че той няма да издържи дълго, но не можеше да направи нищо. Мислите му се точеха мудно и бавно като сироп.

— Остави ме — опита се да каже той. — Ще се оправя.

Думите му бяха размазани, всичко спираше.

Шадоу просто имаше нужда да си почине за миг, нищо повече, само да си почине, а после щеше да се изправи и да се раздвижи. Очевидно не можеше да лежи тук вечно.

Някой го дръпна рязко, по лицето му се плисна вода. Някой вдигна главата му. Шадоу усети как някой го влачи по леда, как той се пързаля по гръб върху гладката повърхност, и понечи да възроптае, да обясни, че просто иска да си почине малко — може би да поспи, нима искаше много? — и ще се съвземе. Само да го оставят на мира.

Не можеше да повярва, че е заспал, но стоеше насред огромна равнина и там имаше мъж с глава и рамене на бизон и жена с глава на огромен кондор, там беше и Уиски Джак, който стоеше между тях, гледаше го тъжно и клатеше глава.

Уиски Джак се обърна и бавно се отдалечи. Заедно с него тръгна и мъжът-бизон. Жената — птица гръмовержец, също закрачи, после приклекна, оттласна се и се заплъзга из небесата.

Шадоу беше обзет от чувство на загуба. Искаше му се да ги повика, да ги помоли да се върнат, да не го изоставят, ала всичко стана безформено, и размазано: те си бяха отишли, а равнините избледняха и всичко се превърна в пустош.

Болката беше остра, сякаш всяка клетка в тялото му, всеки нерв се разтопяваха, пробуждаха се и оповестяваха присъствието си, като го горяха и му причиняваха болка.

Зад тила му имаше ръка, която го държеше за косата, и друга — под брадичката. Шадоу отвори очи с очакването да види, че е в нещо като болница.

Беше бос. Беше облечен в дънки. От кръста нагоре беше гол. Във въздуха се носеше пара. Шадоу видя на стената отсреща огледало и малка мивка, както и синя четка за зъби в чаша с петна от паста по нея.

Информацията се обработваше бавно, сведение по сведение.

Пръстите на ръцете му пламтяха. Пръстите на краката също.

Той застена от болка.

— Спокойно, Майк. Спокойно — каза глас, който Шадоу познаваше.

— Какво? — попита той или се опита да попита. — Какво става?

Прозвуча измъчено и чуждо за ушите му. Лежеше във вана. Водата беше топла. Шадоу си помисли, че е топла, макар че не беше сигурен. Стигаше му до врата.

— Ако някой е премръзнал до смърт, най-глупаво е да го сложиш край огън. Другото най-глупаво нещо, което можеш да направиш, е да го увиеш в одеяла, особено ако той е в студени мокри дрехи. Одеялата задържат студа вътре. Третото най-глупаво нещо — но това е личното ми мнение, — е да му източиш кръвта, да я стоплиш и пак да му я влееш. Ето какво правят днешните лекари. Сложно, скъпо. Глупаво.

Гласът идваше някъде над и зад Шадоу.

— Най-умното, най-ефикасното, което можеш да сториш, е онова, което моряците от столетия правят с мъже, паднали зад борда. Слагаш ги в топла вода. Не гореща. Просто топла. А сега, както и сам знаеш, всъщност си беше мъртъв, когато те намерих там, върху леда. Как се чувстваш сега, Худини?

— Боли — отвърна Шадоу. — Всичко ме боли. Ти ми спаси живота.

— Понеже го спомена, ми се струва, че може би наистина ти го спасих. Можеш ли да задържиш сам главата си над водата?

— Сигурно.

— Ще те пусна. Ако започнеш да потъваш, пак ще те извадя.

Ръцете пуснаха главата му.

Шадоу усети как се плъзга напред във ваната. Извади ръце от водата, опря ги отстрани на ваната и се надигна. Банята беше малка. Ваната беше чугунена, емайлът беше надраскан, на петна.

В полезрението му изникна старец. Изглеждаше угрижен.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Хинзелман. — Облегни се и се отпусни. Стоплил съм в стаята. Кажи ми, когато си готов, приготвил съм ти хавлия, която да облечеш, ще метна дънките ти в сушилнята, при другите ти дрехи. Става ли, Майк?

— Не се казвам Майк.

— Добре, щом така казваш.

Таласъмското лице на стареца се сгърчи, върху него се изписа притеснение.

Шадоу беше изгубил представа за времето: лежа във ваната, докато паренето не спря и той можеше да движи сравнително свободно пръстите на ръцете и краката си. Хинзелман му помогна да се изправи и да излезе от топлата вода. Шадоу седна на ръба на ваната и двамата смъкнаха заедно дънките.

Той облече сравнително лесно хавлията, която му беше малка, и като се държеше за стареца, отиде в стаята и се свлече върху допотопното канапе. Беше уморен и слаб, ужасно уморен, но жив. В камината горяха цепеници. От стените наоколо го гледаха пет-шест изненадани прашни глави на сърни, които си оспорваха пространството с няколко големи лакирани риби.

Хинзелман излезе с дънките на Шадоу, който чу как сушилнята в съседната стая замлъква и след малко възобновява тракането си. Старецът се върна с чаша, над която се виеше пара.

— Кафе — каза той. — То е стимулант. И съм капнал вътре малко шнапс. Съвсем мъничко. Едно време го правехме задължително. Един лекар няма да го препоръча.

Шадоу пое с две ръце кафето. Отстрани на чашата имаше картинка на комар и отдолу пишеше: „ДАЙ КРЪВ, ПОСЕТИ УИСКОНСИН“.

— Благодаря — каза той.

— За това са приятелите — отвърна Хинзелман. — Някой ден и ти може да спасиш моя живот. Но да не говорим за това.

Шадоу отпи от кафето.

— Мислех, че съм мъртъв.

— Извади късмет. Бях на моста — имах чувството, че точно днес ще е големият ден; когато човек стане на моите години, ги усеща тия неща, — затова отидох там със стария си джобен часовник и те видях как тръгваш по езерото. Извиках ти, ама съм сигурен, че ти не ме чу. Видях как колата пропада, видях как и ти пропадаш заедно с нея и си рекох, край, отиде си човекът, затова слязох на леда. Изплаши ме до смърт. Стоя под водата сигурно към три минути. Когато видях ръката ти да се подава от мястото, където беше хлътнал автомобилът, все едно видях привидение… — Той не се доизказа. — И на двамата ни провървя много: ледът не се пропука, докато те влачех към брега.

Шадоу кимна.

— Направил си добро — каза той на Хинзелман и таласъмското лице на стареца грейна.

Шадоу чу как някъде в къщата се затваря врата. Отпи от кафето.

Сега вече беше в състояние да разсъждава трезво и започна да си задава въпроси.

Запита се как един старец, мъж, два пъти по-нисък от него и вероятно три пъти по-лек, е успял да го изтегли, докато е бил в безсъзнание, по леда и да го влачи нагоре по брега до колата. Запита се как Хинзелман е успял да го вкара в къщата и да го сложи във ваната.

Хинзелман отиде при огъня, взе машата и внимателно сложи в пламтящия огън тънка цепеница.

— Искаш ли да знаеш какво правех върху леда?

Хинзелман сви рамене.

— Не ми влиза в работата.

— Знаеш ли какво не проумявам… — рече Шадоу. Поколеба се и се съсредоточи. — Не проумявам защо ми спаси живота.

— Възпитан съм така, че ако видя човек, изпаднал в беда… — подхвана старецът.

— Не — прекъсна го Шадоу. — Друго имах предвид. Имах предвид, че си убил всички онези деца. Всяка зима. Единствен аз се досетих. Сигурно си видял как отварям багажника. Защо просто не ме остави да се удавя?

Хинзелман наклони глава на една страна, почеса се замислело по носа и се заклати напред-назад, сякаш мисли.

— Уместен въпрос — рече той. — Вероятно защото имам дълг. А аз си връщам дълговете.

— Към Уензди ли?

— Към същия.

— Имало е някаква причина да ме скрие в Лейксаид, нали? И причината е, че тук е нямало да ме намери никой.

Старецът не каза нищо. Откачи от куката върху стената тежък черен ръжен и разръчка с него огъня, при което се вдигна облак искри и пушек.

— Това е моят дом — каза той подразнено. — Градът е добър.

Шадоу допи кафето. Остави чашата на пода. Усилието беше изтощително.

— Откога си тук?

— Достатъчно дълго.

— И ти ли направи езерото?

Хинзелман го погледна изненадано.

— Да — потвърди той. — Аз направих езерото. Когато дойдох тук, го наричаха езеро, но то не беше нищо повече от извор, воденичен яз и поточе. — Той замълча. — Досетих се, че тази страна е същински ад за такива като мен. Тя ни яде. Не исках да бъда изяждан. Закова сключих сделка. Дадох им езеро, дадох им благоденствие…

— А единственото, което им е струвало това, е по едно дете всяка зима.

— Добри деца — каза Хинзелман и бавно поклати старата си глава. — Всички бяха добри деца. Избирах само такива, които харесвах. Освен Чарли Нелиган. Виж, той беше от калпаво семе. Кога ли беше, двайсет и четвърта година? Двайсет и пета? Да. Такава беше сделката.

— Хората в града — каза Шадоу. — Мейбъл. Маргрит. Чад Мълиган. Те знаят ли?

Старецът не каза нищо. Извади ръжена от огъня, първите петнайсетина сантиметра от върха се бяха нажежили до мътно-оранжево. Шадоу знаеше, че дръжката на ръжена се е нагорещила и е невъзможно да я държиш, но това явно не притесняваше Хинзелман, който отново разръчка огъня. Пак го пъхна с върха напред в пламъците и го остави там. После каза:

— Те знаят, че живеят на хубаво място, Докато всички други селища и градове в окръга… какъв ти окръг, в цялата тази част на щата, се сриват и са на път да изчезнат. Хората го знаят.

— И благодарение на теб ли?

— Този град — рече Хинзелман. — Аз бдя над него. Тук не се случва нищо и аз не искам да се случва. Разбираш ли? Никой не идва тук и аз не искам да идва. Точно заради това баща ти те прати тук. Не искаше да се разхождаш по света и да привличаш вниманието. Само това.

— И ти го предаде.

— Не съм го предал. Той си беше мошеник. Но аз винаги си плащам дълговете.

— Не ти вярвам — каза Шадоу.

Хинзелман се обиди. Подръпна с една ръка кичура бяла коса върху слепоочието си.

— Аз си държа на думата.

— Не. Не си държиш. При мен дойде Лора. Каза, че нещо я теглело насам. И как ще обясниш съвпадението, довело в една и съща вечер Сам Блак Кроу и Одри Бъртън? Май вече не вярвам в съвпаденията. Сам Блак Кроу и Одри Бъртън. Две жени, които знаеха кой всъщност съм и че ме издирват. Ако едната не свършеше работа, щеше да го направи другата. А ако и двете те подведяха, кой, Хинзелман, щеше да дойде в Лейксайд? Надзирателят от затвора, решил да полови в края на седмицата риба върху леда? Майката на Лора? — Шадоу усети, че е ядосан. — Искаше да ти се махна от града. Просто не искаше да казваш на Уензди какво точно правиш.

В светлината на огъня Хинзелман приличаше по-скоро на страшилище, отколкото на весело дяволче.

— Градът е хубав — отговори той. Без усмивката приличаше на труп, направен от восък. — Можеше да привлечеш прекалено голямо внимание. Това нямаше да е добре за града.

— Трябваше да ме оставиш на леда — каза Шадоу. — Трябваше да ме оставиш в езерото. Аз отворих багажника на автомобила. Алисън все още е там и е вледенена. Но ледът ще се стопи, тялото й ще изплава на повърхността. И тогава ще се спуснат на дъното и ще огледат какво още има там. И ще намерят цяла купчина деца. Предполагам, че някои от телата са се запазили доста добре.

Хинзелман се пресегна и вдигна ръжена. Вече не се преструваше, че разръчква с него огъня, държеше го като меч или пика и размахваше във въздуха нажежения до оранжево-бяло остър край. Шадоу си даваше ясна сметка, че е почти гол, че още е уморен и няма да е в състояние да се защитава.

— Искаш да ме убиеш ли? — попита той. — Давай. Убий ме. Така и така съм мъртвец. Знам, че притежаваш този град, това е твоят малък свят. Но ако си въобразяваш, че никой няма да дойде да ме търси, живееш в измислен свят. Всичко приключи, Хинзелман. С теб е свършено.

Старецът се надигна, като се подпираше на ръжена. Нажеженият червен ръб прогори килима и той запуши. Хинзелман погледна Шадоу, във воднистосините му очи имаше сълзи.

— Обичам града — каза той. — Наистина ми харесва да съм чудато старче, което си разказва небивалиците, кара Теси и лови риба през дупките в леда. Помниш ли какво ти казах? Прибираш се вкъщи не с риба. А с душевно спокойствие.

Старецът посочи с ръжена Шадоу и той усети горещината само на педя и половина от себе си.

— Можех да те убия — продължи Хинзелман. — Можех да те очистя. Правил съм го и преди. Ти не си първият, който се е досетил. Бащата на Чад Мълиган също разбра. Очистих го, мога да очистя и теб.

— Вероятно — рече Шадоу. — Но колко още ще издържиш, Хинзелман? Една година? Десет? Сега, Хинзелман, има компютри. Хората не са глупави. Ще видят, че случаите се повтарят. Всяка година ще изчезва по едно дете. Рано или късно ще дойдат да проверят. Както ще дойдат да търсят мен. Я ми кажи, на колко години си?

Впи пръсти в една от възглавниците по дивана и се приготви да я вдигне над главата си: тя щеше да отклони първия удар. Лицето на Хинзелман беше безизразно.

— Дават ми децата си още от времето, преди римляните да дойдат в Черната гора[3]. Преди да стана коболд, бях бог.

— Може би е време да се изнесеш оттук — рече Шадоу. Запита се какво ли е коболд.

Хинзелман го погледна изпитателно. После взе ръжена и пак пъхна върха му в нажежената жарава.

— Не е толкова просто. Защо, Шадоу, реши, че мога да напусна града, дори и да искам? Аз съм част от него. Ти ли ще ме накараш да си тръгна? Готов ли си да ме убиеш? За да се махна оттук?

Шадоу погледна към пода. Там, където краят на ръжена се беше опирал в килима, още имаше проблясващи искри. Хинзелман проследи погледа му и ги угаси с крак. Изневиделица в ума на Шадоу изникнаха деца, повече от сто, които го гледаха с костено-слепи очи, а косата им се гънеше бавно пред лицата им като дълги морски водорасли. Те го наблюдаваха с укор.

Той разбираше, че ги подвежда. Просто не знаеше какво друго да направи.

Каза:

— Не мога да те убия. Ти ми спаси живота.

Поклати глава. Чувстваше се негодник, във всяко отношение. Вече се чувстваше не като герой или детектив, а като поредния тъп продажник, който размахва пръст на мрака, преди да му обърне гръб.

— Искаш ли да знаеш една тайна?

— Разбира се — отговори със свито сърце Шадоу.

Беше готов да приключи веднъж завинаги с всички тайни.

— Погледни.

Там, където бе стоял Хинзелман, сега имаше дете, момче, най-много на пет години. Беше с тъмнокестенява дълга коса. Беше съвсем голо, ако не се брои износената кожена връвчица около врата му. Беше пронизано с два меча, единият минаваше през гърдите му, другият бе забит в рамото и върхът му се показваше под гръдния кош. От раните бликаше кръв, която не спираше, стичаше се по тялото на момчето и се събираше на локва върху пода. Мечовете изглеждаха невъобразимо стари. Момченцето погледна Шадоу с очи, пълни само с болка. И Шадоу си помисли: разбира се. Един от начините да създадеш племенен бог. Не се налагаше да му обясняват. Той знаеше. Взимаш невръстно дете и го отглеждаш в мрака, така, че никой да не го вижда, никой да не го докосва, и през годините го храниш добре, по-добре, отколкото се хранят другите деца в селото, а сетне, след пет зими, когато нощта е най-дълга, извличаш ужасеното дете от колибата и го отвеждаш в обръча жертвени огньове, и го пронизваш с железни и бронзови остриета. След това опушваш малкото телце над тлеещия огън, докато то се изсуши добре, увиваш го в кожи и го разнасяш от бивак на бивак навътре в Черната гора, като в негова прослава принасяш в жертва животни и деца и го превръщаш в талисмана на племето. Когато накрая нещото се разпадне от времето, слагаш крехките му кости в сандъче и се прекланяш пред сандъчето, докато един ден костите не станат на прах и не бъдат забравени, а племената, молили се на детето бог от сандъчето, отдавна са погинали — тогава почти никой няма да си спомня за детето бог, талисмана на селището, освен като за дух — коболд.

Шадоу се запита кой от хората, пристигнали преди век и половина в Северен Уисконсин — дали дървар или може би картограф, — е прекосил Атлантическия океан с Хинзелман в главата си.

После окървавеното дете изчезна, изчезна и кръвта и остана само старецът с кичурчето бяла коса и таласъмската усмивка, с ръкави на пуловера, още мокри от това, че бе сложил Шадоу във ваната и му бе спасил живота.

— Хинзелман!

Гласът дойде откъм вратата на стаята. Той се обърна. Шадоу също.

— Дойдох да ти кажа, че автомобилът е паднал в езерото — каза Чад Мълиган. Гласът му беше напрегнат. — Видях, че го няма, докато минавах оттам, и реших да дойда да ти кажа, в случай че не си забелязал.

Беше извадил оръжието си. То сочеше към пода.

— Здравей, Чад — рече Шадоу.

— Здрасти, приятелю — отвърна Чад Мълиган. — Пратиха ми съобщение, че си бил починал в предварителния арест. От инфаркт.

— Виж ти! — отговори Шадоу. — Излиза, че постоянно умирам.

— Той, Чад, дойде при мен. Заплаши ме — намеси се Хинзелман.

— Не, не те е заплашвал — възрази Чад Мълиган. — Тук съм, Хинзелман, от десет минути. Чух всичко, което каза. За баща ми. За езерото. — Той влезе в стаята. Не вдигна оръжието. — Господи, Хинзелман. Ако минеш с кола през града, няма как да не видиш проклетото езеро. То е център на всичко. Какво да правя сега?

— Арестувай го. Той се закани, че щял да ме убие — каза Хинзелман, уплашен старец в прашна стая. — Радвам се, че си тук, Чад.

— Не, не се радваш — отвърна Чад Мълиган. Хинзелман въздъхна. Уж примирен, се наведе и изтегли от огъня ръжена. Ръбът му бе нажежен до яркооранжево.

— Остави го, Хинзелман. Остави го бавно, вдигни ръце, за да ги виждам, и се обърни с лице към стената.

Върху лицето на стареца се изписа неприкрит страх и на Шадоу щеше да му домъчнее за него, ако не си беше спомнил замръзналите сълзи по бузите на Алисън Макгъвърн. Хинзелман не се помръдна. Не остави ръжена. Не се обърна с лице към стената. Шадоу понечи да го хване и да се опита да му изтръгне ръжена, но в същия миг старецът метна нажеженото желязо към Мълиган.

Хвърли го някак сковано, сякаш за да отбие номера, и още докато го хвърляше, забърза към вратата.

Ръженът се плъзна по лявата ръка на Мълиган.

В тясната стая изстрелът отекна оглушително.

Един изстрел в главата, и всичко приключи.

Мълиган каза:

— Облечи се.

Гласът му беше глух и мъртъв.

Шадоу кимна. Отиде в съседната стая, отвори вратата на сушилнята и извади дрехите си. Дънките още бяха влажни, но въпреки това той ги обу. Когато се върна в другата стая, напълно облечен — но без яке, което бе някъде надълбоко, в замръзналата тиня на езерото, и без обувки, които не намери, — Мълиган вече беше извадил от камината няколко тлеещи цепеници и каза:

— На едно ченге не му е никак приятно, когато му се налага да извърши умишлен палеж, за да прикрие убийство. — След това погледна Шадоу. — Обуй нещо.

— Не знам къде ми е сложил обущата — отговори Шадоу.

— Да го вземат мътните дано — изруга Мълиган. След това рече: — Извинявай, Хинзелман.

Хвана стареца за яката и за токата на колана, обърна го, остави тялото с глава върху ръба на камината. Бялата коса запука и се подпали и стаята започна да се пълни с миризмата на тлееща плът.

— Не беше убийство. Беше самозащита — каза Шадоу.

— Знам какво беше — отсече категорично Мълиган.

Вече беше насочил вниманието си към димящите цепеници, които бе нахвърлял из стаята. Бутна една при дивана, взе стар брой на „Лейксайд Нюс“, раздели страниците, после ги намачка и ги пусна върху цепеницата. Страниците на вестника станаха кафяви и сетне пламнаха.

— Излез — подкани Чад Мълиган.

Преди да излязат от къщата, той отвори прозорците и остави езичето на бравата на входната врата така, че тя да щракне, после я затвори.

Както беше бос, Шадоу отиде с него в полицейския автомобил. Мълиган му отвори предната врата, Шадоу се качи и изтри краката си в килимчето. После си обу чорапите, които вече бяха почти сухи.

— Ще ти купим ботуши във „Всичко за дома и фермата“ на Хенингс — каза Чад Мълиган.

— Какво чу, докато беше вътре? — попита Шадоу.

— Достатъчно — отговори Мълиган. После каза: — Прекалено много.

По пътя за магазина не казаха и дума. Шефът на полицейското управление попита:

— Кой номер носиш? Шадоу му каза.

Мълиган влезе в магазина и се върна с чифт дебели вълнени чорапи и кожени ботуши.

— От твоя размер имаше само това — обясни той. — Освен ако не искаш гумени ботуши. Реших, че не искаш.

Шадоу обу чорапите и ботушите. Ставаха му.

— Благодаря — каза той.

— Имаш ли кола? — попита Мълиган.

— Оставих я край пътя при езерото. Недалеч от моста. Мълиган подкара автомобила и излезе от паркинга на „Хенингс“.

— Какво стана с Одри? — полюбопитства Шадоу.

— Един ден, след като те отведоха, тя ми заяви, че ме харесвала като приятел, но че между нас нямало да се получи нищо, понеже сме били роднини и така нататък, после се прибра в Игъл Пойнт. Разби ми сърцето.

— Така си и знаех — каза Шадоу. — Това няма нищо общо с теб. Одри вече не е трябвала на Хинзелман тук.

Минаха покрай къщата на стареца. От комина на плътен слой се виеше бял пушек.

— Дошла е в града само защото му е била нужна. Помогна му да ме разкара оттук. Привличах вниманието, а той не го искаше.

— Мислех, че Одри ме харесва.

Спряха при автомобила, който Шадоу беше взел под наем.

— Какво ще правиш сега? — попита Шадоу.

— Не знам — призна Мълиган. За пръв път, откакто бяха излезли от стаята на Хинзелман, тревожното му лице започваше да изглежда по-живо. Но и по-притеснено. — Вероятно мога да направя две-три неща. Или… — Той направи с палец и показалец нещо като пищов, пъхна върховете на пръстите в устата си и ги извади. — Или си пускам куршум в черепа. Или изчаквам още ден-два, докато ледът почти се разтопи, завързвам на крака си парче цимент и скачам от моста. Или хапчета. Хоп, и готово. Или се качвам на колата и отивам в някоя от горите наблизо. И глътвам хаповете там. Не искам някое от момчетата ми да разчиства след мен. По-добре да го оставя на окръга, нали?

Той въздъхна и поклати глава.

— Ти, Чад, не си убил Хинзелман. Той е умрял много отдавна и много далеч оттук.

— Благодаря, че ми го казваш, Майк. Но аз наистина го убих. Застрелях хладнокръвно човек и прикрих престъплението. Ако ме попиташ защо съм го направил, защо наистина съм го направил, Бог ми е свидетел, няма да мога да ти кажа.

Шадоу протегна ръка и докосна Мълиган по китката.

— Този град принадлежеше на Хинзелман — рече той. — Според мен ти нямаше голям избор за случилото се. Смятам, че именно Хинзелман те е накарал да дойдеш. Искал е да чуеш онова, което чу. Устроил ти е клопка. Предполагам, че това е бил единственият начин да си тръгне оттук.

Посърналото изражение на Мълиган не се промени. Шадоу виждаше, че шефът на полицейския участък почти не е чул какво му казва. Беше убил Хинзелман, беше му направил погребален огън и сега, за да изпълни последната воля на Хинзелман, щеше да се самоубие.

Шадоу затвори очи, припомнил си мястото в главата си, където бе отишъл, когато Уензди му бе казал да направи сняг: мястото, прехвърлило се от ум в ум. Усмихна се, макар че не му се усмихваше, и каза:

— Чад. Не се вдетинявай.

В ума на другия мъж имаше облак, тъмен потискащ облак и след като насочи мислите си към него, Шадоу почти го видя, представи си как той се вдига като утринна мъгла.

— Чад — подхвана пак яростно, като се опитваше да проникне в облака, — сега градът ще се промени. Вече няма да е единственият хубав град в област, която изживява упадък. Ще заприлича много повече на останалите градове в тази част на света. Ще има много повече проблеми. Хора, изгубили работата си. Хора, изгубили здравия си разум. Повече хора, които ще бъдат наранявани. Повече дивотии. Ще им трябва шеф на полицията с опит. Градът има нужда от теб. — После Шадоу каза: — Маргрит има нужда от теб.

Нещо в буреносния облак, изпълнил главата на Мълиган, се размести. Шадоу усети промяната. Тогава той натисна, като си представи чевръстите мургави ръце на Маргрит Олсен, тъмните й очи и дългата й, много дълга черна коса. Представи си как тя накланя глава на една страна и ако е развеселена, върху лицето й грейва плаха усмивка.

— Тя те чака — каза Шадоу и докато го казваше, разбра, че е вярно.

— Марджи ли? — попита Чад Мълиган.

Макар че за нищо на света не би могъл да обясни как го е направил, макар че се съмняваше дали някога ще може да го повтори, в този миг Шадоу проникна съвсем лесно в ума на Чад Мълиган и извади от него събитията от следобеда точно и безстрастно, както гарван вади окото на животно, блъснато от кола.

Бръчките по челото на Чад се изгладиха и той примига сънено.

— Иди при Марджи — подкани го Шадоу. — Радвам се, че се видяхме, Чад. И умната.

— Разбира се. — Чад Мълиган се прозина.

Полицейската радиостанция изпука — имаше съобщение и Чад се пресегна за слушалките. Шадоу слезе от автомобила.

Отиде при колата, която беше взел под наем. Видя сивата плоскост на езерото в центъра на града. Сети се за мъртвите деца, които чакаха на дъното.

Не след дълго Алисън щеше да изплава на повърхността…

Докато минаваше покрай къщата на Хинзелман, забеляза, че валмата пушек вече са се превърнали в пламъци. Чу вой на сирена.

Подкара на юг, към шосе петдесет и пет. Отиваше на последната среща. Но първо смяташе да се отбие в Медисън, за да каже едно „сбогом“.

Саманта Блак Кроу обичаше най-много да затваря вечер кафенето. Това й вдъхваше неописуемо спокойствие: тя изпитваше чувството, че отново внася ред в света. Пускаше си диск на „Индиго Гърлс“ и вършеше, каквото имаше да върши, преди да затвори, със свое си темпо и по свой си начин. Най-напред чистеше машината за еспресо. После обикаляше за последно заведението, за да се увери, че всички липсващи чаши и чинии са върнати в кухнята и че вестниците, които в края на всеки ден бяха разпилени из цялото кафене, са събрани и струпани на спретната купчинка при входа, готови за вторични суровини.

Саманта обичаше кафенето. То представляваше дълъг криволичещ низ от помещения, пълни с кресла, дивани и ниски масички, намираше се на улица, от двете страни на която имаше антиквариати.

Покри останалите парчета сладкиш с извара и ги прибра за през нощта в големия хладилник, после взе кърпа и избърса последните трохи. Беше й приятно да е сама.

На стъклото се почука и тя пренасочи вниманието си от работата към действителността. Отиде, отвори вратата и пусна една жена горе-долу на нейните години, с рижа коса, вързана на плитки. Казваше се Натали.

— Здрасти — поздрави Натали.

Застана на пръсти и целуна Сам, като разположи целувката удобно между бузата и ъгълчето на устата й. При такава целувка могат да се кажат много неща.

— Приключи ли?

— Почти.

— Искаш ли да идем на кино?

— Разбира се. С удоволствие. Но ми трябват още най-малко пет минути. Защо не почетеш „Ониън“[4]?

— Вече прегледах броя от тази седмица.

Тя седна на един стол близо до входа и зарови из купчината вестници, заделени за вторични суровини, докато не си намери нещо за четене, докато Сам прибираше последните пари от касата в сейфа.

Спяха заедно от седмица. Сам се запита дали именно това е връзката, която е чакала цял живот. Каза си, че когато види Натали, се чувства щастлива единствено заради химическите съединения и феромоните в мозъка си, и вероятно си беше точно така; въпреки това единственото, в което бе сигурна, беше, че види ли Натали, се усмихва, а когато са заедно, й е хубаво и спокойно.

— В този вестник пак са пуснали една от ония статии — съобщи Натали. — „Променят ли се Щатите?“

— И променят ли се?

— Не ни казват. Казват само, че може би Щатите се променят, но те не знаели как и не знаели защо, и това може би изобщо не се случвало.

Сам грейна в усмивка.

— Е, това изчерпва всички възможности, нали?

— Вероятно.

Натали сбърчи чело и пак се зачете във вестника. Сам изпра кърпата и я сгъна.

— Според мен точно сега — въпреки правителството, държавата и всичко останало, — всички най-неочаквано се чувстват добре. Може би просто защото се запролети малко по-рано. Зимата беше тежка и се радвам, че отмина.

— Аз също. — Мълчание. — Тук в статията пише как мнозина съобщавали, че сънуват странни сънища. Лично аз не съм сънувала нищо странно. Нищо по-странно от обикновено.

Сам се огледа, за да провери дали не е пропуснала нещо. Не, не беше. Беше си свършила добре работата. Свали престилката, окачи я в кухнята. После се върна и тръгна да гаси осветлението.

— Напоследък и аз сънувам странни сънища — сподели тя. — Бяха толкова странни, че започнах, след като се събудя, да си ги записвам в дневник. Но когато ги прочета отново, ми се виждат безсмислени.

Сам си облече якето и си сложи ръкавиците с размер, който става на всички.

— Занимавала съм се с тълкуване на сънища — рече Натали. Беше се занимавала по малко с всичко, като се почне от тайни бойни изкуства за самозащита и сауни и се стигне до фън шуй и джаз балет. — Разкажи ми ги. А аз ще ти ги разтълкувам.

— Добре. — Сам отключи вратата и угаси и последната лампа. Пусна Натали да мине пред нея, също излезе на улицата и заключи кафенето. — Понякога сънувам хора, които падат от небето. Друг път съм под земята и разговарям с жена с бизонска глава. Случва се да сънувам и онзи тип, когото миналия месец целунах в една кръчма.

Натали сбърчи нос.

— Трябваше да ми кажеш.

— Може би. Но ти да не си помислиш нещо! Беше от целувките „разкарай се оттук“.

— Казала си му да се разкара ли?

— Не, казах го на всички останали. Жалко, че не беше там. Натали потракваше с обувки по тротоара. Сам крачеше до нея.

— Купил е колата ми — каза Сам.

— Онази моравата грозотия, която държиш при сестра ти ли?

— Да.

— И какво е станало с мъжа? Защо не си прибира колата?

— Не знам. Може би е в затвора. Или е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Вероятно. — Сам се поколеба. — Преди няколко седмици бях сигурна, че е мъртъв. Шесто чувство. Или както там го наричат. Просто бях сигурна. После обаче започнах да си мисля, че може и да не е мъртъв. Не знам. Вероятно шестото ми чувство не е чак толкова развито.

— Докога ще държиш колата му?

— Докато някой не я потърси. Мисля си, че той би предпочел да е така.

Натали погледна Сам, после я погледна още веднъж. А после каза:

Тези пък откъде ги взе?

— Кои?

— Цветята. Които държиш, Сам. Откъде се взеха? Носеше ли ги, когато излязохме от кафенето? Все щях да ги видя.

Сам погледна ръката си и се усмихна.

— Толкова си мила. Сигурно трябваше да кажа нещо, когато ми ги поднесе, нали? — рече тя. — Прекрасни са. Благодаря ти много. Но нямаше ли да е по-добре, ако бяха червени?

Бяха рози, с дръжки, увити в хартия. Шест, бели.

— Не съм ти ги поднасяла — отговори Натали и стисна устни.

Не каза и дума повече, докато не отидоха в киносалона.

Когато вечерта се прибра, Сам натопи розите в импровизирана ваза. Накрая ги изхвърли, но си записа как ги е получила, макар че една вечер, когато и двете бяха много пияни, разказа на Каролайн, появила се след Натали, за призрачните рози и Каролайн се съгласи с нея, че случката наистина, ама наистина си е много странна и необичайна, а дълбоко в себе си не повярва нито дума, така че всичко беше наред.

Шадоу беше спрял до уличен телефон. Обади се на „Справки“ и оттам му дадоха номера.

Не, обясниха му. Нямало я. Вероятно още била в кафенето.

На път за кафенето Шадоу спря да купи цветя.

Намери кафенето, прекоси улицата, застана на вратата на един от антиквариатите, загледа и зачака.

Заведението затваряше в осем и в осем и десет Шадоу видя как Сам Блак Кроу излиза от него заедно с по-дребна жена, чиято завързана на плитки коса беше с особен червен оттенък. Държаха се здраво за ръце, сякаш е достатъчно да се държат за ръце, за да се откъснат от света, и си говореха, по-точно, говореше главно Сам, а приятелката й слушаше. Шадоу се запита какво ли казва Сам. Докато говореше, се усмихваше.

Двете пресякоха улицата и минаха покрай мястото, където стоеше Шадоу. Момичето с плитките бе само на педя-две от него, той можеше да се пресегне и да го докосне, но двете изобщо не го видяха.

Той загледа как се отдалечават по улицата и усети, че го жегва тъга, сякаш вътре в него засвири минорен акорд.

Помисли си, че целувката си я биваше, но Сам не го беше гледала така, както гледаше момичето с плитките, и никога нямаше да го погледне.

— Чудо голямо. Винаги ще имаме Перу — каза той нечуто, докато Сам се отдалечаваше. — И Ел Пасо. Винаги.

После се затича след Сам и пъхна в ръцете й цветята. Побърза да си тръгне, да не би тя да му ги върне.

После тръгна нагоре по хълма, върна се при автомобила и като се ориентираше по пътните знаци, пое към Чикаго. Караше с максимално разрешената скорост или малко по-бавно.

Това бе последното, което трябваше да направи.

Не бързаше.

Пренощува в един от „Мотели 6“. На сутринта, когато стана, усети, че дрехите му още миришат като дъното на езерото. Въпреки това ги облече. Знаеше, че няма да му трябват още дълго.

Плати стаята. Отиде с колата при жилищния блок от кафяв пясъчник. Не се затрудни да го намери. Беше по-малък, отколкото го помнеше.

Изкачи стълбите с твърда стъпка — без да бърза, защото, ако бързаше, това щеше да означава, че изгаря от нетърпение да стигне при смъртта си, но не и бавно, което щеше да означава, че го е страх. Някой беше почистил стълбището: черните найлонови торби с отпадъци ги нямаше. Носеше се хлорната миризма на белина, а не на прогнили зеленчуци.

Боядисаната в червено врата на последния етаж беше широко отворена: във въздуха се носеше миризма на старо готвено. Шадоу се поколеба, после натисна звънеца.

— Идвам — извика женски глас и от кухнята се появи дребната като джудже, ослепително руса Зора Утренняя; забърза към него, като бършеше ръце в престилката.

Шадоу забеляза, че тя изглежда различно. Беше си сложила руж, старите й очи блестяха. Когато го видя, устата й се превърна в О и жената възкликна:

— Шадоу! Върна се? — Забърза към него с протегнати ръце. Той се наведе и я прегърна, а Зора Утренняя го целуна по бузата. — Толкова се радвам да те видя! — рече му тя. — А сега си върви.

Шадоу влезе в жилището. Всички врати (без, както би могло да се очаква, вратата на Зора Полуночная) бяха широко отворени, както и всички прозорци, които Шадоу успя да види. От време на време по коридора ставаше леко течение.

— Правите пролетно почистване — каза Шадоу на Зора Утренняя.

— Чакаме гост — отвърна тя. — А сега си върви. Но първо ще пийнеш ли едно кафе?

— Дойдох при Чернобог — обясни Шадоу. — Време е.

Зора Утренняя поклати глава и каза:

— Не, не. Не си дошъл при него. Не е хубаво да идваш.

— Знам — отговори Шадоу. — Но да ви призная, от общуването си с боговете научих едно: ако сключиш сделка, трябва да я спазиш. Боговете могат да нарушават всички правила. Ние не. Дори и да се опитам да си тръгна, краката ми пак ще ме доведат.

Жената издаде долната си устна, после каза:

— Вярно е. Но днес си върви. Ела пак друг път. Дотогава той ще си е отишъл.

— Кой е? — провикна се женски глас някъде от дъното на коридора. — С кого говориш, Зора Утренняя? Не мога да обърна сама дюшека.

Шадоу отиде в дъното на коридора и каза:

— Добро утро, Зора Вечерняя. Да ви помогна ли?

При тези думи жената в стаята изпищя от изненада и изпусна края на дюшека.

Стаята беше пълна с прах: той покриваше всички повърхности, дървото и стъклото, носеше се на валма и танцуваше из лъчите слънчева светлина, които влизаха през прозореца.

Шадоу помнеше тази стая. Онази нощ бяха дали именно нея на Уензди. Стаята на Белобог.

Зора Вечерняя го огледа плахо.

— Дюшекът — каза тя. — Трябва да го обърнем.

— Няма проблем — отвърна Шадоу.

Пресегна се, хвана дюшека, вдигна го с лекота и го преобърна. Дървеното легло беше старо и дюшекът тежеше почти колкото човек. Докато го слагаха, се разлетя прах.

— Защо си дошъл? — попита Зора Вечерняя. Както го зададе, въпросът не прозвуча дружелюбно.

— Дойдох — отговори Шадоу, — защото през декември един млад мъж игра на шашки с един стар бог и загуби.

Бялата коса на старицата беше прихваната на стегнат малък кок на темето. Тя се нацупи.

— Ела утре — каза Зора Вечерняя.

— Не мога — отсече той.

— Това е погребението ти. А сега иди да седнеш. Зора Утренняя ще ти донесе кафе. Чернобог ще си дойде скоро.

Шадоу отиде по коридора в хола. Беше същият, какъвто го помнеше, макар че сега прозорецът беше отворен. Сивият котарак спеше върху страничната облегалка на дивана. Когато Шадоу влезе, котаракът отвори едно око и после отново заспа най-невъзмутимо.

Именно тук Шадоу бе играл на шашки с Чернобог, именно тук бе заложил живота си срещу това старецът да се присъедини към тях в последната обречена измама на Уензди. През отворения прозорец влизаше свеж въздух и издухваше застоялия.

Зора Утренняя се появи с червен дървен поднос. На подноса, до чинийката, напълнена с дребни шоколадови таралежки, имаше емайлирана чашка с кафе, над което се виеше пара. Жената я сложи на масата пред Шадоу.

— Видях отново Зора Полуночная — обясни той. — Дойде при мен в подземния свят и ми даде луната, за да ми осветява пътя. И взе нещо от мен. Но не помня какво.

— Тя те харесва — рече Зора Утренняя. — Сънува толкова много. И бди над всички нас. Много е храбра.

— Къде е Чернобог?

— Разправя, че пролетното почистване не му понасяло. Излезе да си купи вестник и да поседи в парка. Да си вземе цигари. Може би днес няма да се прибере. Не е нужно да чакаш. Защо не си вървиш? Ела пак утре.

— Ще почакам — настоя Шадоу.

Нямаше никаква магия, която да го принуждава да чака, и той го знаеше. Искаше го сам. Това бе последното, което трябваше да се случи, и щом наистина бе последното, което щеше да се случи, Шадоу предпочиташе да го направи по своя воля. После вече нямаше да има задължения, нямаше да има загадки, нямаше да има призраци.

Отпи от горещото кафе, черно и сладко, както го помнеше.

Чу в коридора плътен мъжки глас и както седеше, изправи гръб. Със задоволство видя, че ръката му не трепери. Вратата се отвори.

— Шадоу!

— Здрасти — отвърна той. Продължи да седи.

В стаята влезе Чернобог. Носеше сгънат брой на „Чикаго Сън-Таймс“. Остави го на масичката, погледна Шадоу и протегна колебливо ръка. Здрависаха се.

— Дойдох — каза Шадоу. — Сделката. Ти изпълни своята част. Сега аз изпълнявам своята.

Чернобог кимна. Челото му се покри с бръчки. Слънчевата светлина проблесна в бялата му коса и мустаци и от нея те сякаш станаха златисти.

— Да… — Той се свъси. — Не… — Чернобог замълча. — Я по-добре си върви. Моментът не е подходящ.

— Ще почакам, колкото трябва — отговори Шадоу. — Готов съм.

Чернобог въздъхна.

— Много глупаво момче си. Знаеш ли?

— Предполагам.

— Глупаво момче. А на върха на планината направи голямо добро.

— Направих каквото трябваше да направя.

— Може би.

Чернобог отиде при стария дървен бюфет, наведе се и издърпа изпод него черно правоъгълно куфарче. Ключалките отскочиха с глухо тракане. Чернобог отвори куфарчето, извади чук и го вдигна колкото да опита. Чукът приличаше на умален касапски чук, дървената му дръжка беше на петна.

После старецът се изправи и каза:

— Много съм ти задължен. Повече, отколкото предполагаш. Благодарение на теб нещата се променят. Пролет е. Истинска пролет.

— Знам какво съм направил — отговори Шадоу. — Нямах голям избор.

Чернобог кимна. В очите му имаше изражение, каквото Шадоу не помнеше да е виждал.

— Разказвал ли съм ти някога за брат си?

— За Белобог ли? — Шадоу отиде в средата на килима с размазана цигарена пепел по него и коленичи. — Каза, че не си го виждал отдавна.

— Да — потвърди старецът и вдигна чука. — Зимата беше тежка, момче. Много тежка. Но сега свършва. — Той поклати бавно глава, сякаш се е сетил нещо. И каза: — Затвори очи.

Шадоу затвори очи, вдигна главата си и зачака. Касапският чук беше студен, леденостуден и го докосна по челото леко като целувка.

— Бам! Ето тук — каза Чернобог. — И готово.

Върху лицето му имаше усмивка, каквато Шадоу не беше виждал преди, ведра, вдъхваща спокойствие усмивка като слънчева светлина в летен ден. Старецът отиде при куфарчето, прибра чука, после го затвори и пак го пъхна под бюфета.

— Чернобог? — попита Шадоу. — Ти Чернобог ли си?

— Да. Само днес — отвърна старецът. — А утре ще бъде Белобог. Но днес още е Чернобог.

— Тогава защо? Защо не ме уби, когато можеше?

Старецът извади от пакета в джоба си цигара без филтър.

Взе от полицата над камината голяма кутия кибрит и запали цигарата. Изглеждаше погълнат от мисли.

— Защото — каза след известно време старецът — има кръв. Но има и признателност. А зимата беше тежка, много тежка.

Шадоу се изправи. По коленете на дънките му, там, където беше коленичил, имаше прашни петна и той изтръска прахта. После каза:

— Благодаря.

— Винаги на твое разположение — отвърна старецът. — Следващия път, когато ти се доиграе на шашки, знаеш къде да ме намериш. Тогава вече ще съм с белите.

— Благодаря. Може и да ми се доиграе — рече Шадоу. — Но трябва да мине известно време.

Взря се в блесналите очи на стареца и се запита дали винаги са били с цвят на синчец. Стиснаха си ръце и никой от двамата не пожела „довиждане“.

Преди да излезе, Шадоу целуна Зора Утренняя по бузата, целуна Зора Вечерняя по ръката и тръгна надолу по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Бележки

[1] Едуард Естлин Къмингс (1894–1962), американски поет, писател и художник. — Б.пр.

[2] Тони Къртис (р. 1925), известен американски актьор от близкото минало. — Б.пр.

[3] Гориста планинска област в Югозападна Германия. — Б.пр.

[4] Американско хумористично списание. — Б.пр.