Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Gods, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 60 гласа)

По-долу е показана статията за Американски богове от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Американски богове
American Gods
Автор Нийл Геймън
Първо издание 2001 г.
Великобритания и САЩ
Оригинален език английски език
Вид роман
ISBN ISBN 9545855193

Американски богове (на английски: American Gods) е роман, написан от Нийл Геймън. Романът представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой – Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман – „Добри поличби“, както и от романите „Никога, никъде, никой“ и „Звезден прах“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

Книгата е публикувана във Великобритания и САЩ на английски език през 2001 г. През следващата година, 2002Американски богове“ печели в категорията най-добър роман наградите Хюго, Небюла и Брам Стокър. През 2002 г. романът е номиниран в същата категория и за награда на Британската асоциация за научна фантастика.

През времето на писането на романа издателите на „Американски богове“ пускат в интернет промоционален уеб сайт придружен с блог, в който Геймън описва подробно процеса на писането на книгата. След окончателното пускане на „Американски богове“ на книжния пазар този сайт се превръща в официална страница на Нийл Геймън, а блога продължава да функционира със същата функция, но за настоящите му проекти.

Историята на свързаната с романа книга – „Момчетата на Ананси“ на практика е измислена преди тази на „Американски богове“. Тя не представлява същинско продължение на романа, но включва един от главните герои в него – Мистър Нанси (бог Ананси). Действието в „Момчетата на Ананси“ се развива в същия или поне подобен измислен свят като него.

Повестта „Monarch of the Glen“ продължава историята на пътешествията на главния герой от „Американски богове“ – Шадоу и подсказва за съществуването на продължение на историята, което се очаква да бъде написано.

Глава 3

Всеки час наранява. Последният убива.

Древна поговорка

На рецепцията в мотел „Америка“ седеше слаба млада жена. Тя каза на Шадоу, че приятелят му вече го е регистрирал, и му даде правоъгълния пластмасов ключ от стаята. Беше със светлоруса коса и с лице, което приличаше малко на муцуната на гризач, особено ако жената се усъмнеше в нещо, а усмихнеше ли се, приликата изчезваше. Отказа да съобщи номера на стаята на Уензди и настоя да му звъннела, за да му съобщяла, че неговият гост вече е дошъл.

Уензди излезе от една стая по-нататък в коридора и кимна на Шадоу да отиде при него.

— Как беше погребението? — попита той.

— Приключи — отвърна Шадоу.

— Говори ли ти се за него?

— Не — каза Шадоу.

— Чудесно — ухили се Уензди. — Напоследък всички говорят прекалено много. Приказки приказки приказки. Държавата щеше да е много по-добре, ако хората знаеха да страдат в мълчание.

Уензди го поведе към стаята си, която се падаше срещу стаята на Шадоу. Вътре беше пълно с карти, сгънати, разпрострени върху кревата, закачени с лепенки по стените. Уензди беше разчертал картите открай докрай с ярки маркери: флуоресциращи оттенъци на зеленото, болезнено розовото и крещящо оранжевото.

— Бях отвлечен от едно дебело хлапе — съобщи Шадоу. — Каза да съм ти предадял, че си бил обречен да се озовеш на бунището на историята, докато хора като него се возели в лимузините си по свръхскоростната магистрала на живота. Нещо от този род.

— Сополанко — отсече Уензди.

— Познаваш ли го?

Уензди сви рамене.

— Знам кой е. — Седна тежко на единствения стол в стаята. — Нямат си и понятие — заяви Уензди. — Ама никакво. Колко още трябва да останеш в града?

— Не знам. Може би още една седмица. Сигурно трябва да прибера нещата на Лора. Да се погрижа за жилището, да се отърва от дрехите й, такива неща. Майка й ще полудее, но си го е заслужила.

Уензди кимна с огромната си глава.

— Колкото по-бързо се оправиш, толкова по-бързо ще се махнем от Игъл Пойнт. Лека нощ.

Шадоу прекоси коридора. Стаята му беше точно копие на стаята на Уензди, дори картинката с кървавия залез на стената над леглото беше същата. Той си поръча пица с кашкавал и кайма, после напълни ваната, изля всички шампоани от малките пластмасови мотелски шишенца и направи пяна.

Беше много едър, ваната не го побираше, но той все пак седна вътре и се опита да й се наслади възможно най-много. Беше си обещал, когато го пуснат от затвора, да си вземе вана, а беше от хората, които, ако са обещали нещо, го правят.

Малко след като излезе от ваната, пристигна и пицата и той я изяде, като я поля с кутийка безалкохолно.

Легна си с мисълта: „Това е първото ми легло като свободен човек“, но от нея му стана по-малко приятно, отколкото беше очаквал. Не беше дръпнал пердетата и загледа през стъклото на прозореца светлините на автомобилите и на заведенията за бързо хранене — беше му спокойно да знае, че там, навън, има друг свят, където, стига да поиска, може да отиде.

Каза си, че би могъл да лежи и в леглото у дома, в жилището, което беше делил с Лора — в леглото, което бе делил с нея. Но го заболя при мисълта да бъде там без нея, заобиколен от вещите й, от нейната миризма и живот…

„Недей да ходиш там“, рече си. Реши да мисли за друго. За фокусите с монети. Знаеше, че не притежава характера на фокусник: не можеше да измисля разни небивалици, без които никой нямаше да му повярва, не му се искаше и да прави фокуси с карти и да вади отнякъде книжни цветя. Виж, искаше да прави фокуси с монети, беше му приятно. Започна да си съставя списък на фокусите, които е усвоил, и покрай това се сети за монетата, която бе метнал в гроба на Лора, после си спомни как Одри му бе казала, че Лора е умряла с члена на Роби в устата си, и отново усети леко пробождане в сърцето.

„Всеки час наранява. Последният убива“. Къде ли го беше чул?

Спомни си какво бе казал Уензди и неволно се усмихна: беше се наслушал как хората си обясняват един на друг, че не бива да потискат чувствата си, че трябва да им дават воля и да се отърсват от болката. Помисли си, че могат да се кажат много неща за потисканите чувства. Подозираше, че ако го правиш достатъчно дълго и достатъчно дълбоко, много скоро няма да усещаш нищо.

После, без да усети, го застигна сънят.

Шадоу вървеше…

Вървеше през стая, по-голяма от град, накъдето и да се обърнеше, виждаше статуи, дърворезби и грубо изсечени образи. Застана до статуя на нещо като жена: голите й гърди висяха смачкани и сухи, около кръста й имаше наниз отсечени ръце и в двете си ръце държеше остри ножове, вместо глава имаше две еднакви змии, които се подаваха от врата, бяха извили на дъга телата си и се гледаха, готови за нападение. В статуята имаше нещо силно обезпокоително, някаква дълбока смущаваща сбърканост. Шадоу се дръпна назад.

Тръгна през залата. Изсечените очи на статуите, които имаха очи, следяха всяка негова стъпка.

Шадоу забеляза в съня си, че всяка статуя има име, което гори на пода пред нея. Беловласият мъж, който беше с наниз от зъби около врата и държеше тъпан, се казваше Левкотий, жената с широкия ханш и с голяма цепка между краката, от която падаха чудовища, беше Хубур[1], мъжът с глава на овен, хванал златна топка, беше Херишеф[2].

В съня му някой заговори с ясен, точен и припрян глас — Шадоу обаче не виждаше кой.

— Това са забравени богове, които сега вероятно са и умрели. Можеш да ги намериш само в сухите истории. Отишли са си, всички са си отишли, ала имената и образите им са останали при нас.

Шадоу зави зад ъгъла и установи, че се е озовал в друга стая, още по-голяма и от първата. Простираше се докъдето поглед стига и нататък. В близост до Шадоу имаше череп на мамут, лъснат и кафяв, и космато бозаво наметало, носено от дребна жена с обезобразена лява ръка. До тях имаше три жени, всички изсечени от един огромен гранитен къс и съединени в кръста: лицата им бяха някак недовършени, претупани, макар че гърдите и гениталиите им бяха издялани старателно и прилежно, имаше и птица, която явно не можеше да лети, Шадоу не знаеше каква — беше два пъти по-висока от него, с клюн като на лешояд, но с човешки ръце, и така нататък.

Гласът се обади отново и сякаш говореше на ученици, каза:

— Това са боговете, които са се заличили от паметта. Загубени са дори имената им. Хората, които са им се кланяли, са точно толкова забравени, колкото и техните богове. Тотемите им отдавна са счупени и съборени. Последните им жреци са умрели, без да предадат тайните си. Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.

Чу се шумолене, преминало през залата, тих шепот, от който Шадоу изживя насън вледеняващ необясним страх. Застигна го всепоглъщаща паника — там, в залите на боговете, за които не помним и че са съществували, богове с лица като на октоподи и богове, които не са друго освен мумифицирани ръце или падащи камъни, или горски пожари…

Шадоу се събуди и се разсъни напълно, сърцето му туптеше като обезумяло, челото му лепнеше от пот. Червените цифри върху часовника на нощното шкафче му казаха, че е един часът и три минути след полунощ. Табелата на мотел „Америка“ светеше през прозореца в стаята. Объркан, Шадоу стана от леглото и отиде в тясната мотелска тоалетна. Изпика се, без да включва осветлението, и се върна в стаята. Сънят още беше пресен и ясен в съзнанието му; той обаче не можеше да си обясни защо се е уплашил толкова от него.

Светлината, която влизаше отвън, не беше ярка, но очите на Шадоу вече бяха свикнали с тъмнината. Отстрани на леглото седеше жена.

Шадоу я позна. Щеше да я познае и в тълпа от хиляда, от сто хиляди души. Още беше облечена в тъмносиния костюм, с който я бяха погребали.

Гласът й беше шепот, който обаче беше познат.

— Сигурно ще попиташ какво търся тук — рече Лора. Шадоу не каза нищо.

Седна на единствения стол в стаята и накрая промълви:

— Това ти ли си?

— Да — потвърди тя. — Студено ми е, Пале.

— Ти, скъпа, си мъртва.

— Да — каза Лора. — Да. Мъртва съм. — Тя потупа леглото до себе си. — Ела да седнеш до мен.

— Не — отговори Шадоу. — Засега мисля да остана тук. Трябва да обсъдим някои нерешени въпроси.

— Например това, че съм мъртва ли?

— Може би, но имах предвид по-скоро начина, по който си умряла. С Роби.

— А, това ли — каза Лора.

Шадоу усещаше — всъщност си помисли, че може би само му се струва как усеща миризмата на тлен, на цветя и консерванти. Жена му… бившата му жена… не, мъртвата му жена, поправи се той… седеше на леглото и го гледаше, без да мига.

— Палето ми — подхвана тя. — Можеш ли… как мислиш, дали ще успееш да ми намериш една цигара?

— Нали ги беше отказала?

— Отказах ги — потвърди Лора. — Но вече не ме е страх, че ще ми навредят на здравето. Струва ми се, че така ще се поуспокоя. Във фоайето има автомат.

Шадоу си облече дънките и тениската и както беше бос, отиде във фоайето. Дежурният на рецепцията — мъж на средна възраст — четеше книга на Джон Гришам. Шадоу купи от автомата пакет „Вирджиния Слимс“. Поиска от администратора кибрит.

— Вие сте в стая за непушачи — каза мъжът. — На всяка цена отворете прозореца. Ето.

И подаде на Шадоу кибрит и пластмасов пепелник с емблемата на мотел „Америка“.

— Разбрах — рече Шадоу.

Върна се в стаята. Лора се беше излегнала върху намачканите завивки. Шадоу отвори прозореца, после й подаде цигарите и кибрита. Пръстите й бяха студени. Тя драсна клечка кибрит и Шадоу видя, че ноктите й, обикновено ниско изрязани, са изгризани и начупени и под тях има кал.

Лора запали цигара, всмукна дима, духна клечката и пак всмукна.

— Не го усещам — заяви тя. — Изобщо не ми действа.

— Съжалявам — каза Шадоу.

— Аз също — рече Лора.

Когато вдишваше от дима, върхът на цигарата блясваше и Шадоу можеше да види лицето й.

— Така значи — каза тя. — Пуснали са те от затвора.

— Да.

Върхът на цигарата припламна в оранжево.

— Още съм ти благодарна. Не биваше да те забърквам.

— Е, съгласих се да го направя — напомни Шадоу. — Можех да откажа.

Недоумяваше как така не го е страх от нея, защо се бе вцепенил от ужас заради съня с музея, а дори не трепва от това, че покрай него се разхожда труп.

— Да — рече Лора. — Можеше да откажеш. Глупчо такъв. — Лицето й беше обвито в дим. Бе много красива в слабата светлина. — Искаш да знаеш за мен и Роби ли?

— Вероятно.

Тя смачка цигарата в пепелника.

— Ти беше в затвора. Имах нужда да си поговоря с някого. Имах нужда от рамо, на което да си поплача. Теб те нямаше. Бях разстроена.

— Съжалявам.

Шадоу долови в гласа й нещо различно и се опита да разбере какво е.

— Знам. И така, ходехме с Роби на кафе. Обсъждахме какво ше правим, когато излезеш от затвора. Колко ще е хубаво да те видим отново. Той наистина те обичаше, да знаеш. Изгаряше от нетърпение пак да те вземе на работа.

— Да.

— После Одри замина за една седмица на гости на сестра си. Беше, о, една година, тринайсет месеца, след като ти отиде в затвора. — Гласът й беше безизразен, думите кънтяха кухо и приглушено като камъчета, пускани едно по едно в дълбок кладенец. — Роби дойде у нас. Напихме се. Направихме го на пода в спалнята. Беше хубаво. Много хубаво.

— Можеше и да не ми го казваш.

— Така ли? Извинявай. Когато си мъртъв, е по-трудно да подбираш и да премълчаваш. Като със снимките е. Вече няма такова значение.

— За мен има.

Лора запали втора цигара. Движенията й бяха плавни и вещи, в тях нямаше скованост. За миг Шадоу се запита дали изобщо е мъртва. Дали това не е някакъв сложен фокус?

— Да — каза Лора. — Виждам. И така, връзката ни… макар че не я наричахме така, не я наричахме никак… продължи близо две години.

— Щеше ли да ме изоставиш заради него?

— Защо? Ти си големият ми мечок. Моето Пале. Направи го заради мен. Чаках те три години да се върнеш. Обичам те.

Той се спря и не каза: „И аз те обичам“. Вече нямаше да го казва никога.

— И какво стана онази вечер?

— Вечерта, когато загинах ли?

— Да.

— С Роби излязохме да обсъдим купона, с който смятахме да те изненадаме, когато си дойдеш. Щеше да е прекрасно. Казах му, че всичко между нас е свършило. Приключило е. Че ти си идваш и трябва да скъсаме.

— Хм. Благодаря ти, миличка.

— Няма за какво, скъпи. — По лицето й се мерна нещо като призрачна усмивка. — Разнежихме се. Беше мило. Започнахме да се държим глупаво. Аз се напих много. Роби не. Щеше да кара. Докато се прибирахме с колата, казах, че като за последно ще му направя прощален минет, и му смъкнах ципа.

— Голяма грешка.

— На мен ли го казваш! Ударих с рамо скоростния лост, Роби се опита да ме изтласка и да превключи, после завихме рязко и се чу силен трясък, спомням си, светът се завъртя и си помислих: „Ще умра“. Не почувствах нищо. Спомням си. Не се уплаших. После вече не помня нищо.

Замириса на подпалена пластмаса. Шадоу се досети, че е от цигарата: беше изгоряла до филтъра. Лора явно не бе забелязала.

— Какво правиш тук, Лора?

— Толкова ли не мога да дойда да видя съпруга си?

— Ти си мъртва. Днес следобед бях на погребението ти.

— Да.

Тя млъкна и загледа в нищото. Шадоу стана от стола и отиде при нея. Взе от пръстите й тлеещия фас и го изхвърли през прозореца.

— Е?

Очите й затърсиха неговите.

— Сега не знам много повече, отколкото като жива. Почти всичко от онова, което знам сега, не може да се изрази с думи.

— Който умре, обикновено си стои в гроба — отбеляза Шадоу.

— Така ли? Дали мъртвите наистина си стоят в гроба, Пале? И аз си мислех така. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би.

Лора стана от леглото и отиде при прозореца. В светлината на мотелската табела лицето й беше хубаво — както винаги. Лицето на жената, заради която Шадоу беше лежал в затвора.

Сърцето го заболя, сякаш някой го беше хванал в юмрук и го стискаше.

— Лора…

Тя не го погледна.

— Забъркал си се, Шадоу, в лоши неща. Ще загазиш, ако някой не те държи под око. Аз ще те пазя. И благодаря за подаръка.

— Какъв подарък?

Тя бръкна в джоба на блузата си и извади златната монета, която през деня той беше хвърлил в гроба. По нея още имаше черна пръст.

— Може да я сложа на верижка. Беше много мило от твоя страна.

— Е, чак пък толкова…

Лора се обърна и го погледна с очи, които сякаш и виждаха, и не виждаха.

— Според мен има доста неща в брака ни, които трябва да изясним.

— Скъпа — каза й той. — Ти си мъртва.

— Това очевидно е едно от нещата. — Тя замълча. — Добре — каза след малко. — Сега си тръгвам. Така е по-добре.

Обърна се естествено, с лекота, сложи ръце върху раменете на Шадоу и застана на пръсти, за да го целуне за довиждане, както го беше целувала винаги за довиждане.

Той се наведе и също я целуна плахо по бузата, Лора обаче се поизвърна и долепи устни до неговите. Дъхът й миришеше малко на нафталин.

Лора размърда в устата на Шадоу език. Беше студен и сух, с дъх на цигари и на жлъч. Дори и Шадоу да имаше някакви съмнения дали жена му е мъртва, сега те се изпариха.

Той се дръпна.

— Обичам те — каза тя непринудено. — Ще бдя над теб. — И отиде до вратата на мотелската стая. Шадоу усети в устата си странен вкус. — Поспи, Пале — добави тя. — И не си навличай неприятности.

Отвори вратата за коридора. Флуоресцентната светлина отвън не беше милостива: под нея Лора изглеждаше мъртва, всъщност обаче на такава светлина всички изглеждат така.

— Можеше да ме помолиш да остана до сутринта — каза тя с леденостудения си глас.

— Според мен не мога — отговори Шадоу.

— Ще ме помолиш, скъпи — заяви Лора. — Преди всичко това да е приключило. Ще видиш.

Тя се обърна и тръгна по коридора. Шадоу погледна към рецепцията. Дежурният продължаваше да си чете романа на Джон Гришам и докато Лора минаваше покрай него, почти не я погледна. По обувките й беше полепнала мазна гробищна кал. После тя се скри.

Шадоу въздъхна бавно и тежко. Сърцето му биеше аритмично. Той прекоси коридора и почука на вратата на Уензди. Докато чукаше, изпита доста зловещото чувство, че го обгръщат черни криле, сякаш през него е прелетял огромен гарван, за да се стрелне по коридора, към света отвъд.

Уензди отвори вратата. Беше гол, ако не се броеше бялата мотелска кърпа около кръста му.

— Какво искаш, да го вземат мътните? — попита той.

— Трябва да ти кажа нещо — отговори Шадоу. — Може да е било само сън… макар че не беше сън, може и да съм се надишал с дима на синтетична жабешка кожа на онова дебело хлапе, или просто полудявам…

— Да, да. Казвай, каквото имаш да казваш — подкани Уензди. — Имам работа.

Шадоу надникна в стаята. Видя, че в леглото има някой, който го гледа. Чаршаф, вдигнат над малки гърди. Светлоруса коса, лице като на гризач. Той сниши глас.

— Току-що видях жена си — обясни Шадоу. — Беше в стаята ми.

— В смисъл призракът й ли? Видял си призрак?

— Не. Не призрак. Беше си от плът. Тя беше. Да, беше мъртва, но не беше никакъв призрак. Докоснах я. Тя ме целуна.

— Ясно. — Уензди стрелна с поглед жената в леглото. — Връщам се ей сега, скъпа — обеща той.

Влязоха в стаята на Шадоу. Уензди включи осветлението. Погледна фаса в пепелника. Почеса се по гърдите. Зърната му бяха тъмни, старчески зърна, космите по гърдите му бяха прошарени. Долу отстрани на тялото му се белееше белег. Той подуши въздуха. После сви рамене и каза:

— Така значи. Появила се е мъртвата ти жена. Страх ли те е?

— Малко.

— Много разумно от твоя страна. Мъртвите винаги ме плашат. Нещо друго?

— Готов съм да напусна Игъл Пойнт. Майката на Лора ще се оправи с жилището и с останалото. Така и така ме мрази. Готов съм да тръгна, когато кажеш.

Уензди се усмихна.

— Добра новина, момчето ми. Утре сутрин потегляме. А сега поспи. В стаята ми се намира малко уиски, ако имаш нужда от нещо, което да ти помогне да заспиш. Искаш ли?

— Не. Ще се оправя и без уиски.

— В такъв случай не ме безпокой повече. Чака ме дълга нощ.

— Лека нощ — пожела Шадоу.

— Точно така — каза Уензди, после излезе и затвори вратата.

Шадоу седна на леглото. Във въздуха още се усещаше миризмата на цигари и консерванти. Искаше му се да скърби за Лора — струваше му се по-уместно, отколкото да се стряска от нея, а сега, след като тя си беше тръгнала, си призна и че го е уплашила. Беше време да скърби. Изгаси лампата, легна и се замисли за Лора от времето, преди той да отиде в затвора. Помнеше как се бяха оженили — бяха млади и щастливи, и глупави, и не можеха да свалят ръце един от друг.

Не беше плакал от много отдавна, толкова отдавна, та мислеше, че вече е забравил как се плаче. Не беше плакал дори когато бе умряла майка му.

Сега обаче се разплака с болезнени разтрисащи хлипове и за пръв път от времето, когато бе съвсем малък, заспа със сълзи на очи.

Пристигане в Америка
813 г. сл.Хр.

Плавали из зеленото море, направлявани от звездите и брега, а когато брегът се превърнал само в спомен и нощното небе било тъмно и похлупено от облаци, плавали, направлявани от вярата, и призовавали Всеотеца и този път да ги отведе безпрепятствено до сушата.

Пътуването било тежко, пръстите им били вкочанени, те били премръзнали до кости и дори виното не можело да ги стопли. Сутрин се будели, виждали, че брадите им са покрити със скреж, и докато слънцето ги сгрее, приличали на старци с преждевременно побелели бради.

Зъбите им се клатели, очите им били хлътнали дълбоко в очните ями, когато стъпили на зелената земя на запад. Мъжете рекли:

— Далеч сме, много далеч от дом и родно огнище, далеч от моретата, които познаваме, и от жените, които обичаме. Тук, на края на света, ще бъдем забравени от своите богове.

Водачът им се покатерил на една висока скала и им се присмял, задето не вярват.

— Всеотецът е сътворил света — провикнал се той. — Направил го е с двете си ръце от разпилените кости и плът на своя дядо Имир[3]. Сложил е мозъка му на небето — за облаци, солената му кръв е превърнал в моретата, които прекосихме. Щом той е сътворил света, толкова ли не разбирате, че е създал и тази земя? И ако умрем тук като човеци, няма ли да бъдем приети в неговото жилище?

Мъжете се ободрили и се засмели. Запретнали се да строят от насечени дървета и кал свой дом, който оградили с подострени колове, макар че, доколкото виждали, били единствените човеци на новата земя.

В деня, когато вдигнали своето жилище, се извила буря: по пладне небето притъмняло, сякаш е нощ, и било прорязано от назъбен бял пламък, гръмотевиците били толкова силни, че почти оглушили мъжете, а корабната котка, която били довели със себе си за късмет, се скрила под изтегления на брега плавателен съд. Бурята бушувала толкова злостно и яростно, че мъжете се смеели, тупали се по гърбовете и повтаряли:

— Гръмовержецът е с нас тук, в тази далечна земя.

И благодарили, и се радвали, и пили, докато не започнали да залитат.

Онази вечер в опушения мрак на тяхното жилище бардът им пял старите песни. Пял за всеотеца Один[4], принесъл се в жертва тъй храбро и благородно, както другите принасяли жертви в негова прослава. Бардът пял за деветте дни, през които Всеотецът висял от световното дърво с ребра, пронизани от копие и кървящи, пял им за всички неща, които Всеотецът бил научил в предсмъртните си мъки: девет имена и девет руни, и два пъти по девет заклинания. Когато им разправил за копието, пронизало ребрата на Один, бардът изпищял от болка точно както бил пищял в своите страдания и Всеотецът, и всички мъже си представили мъките му и потреперили.

На другия ден — деня на Всеотеца[5], намерили чужденеца. Бил дребен, с дълга коса, черна като гарваново крило, и с кожа с цвят на мазна червена глина. Говорел с думи, които никой измежду тях не разбирал, дори бардът, който бил минавал с кораб през Херкулесовите стълбове и владеел търговския език, на какъвто говорели из цялото Средиземноморие. Непознатият бил облечен в пера и кожи, в дългата му коса били вплетени малки кости.

Отвели го в своя стан, дали му да яде печено месо и да пие силна напитка, с която да утоли жаждата си. Запревивали се от смях, когато човекът взел да залита и да пее; главата му климала и се въртяла, и то само от един рог медовина[6]. Дали му да пие още и скоро той вече лежал под масата с глава, пъхната под ръката му.

Тогава те го хванали — по един мъж за всяко рамо и по един за всеки крак, понесли го на височината на раменете си така, че четиримата заедно с чужденеца се превърнали в осмокрак кон[7], и тръгнали най-отпред на шествието, което се отправило към ясена на хълма, който се извисявал над залива: там надянали на врата на непознатия въже и го обесили високо на вятъра като приношение в прослава на Всеотеца, повелител на бесилките. Тялото на непознатия се люшнало на вятъра, лицето му почерняло, езикът увиснал от устата, очите му изскочили, членът му бил толкова твърд, че на него можело да се сложи кожен шлем, а мъжете започнали да крещят, да викат и да се смеят, горди, че са пратили жертвата си на небесата.

На следващия ден, когато два огромни гарвана кацнали върху трупа на чужденеца — по един на всяко рамо — и започнали да му кълват бузите и очите, мъжете разбрали, че жертвата им е приета.

Зимата се проточила, те били гладни, но се ободрявали от мисълта, че щом се запролети, ще пратят кораба обратно в северните земи и той ще се върне със заселници, ще се върне с жени. Когато се застудило и дните станали по-къси, някои от мъжете тръгнали да търсят селището на чужденеца с надеждата да намерят храна и жени. Не открили нищо освен места, където били палени огньове, и изоставени биваци.

Един ден в средата на зимата, когато слънцето в далечината било студено като потъмняла сребърна пара, мъжете видели, че онова, което било останало от тялото на чужденеца, е свалено от ясена. Следобед завалял сняг — мудни огромни снежинки.

Мъжете от северните земи затворили портата на лагера и се скрили зад дървената стена.

Същата вечер ги нападнали воините от племето на чужденеца: петстотин души срещу трийсет. Прехвърлили се през стената и през следващите седем дни избили до крак трийсетте мъже по трийсет различни начина. И моряците били забравени от историята и от своя народ.

Воините съборили стената и изпепелили селището. Подпалили и издърпания на брега кораб с надеждата, че бледоликите нямат друг и като го изгорят, по бреговете им няма да дойдат още северняци.

Трябвало да минат повече от сто години, докато Лейф Щастливия[8], син на Ейрик Червения[9], открие наново тази земя, която нарекъл Земя на лозята. Когато пристигнал, неговите богове вече го чакали: Тюр[10] Едноръкия, беловласият Один, бог на бесилките, и гръмовержецът Тор[11].

 

Те били там.

Те чакали.

Бележки

[1] В митологията на Древна Месопотамия така се е наричала реката в подземния свят. — Б.пр.

[2] Букв. „Намиращ се на своето езеро“, в египетската митология богът на град Хераклеопол (XXIII-XXI в. пр.Хр.), когато е смятан за бог творец, цар на всички богове. — Б.пр.

[3] В скандинавската митология първото антропоморфно същество, великан, от чието тяло е сътворен светът. — Б.пр.

[4] Върховен бог в скандинавската митология, изобразяван е като едноок. Повелител на мъдростта, на вълшебните руни и гадателството. — Б.пр.

[5] За ден на Один се смята сряда. — Б.пр.

[6] Според преданието Один заменя едното си око за меда и медовината на мъдростта. — Б.пр.

[7] Според преданието конят на Один е осмокрак и с него синът му Хермод препуска из царството на мъртвите. — Б.пр.

[8] Лейф Ейриксон, по прякор Щастливия, исландски викинг, който ок. 1000 г. очевидно достига североизточното крайбрежие на Северна Америка. — Б.пр.

[9] Ейрик Торвалдсон, по прякор Червения. Исландски викинг, който през 981 или 982 г. изследва южното и югозападното крайбрежие на Гренландия и създава там селище. — Б.пр.

[10] В германо-скандинавската митология бог покровител на военните и на битките, изобразяван е еднорък и с меч. — Б.пр.

[11] В германо-скандинавската митология бог на гръмотевиците, на бурите и плодородието, великан, който пази боговете и хората от чудовища. — Б.пр.