Патрик Ротфус
Името на вятъра (94)

Епилог
Три вида тишина

Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Първата й част беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако в обора имаше коне, те щяха да стъпчат и сдъвчат тишината и да я натрошат на малки парченца. Ако имаше тълпа гости или пък дори и само неколцина посетители, настанени да преспят за през нощта, неспокойното им дишане и примесеното с него хъркане щеше полека да разтопи тишината като топъл пролетен вятър. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в „Пътният камък“ един мъж се беше сгушил в дълбокото си уханно легло. Той не помръдваше и лежеше с широко отворени очи в очакване на съня. Така той добавяше своята малка уплашена тишина към голямата глуха тишина. Двете образуваха някаква особена сплав — един вид хармония.

Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дебелите каменни стени на празната странноприемница и в плоския сив метал на меча, който беше окачен зад тезгяха. Или в мъждивата светлина на свещите, която изпълваше стаята горе с танцуващи сенки. В налудничаво смачканите листове на мемоарите, които лежаха разхвърляни, но незабравени върху бюрото. Накрая тя се долавяше и в ръцете на мъжа, който седеше там, явно без да обръща внимание на страниците, които отдавна беше написал и захвърлил.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.