Патрик Ротфус
Името на вятъра (41)

40.
Върху роговете

След като Хеме разпусна своя курс, новината за онова, което бях сторил, се разпространи в целия Университет като горски пожар. По реакциите на студентите отгатнах, че магистър Хеме не е особено обичан. Докато седях на каменната пейка пред Мюз, минаващите студенти ми се усмихваха. Други ми махаха с ръка и ми вдигаха палец, усмихнати.

Докато се наслаждавах на своята популярност, вътре в мен бавно започна да нараства хладно безпокойство. Бях си създал враг в лицето на един от деветимата магистри.

Дори и не предполагах в какви неприятности съм се забъркал.

* * *

Вечерята в столовата беше черен хляб с масло, варено месо и фасул. Манет беше там и чорлавата му коса го правеше да прилича на голям бял вълк. Симон и Совой лениво се оплакваха от храната, като изказваха мрачни предположения какво е вареното месо. За мен, за когото бе минал по-малко от цикъл, откакто бях на улиците на Тарбеан, храната беше просто прекрасна.

— Не ме разбирай погрешно — каза Совой, — всички сме на твоя страна. Това е извън всякакво съмнение. Но все пак… — той направи жест с лъжицата — … ще те обесят за това.

— Ако има късмет — вметна Симон. — Това си е направо престъпление, нали така?

— Не е кой знае какво — казах аз с повече увереност, отколкото чувствах в действителност. — Малко му опарих крака — това е всичко.

— Всяка симпатия, която нанася вреда, се счита за престъпление. — Манет ме посочи с парче хляб, а разчорлените му прошарени вежди се смръщиха сериозно. — Трябва по-добре да подбираш своите битки, момче. Когато магистрите са наоколо, по-добре дръж главата си ниско наведена. Веднъж ако те нарочат, могат да превърнат живота ти в истински ад.

— Той започна пръв — сърдито казах аз с уста, пълна с фасул.

До масата задъхано дотича едно младо момче.

— Ти ли си Квоте? — попита, докато ме оглеждаше.

Кимнах и стомахът ми внезапно се преобърна.

— Искат да отидеш в Залата на магистрите.

— Къде се намира тя? Тук съм само от няколко дни.

— Някой от вас може ли да му покаже? — попита момчето, докато оглеждаше седящите на масата. — Трябва да отида да кажа на Джеймисън, че съм го намерил.

— Аз ще го направя — отвърна Симон и бутна чинията си встрани. — И без това не съм гладен.

Момчето, което Джеймисън беше пратил, си тръгна и Симон понечи да се изправи.

— Почакай — спрях го аз и посочих с лъжицата си своя поднос, — още не съм свършил.

Изражението на Симон беше неспокойно.

— Не мога да повярвам, че още искаш да ядеш — рече той. — Аз не мога. Как ти можеш?

— Гладен съм — отвърнах. — Не знам какво ме чака в Залата на магистрите, но предполагам, че е по-добре да го посрещна с пълен стомах.

— Отиваш върху роговете — каза Манет. — Това е единствената причина да те извикат по това време на нощта.

Не знаех какво означава това, но не исках да показвам невежеството си пред никого.

— Могат да почакат, докато свърша — взех си ново парче от вареното.

Симон седна и започна да рови безцелно из храната си.

Да си кажа правата, в действителност вече не бях толкова гладен, но ме раздразни това, че се налага да оставя ядене след всичките онези пъти, в които бях гладувал в Тарбеан.

Когато накрая Симон и аз се изправихме, обичайният шум в столовата утихна, докато останалите ни гледаха как излизаме. Явно всички знаеха накъде съм се отправил.

Отвън Симон мушна ръце в джобовете си и тръгна горе-долу в посока Холоус.

— Като оставим шегите настрана, трябва да знаеш, че ще си имаш сериозни неприятности.

— Надявах се да поставя Хеме в неловко положение и той да си замълчи — признах аз. — Изключват ли много студенти? — опитах се думите ми да прозвучат като шега.

— Досега този семестър не са изключили никого — отвърна Сим с плаха усмивка в сините си очи. — Но пък е едва вторият ден от заниманията. Може да поставиш един вид рекорд.

— Не е смешно — казах, но въпреки това усетих, че се усмихвам. Симон винаги можеше да ме накара да се усмихна, независимо от обстоятелствата.

С водач като него стигнахме до Холоус по-бързо, отколкото ми се искаше. Аз отворих вратата и преди да вляза вътре, Сим колебливо ми помаха с ръка за сбогом.

Посрещна ме Джеймисън. Той се занимаваше с всичко, което не се контролираше пряко от магистрите — кухнята, пералнята, конюшните, складовете. Беше нервен тип с птиче лице — мъж с тяло на врабче и очи на ястреб.

Джеймисън ме придружи до голяма стая без прозорци с познатата маса във форма на полумесец. Ректорът седеше в центъра, както и по време на входящия изпит. Единствената разлика беше, че този път масата не беше на по-високо и седящите магистри бяха горе-долу на моята височина.

Погледите, насочени към мен, не бяха приятелски. Джеймисън ме съпроводи до мястото пред масата с формата на полумесец. Като гледах към нея от този ъгъл, изразът „върху роговете“ ми се изясни. Джеймисън се оттегли, седна зад една по-малка маса и топна перото си в мастилото.

Ректорът събра върховете на пръстите си и започна без предисловия.

— На четвърти Кайтелин Хеме поиска магистрите да се съберат. — Джеймисън започна да пише върху лист хартия, като от време на време спираше, за да топне отново перото в мастилницата, която стоеше в горната част на бюрото.

Ректорът продължи с официален тон:

— Присъстват ли всички магистри?

— Магистърът по физика — каза Аруил.

— Магистърът на Архива — каза Лорен, а лицето му беше невъзмутимо както винаги.

— Магистърът по аритметика — обади се Брандеур и разсеяно изпука пръсти.

— Магистърът по изобретенията — измърмори Килвин, без да вдига поглед от масата.

— Магистърът по алхимия — рече Мандраг.

— Магистърът по реторика. — Лицето на Хеме беше ожесточено и пламнало.

— Магистърът по симпатия — каза Елкса Дел.

— Магистърът на имената. — Елодин на практика ми се усмихна.

И това не беше просто формална извивка на устните, а топла, широка усмивка. Поех си треперещ дъх, облекчен, че поне един от присъстващите не гори от нетърпение да ми види сметката.

— И магистърът по лингвистика — заключи ректорът. — Всичките осем… — Той се намръщи. — Съжалявам. Зачертай това. Всичките девет магистри присъстват. Представете оплакването си, магистър Хеме.

Хеме не чака втора покана.

— Днес студентът първи семестър Квоте, който не е член на Арканум, извърши върху мен злонамерени симпатични обвързвания.

— Магистър Хеме е записал две оплаквания срещу Квоте — със строг глас обяви ректорът, като не отместваше погледа си от мен. — Първото оплакване е използване на симпатия без разрешение. Какво е подходящото наказание за това, магистре на Архива?

— За неразрешено използване на симпатия, което е довело до нараняване, виновният студент трябва да бъде завързан и бит с камшик по гърба неколкократно, като ударите не трябва да са по-малко от два и не повече от десет — отвърна Лорен, сякаш четеше рецепта.

— Колко удара препоръчваш? — Ректорът погледна към Хеме.

Хеме се замисли за момент, преди да отвърне:

— Пет.

Почувствах как кръвта напусна лицето ми и се насилих да си поема бавно и дълбоко въздух през носа, за да се успокоя.

— Някой от магистрите възразява ли? — Ректорът огледа седящите около масата, но всички мълчаха и очите им бяха неумолими. — Второто оплакване — зла умисъл. Магистре на Архива?

— Четири до петнайсет единични удара и изключване от Университета.

— Препоръчан брой удари? — попита ректорът.

Хеме ме погледна право в очите.

— Осем.

Тринайсет удара с камшик и изключване — обля ме студена пот и усетих гадене в стомаха. И преди бях изпитвал страх. В Тарбеан страхът бе винаги само на крачка разстояние от мен. Той ме запазваше жив.

Но никога преди не бях изпитвал такова усещане за отчаяна безпомощност. Не просто страх от това, че тялото ми ще бъде наранено, но че целият ми живот ще бъде съсипан. Главата ми се замая.

— Разбираш ли оплакванията, направени срещу теб? — строго ме попита ректорът.

Поех си дълбоко дъх.

— Не напълно, господине. — Мразех начина, по който прозвуча гласът ми — треперещ и слаб.

Ректорът вдигна ръка и Джеймисън вдигна перото си от листа.

— Законите на Университета не позволяват студент, който не е член на Арканум, да използва симпатия без позволението на някой магистър. — Изражението на лицето му стана още по-мрачно. — И винаги, абсолютно винаги е било изрично забранено нанасянето на вреда чрез симпатията — особено пък на магистър. Преди няколкостотин години арканистите са били преследвани и изгаряни на клада за такива неща. Тук не можем да търпим подобно поведение.

Почувствах режещата нотка в гласа на ректора и едва тогава разбрах, че той е наистина разгневен. Той си пое дълбоко дъх.

— Сега разбираш ли?

Кимнах, разтреперан.

Той махна отново на Джеймисън, който продължи да пише.

— Квоте, разбираш ли оплакванията, направени срещу теб?

— Да, господине — отвърнах аз, колкото можех по-твърдо.

Всичко около мен изглеждаше твърде ярко и краката ми леко трепереха. Опитах се да ги накарам да спрат, но те само се разтрепериха още повече.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — отсече ректорът.

Единственото, което исках, беше да си тръгна. Почувствах върху себе си втренчените погледи на магистрите. Ръцете ми бяха влажни и студени. Вероятно щях да поклатя глава и да се измъкна от стаята, ако ректорът не беше заговорил отново:

— Е? — сопна се ректорът. — Няма ли да се защитиш?

Думите му докоснаха някаква струна в мен. Същите думи използваше Бен стотиците пъти, когато отново и отново ме учеше как да водя спор. Припомних си как ме смъмряше: „Какво, няма ли да се защитиш? Всеки мой студент трябва да умее да защитава идеите си срещу нечия атака. Независимо по какъв начин живееш живота си — умът ти ще те защитава по-често от меча ти. Затова го поддържай винаги остър!“

Поех си отново дълбоко дъх, затворих очи и се концентрирах.

След един дълъг миг почувствах как ме заобиколи хладното спокойствие на Сърцето от камък. Треперенето спря.

Отворих очи и чух собствения ми глас да казва:

— Имах позволение да използвам симпатия, господине.

Ректорът ми хвърли тежък и продължителен поглед.

— Какво? — попита след малко.

Държах около себе си Сърцето от камък като успокояващо наметало.

— Имах позволение от магистър Хеме — и косвено, и пряко.

Магистрите се размърдаха озадачено върху столовете си.

Ректорът никак не изглеждаше доволен.

— Обясни ни.

— След края на първата лекция отидох при магистър Хеме и му обясних, че вече съм запознат с идеите, които той предложи пред аудиторията. Той ми отговори, че ще разговаряме за това на другия ден. Когато дойде за заниманията на другия ден, обяви, че аз ще проведа лекцията, за да демонстрирам принципите на симпатията. След като разгледах наличните материали, направих пред състудентите си демонстрацията, която ми бе показал моят учител.

Това, разбира се, не беше вярно. Както вече споменах, първият ми урок включваше няколко железни драба. Беше лъжа, но правдоподобна.

Съдейки по израженията на магистрите, за тях това беше нещо ново.

Някъде дълбоко в Сърцето от камък аз се отпуснах, доволен, че сега раздразнението на магистъра се дължи на версията на истината, която Хеме беше посъкратил в гнева си.

— Направил си демонстрация пред курса? — попита ректорът, преди да успея да продължа, след това хвърли поглед на Хеме и после отново ме погледна.

— Съвсем проста демонстрация — отвърнах аз с най-невинния си вид. — Това необичайно ли е?

— Малко е странно — отвърна той и погледна Хеме.

Отново можех да усетя гнева му, но този път той не изглеждаше насочен срещу мен.

— Мислех си, че сигурно това е начинът, по който доказваш, че познаваш материала и преминаваш в курс за по-напреднали — все така невинно вметнах аз.

Още една лъжа — но отново доста правдоподобна.

Този път заговори Елкса Дал:

— Какво включваше демонстрацията?

— Восъчна кукла, косъм от главата на Хеме и свещ. Бих избрал различен пример, но материалите, с които разполагах, бяха ограничени. Помислих, че това може да е друга част от изпита — да се справиш с нещата, които ти дават. — Пак свих рамене. — Не можах да се сетя за никакъв друг начин, по който да демонстрирам и трите закона с материалите, които ми бяха подръка.

Ректорът погледна към Хеме.

— Истина ли е това, което казва момчето?

Хеме отвори уста, готов да отрече, но после очевидно си спомни, че това се бе случило пред очите на пълната със студенти зала. Не каза нищо.

— По дяволите, Хеме — избухна Елкса Дал. — Позволил си на момчето да направи кукла и след това го изправяш пред нас, като го обвиняваш в зла умисъл? — След това той добави, като се запъваше от яд: — Заслужаваш по-лошо от онова, което ти се е случило.

— Е’лир Квоте не може да го е наранил само с използването на една свещ — промърмори Килвин, като разглеждаше озадачено пръстите си, сякаш размишляваше върху нещо. — Не и само с косъм и восък. Може би ако имаше кръв и глина…

— Тишина! — гласът на ректора беше твърде тих, за да бъде наречен вик, но в него се усещаше достатъчно авторитет.

Той стрелна с поглед Елкса Дал и Килвин.

— Квоте, отговори на въпроса на магистър Килвин.

— Направих второ обвързване между свещта и мангала, за да илюстрирам Закона за съхранението.

Килвин не вдигна поглед от ръцете си.

— Восък и косъм? — измърмори той, сякаш обяснението ми не го бе задоволило напълно.

Погледнах го объркано.

— И аз самият не го разбирам, господине. Трябваше да получа прехвърляне от най-много десет процента. Не би трябвало да опари магистър Хеме, камо ли пък да го изгори. — Обърнах се към Хеме. — Наистина не исках да ви навредя, господине — казах с възможно най-смутения си глас. — Само трябваше леко да подскочите. Огънят беше горял не повече от пет минути и не можех да предположа, че при десет процента току-що запален огън би могъл да ви нарани.

Дори леко извих ръцете в отчаян жест — точно като смутен и объркан студент. Беше добро изпълнение.

Баща ми би се гордял с мен.

— Е, да, но го направи — кисело отвърна Хеме. — И къде между другото е проклетата кукла? Настоявам да я върнеш незабавно!

— Опасявам се, че не мога, господине. Унищожих я. Беше твърде опасно да я оставя да се търкаля някъде.

Хеме ме прониза с поглед.

— Не е чак толкова опасно — промърмори той.

Ректорът отново взе нещата в свои ръце.

— Това променя значително нещата, Хеме. Още ли държиш да подадеш оплакване срещу Квоте?

Хеме ми хвърли яден поглед, но не отвърна нищо.

— Предлагам да зачертаем и двете оплаквания — за моя изненада каза физикът Аруил със старческия си глас. — Ако Хеме го е изкарал пред курса, значи му е дал разрешение. И не може да има зла умисъл, щом като му е дал своя косъм и е наблюдавал как момчето го слага върху главата на куклата.

— Очаквах от него да има по-голям контрол върху онова, което прави — каза Хеме и ми хвърли отровен поглед.

— Това не е зла умисъл — упорито повтори Аруил и погледна ядосано Хеме иззад очилата си, а старческите бръчки по лицето му се смръщиха гневно.

— Може да го счетем за безразсъдна употреба на симпатия — спокойно се намеси Лорен.

— Предлагате да отменим предишните две оплаквания и да ги заменим с безразсъдна употреба на симпатия? — попита ректорът, като се опитваше да върне привидно официалния тон на обсъждането.

— Точно така — отвърна Аруил, като продължаваше да гледа гневно Хеме през очилата си.

— Всички ли са съгласни с това предложение? — запита ректорът.

Отвърна му хор от утвърдителни възгласи от всички с изключение на Хеме.

— Против?

Хеме продължаваше да мълчи.

— Магистре на Архива, какво е наказанието за безразсъдна употреба на симпатия?

— Ако някой е наранен при безразсъдна употреба на симпатия, виновният студент ще получи не повече от седем удара с камшик по гърба.

Зачудих се от коя ли книга цитираше магистър Лорен.

— Колко удара препоръчваш?

Хеме огледа лицата на останалите магистри, осъзнал, че ситуацията се е обърнала срещу него.

— Кракът ми е покрит с мехури почти до коляното. — Той скръцна със зъби. — Три удара.

Ректорът прочисти гърлото си.

— Някой магистър противопоставя ли се на това действие?

— Да — едновременно казаха Елкса Дал и Килвин.

— Кой желае да отменим наказанието? Нека гласува с вдигане на ръка.

Елкса Дал, Килвин и Аруил веднага вдигнаха ръце, последвани от ректора. Мандраг не вдигна ръка, както и Лорен, Брандеур и Хеме. Елодин ми се ухили весело, но също не вдигна ръка. Ядосах се на себе си за скорошното си посещение в Архива и лошото впечатление, което бях направил на Лорен. Ако не беше то, може би щях да успея да обърна нещата в своя полза.

— Четири и половина за отмяна на наказанието — каза ректорът след известна пауза. — Наказанието остава: три удара с камшик, които да бъдат изпълнени утре, петия ден от Кайтелин, по обяд.

Тъй като бях дълбоко в Сърцето от камък, единственото, което изпитах, беше леко аналитично любопитство за това какво ли е усещането да бъдеш публично бит с камшик. Всички магистри вече се готвеха да се изправят и си тръгнат, но преди всичко да приключи, аз казах:

— Ректоре?

Той си пое дълбоко дъх и накрая въздъхна шумно.

— Да?

— Когато ме приемахте, вие ми казахте, че приемането ми в Арканум е разрешено, при условие че докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията. — Цитирах думите му почти дословно. — Това може ли да се счита за доказателство?

И Хеме, и ректорът понечиха да отговорят едновременно. Гласът на Хеме беше по-силен:

— Слушай сега, малък лигльо!

— Хеме! — прекъсна го ректорът и след това се обърна към мен: — Опасявам се, че за да докажеш, че си овладял симпатията, ще ти е необходимо нещо повече от едно просто симпатично обвързване.

— Двойно обвързване — рязко го поправи Килвин.

За изненада на всички на масата, заговори Елодин:

— Мисля, че на доста от студентите, които понастоящем са членове на Арканум, ще им е трудничко да извършат двойно обвързване, да не говорим пък да извлекат достатъчно енергия, за да „покрият с мехури човешки крак почти до коляното“.

Бях забравил как тихият глас на Елодин стига до всички дълбоки места на гърдите ти, когато той заговори. Отново ми се усмихна щастливо.

Настъпи миг тишина, в която всички разсъждаваха върху думите му.

— Това е доста вярно — призна Елкса Дал, като се взря внимателно в мен.

Ректорът гледа известно време надолу към празната маса. След това сви рамене, вдигна поглед и се усмихна изненадващо жизнерадостно.

— Всички, които са за това да се приеме безразсъдното използване на симпатия от студента първи семестър Квоте като доказателство за неговото владеене на основните принципи на симпатията, да гласуват с вдигане на ръка.

Килвин и Елкса Дал вдигнаха едновременно ръце. Малко по-късно към тях се присъедини и Аруил. Елодин размаха своята. След известно време ректорът също вдигна ръка.

— Пет и половина гласа в полза на приемането на Квоте в Арканум — обяви той. — Предложението се приема. Събранието се разпуска. Техлу да бди над всички нас, глупаци и негови деца. — Той изрече последните думи много тихо и подпря челото си с ръка.

Хеме демонстративно напусна помещението, като влачеше след себе си Брандеур.

Когато минаваха през вратата, чух Брандеур да го пита:

— Ти не носеше ли нахут?

— Не, не носех — сопна се Хеме. — И не ми говори с тоя тон, все едно е моя грешка. Това е като да обвиниш някого, когото са намушкали на улицата, за това, че не бил с броня.

— Всички трябва да вземаме предпазни мерки — отвърна помирително Брандеур.

— Ти знаеш не по-зле от мен, че… — Гласовете им бяха прекъснати от хлопването на вратата.

Килвин се изправи и протегна рамене. Той погледна към мястото, където стоях, замислено почеса гъстата си брада и с двете си ръце и след това се приближи към мен.

— Имаш ли своя сигалдрия вече, е’лир Квоте?

— Руни ли имате предвид, господине? — погледнах го безизразно аз. — Страхувам се, че не.

Килвин прекара замислено ръце през брадата си.

— Няма смисъл да идваш на заниманията за основите на изобретяването, за които си се записал. Вместо това утре ела в кабинета ми. По обяд.

— Страхувам се, че за обяд имам друга уговорка, магистър Килвин.

— Хм. Да. — Той се намръщи. — При първата камбана тогава.

— Страхувам се, че момчето ще има среща с моите хора скоро след наказанието с камшик, Килвин — каза Аруил с весел отблясък в очите. — Намери някой да те доведе в Медика след това, синко. Ще те позашием.

— Благодаря ви, господине.

Аруил кимна и се отправи към вратата.

Килвин го изпрати с поглед, след това се обърна и ме погледна.

— В кабинета ми. Вдругиден. По обяд. — Тонът, с който го каза, ми даде да разбера, че не ми задаваше въпрос.

— За мен ще бъде чест, магистър Килвин.

Той изсумтя в отговор и излезе, съпроводен от Елкса Дал.

Останах сам с ректора, който седеше неподвижно. Гледахме се един друг, докато звукът от стъпките в коридора постепенно затихваше. Излязох от Сърцето от камък и почувствах смесица от очакване и страх от всичко онова, което току-що се беше случило.

— Съжалявам, че толкова скоро ви причиних толкова много неприятности, господине — колебливо се извиних аз.

— О? — възкликна той.

Сега, когато бяхме сами, изражението му далеч не беше толкова строго, колкото преди.

— И колко дълго смяташе да изчакаш?

— Поне един цикъл, господине.

Това, че за малко се бях разминал с истинска катастрофа, ме караше да се чувствам замаян от облекчение. На лицето ми неудържимо пропълзя усмивка.

— Поне един цикъл — промърмори той.

Ректорът потърка лицето си, след това вдигна поглед и изненадващо ми се усмихна с иронична усмивка. Осъзнах, че сега, когато лицето му не беше стегнато от строго изражение, той вече не изглежда толкова възрастен. Може би наближаваше петдесетте.

— Не изглеждаш като човек, който е наясно, че на другия ден ще го бият с камшик — отбеляза той.

Прогоних мисълта за наказанието.

— Предполагам, че ще ми мине, господине. — Той ме изгледа странно и мина известно време, докато осъзная, че бях свикнал с подобни изражения в трупата.

Ректорът понечи да заговори, но аз го преварих, преди той самият да успее да изрече нещо:

— Не съм толкова млад, колкото изглеждам, господине. Знам това. Просто ми се искаше и другите да го разберат.

— Предполагам, че скоро ще разберат. — Той ме изгледа продължително, преди да отблъсне стола си от масата и да ми подаде ръка. — Добре дошъл в Арканум.

Тържествено стиснах ръката му и след това се разделихме. Излязох навън и с изненада установих, че е посред нощ.

Вдишах дълбоко сладкия пролетен въздух и усетих как усмивката ми се връща на лицето.

След това някой ме докосна по рамото. Подскочих във въздуха на цели петдесетина сантиметра и за малко щях да скоча върху Симон с вой, драскане и хапане — моят единствен метод за защита в Тарбеан.

Той отстъпи крачка назад, стреснат от изражението на лицето ми.

Опитах се да успокоя бясното туптене на сърцето си.

— Симон. Съжалявам. Аз просто… Опитай се да не вдигаш много шум около мен. Лесно се стряскам.

— Аз също — прошепна той с треперещ глас и обърса челото си с ръка. — Макар че едва ли мога да те упрекна. Да си между роговете би стреснало и най-добрите измежду нас. Как мина?

— Очаква ме бой с камшик и ще ме приемат в Арканум.

Той ме изгледа с любопитство, опитвайки се да определи дали не се шегувам.

— Правилно ли те разбрах? Поздравления! — той плахо ми се усмихна. — Превръзки ли да ти купя или бира?

— И двете — усмихнах се в отговор аз.

* * *

Докато стигна до четвъртия етаж на Мюз, слухът за това, че не ме бяха изключили и за приемането ми в Арканум, вече ме бе изпреварил. Съквартирантите ми ме поздравиха с аплодисменти. Хеме не беше особено обичан. Някои от съквартирантите ми ме поздравиха с благоговение, а Базил специално излезе напред, за да стисне ръката ми.

Тъкмо се бях покатерил и седнал върху леглото си и обяснявах на Базил каква е разликата между камшик с едно и шест жила, когато дойде да ме потърси домакинът на третия етаж. Той ми нареди да събера нещата си, като ми обясни, че студентите от Арканум се намират в западното крило.

Всичко, което притежавах, все още се събираше спокойно в пътната ми торба, така че събирането му не беше кой знае колко трудно. Когато домакинът ме поведе извън помещението, състудентите ми от първия семестър в един глас се сбогуваха с мен.

Леглата в западното крило бяха подобни на онова, което бях оставил в предишната си стая. Бяха все същите редове от тесни кревати, само че тук те не бяха наредени по две едно върху друго. Всяко легло имаше малък гардероб и бюро в допълнение към сандъка. Нищо кой знае какво, но определено стъпка нагоре.

Най-голямата разлика беше в отношението на съквартирантите ми.

Някои ме гледаха намръщено и гневно, макар че по-голямата част демонстративно не ми обръщаха внимание. Приемът беше доста хладен, особено в сравнение с посрещането, което току-що бях получил от бившите ми съквартиранти, които не бяха членове на Арканум.

Причината за това беше лесно разбираема. Повечето студенти трябва да посещават няколко семестъра в Университета, преди да бъдат приети в Арканум. Всеки един от тях беше стигнал до тук по трудния начин. Аз не.

Само около три четвърти от леглата бяха заети. Избрах едно в задния край, далеч от останалите. Окачих втората си риза и наметалото си в гардероба и поставих пътната си торба в сандъка до краката на леглото.

Излегнах се и вперих поглед в тавана. Леглото ми лежеше извън светлината от свещите и симпатичните лампи на другите студенти. Най-накрая бях станал член на Арканум, което в много отношения беше точно мястото, където винаги бях искал да бъда.