Патрик Ротфус
Името на вятъра (50)

49.
Природата на лудостта

Към всички наистина откачени неща трябва да се подхожда грижливо и с внимание. Да се опитваш да ги доближиш крадешком е безполезно. Откачените неща разпознават това и знаят какво представлява — лъжа и клопка. Макар откачените неща да си играят на котка и мишка и понякога дори да падат в жертва на играта, те всъщност никога не й се дават до край.

И така. Към темата за тази жена трябва да подходим бавно, грижливо и с внимание. Нейната лудост е тъй необуздана, че се боя да я доближа твърде бързо, пък било то и само с думи. Ако съм непредпазлив, мога да подплаша самата представа за нея и тя внезапно да отлети.

И така, в името на бавния и грижлив подход с внимание сега ще ви разкажа как се запознах с нея. И за да го направя, ще трябва да разкажа и за събитията, които ме доведоха — общо взето, пряко волята ми — от другата страна на реката, в Имре.

* * *

Завърших първия си семестър с три сребърни таланта и един йот. До неотдавна това би ми изглеждало като цялото богатство на света. Сега просто се надявах, че тези пари ще ми стигнат за таксата за обучение за още един семестър и легло в Мюз.

Последният цикъл на всеки семестър в Университета беше запазен за приемни изпити. Заниманията се отменяха и магистрите прекарваха по няколко часа от всеки ден в провеждане на изпити.

Таксата за обучението ти за следващия семестър зависеше от това как ще се представиш. Денят и часът на явяването ти на приемен изпит се определяха чрез лотария.

От кратката беседа зависеше страшно много. Ако не отговориш на няколко въпроса, това лесно можеше да доведе до удвояването на таксата ти. Поради това по-късният жребий за явяване на изпит по време на цикъла беше много ценен, защото осигуряваше на студентите повече време за учене и подготовка. След като лотарията приключеше, се провеждаше бурна търговия за определените дни и часове за изпити. Плащаха се пари и се правеха услуги, докато всеки се стремеше да се докопа до най-подходящото за него време.

Имах късмета да ми се падне сутрешен час на Сендлинг — последния ден на приемните изпити. Ако исках, можех да продам своя жребий, но предпочитах да използвам допълнителното време за учене. Знаех, че трябваше да се представя блестящо, защото вече няколко от магистрите не бяха с особено добри впечатления за мен.

За предишната ми хитрост с шпионирането не можеше и думи да става. Сега бях наясно, че може да ме изключат за това и не исках да рискувам.

Въпреки дългите дни учене, които прекарах заедно с Уил и Сим, приемният изпит се оказа труден. Отговорих с лекота на много от въпросите, но Хеме се държеше открито враждебно и задаваше въпроси с повече от един възможен отговор, така че каквото и да отговорех, все не беше вярно. Брандеур също ми създаваше затруднения и очевидно помагаше на Хеме да се заяжда с мен. Лорен беше непроницаем, но можех да почувствам неодобрението му, макар то да не бе изразено на лицето му.

След това се въртях неспокойно, докато магистрите обсъждаха таксата ми за обучение.

В началото гласовете бяха спокойни и приглушени, след това станаха по-силни. Накрая Килвин се изправи и размаха пръст на Хеме, като крещеше и удряше с юмрук по масата с другата си ръка. Хеме запази по-голямо хладнокръвие, отколкото бих имал аз, ако бях изправен срещу тежащия над сто и двайсет килограма разярен и ревящ изобретател.

След като ректорът успя да възстанови реда, бях повикан и ми дадоха разписката: „Е’лир Квоте. Есенен семестър. Такса за обучение: 3 Тлт. 9 Йт. 7 Же.“

Осем йота повече, отколкото имах. Докато излизах от Залата на магистрите, се опитах да потисна неприятното усещане в стомаха си и да измисля начин, по който да се сдобия с повече пари до обед на следващия ден.

Спрях за кратко при кеалдишките сарафи от тая страна на реката. Както и подозирах, те не пожелаха да ми отпуснат и пукнат шим. Макар да не бях изненадан, това ми подейства отрезвяващо и отново ми напомни колко различен бях от останалите студенти. Те имаха семейства, които им плащаха таксите и им осигуряваха пари, за да си покрият ежедневните разходи. Те имаха почтени имена — срещу които в случай на нужда можеха да им заемат пари. Притежаваха вещи, които можеха да заложат или продадат. В най-лошия случай — имаха домове, където да се върнат.

Аз не разполагах с нито едно от тези неща. Ако не успеех да намеря още осем йота за таксата, нямах място на света, където да отида.

Най-простото решение изглеждаше да взема пари назаем от приятел, но аз ценях шепата си приятели твърде много, за да рискувам да ги загубя заради пари. Както обичаше да казва баща ми: „Има два сигурни начина да загубиш приятел — единият е да вземеш от него пари назаем, а другият е да му дадеш.“

Освен това правех всичко възможно никой да не разбере за моята бедност.

Гордостта е глупаво нещо, но е и могъща сила. Не бих поискал пари от тях, освен в най-краен случай.

За кратко обмислях възможността да открадна парите, но знаех че е лоша идея. Ако ме хванеха с ръка в нечий джоб, нямаше да ми се размине само с окови около врата. В най-добрия случай щяха да ме вкарат в затвора и да ме съдят според железния закон. А в най-лошия — щях да застана „между рогата“ и да ме изключат за „поведение, неподобаващо на член на Арканум“. Не можех да рискувам.

Имах нужда от гаелет — един от онези опасни мъже, които даваха пари назаем на отчаяните хора. Може да сте ги чували с романтичното име „медните ястреби“, но по-често ги наричат шим биячи или давачи. Независимо как ги наричат, ги има навсякъде. Стига само да ги откриеш. Те са доста потайни, защото в най-добрия случай занаятът им може да бъде наречен „не съвсем законен“.

Но животът в Тарбеан ме бе научил на едно-друго. Прекарах няколко часа в обикаляне на най-съмнителните кръчми около Университета, като завързвах непринудени разговори и задавах непринудени въпроси.

След това посетих една заложна къща, която се казваше „Огънатото пени“ и зададох няколко по-целенасочени въпроса. Накрая научих къде трябва да отида. От другата страна на реката — в Имре.