Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

66.
Избухване

Събудих се рано на другата сутрин, нервен при мисълта за очаквания обяд с Дена. Тъй като знаех, че ще е безсмислено да се опитам да заспя отново, се отправих към Рибарника. Екстравагантните харчове от миналата вечер ме бяха оставили с точно три пенита в джоба и аз бях нетърпелив да се възползвам от новото положение, което си бях извоювал.

Обикновено работех в Рибарника през нощта. Сутрин мястото изглеждаше различно. Тогава имаше само петнайсет-двайсет човека, които се занимаваха със своите собствени проекти. Вечерно време обикновено имаше два пъти повече хора. Килвин беше в офиса си както винаги, но атмосферата беше по-спокойна — оживена, но не и шумна.

Дори в един от ъглите на работилницата забелязах Фела, която внимателно дялаше парче обсидиан с големината на голям самун хляб. Не беше много чудно, че досега не я бях виждал тук преди, след като имаше навика да идва в работилницата толкова рано.

Въпреки предупреждението на Манет за първия ми проект реших да направя една партида сини излъчватели. Беше трудна работа, защото изискваше използването на костен катран, но те щяха да се продадат доста бързо и целият процес щеше да ми отнеме четири или пет часа внимателна работа.

Не само можех да свърша навреме, за да се срещна с Дена за обяд в „Еолиан“, но може би щях да мога да получа малък аванс от Килвин, така че да имам малко пари в кесията си, когато отидех на срещата с нея.

Събрах необходимите инструменти и се настаних под един от димоотводите край източната стена. Избрах си място близо до крана за вода на един от огромните резервоари от двойно подсилено стъкло с вместимост две хиляди литра, пръснати из цялата работилница. Така, ако разлееш нещо опасно върху себе си, докато работиш, можеш просто да отвориш крана и да се изплакнеш под струя хладка чиста вода.

Разбира се, нямаше да ми се наложи да го правя, ако бях достатъчно внимателен. Но беше добре водата да ми е подръка, просто за всеки случай. След като настроих димоотвода, отидох до масата, където се съхраняваше костеният катран. Макар да знаех, че той не е по-опасен от триона за камъни или колелото за синтероване, лъскавият метален контейнер ми действаше доста изнервящо.

А и днес нещо беше различно. Махнах на един от по-опитните изобретатели, докато минаваше край мен.

Джаксим имаше характерния изтощен вид на повечето изобретатели, когато са по средата на голям проект. Сякаш беше решил да не спи, докато не приключи напълно.

— Трябва ли да има толкова много скреж? — попитах го аз и посочих контейнера с катран.

Ръбовете му бяха покрити с фини бели снопчета скреж, които се разклоняваха като миниатюрни храстчета. Всъщност въздухът около метала блещукаше от студ.

Джаксим му хвърли един поглед и след това сви рамене.

— По-добре да е твърде студен, отколкото недостатъчно — каза той с невесел кикот. — Хе, хе. Бум!

Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с него. Предположих, че това има общо с факта, че толкова рано сутринта в работилницата беше по-хладно. Още нито една от пещите не беше запалена и повечето ковашки огнища бяха затворени и неразпалени.

Внимателно преминах отново в мислите си през цялата процедура за преливането, за да се уверя, че няма да пропусна нещо. Беше толкова студено, че дъхът ми увисваше във въздуха като бяла пара. Потта по ръцете ми накара пръстите ми да залепнат към закопчалките на кутията по същия начин, по който посред зима езикът на някое любопитно дете залепва върху дръжката на помпата за вода.

Отлях трийсетина грама от гъстата мазна течност в съда под налягане и бързо затворих капачката. След това се върнах при димоотвода и започнах да подготвям материалите си.

След няколко напрегнати минути започнах дългия и сложен процес по подготовката и смазването на сините излъчватели.

Два часа по-късно концентрацията ми беше нарушена от глас зад гърба ми. Той не говореше особено високо, но в него се долавяше онзи сериозен тон, който човек никога не трябва да пренебрегва в Рибарника.

— О, боже мой — каза гласът.

Заради онова, което вършех в момента, първото, което погледнах, беше кутията с костен катран. Почувствах как ме облива студена пот, когато видях от единия й ъгъл да капе черна течност, която се стичаше под единия крак на работната маса и образуваше локва на пода. Дебелият дървен крак на масата беше почти разяден и дочух леко клокочене и пращене, когато течността в локвата започна да кипи. Всичко, което ми дойде наум, бяха думите на Килвин по време на демонстрацията: Освен че е със силно разяждащо действие… газът изгаря при досег с въздуха…

Още докато се обръщах да погледна, кракът поддаде и масата започна да се накланя. Лъскавият метален контейнер се катурна. Когато удари пода, металът беше толкова студен, че не просто се пропука или проби, а се разтроши на парчета като стъкло. Бликнаха десетки литри от тъмната течност и плъзнаха по пода на работилницата. Помещението се изпълни с остър пукот и бълбукане, докато костеният катран покриваше топлия каменен под и започваше да кипи.

Някога отдавна някой умен човек беше проектирал Рибарника и разположил около двайсетина шахти в работилницата, които да помагат за почистването и овладяването на евентуалните разливания. Което беше по-важното, каменният под на помещението плавно се издигаше и спускаше по такъв начин, че хитро измислени улеи отвеждаха разлива към тези шахти. Това означаваше, че веднага щом контейнерът се разби на парчета, широко разлятата мазна течност започна да се движи в две различни посоки, насочвайки се към две различни шахти. В същото време тя продължаваше да кипи, като образуваше ниски гъсти облаци, тъмни и разяждащи като катран и готови всеки миг да избухнат в пламъци.

Фела, която работеше сама на една отдалечена в ъгъла работна маса, се оказа хваната в капан между тези два разширяващи се ръкава от тъмна мъгла. Тя просто стоеше с полуотворена от уплаха уста. Беше практично облечена за работа в работилницата със светли панталони и тънка, навита до лактите, ленена риза.

Дългата й тъмна коса беше вързана отзад на опашка, но все пак продължаваше да виси почти до кръста й. Щеше да пламне като факла.

Залата започна да се изпълва с ужасени възгласи, когато хората осъзнаха какво се случва. Те захвърляха инструментите си и събаряха недовършените си проекти, като се лутаха наоколо.

Фела не крещеше и не викаше за помощ, което означава, че никой освен мен не бе забелязал в каква опасност се намира. Ако вярвах на демонстрацията на Килвин, можех да предположа, че след по-малко от минута цялата работилница ще се превърне в море от пламъци и разяждаща мъгла.

Нямаше никакво време…

Хвърлих бърз поглед към проектите, разхвърляни върху съседната работна маса, в търсене на нещо, което би могло да ми е от някаква помощ. Но нямаше нищо такова — безпорядък от базалтови блокове, макари с медна тел, надписана до половина стъклена полусфера, вероятно предназначена да се превърне в една от лампите на Килвин…

И после изведнъж ми дойде наум какво трябва да направя. Грабнах стъклената полусфера и я запратих върху един от базалтовите блокове. Тя се разби на парчета и онова, което остана от нея, беше тънко изкривено парче счупено стъкло, горе-долу с големината на дланта ми. С другата си ръка сграбчих наметалото си от масата и прекрачих димоотвода.

Притиснах палеца си върху ръба на парчето стъкло и почувствах неприятно дръпване, последвано от остра болка. Знаейки, че съм си пуснал кръв, аз я размазах с палеца си върху стъклото и изрекох обвързване. Застанах пред крана за вода, пуснах стъклото на пода, съсредоточих се и стъпих силно върху него, като го натроших с петата си.

Прониза ме студ, какъвто никога преди това не бях изпитвал. Не просто като студенината, която усещате върху кожата и крайниците си в зимен ден. Той разтърси тялото ми като гръмотевица, паднала съвсем наблизо.

Но постигнах онова, което исках. Двойно подсиленото стъкло на резервоара с вода се покри с паяжините на хиляди пукнатини и аз затворих очите си точно в мига, в който то се пръсна на парчета. Два тона вода се удариха в мен като огромен юмрук, отместиха ме назад и ме измокриха до костите. В следващия миг се втурнах с всичка сила между масите.

Колкото и да бях бърз, явно не беше достатъчно. От ъгъла на работилницата изригна ярка пурпурна светлина, когато мъглата се запали със странни, назъбени и яростни червени пламъци. Огънят щеше да нагрее останалата част от катрана и щеше да го накара да закипи по-бързо. Това щеше да създаде още повече мъгла, огън и топлина.

Огънят се разпростираше, докато тичах. Той следваше двете струи костен катран, които течаха към шахтите. Пламъците се издигнаха с ужасяваща свирепост и се превърнаха в две огнени завеси, които отрязаха далечния ъгъл на работилницата от останалата й част. Бяха високи колкото мен и продължаваха да нарастват.

Фела се беше измъкнала иззад масата и сега се затича покрай стената към една от шахтите на пода.

Тъй като костеният катран изтичаше през решетката, между стената и шахтата имаше тънък процеп, в който нямаше пламъци или мъгла. Фела тъкмо се готвеше да притича през него, когато от решетката започна да извира черна мъгла.

Тя нададе кратък ужасѐн писък и се дръпна назад. Мъглата започваше да гори още докато кипеше и обгръщаше всичко наоколо в езеро от мътни пламъци.

Накрая успях да подмина и последната маса. Без да намалявам скоростта си, поех дъх, затворих очи и скочих над мъглата, като не исках това ужасно, разяждащо нещо да докосне краката ми. Почувствах върху ръцете и лицето си кратък и силен полъх топлина, но мокрите ми дрехи ме предпазиха от изгаряния и от това да се запаля.

Тъй като очите ми бяха затворени, се приземих доста тромаво и ударих хълбока си в каменната горна част на работната маса. Не обърнах внимание на това и се затичах към Фела.

Тя се бе отдръпнала към външната стена на работилницата, за да избяга от огъня, но сега гледаше към мен, а ръцете й бяха повдигнати леко нагоре, сякаш в опит да се защити.

— Свали си ръцете! — изкрещях й, докато тичах към нея, разперил мокрото си наметало с двете си ръце.

Не знам дали беше чула думите ми сред фучащите пламъци, но въпреки това, изглежда, ме разбра. Тя свали ръце и пристъпи към наметалото.

Докато изминавах последните метри, които ни разделяха, хвърлих поглед назад и видях, че огънят се разпространяваше дори по-бързо, отколкото очаквах.

Мъглата беше като залепнала за пода на височина около трийсетина сантиметра и беше черна като катран. Пламъците бяха толкова високи, че дори не можех да видя отсрещната страна, камо ли пък да предположа колко дебела е станала стената от огън.

Точно преди Фела да се мушне под плаща, аз го повдигнах, за да може да покрие изцяло главата й.

— Ще трябва да те изнеса — изкрещях аз, като омотах наметалото около нея. — Краката ти ще обгорят, ако се опиташ да вървиш.

Тя каза нещо в отговор, но то беше заглушено от слоевете мокър плат и аз не успях да го разбера сред бученето на огъня.

Вдигнах я не пред себе си, както галантния принц от някоя книжка с приказки, а върху рамото си — както се носи чувал с картофи. Бедрата й силно притискаха рамото ми и аз закрачих бързо към огъня. Топлината се удари в предната част на тялото ми и аз протегнах напред свободната си ръка, за да предпазя лицето си, като се молех влагата, с която бяха напоени панталоните ми, да запази поне донякъде краката ми от разяждащото действието на мъглата.

Поех си дълбоко дъх точно преди да се хвърля към огъня, но въздухът беше режещ и парлив. Без да искам, се закашлях и напълних дробовете си с още от парещия въздух точно когато навлизах в стената от пламъци. Усетих сковаващия студ на мъглата с долната част на краката си и докато тичах, навсякъде около мен се издигаха огнени езици, които ме караха да кашлям и да вдишвам още от лошия въздух. Главата ми се замая и усетих в устата си вкус на амоняк. Някаква далечна, рационална част от съзнанието ми помисли: „Разбира се, това е, което прави веществото избухливо.“

След това не помня нищо друго.

* * *

Когато се събудих, първото, което ми дойде наум, не беше онова, което бихте очаквали. От друга страна, то може и да не е чак такава изненада за вас, ако някога сте били млади.

— Колко е часът? — с ужас попитах аз.

— Първата камбана следобед — отвърна ми женски глас. — Не се опитвай да ставаш.

Отпуснах се в леглото. Трябваше да се срещна с Дена в „Еолиан“ още преди час.

Отчаян и с неприятно усещане за стягане в стомаха, насочих вниманието си към онова, което ме заобикаляше. Характерната антисептична миризма във въздуха ми даде да разбера, че се намирам някъде в Медика. Леглото също издаваше това — достатъчно удобно за спане, но не толкова, че да ти се прииска да се излежаваш в него.

Завъртях глава и видях две удивителни зелени очи, обрамчени от късо подстригана руса коса.

— О — отпуснах се аз обратно на възглавницата, — здравей, Мола.

Мола стоеше изправена до един от високите тезгяхи, които бяха наредени в краищата на стаята. Класическите тъмни цветове на работещите в Медика караха бледото й лице да изглежда още по-бледо.

— Здравей, Квоте — отвърна тя и продължи да пише своя доклад за лечението.

— Чух, че най-накрая са те повишили в ел’тхе — казах аз. — Поздравления. Всеки знае, че си заслужила това от дълго време.

Тя вдигна поглед и бледите й устни се извиха в лека усмивка.

— Топлината май не е повредила златния ти език. — Тя остави перото си. — Как се чувстват останалите ти части?

— Краката ми са добре, така че предполагам, че съм бил обгорен, но ти си ми направила нещо — повдигнах чаршафа, погледнах под него и след това внимателно го придърпах обратно на мястото му. — Също така изглежда, че съм доста разсъблечен. — Обзе ме внезапна паника. — Фела добре ли е?

Мола кимна сериозно в отговор и се приближи по-близо отстрани до леглото.

— Има едно-две натъртвания от това, че си я изпуснал, и малки изгаряния около глезените. Но й се е разминало с по-малко, отколкото при теб.

— Как са всички останали в Рибарника?

— Като се има предвид какво се е случило, учудващо добре. Няколко изгаряния от пожара или от киселини. Един случай на отравяне с метал, но не е сериозен. Димът е онова, което причинява най-много вреди при пожарите, но каквото и да е горяло там, изглежда, че не е правело никакъв дим.

— Имаше някакви амонячни изпарения — направих експеримент и си поех дълбоко въздух няколко пъти. — Но изглежда, че дробовете ми не са били изгорени — облекчено казах аз. — Поех си въздух само три пъти, преди да загубя съзнание.

На вратата се почука и главата на Сим надникна вътре.

— Нали не си гол?

— Полугол — отвърнах аз, — но по-опасните места са покрити.

След него влезе Уилем, който очевидно се чувстваше неудобно.

— Вече не си толкова розов, колкото преди — каза той. — Предполагам, че това е добър знак.

— Краката ще го болят известно време, но няма да му останат постоянни увреждания — каза Мола.

— Донесох ти чисти дрехи — весело рече Сим. — Онези, които носеше, не стават за нищо.

— Надявам се, че си избрал нещо подходящо от разнообразния ми гардероб? — кисело казах аз, за да прикрия неудобството си.

— Бил си без обувки, но в стаята ти не можах да намеря друг чифт — сви рамене на коментара ми Сим.

— Нямам втори чифт — казах аз и взех вързопа с дрехи от Сим. — Няма проблем. И преди съм ходил бос.

Малкото ми приключение се размина без постоянни увреждания. Но в този момент нямаше част от тялото ми, която да не ме боли. Имах мехури от изгаряния от опаката страна на ръцете си и по врата и леки изгаряния от киселина по долната част на краката си, заради това че бях газил в огнената мъгла.

Въпреки всичко изминах с куцане петте километра разстояние през реката до Имре, като се надявах, колкото и невероятно да беше това, че ще намеря Дена все още да ме чака.

Деох ме изгледа замислено, докато прекосявах двора срещу „Еолиан“. Измери ме от горе до долу многозначително.

— Бога ми, момче. Изглеждаш, сякаш си паднал от кон. Къде са ти обувките?

— Добро утро и на теб — отвърнах аз със сарказъм.

— Добър ден — поправи ме той и хвърли поглед към слънцето.

Щях да го подмина, но той протегна ръка и ме спря.

— Боя се, че тя си тръгна.

— Хиляди черни… проклятия — прегърбих се аз, твърде уморен, за да наругая късмета си, както си му е редът.

Деох направи съчувствена гримаса.

— Пита за теб — опита се да ме утеши той. — И те чака доста дълго — почти цял час. Най-дългото време, което съм виждал някой да стои неподвижно.

— С някой друг ли си тръгна?

Деох свали поглед към ръцете си, където си играеше с едно медно пени, което премяташе върху кокалчетата на пръстите си.

— Тя не е от тези момичета, които дълго остават сами… — изгледа ме съчувствено. — Отказа на няколко, но накрая си тръгна с един мъж. Не мисля, че наистина беше с него, ако разбираш какво имам предвид. Търсеше си покровител, а онзи изглеждаше като такъв. С бяла коса, заможен — знаеш за какъв тип говоря.

Въздъхнах.

— Ако случайно я видиш, би ли й казал… — направих пауза, като се опитвах да измисля как да опиша онова, което се беше случило. — Можеш ли да направиш така, че „възпрепятстван поради непредвидими обстоятелства“ да звучи малко по-поетично?

— Мисля, че бих могъл. Ще й опиша и твоя гузен вид, както и това, че си бил без обувки. Ще създам сериозна основа за твоите бъдещи раболепни извинения.

— Благодаря — усмихнах се неволно.

— Мога ли да те почерпя едно? — попита ме той. — За мен е малко ранко, но винаги мога да направя изключение за приятел.

— Трябва да се връщам — поклатих глава аз. — Имам да свърша някои неща.

* * *

Докуцуках обратно до „При Анкер“ и видях, че общата зала жужи от възбудените разговори около пожара в Рибарника.

Тъй като не исках да отговарям на никакви въпроси, се промъкнах до една отдалечена маса и накарах една от сервитьорките да ми донесе паница супа и малко хляб.

Докато се хранех, острият ми слух долови части от историите, които хората разказваха. Едва тогава, когато го чух от други, осъзнах какво съм сторил.

Бях свикнал хората да говорят за мен. Както вече споменах, активно се опитвах да си изградя репутация. Но това беше различно — беше истинско. Хората вече разкрасяваха подробностите и неясните моменти, но сърцевината на историята беше там. Бях спасил Фела. Бях се втурнал в огъня и я бях отнесъл на безопасно място. Точно като галантния принц от приказките.

Тогава за пръв път вкусих какво означава да бъдеш герой. Усещането доста ми хареса.